НЕПОВТОРИМАТА РОЗА ПОПОВА

0
267

 

 

В спомените си за нея писателят и драматург Камен Зидаров твърди, че тя е талант, изпреварил своето време. Връстничка на Освобождението, Роза Попова (1879-1949) е тотален театрал, актриса-новатор с огромен репертоа­рен диапазон, режисьор, театрален директор и менажер, театрален преводач, публицист. Името й не бива да бъде забравено, защото тя стои редом до Адриана Будевска, Васил Кирков, Сава Огнянов, Кръстю Сарафов, Теодорина Стойчева, Николай Масалитинов — първите, градителите на професионалния български драматичен театър.

Забързани в делника, преследвани от лишените от чувство за мярка и стил днешни медии, ние рядко се сещаме за тези велики творци. А Роза Попова е наистина такава. Истинска „народна артистка“, макар и без звание и държавни награди. 

Животът й е бурен, изпълнен с триумфи и превратности, с много труд и вълнения. На 20 януари 1903 г. безнадеждно влюбеният в нея поет Тодор Богданов решава да я убие и след това да убие и себе си, но за щастие, тя оцелява, въпреки тежката огнестрелна рана.

Като дете, дванайсетгодишна, попада на спектакъл на пътуващата италианска трупа на Масини в Пловдив. Когато завесата на театър „Люксембург“ се вдига за Вердиевата „Травиата“, малката Роза е като хипнотизирана. Този нов и непознат свят е за нея като вълшебна приказка и до края на представлението гледа и слуша като омагьосана. В тази лятна нощ в Пловдив аз като че ли узрях,  пише тя в мемоарната си книга „Моят път“- и на сутринта се почувствах вече голямо момиче…

На следващата година родителите й я завеждат на „Иванко“ от Васил Друмев. Образът   на Мария я разтърсва и тя решава твърдо: На всяка цена аз ще стана актриса!“. Като ученичка в гимназията чете извънредно много, образова се, посещава кръжоци, общува със студенти, журналисти, артисти и писатели. Петнайсетгодишна среща известния по онова време писател и артист Стоян Попов (по-късно ще стане национално известен като детския писател Чичо Стоян), който търси млада артистка за своята пътуваща трупа.

Стройната й фигура, одухотвореното й лице, богатият й дълбок глас, яркият й темперамент — всичко това го впечатлява силно. Цели три години младата гимназистка Роза упорито се готви за сцената, чете поезия, проза и драматургия, сериозно изучава немски и руски, занимава се с музика. През 1897, едва навършила осемнайсет, е вече на сцената. Въпреки несъгласието на родителите си, пристава на Стоян Попов, двамата сключват брак и тръгват с пътуващия театър „Зора“ на  артиста Борис Пожаров.

Първата й роля е главна, голяма и сложна — Лукреция в „Лукреция Борджия“ на Виктор Юго. Успехът й е сензационен. Само за година става популярна в цялата страна, навсякъде я посрещат като истинска звезда. Необикновеният й талант не остава извън полезрението на столичните театрали и твърде скоро е поканена във водещата наша трупа „Сълза и смях“ (предшественик на Народния театър).

Но в София ще отиде по-късно. Първо решава, че й липсват необходимото образование и подготовка и започва да учи при забележителния театрален педагог Константин Сапунов. Според него тя е рядък трагически талант. И наистина това се потвърждава твърде скоро. Белградските театрали, които непрекъснато я канят и настояват да остане в Сърбия, я определят като балканската Сара Бернари нашата неповторима Ружица от Бранислав Нушич. Младата актриса се превъплъщава гениално в най-трудните драматични образи: Медея, Електра, Сафо, Антигона, Луиза Милер, Миледи Милфорд, Амалия, Мария Стюарт, Хеда Габлер, Маргарита Готие, Мона Вана, Лукреция Борджия, Елена Андреевна, Нора. При това е само на двайсет и пет. Истинско чудо в света на театъра е толкова млада актриса да носи този тежък репертоар. Да играе всяка вечер, да пътува през ден.

Скоро театър „Зора” приема нейното име „Роза Попова“ и това е същинска сензация в културния живот на България —  театър да се нарече на името на една млада действаща актриса! И така: цели двайсет и четири сезона Роза Попова има свой театър. Създава го по свой облик и стил като обръща особено внимание на репертоара. Той е от голямата световна класика (с превес към античния театър, северните автори и френската литература) и от българската драматургия. Самата тя превежда и поставя за първи път у нас редица шедьоври на немската, австрийската и скандинавската драматургия. 

В спомените си пише: За да измениш облика на един театър, да отговориш на новите жажди и търсения на публиката, трябва да почнеш от репертоара, но да не правиш отстъпки пред лошия вкус…Сред „хитовите спектакли“ тогава безспорно най-значимият е „Куклен дом“ на Ибсен с нейната ненадмината Нора, призната дори от съперничката й, великата Адриана Будевска. И както пише Камен Зидаров, който е имал щастието да я гледа: Роза Попова взема тази пиеса не само защото  чувства и разбира, че тази роля е за нейните сили, а защото в лайтмотива на „Норае включена и разкрита съдбата на жената в съвременното общество. По този начин Роза Попова разбива тясно естетическите рамки за ролята на театъра с обществените и с етическите проблеми, вълнуващи обществото. Затова в сцената с Тарантелата тя до такава степен разкъсва своите нерви и разпалва своя огнен темперамент, че изтръпнали зрителите очакват всеки момент „да падне в пропастта“, мъртва, както се казва…

Роза Попова не играе много в София — притеснява я завистта на колегите й, смутени от необикновената мощ на таланта й. Години наред работи за големите театри в страната: Русе, Пловдив, Бургас, Плевен. Изключителен е приносът й като директор, режисьор, театрален преводач и първа актриса в Русе и Пловдив, а също и в Бургас. Гастролира в Югославия, където е призната за звезда, отива до Виена да учи при великия Йозеф Кайнц, но той я връща, защото счита, че просто няма защо повече да учи.

През 1926 година отбелязват нейния творчески юбилей. Слиза твърде рано от сцената, умира на 11 април 1949 година в бедност, забравена от всички, както обикновено става у нас с повечето артисти и днес.

Гео Милев, който освен голям поет и преводач навремето е бил и забележителен театрален критик, пише: Малко артисти е родила България досега, а още по-малко артистки. Драматическата артистка е голяма рядкост във всички театри. У нас е имало досега само две, но бих казал, че и това е много ­– прекрасните Роза Попова и Адриана Будевска“.

 

ЕДИН  ЛЮБОПИТЕН МОМЕНТ ОТ ЖИВОТА НА  ВЕЛИКАТА АКТРИСА

описан от нейния биограф Светослав Камбуров
в юбилейния сборник „Роза Попова
“, София, 1926:

 

От Сопот пристига в Карлово (където  в момента играе Театър „Роза Попова“) група граждани да моли актрисата да почете техния град. Трогната от молбата на депутацията, Роза Попова веднага се отзовава да почете западналото историческо градче. Отива в Сопот, родното място на любимия й Вазов, и обявява безплатно представление. Но какво се случва там?

Не виждали друг път професионален театър, някои бабички влизат в читалищния салон с хурки и къдели. Салонът се препълва с публика. Завесата се вдига. И Роза Попова пристъпва към сцената. Когато се появява, тя се спира и не смее да направи и крачка напред… Целият под е посипан… с рози! Пълна тишина.

 

Бабичките слагат тихичко хурките до себе си и я гледат като замаяни. Роза пристъпва, силно развълнувана, но градушка от розови цветове я обсипва отвред. Когато салонът най-сетне притихва, стиховете на великия австрийски поет Грилпарцер започват да се леят с магическо очарование от малката сцена на възрожденския Сопот. Роза Попова, тази велика българка, не е играла никога тъй прочувствено, с такъв трепет и дълбок драматизъм ролята на Сафо, както в Сопот, Града на Вазов, в сърцето на Розовата долина…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук