Разказ
Белетрист, публицист. Завършил е СУ „Св. Кл. Охридски“, специалност „журналистика“. Работил е като редактор и кореспондент на Радио „София“, във в. „Литературен фронт“, сп. „Септември“ и сп. „Летопис“. Автор е на книгите „Тежките дядови ботуши“, „Село без кучета“, „Момчето и лисицата“ и др. Член е на СБП. През 1995 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата „Николай Хайтов“ (2008 г.) за сборника с разкази „Отвъд стария мост“.
— Обвиняемият Виктор Захариев, по прякор Казака, признавате ли се за виновен и какво бихте казали във връзка с предявеното към вас обвинение?
— Граждани съдии, аз още в самото начало ви се признах, но щом това самият закон го изисква, тогава пак ще повторя: виноват съм. Най-напред пред закона съм виноват, че съм го нарушил, после пред държавата, че повредих нейна материална част в лицето на телефонния стълб и леката кола, ала най-много съм виноват пред ей тоя човек, гдето стои отсреща, че едва не го осакатих за цял живот, че строших неговата писана количка, с която изкарвал прехраната на семейството си като продавал сладолед. Зная, че вие няма да повярвате на моите думи, макар да са от сърце казани, защото вие сте съдии, а пък и за нас, шофьорите, се приказват всякакви работи, макар че и от шофьор до шофьора, както и от човек до човека, има разлика. Затова, граждани съдии, искам да ви разкажа и какъв човек съм, и какъв шофьор съм. Вие сте все учени хора и знаете с какво да ме накажете за моя поука и за поука на всички шофьори. Не искам вината ми да се намали или наказанието да стане по-малко. Не! Дори ви моля, ако е възможно, да ме съдите по едновремешния закон, гдето гласи, че ако на този човек ръка съм му осакатил, и мене със същото да ме накажете, ако око съм му извадил — и мене с едно око да ме оставят, ако пък се е случило нещо още по-лошо — нека тогава същото и моята глава сполети.
Но, граждани съдии, нека си дойдем на думата. Като всяка професия и шофьорската си има своите тънкости. Не е тук думата да се познава двигателят или правилниците за движение. Друго има. Истинският шофьор, когато го назначат някъде, той най-напред гледа да опознае хората, да разбере кого вози, да го притегли на своя си кантар и чак тогава да прецени как да се държи и кога какво да прави. От дълги години съм шофьор, на много места съм бил и това го зная от опит. Когато постъпих шофьор на др. Герчев, пак тъй направих. Той може да е голям човек, директор на цял комбинат, с филиали таман в седем окръга, а пък аз да съм най-прост шофьор, но още от първия ден започнах да го опипвам, да го проучвам. Разбрах го бързо, че е един затворен и мълчалив човек, залисан в неговата си там работа. Приказва само когато стане дума за лов, за риба, а пък мене хич ме не търси по тия работи. Случвало се е да прекосим цяла България, без да продума. Само понякога ще се сети, че и аз съм жив човек, че е редно и с мене да размени по някоя дума, макар да съм най-нисшата шофьорска класа. Защото и на тях началниците не им прощават, когато се разбере, че са се откъснали от масата.
„Как е, Казак, абитуриентът?“, ще рече той понякога. Иска да каже, граждани съдии, за моето момче. Само че то, момчето, беше абитуриент първата година, когато дойдох на работа при другаря Герчев. Гимназията свърши, и войниклъка свърши, а сега е вече студент последна година. Ама нали ви казвам, другарят директор е залисан в неговата си работа и мине не мине месец, както си пътуваме, ще ми се усмихне, ще ме тупне по рамото и ще рече: „Как е, Казак, абитуриентът, стягаш ли го, стягаш ли го? Направи ли цивилния кат?“
Но, което е вярно, през толкова години ние не сме си казали лоша дума. С мене, пък и с другите хора, другарят Герчев винаги говори с меки изречения. До деня, когато стана белята, не помня да ме е сгълчавал. Само веднъж… Само веднъж имаше една случка, но тя беше още в началото, когато дойдох в предприятието. Бяхме пътували надалече, върнахме се късно през нощта. Оставих аз колата и си заминах. Викам си, утре сутринта ще я стегна, ще я заредя. Пък и директорът беше уморен и не каза нищо за пътуване на другия ден. Добре, ама сутринта рано-рано, тъкмо съм се разхвърлял да мия колата, и гледам секретарката тича:
„Бързо, казва, Казак, запрягай твоите седемдесет и пет коня, че на сватба ще ходите. Директорът баджанак ще среща!“
„Ха сега де, викам си на ума, хванаха ли те, Казак, на тясно.“
Измих колата колкото можах, заредих я, ама като отидох да викам директора, виждам, че нещо не му е по волята.
„Абе, Казак, вика, защо тъй се получи тази сутрин, че не можахме да тръгнем навреме?“
Обяснявам каква е работата и той уж се съгласи, ама накрая ми рече: „Все пак, имаш едно минусче!“ Кротко ми я каза тази дума, ама мене нещо ме жегна. Та това минусче за него може да е дребно, може и нищо да е, но за мене е много. Аз съм от стара коза яре и зная, че днес малко, утре малко, минусчето един ден става голямо. Затова от този ден вече си заведох ред: завърна ли се от път, ако ще и слънцето да изгрява, стягам колата и чак тогава мисля за почивка и за сън. Ако е зиме, отивам си до вкъщи, а лете много често мятам одеялото и тъй осъмвам, в колата.
Ако не беше станала ей тая беля, ние и на днешния ден сигурно пак щяхме да бързаме за някъде, пак щяхме да гоним пътищата, да вършим работа. А вместо туй, стоя аз сега, привикан при вас да ме съдите. И като съдии вие искате от мене да кажа как е станало всичко, защо е станало. Зная, че ще ви се види малко смешно, но ще ви кажа, че белята започна с тези дяволски цигари. Не бързайте, ще обясня поред. Не мога аз, граждани съдии, да понасям тютюневия дим, на запушено място с въже да ме вържеш, не мога да стоя, по тази причина и в кръчма не влизам.
„Казак, думат ми някои познати, ти, казват, колкото старееш, толкова оглупяваш: ни пушиш, ни пиеш и към жените нямаш влечение. Да внимаваш, че тъй както си я подкарал, може един ден и криле на ангел да ти поникнат. Откога пък, казват, се извъди и такъв голям противник на тютюна? И държавата няма много полза от такива като тебе — само пари трупате, а пък оборот в магазина не правите!“ Свободни хора, широко им край врата, какво ли не си приказват. А пък аз, ако искате точно да знаете, не съм никакъв противник на тютюна, защото самият бях пушач. По два пакета на ден го пушех и пак ми беше сладък. И сега, след толкова години пак ми мирише на хубаво и гдето рекъл оня, аз го оставих, ама той не ме оставя. Колко пъти приятели, като отворят кутията с цигарите и ме поканят, аз потрепервам и аха да посегна. Пък гдето ги сънувам — то отделно. Човек, който е пушил веднъж и след туй напусне цигарите, той завинаги се чувства като отделен от другите хора. А пък аз не съм имал и наум да ги напускам, ама на, по неволя. Правех аз един ден ремонт на колата. Легнал съм отдолу, човъркам, както много пъти сте виждали други шофьори. Какво съм правил, какво съм струвал, но по едно време крикът като се извъртя, та цялата предница отгоре ми. Колко ме е мачкало пустото му желязо, как другарите ми са ме измъкнали, кога са ме закарали в болницата — не помня. Как да е, да са живи лекарите, продължиха ми дните. Само че не мина без нищо. Гледате ме пак такъв едър, пълен, червендалест, ама не съм вече предишният Казак, гдето ни от студ се плашеше, нито от глад, нито от работа. И най-много тук, в гърдите: хъркат, хъркат! Уж поемам дъх като по-рано, а въздухът все не ми достига. „Казак, рекоха ми лекарите, ти си изпушил твоя пай! Тютюня трябва да го махнеш от себе си.“
Тъй и направих. Оттогава се пазя и от простинки, и от пушеци, и от замърсен въздух. Затова не искам да се пуши и в колата, че ме кара на кашлица, задушава ме. Пък все трябва да проветрявам, а тогава човек, без да разбере настива, и туй лошо! Ама можеш ли всекиму да обясняваш каква е работата? Затова на пепелниците в колата закачих надпис: „Пушенето нежелателно!“ Свят различен: едни ми зачитат волята, други не забелязват надписа, трети хич не искат и да знаят. Тръгнали сме на дълъг път, на някой му се припушило — нека запали. И аз съм човек, ще го разбера. И на мене няма нищо да ми стане от толкова. Има обаче някои хора, които просто нарочно ти правят. Такъв е от началниците Стоядин Ванков. Влезе ли в колата, една от друга ги пали, макар че през друго време я се сети за цигари, я не. Търпя аз, мълча си, но веднъжки ми прекипя и взех, че му рекох: „Другарю Ванков, има там надпис, вие като че ли все не го забелязвате!“
„Забелязвам го, дума той, забелязвам го, много добре и все ти се чудя с какъв ум още го държиш? Ти тази кола да не я имаш за учреждение?“
„А защо, отговарям му аз, че за мене това е канцелария, работен кабинет, тук работя и искам да ми е чисто, проветрено. Ако вие, казвам, влезете в кабинета на някой по-голям началник и видите същия надпис, ще палите ли цигарите една от друга? Няма да палите, даже, ако някой посегне към цигарите си, вие ще му прошепнете да се откаже, защото другарят еди-кой си не обича тютюневия дим. Тъй ще направите. Е, добре, ами че и аз съм човек като оня началник и аз искам да съм здравословен, прав, да ми е чисто в колата.“ Така му приказвам кротко, по човешки, навеждам му някои примери, а той се смее.
„Казак, дума, ти си станал голям философ, ама да знаеш, че човек, като започне много да приказва, или службата си изгубва, или по-голям началник става. Меко те държи тебе директорът, меко.“
„Да речем, че меко ме държи — не се оставям пак аз, — но аз не обичам тютюна, за това че вреди. А защо вие не пушите у вас, вкъщи? Защо излизате на балкона? Вашата стая — те на тези стаи по сегашному им викат холове — е голяма като селско читалище, нищо £ няма от една-две цигари! Ама жена ви не е съгласна, защото се вмирисват и стени, и мебели, и всичко.“
„Не си, вика, ти човекът, на когото трябва да давам обяснение къде пуша и къде не пуша. Ние сме учили по осемнадесет години, хората ни дадоха дипломи и можем сами да преценим, без съвет на шофьорите си, какво трябва и какво не трябва да правим!“
Ей така реши човекът, изкъсо! Замълчах си, макар че и на това, гдето той го рече за образованието, пак можех да му отговоря. Вярно е, има го човекът висшето си образование, ама за това ли са му го дали хората, да ни плаши с него. Както и да е, пътувахме, върнахме се, но през цялото време аз наблюдавах през огледалото, че на Ванков долната устна все потреперва. Ядосал съм го значи здравата. И като си го зная какъв човек е, нещо взе да ме гложде. Викам си, няма да я остави той тая работа току-тъй. И прав излязох. Следобед тръгваме с директора на път. Идва той, ама още отдалече виждам, че е кибритлия. Влиза в колата и вади цигари, пали и ме гледа дали ще кажа нещо. А той не беше пушач, запалваше от време на време. Разбрах каква е работата: оня ме е наковладил. Само че директорът не беше сам, ами водеше един журналист — от вестник ли бил, от радио ли бил, не разбрах. Та оня, журналистът, дума: „Тук, казва, пушенето, както гласи надписът, е нежелателно. Стеснявам се да запаля, още повече съм гост!“ Тогава директорът му подава кутията с цигарите и му казва: „Тази кола е на директора Герчев, и докато той се вози в нея, пушенето ще е и разрешено, и желателно. Ако трябва, нека някои запомнят това.“ Тъй рече и взе, че скъса листчето с надписа, гдето го бях залепил, отвори прозореца и го изхвърли навън. Нищо не казах, направих се, че не съм видял, подкарах колата, но колкото и да се мъчех да не мисля за ей тая работа, как скъса листчето и как го изхвърли, не можех, все туй ми се въртеше в главата. И през цялото време едни гласове в мене все приказват.
„Казак, шепне ми единият, я не се размеквай, я бъди мъж! Ти ли, гдето и на фронта окото ти не е мигнало, гдето толкова неща са ти минали през главата, се отпущаш като някоя жена? Какво, голямо ли чудо е станало?“ Тогава пък подхваща другият глас: „Не биваше, Казак, не биваше така да направят с тебе. Ами че ти си вече възрастен човек, не си момче, деца големи имаш. Голям срам, Казак, доживя! За човек да не те имат. Затова ли толкова се стара, за това ли толкова тича, накрая да те нахокат!“
Ей тъй се борят в мене едни гласове, но по едно време усещам аз, че вторият глас надделява и пътят пред мене взе да се криви, взеха дървета и къщи да се размазват и не усетих кога едно нещо ми взе очите. Дорде ударя спирачка, колата — на една страна, ей тоя човек ударен — на друга, каручката му, потрошена — на трета.
И ето ме сега при вас, на съд. А можеше да не бъда тука, само да бях послушал оня, първия глас. Да, човек трябва да бъде твърд. Кой прави катастрофите? Може би машините? Не! Хората ги правят, затова и тях съдят. Машината е желязо, не знае какво е болка, не знае какво е радост. Затуй пипнеш ли веднъж волана, седнеш ли зад машината, трябва да станеш като нея, като студеното желязо.
Признавам ви се още веднъж, граждани съдии, виноват съм, много съм виноват!
Шумен, 2.06.1966 г.