МЕСТА НА ЛОКАЛЕН И РЕГИОНАЛЕН ГЕНОЦИД В ДАРФУР

0
149

От февруари 2003 г. централното суданско правителство реагира на народно въстание в западната провинция Дарфур с жестоки репресии, придобили характер на геноцид.
След като получи независимост, Судан преживя две граждански войни (1956—1972 и 1983—2002) Причината и за двете беше амбицията на арабското малцинство, живеещо в долината на Нил, да наложи със сила господството си, за да запази социалните си и икономически привилегии, наследени от египетското (1821—1885 ) и британското (1898—1956) колониално владичество. Двете войни бяха наложили разбирането, че проблемът на Судан е в съвместното съществуване на северните ислямистки общности (чернокожи африканци и араби) с малцинството от чернокожи африканци християни от Юга. Това обяснение се пукна като сапунен мехур, когато чернокожите мюсюлмани от Дарфур също се разбунтуваха.

Бедната и отдалечена от Хартум провинция Дарфур, населявана от сложна мозайка от чернокожи мюсюлмани африканци и араби, е била пренебрегвана от всички режими, без значение дали става дума за колониалното владичество, или за последвалия период на независимо управление на Судан. Не по-различно е положението в останалата част от страната, в която крайната изостаналост е характерна за 80% от територията £. До зараждането на петролната индустрия през 1999 г. рехавите инвестиции бяха концентрирани в периметъра
Кости-Атбара-Гедареф-Дамазин, т.е. в „Полезния Судан“, населен преоб­ладаващо от трите арабски племена чайкия, данагла и жаалиян, които с гордост наричат себе си awlad al-beled („рожби на страната“). От което следва, че останалите суданци са второ качество.

Ролята на детонатор на бунта изигра Дарфур заради стратегическата му връзка с Чад. През 80-те години на миналия век, когато търсеше възможност да свали чадския режим на Хисен Хабре, Муамар Кадафи успя да включи в играта си суданския политик Садък Ал Махди. Кадафи му помогна да спечели изборите през 1986 г. в замяна на военна база в Дарфур за нападение срещу Чад. Но Кадафи не се задоволи само да прати там войниците си. Той даде своя принос и за въоръжаването на арабските племена, които се присъединиха към Ислямския легион, току-що създаден от Триполи.

500 000 ИЗБИТИ?

Впрочем арабските лидери на Дарфур — в мнозинството си номади — бяха създали Ислямски съюз, който се бореше арабските племена да извоюват регионално господство. Оръжията и парите на първия човек в Либия им послужиха не да се включат в неговата борба срещу Чад, а за да въоръжат съплеменниците си и да ги хвърлят срещу чернокожите племена, водещи заседнал живот. Така започна конфликтът в Дарфур, който за шестнайсет години отне живота на над 10 000 души.

В същото време елитът в централната провинция мобилизира жителите на Дарфур — араби и чернокожи заедно, — за да се бият срещу южняците християни в името на исляма и на арабските ценности. Ала дарфурските бойци се почувстваха по-близки до своите „неприятели“ южняци, отколкото до господарите си от Хартум. Редом със засилването на дезертьорството в Дарфур започна да се организира и партизанско движение с помощта на бунтовниците южняци, които видяха възможност да привлекат мюсюлмани на своя страна.

През февруари 2003 г. избухна въстанието. Арабските елити от централната провинция не можеха повече да използват религиозния аргумент. Те се ограничиха с позоваването на арабските ценности и вербуваха на своя страна арабски помощници, които да се бият с чернокожите. И понеже беше по-лесно да се нанасят удари по цивилни, отколкото по партизаните, тези арабски милиции — janjawids — се отдадоха на жестокости, които придобиха характер на геноцид.

От февруари 2003 г. до септември 2004 г. преди „международната общност“ да реагира и да изпрати хуманитарна помощ и наблюдатели, близо 300 000 души, в по-голямата си част цивилни, бяха избити. Оцелелите масово започнаха да се отправят към градовете, където ООН със закъснение построи лагери за разселени лица за близо милион и половина души (при население около 6 млн.).

От своя стана Африканският съюз разположи 7000 войници, чието присъствие понамали насилието, без обаче да може да го спре. От една година ООН се опитва да разположи допълнително 23 000 войници, но се натъква на съпротивата на режима в Хартум. Макар че броят на жертвите без съмнение вече надхвърля половин милион.
Освен това растящата намеса на суданския режим в Чад, с цел да свали президента Идрис Деби, умножава трансграничното насилие, като двете партизански движения са в постоянно стълк­новение, без да жалят цивилните. „Международната общност“ изглежда безпомощна пред лицето на това насилие, стигащо до пароксизъм,
което засяга над три милиона души.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук