Лъчезар Еленков (21.07.1936 – 06.09.2020)
Лъчeзар Еленков отлетя към звездите на 6 септември – Деня на Съединението на България. А го изпратихме в безсмъртието навръх друга символна дата – 9 септември, деня, в който той винаги отдаваше почит към падналите за свобода и справедливост поети антифашисти по света и у нас. Така дори в пътя си към вечността големият поет се сля със светлината на идеалите, които зареждаха и живота, и творчеството му…
„…Най-главното задължение на истинския писател е да бъде трубадур на истината. Да защитава доброто от клещите на злото. И още нещо – социалното присъствие в текстовете на писателя е задължително, за да остави своя следа в литературата. И светлина – да ги озарява, макар мракът да е завладял битието на народа. Истинският писател е дете на слънцето! Но за това са необходими мъжество и всеотдайност, за да постигнеш невъзможното. Поне да се стремиш към него…“
Това са думи на големия български поет, писател, публицист, общественик и главен редактор на вестниците „Жарава“ и „Моята вяра“ Лъчезар Еленков от едно от последните му интервюта, излязло миналата година във в. „Дума“. Тези думи синтезират онзи заряд, който носеше самият Лъчезар и в живота, и в творчеството си. Заряд от светлина и устрем към хуманизъм, солидарност и социална справедливост – неговото най-голямо вдъхновение и ориентир…
Уви, на 6 септември, навръх Деня на Съединението, звездите го повикаха при себе си, за да ни светят вече оттам мечтите му за една по-добра и обединена около човешкото възвисяване България… Така и не успя да издаде почти готовата си книга „Талантът, наречен Родина“ – за негови срещи с големи български и световни творци…
Той е роден в село Горни Лом, община Чупрене, област Видин, на
21 юли 1936 г. Завършва Московския нефтен институт и българска филология в Софийския държавен университет.
Пише поезия от съвсем млад. Причисляват го към т. нар. втора вълна на прочутото Априлско поколение български поети и писатели. Стилът му е неповторим. Смятан е за един от най-метафоричните поети у нас.
Привлича внимането още с първата си стихосбирка „Отвесни градове“ ‒ тя става явление и провокация в тогавашната литература. Следват „Забранена трева“, „Континентални кратери“, „Брод на образи“, „Гранитово“...
Много специално е мястото на антифашистката поема „Гранитово“ в творчеството на Лъчезар Еленков. Тя е посветена на подвига на седем ученици от Видинската мъжка гимназия – Гено Генов, Георги Целов, Лило Лилов, Петър Лилов, Перчо Йорданов, Тошо Вълчев и Тодор Гоцунски, станали партизани в отряд „Георги Бенковски“. На 18 януари 1944 г. те са обкръжени от жандармерията в с. Гранитово. Вместо да се предадат, предпочитат да загинат, като се самовзривят с останалите им две ръчни гранати…
Разтърсен от съдбата на младежите, Лъчезар пише поемата още през 60-те години и в първия си вариант тя е публикувана в стихосбирката „Забранена трева“. По-късно е допълнена и доработена от автора и излиза в още две издания. В следващите години е преведена на седем езика. През 1977 г. Лъчезар Еленков е отличен за „Гранитово“ с наградата за изкуство и култура на ЦК на ДКМС. Същата творба е наградена през 1984 г. и от съветското списание „Млада гвардия“.
Високи образци за поетично слово, духовно възвисяване и гражданска съвест са и следващите му стихосбирки – „Писма за Левски“,
„Среднощна болка“, „Русото глухарче“, „Молитва за Македония“, „Кръвта на птиците“, „Поетът, лунната усмивка и чудовищата“, „Здравей, вещице, здравей, мила“, „Светлина от лебед“, „Дневен фенер“, „Часовник“ и т.н.
Лъчезар Еленков е автор на общо около 40 книги с поезия и публицистика, много от тях са превеждани в различни страни по света. Той не спираше да твори със своето светло и увличащо слово и в много суровите към поетите – особено към ангажираните със социални и леви идеали, а той винаги си остана именно такъв – години след началото на „прехода“ в България.
Сред последните му творби силно впечатление направи например излязлата през 2016 г. негова книга „Небесна лодка“. Тя е посветена на големия художник Жул Паскин, роден във Видин и свързан и с Белоградчишкия край – места, свързани и с детството на Лъчезар. В творбата по неповторим начин се преплитат съдбите и вдъхновенията на Паскин и на самия автор.
А миналата година излезе и уникалната поетично-публицистична книга на Лъчезар, посветена на 110-годишнината от рождението на Никола Вапцаров. Тя носи заглавието „Птицата удариха в сърцето“ с подзаглавието „Свободна поема за Никола Вапцаров“. Както пише за нея в „Дума“ авторът Георги Н. Николов, това е „една от белите лястовици на съвременното ни книгоиздаване в общия поток от сиви, незапомнящи се заглавия“. В книгата „се говори за човешко достойнство, лична гордост, ясна кауза и непоколебима решителност тя да стане факт. Писана е с много любов към Вапцаров и не може да се чете без вълнение“.
Поначало Вапцаров заема специално място и в творчеството, и в личното верую на Лъчезар – като морален, идеен и човешки връх, който той пламенно бранеше от пълзящите от години из действителността ни долни посегателства…
Свидна рожба на Лъчезар бе и издаваният и ръководен от него Вапцаров вестник „Моята вяра“. Правеше и незъвможното, за да продължава да го издава – със саможертви, със себеотрицание и винаги надвивайки онези изсушени политически сърца, които нехаеха за каузата му…
Лъчезар Еленков оставя ярка диря в публицистиката и журналистиката не само с „Моята вяра“. Той е бил главен редактор на редица списания и вестници, сред които сп. „Дружба“, в. „Славянски вестник“, в. „Български писател“, преименуван по-късно в „Жарава“. До последно ръководеше и „Жарава“ – също бастион на духовността и морала, редом с „Моята вяра“.
Не правеше всичко това за награди, а защото съвестта, моралът и талантът му го повеляваха като вътрешна потребност на неговата човешка същност. Но и заслужените награди и признание не липсваха. Лъчезар е удостояван с множество отличия, между които литературните награди „Гео Милев“, „Михалаки Георгиев“, „Иван Нивянин“. Носител е на Димитровска награда, на ордените „Стара планина“ – първа степен, „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, „Владимир Маяковски“. Народен деятел на културата е и е член на Перуанската академия на поетите.
За разлика от много поети, които предпочитат да живеят само в облака на личния си творчески импулс, Лъчезар Еленков бе деен участник и в обществената дейност, дори на така презираното от мнозина самовлюбени „гении“ организационно ниво. Той беше секретар (21 октомври 1976 –
2 октомври 1980 г.) и главен секретар (2 октомври 1980 – 28 март 1988 г.) на Съюза на българските писатели (СБП). Влагаше и в това си поприще цялата своя енергия и вдъхновение, защото го приемаше като продължение и реално въплъщение на изповядваното върху белия лист. Като претворяване на думите в дела.
Именно по време на секретарстването му в СБП, когато Съюзът бе оглавяван от Любомир Левчев, Лъчезар стана и неуморим двигател в организирането на прочутите Международни писателски срещи в София, години наред събирали у нас най-ярките имена в световната литература и култура. Оттогава са и личните му приятелства с много от тези творци. Както и личният му принос за превеждането и издаването им у нас, и за тяхната помощ в популяризирането на българската литература и култура в техните страни.
И тук не може да се пропусне важната роля в тази мащабна мисия по преливане и обединение на култури, която имаше и любимата половинка на Лъчезар – изтъкнатата испанистка Тамара Такова, заедно с която той навлезе като „свой“ и в магнетичната вселена на испаноезичната литература. Блестящият тандем на Лъчезар и Тамара спечели на България големи приятели сред много испаноезични творци от световен мащаб.
В края на 80-те Лъчезар става директор на Българския културно-информационен център в Москва с дипломатически ранг на пълномощен министър. И това за него е не просто пост, а ново продължение на емоционалната му братска прегръдка с обожаваната от него още от московското му студентстване необятна руска култура и литература, която той съумява да „отвори“ и към по-плътно общуване и опознаване и на българската култура и литература. Мисия, която го е водела още навремето като главен редактор на сп. „Дружба“.
Неговата топла връзка с Русия, силният дух на славянството бележат дълбоко и творчеството, и идеите, и ценностите на Лъчезар през целия му житейски път. Убеден русофил, той неизменно участва във всички културни и обществени прояви, остояващи приятелството и близостта между България и Русия.
Винаги намираше време да участва и дори да оглавява журитата в литературната част от ежегодните ученически конкурси „Заедно в 21-ви“ век, организирани от Фондация „Устойчиво развитие за България“ с председател Станка Шопова, от Представителството на „Россътрудничество“ за България, от Руския културно-информационен център и от още много обществени организации, сред които и СБЖ, и СБП. Сърцато, всеотдайно напътстваше участващите невръстни поети. Направо грееше от радост, откривайки у децата зараждащия се талант и полет на духа към красота и справедливост…
Същите емоции струяха от него и при включването му в журитата на подобните ученически конкурси „Куба – далечна и близка“, организирани от Асоциацията за приятелство „България–Куба“, от посолството на Куба и пак от многобройни обществени организации, включително СБЖ и СБП. Лъчезарно-сините му очи винаги светеха сякаш с карибски оттенъци, когато насърчаваше младите творци от тези конкурси на церемониите по награждаване в Двореца на децата.
Заедно със съпругата си Тамара Лъчезар Еленков бе активен участник и в самата Асоциация за приятелство „България–Куба“, както и в Асоциацията за приятелство „България–Венецуела“.
Никога не липсваше от традиционните церемонии, възпоменаващи датите на рождението и смъртта на големия кубински поет и революционер Хосе Марти край паметника му в София, и никога не пропускаше да го сравни с българския му събрат Христо Ботев в своите стихове и есета, които му посвещаваше. Винаги бе и край Паметника на Освободителя на Латинска Америка, венецуелеца Симон Боливар в София, когато се отбелязваха и негови годишнини.
Лъчезар Еленков бе основен двигател и в подготовката и издаването на двуезичната поетична антология „За Куба – с любов“, събрала стихове на български поети за Острова на свободата.
Лъчезар и Тамара бяха отличени и от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България като „Обединители на култури“.
Той продължаваше да „гори“ и в дейностите на СБП, постоянно насърчавайки активната позиция на писателите спрямо всякакви обществени сътресения и процеси у нас и по света.
Верен на левите си убеждения, остана дълбоко свързан и със съмишлениците си в БСП, милеещи за същинските социалистически идеали на тази партия. Не липсваше от никоя нейна проява, съхраняваща историческата памет за знакови герои и подвизи. И не се колебаеше да негодува с безкомпромисното си поетично слово срещу онези, които според него предаваха заветите и идеализма им. Бе силно огорчен от една недостойна манипулация с името му, изиграна именно от онези, които той критикуваше, през есента на 2019-а…
Нищо кално обаче не полепваше по неговото Лъчезарие. Не би могло. Той бе чист и спонтанен в поривите и помислите си – като дете, като истински поет, като честен и морален човек.
Няма да забравя участието му в един протест в защита на свободата на словото, състоял се пред Съдебната палата в София през 2018 г., когато един български и един румънски журналист бяха арестувани край Радомир по време на тяхно разследване. Протестът беше „шарен“, имаше всякакви лица, включително и десни политици, които се опитваха да си правят пиар. Но повечето хора бяха дошли от чист гняв заради посегателството срещу свободата на словото.
Нямаше „организирани протестиращи“ от средите на БСП, където явно не бяха разпознали този протест като „свой“. Но Лъчезар Еленков беше там. Сам. С поетичната си и човешката си съвест. Той нямаше нужда от организатори и вождове.
Седна на стълбите на Съдебната палата. Разгърна новия брой на своя вестник „Моята вяра“ и го зачете. Край него по същия начин седяха по-млади хора, вторачени в екраните на телефоните си. Бяха различни. Но и единни. В естествената си човешка, гражданска, чиста същност. Онази, от която толкова имаме нужда всички. Особено днес.
Както винаги ще имаме нужда и от оставащото да ни свети откъм звездите Лъчезарие на Лъчезар Еленков… Поклон!
