Ина Димитрова е доцент, доктор по философия в ПУ „Паисий Хилендарски“. Научните й интереси са в областите философия на социалните науки, социални изследвания на науката и технологиите.
Специфика на пребиваването ни в контекста, наричан повсеместно днес „криза на Европа“ (или на ЕС), е особеното незнание относно случващото се, а оттук и неспособността за разпознаване на адекватните мерки. Общата ни „европейска съдба“ днес се изчерпва сякаш със споделянето на едно катастрофично условно наклонение като трайно състояние (1). Както Бек посочва „почти всеки европеец на възраст под 25 години не намира работа,….. мнозина едва свързват двата края поради заетост на временни трудови договори с ниско заплащане. В Ирландия и Италия официално около една трета от населението под 25 години е без работа, в Гърция и Испания през юни 2012 г. делът на безработните младежи е бил над 53%…. В Тотнъм, откъдето водят началото си безредиците през 2011 г., за едно работно място има 57 кандидати“ (пак там, 20). 77% от европейците се страхуват за здравето си, 56% — за бъдещето на младите поколения, 48% — от природни бедствия и т.н (2). Според едно от последните проучвания на Евробарометър 60% от европейците са уверени, че децата им ще живеят по-лошо от тях самите (3). Иван Кръстев описва ситуацията така: „Европа днес не може да гарантира на новото поколение просперитета, който имаше поколението на родителите им. Протестиращите по улиците на Мадрид и Рим са млади хора, които навярно никога няма да имат постоянна работа, и възрастни хора, които никога няма да излязат в пенсия. Европа губи позиции в глобалната икономика и политика, а социалният ù модел е под обсада. Прибавете към това растящата пропаст между европейския Юг и европейския Север, между страните кредитори и страните длъжници“ – всичко това дава основание да се съгласим с определението за системната криза на Европа (4). Един от най-мрачните по отношение на съдбата на Европа български коментатори, Ивайло Дичев, твърди, че ако не се вземат правилни мерки, ни очаква бъдеще, в което ни остава единствено „да гледаме как бавно умираме. Как континентът се атомизира, как го надминават Китай, после Бразилия, после Индия“. (5)
Повечето български анализатори биха се съгласили без колебание с оценката на Бек, че образът на „кризисна“ Европа днес е образът на „един разделен, пронизан от нови окопи и граници континент“ (6). Стефан Попов, ръководител на фондация „Риск Монитор“, заявява, че днес могат да се посочат поне десетина разделения: мегаразделението Германия и всички други, еврозоната срещу останалите членове на ЕС, кредитори срещу длъжници, център срещу периферия, Север срещу Юг, стара и нова Европа, държави с капацитет за самостоятелна външна политика срещу държави без такъв капацитет, държави с капацитет да упражняват собствения си суверенитет и други, които го нямат, държави, които могат да се месят в работата на другите, и такива, които не могат, държави със стабилен конституционен модел срещу такива, на които им предстои евентуално разпадане, граждани срещу политици и институции и т.н. (7)
Какво всъщност се случва и какво предстои в подобна ситуация? Настоящият текст не предлага директни отговори на подобни въпроси. Представяйки доминиращите отговори или формирали се дискусии в българското коментарно пространство, той се стреми да идентифицира спецификите на българския поглед към Европа и съответно на българското пребиваване в кризата и (не)знанието за нея. В следващите три параграфа ще представя вижданията на основни фигури в българското публично пространство, като сред тях освен „класическите“ политолози, които познаваме от годините на прехода, ще бъдат отразени и позициите на някои други български интелектуалци (и институции), които дори да не се определят в строг смисъл като „политолози“ , имат своята роля при формиране на сегменти от общественото мнение и/или имат достатъчен академичен и символен капитал да изказват знакови тези по разглежданите въпроси.
В същото време, когато оценяваме позицията на българските политолози, следва да имаме предвид техния статут, финансиране, позиции. Като цяло политолозите могат да се разделят на два типа от гледна точка на своето финансиране и оттук и позициите, които изразяват.
Първият са академични изследователи, които са относително независими от външни спонсори и позиции, относително по-малко присъстват в българското публично пространство, повече са затворени в академичната си дейност. Вторият тип са на изследователи в множество неправителствени организации – фондации и „тинк танкове“ — финансирани от различни кръгове, главно американски, главно чрез фондациите на Джордж Сорос, Фондация „Америка за България“, Американската агенция за развитие и т.н. Като цяло те изразяват определени позиции, които съответстват в една или друга степен на интересите на техните спонсори. Доминиращи в публичното пространство и при изразяване на позиции във връзка с перспективите на Европейския съюз са този втори тип политолози.
На какво се дължи кризата на ЕС?
В този параграф схематично ще представя някои водещи перспективи към основанията на европейската криза в българското политологическо пространство. Ако се обърнем отново към две от най-влиятелните фигури на международната интелектуална сцена — Улрих Бек и Юрген Хабермас, ще открием сходни акценти, които се ситуират в противопоставяне на „чисти икономически основания срещу политически“ или икономика срещу дефицит на демокрация. Коренът на проблемите не е просто в икономиката и кризата на еврото: „икономическият поглед не забелязва, че не става дума само за криза на икономиката….., а става дума най-вече за криза на обществото и политическото и на господстващото разбиране за общество и политика“ (8). В резултат „Европа и нейната младеж са обединени от гнева към една политика, която спасява банки с невероятно големи суми, но успоредно с това залага на карта бъдещето на младото поколение“ (9). По сходен начин Хабермас говори за „икономическо стесняване на погледа“ (10), за „неравновесие между императивите на пазара и регулативната сила на политиката“ (11), „непълноценно политическо обединение на Европа“ (12) и т.н.
На практика може да се каже, че позициите на българските анализатори попадат в сходна схема с малки изключения. Допълнителен мотив, който често се появява в изказванията им и е свързан именно с отсъствието на реална политическа интеграция („отдолу“, както би казал Бек), е акцентът върху интензифицирането на националните егоизми и отсъствието на солидарност (Кръстев, Дичев). Друг общ мотив е тезата за радикалната загуба на доверие в елитите.
Иван Кръстев, една от най-ярките фигури, изразяваща позицията на неправителствените тинк-танкове, за които ЕС и бъдещето му са предмет на последователен интерес, находчиво заявява, че „какво точно преживява ЕС, е трудно да се каже, но пък е видно, че го преживява в остра форма“. (13) Едно от основанията според него е амбивалентността на ЕС, която го кара да прилича на жонгльор с много топки: „способността му да бъде незавършена федерация за федералистите, нищо повече от общ пазар за англичаните и обетована земя за източноевропейците“. (14) В интервю за в. „Капитал“ Кръстев казва, че само преди десет години европейският проект е бил модел на бъдещето, че той е отговарял адекватно на идеята за постмодерна държава и за сложния свят от припокриващи се институции и припокриващи се идентичности. „Сега започваме да разбираме, че ние, европейците, не само че не сме бъдещето, а и че това, което сме си мислили за универсален опит на Европейския съюз, всъщност е било изключение….. самите ние не сме толкова постнационални, колкото си мислихме. Когато кризата настъпи, в Европа все още съществуваше силна институционална солидарност, но когато въпросът опря до емоционалната гражданска принадлежност, когато се заговори за публичната готовност да споделяме с другите, се оказа, че солидарността не може толкова лесно да премине националните граници. Казано по-просто, западногерманците не са склонни да направят за гърците това, което направиха за източногерманците преди двадесет години“ (15). Факт е, че макар кризата да е общ опит на целия Европейски съюз, не съществува нито общ дебат, нито обща позиция, а всеки се „окопава във френската или германската позиция и това се отнася не само за политиците… Странното е, че това не е съпроводено от налагането на каквато и да било антиевропейска алтернатива. Не виждаме партиите, които са против статуквото, да предлагат нещо въодушевяващо и стимулиращо въображението“ (16) .
Стефан Попов, ръководител на друг неправителствен тинк-танк, потвърждава амбивалентния характер на ЕС и е дори по-категоричен: „Европейският съюз днес е някаква неопределена формация, белязана от отсъствие на първична задача, такава, която да определя генералната проектна рамка и посоката на неговото развитие… Няма лидер, който да може да обясни какво е, как е, защо е Европейският съюз. Вместо това има една неограничена експанзия на интеграционна реторика, в която политици, медии и граждани участват вдъхновено и безкритично“ (17).
Дори да не можем да говорим за консенсус, поне няколко български коментатори диагностицират проблема като много по-глобален, а не просто европейски, и коренящ се в крайна сметка в неолибералния тип капитализъм, по отношение на който познатите демократични механизми за постигане на легитимност, справедливост, правовост и т.н. се оказват неработещи. Андрей Райчев например директно заявява, че не се случва нещо в Европа, а в света, и същността на избора, пред който стои човечеството, не е регионален, а е глобален. Проблемът е отсъствието на единна политическа власт. Невъзможно е, казва Райчев, да се захлупи един врящ икономически казан с много похлупаци, очевидно той трябва да е един (18). Антоний Тодоров по сходен начин ситуира своите рефлексии, използвайки казаното от трима от най-видните съвременни интелектуалци, а именно Стиглиц, Хабермас и Жижек.
Според Стиглиц — мнение, което очевидно Тодоров споделя — днешната финансова глобализация поражда огромни несправедливости, като натискът на глобалните пазари изтръгва от национално-организираните общества всякакъв контрол върху важните решения, а още повече намалява ефективността на демократичния контрол (който изобщо не съществува на глобално равнище). Все по-вероятна изглежда тезата, че днешният глобален финансов капитализъм вече не се нуждае от демокрацията, като Китай е свидетелство за това.
Жижек в своя реч пред протестиращите от движението „Окупирай Уолстрийт“ постави въпроса не присъстваме ли на края на брака между капитализма и демокрацията.
Хабермас диагностицира тази нова констелация като постполитическа: под натиска на пазарите и кризата властта се изплъзва от ръцете на гражданите и преминава към управляващи структури със съмнителна демократична легитимност — към различни „изпълнителни инстанции“ (executive bodies), които никой не е избирал или упълномощавал.
Тодоров подчертава, че спрямо Гърция „ЕС действа именно по този начин — съветът към тях е да оставят допитването чрез избори, да следват съветите на „експертите“, най-често идващи отвън.“ В този смисъл ситуацията и в Гърция има основанията си не в липсата на финансова дисциплина в продължение на десетилетия (теза, зад която стои определена идеология и която очевидно авторът не споделя — б.м. И.Д.), а „заради начина, по който функционират отношенията между инстанциите на ЕС и инстанциите на гръцката демокрация“. Пример за това е ситуацията, в която „след избирането на ново коалиционно правителство „на националното съгласие“, гърците решиха, че не могат да излязат от политическия хаос по друг начин освен чрез предсрочни избори. Това, мисля, е един несъмнено демократичен изход от ситуация, която изглежда безизходна. Но германският министър на външните работи Шойбле поискал да бъдат отменени предсрочните избори, планирани за април, както и в Гърция да бъде назначено надпартийно, експертно правителство по модела на Италия, а идеите са били подкрепени от финансовите министри на Финландия и Холандия… Значи, изборите са лош вариант, нужно е „решително правителство“, което да наложи „нужните мерки“ на едно объркано, протестиращо и дори разбунтувало се общество. Е, трябва да признаем, че това е просто краят на представителната демокрация такава, каквато я описваме в учебниците.“ (19) Критиката на политолога е насочена към подмяната на „сложните и отнемащи време процедури на убеждение-съгласие“ с т.нар. експертен подход: „демокрацията, както изглежда, не е толкова ефикасна, колкото мениджмънтът, а днешната криза зависи от бързи и ефикасни решения“ (20).
Сходно, макар и по-нюансирано, е мнението и на Иван Кръстев, който по повод коментираните от Тодоров събития в Гърция и Италия определя двете страни като „демо-протекторати“, в които „избирателите запазват правото си да сменят правителства, но не и икономическата политика, която те провеждат“ (21). Той продължава: „много е трудно да имаш и дългове, и демокрация. Или с други думи, в момента в Европа има два типа демокрация — тази като Германия, в която избирателите имат значение, и тази, като Гърция, в която избирателите нямат значение“. (22) Опасна тенденция според него е „не просто налагането на една спорна икономическа политика, а опит да не се позволи на избирателите да имат глас в сферата на икономиката“. (23)
Според Ивайло Дичев „европейският проблем не е икономически, той е в националния популизъм, който на места избива в неофашизъм, на други — в ксенофобия, на трети — просто в игра с медиите.“ И той всъщност пречи кризата на ЕС да бъде решена, което може да стане „много лесно….., ако дълговете на отделните страни се прехвърлят към съюза — те не са чак толкова големи, сравнени например с една Япония. Само че това означава единна политика, общи институции, отказ от национален суверенитет“. (24) Дичев е сред анализаторите, които най-еднозначно обръщат внимание на измеренията на неолибералния дневен ред, създаващ „култура на вината“, която допълнително усилва егоизмите (25). „Обитателите на континента все по-открито почват да се мразят — старите ненавиждат примъкналите се от изток бедни роднини, северните презират мързеливия Юг, местните се чувстват застрашени от мюсюлмани и роми… Не спряха да повтарят, че свръхзадлъжнялостта в западния свят била заради раздутия държавен сектор и луксозната социална система….. работещият в обществената сфера търпи унизителни укори, подритват го, третират го като паразит върху здравото тяло на бизнеса. Ако погледнем развитието на западния свят от последните десетилетия обаче, ще видим, че кризата на дълга съвсем не се дължи на увеличение на публичните разходи; в една задлъжняла страна като Франция те не са се увеличили особено през последните две десетилетия. Проблемът е в намаляване на данъците и в създаване на все по-многобройни ниши, където богатите да се крият от задълженията си към обществото“. (26)
Даниел Смилов диагностицира кризата не просто като икономическа, коментирайки, че „еврозоната има средства да се справи с финансовата си криза. Вярно е, че редица държави са много задлъжнели, но останалите — и най-вече Германия — имат ресурси да запазят стабилността на еврото. Като цяло еврозоната макроикономически е в по-добро състояние от това на САЩ и Великобритания. Въпросът в този смисъл е политически: кой и как ще вземе решението за спасяването на длъжниците, кой и как ще плати цената за това“. (27)
Сред изключенията, акцентиращи върху икономическия корен на проблемите (при това икономически, но не и „неолиберален“), е позицията на Димитър Аврамов. Причината според него е в липсата на икономически контрол и „на трайно наложил се стил на конформизъм и нерешителност при взимането на решения“: „изискването за дефицит до 3%, за да може една държава да бъде част от еврозоната, бе поставено още през 1992 г. в договора от Маастрихт. Оттогава насам стана навик почти никой в Европа да не го спазва. Дори флагманът на евроинтеграцията Франция“. (28)
Очевидно доминиращата обяснителна фигура относно проблемите в Европа най-общо се центрира около политическия (и демократичен) недостиг. Димитър Бечев, например, в дискусия по повод книгата на Улрих Бек приема еднозначно подобна схема, изразявайки я пределно ясно: пазарите са глобални и транснационални, докато политическото участие остава рамкирано от националната държава. Политическото ни въображение обаче е скрепено именно от националната държава. Европейските избраници се съобразяват със своите избиратели, което прави много трудно разрешаването на транснационални проблеми, които не могат да бъдат представени чрез ключа на националното, а в същото време все още не притежават някаква наднационална легитимност. В този смисъл той говори за „половинчат“ модел и „половинчати“ институции. (29)
Стефан Попов категорично потвърждава наличието на демократичен дефицит: „Степента на интеграция, която е достигната в ЕС днес, няма съответствие в степента на легитимност на европейските структури. Институциите на ЕС в никакъв случай и по никакъв начин не притежават необходимата, от гледна точка на овластяването си, демократична легитимност.“ (30)
Какво да се прави:
повече Европа или повече Европи?
Струва ми се, че би могло оправдано да се твърди, че в българското коментарно пространство разделението, което се е стабилизирало и което е едно от най-дискутираните, е дилемата „повече Европа или повече Европи“, т.е. най-схематично казано, утвърждаване на проекта за по-дълбока интеграция на ЕС чрез въвеждане на общи правила във все повече сфери и съответно, настояване върху същността на ЕС като споразумение за сътрудничество между суверенни национални държави, които трябва да си останат такива, акцентирайки върху свободния пазар. Вниманието именно към този въпрос, при това без винаги в този контекст да се дискутира евентуалното положение на България при двата варианта, е особено любопитен факт.
Твърда и еднозначно негативна е оценката за перспективата „повече Европа“ на Калин Манолов. Започвам с него, тъй като той би могъл да се ситуира в самия (десен) край на оста „повече Европа — повече Европи в смисъл на повече свободен пазар“. Повод за коментара е книгата (и дискусията върху нея) на Любомир Топалов, преподавател по политология в Япония, „Политически партии и евроскептицизъм“. Авторът защитава тезата, че евроскептицизмът е популистка идеология, използвана от малките партии за достъп до властта, и всъщност пътят пред ЕС е единствено задълбочаващата се интеграция към създаване на европейски демос и основаване на федерална европейка държава. Това може да се окаже и утопия, но Европа е длъжна да опита, защото алтернативата са войни като Наполеоновите през ХIХ век и двете световни през ХХ век. Европейският съюз се нуждае от нов фундаментален мит, който да оправдае съществуването му и това е федерална европейска държава (31). В този процес, както и при създаването му, основна роля трябва да играят елитите, докато той не се превърне в „политически субект с единна фискална, външна, вътрешна, отбранителна, здравна, образователна и т.н. политика“. (32)
Калин Манолов, журналист, ръководещ неправителствения Институт за радикален капитализъм, превъзнасящ и издаващ трудовете на Айн Ранд, Лудвиг фон Мизес и изразяващ възгледи, апологетизиращи свободния пазар, близки до либертаризма, ни предлага остър критичен коментар не просто на аргументацията, използвана в книгата, но най-вече на самата идея за превръщането на ЕС във федерална държава, което според него не би било дори „свръхдържава“, а „деконструкция на държавата и осъществяване на старата марксистка утопия за безкласово и вечно проспериращо общество“. (33) Според Манолов „Европейският съюз иска да стане Третият Рим“, но „проблемът е, че същото иска и Русия. И ако Брюксел води континента в досегашната посока, има реална опасност пътищата им да се слеят“. Иначе казано, според този очевидно десен коментатор ЕС ще се превърне в СССР. Но, казва той, задълбочаването на интеграцията на съюза не е единствената алтернатива: правилната „алтернативата е връщане на ЕС към първоначалната му концепция за сътрудничество между суверенни страни“ (34) , което според автора означава придържане към класическия либерален възглед за Европа на Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери и Робер Шуман. В този възглед „индивидуалната свобода е най-важната културна ценност на европейците и християнството. Според този възглед суверенните европейски държави защитават правата на частна собственост и свободния пазар в една Европа с отворени граници, като по този начин позволяват свободната размяна на стоки, услуги и идеи“. (35) Днес обаче, твърди Манолов, виждаме организирано усилие той да бъде снет и да се осъществи напълно противоречащият му възглед, а именно „социалистическият или имперски възглед за Европа“, защитаван от Жан Моне, Жак Делор и Франсоа Митеран: „Днес коалиция от етатистки интереси на националисти, социалисти и консерватори прави всичко възможно, за да изпълни неговата програма. Европейският съюз се разглежда като империя или като крепост: протекционизъм навън и интервенционизъм вътре. Днешните разноцветни етатисти мечтаят за централизирана държава, управлявана от ефикасни технократи, за каквито самите те се мислят…“ (36) България (и другите страни от бившия Източен блок) се тематизират, не защото според автора една федерална Европа би била например твърде нежелателна перспектива пред развитието им, а защото имат специална „мисия“, доколкото са „по-чувствителни и по-адекватно реагиращи на тенденции, водещи в посока, различна от тази на свободата и просперитета“, а именно „да върнат ЕС към либералните му корени“. (37)
Светослав Малинов, който също представлява дясното в България, но и коментиращ като евродепутат от ЕНП, очевидно защитава „социалистическия“ модел по класификацията на Манолов. Според него кризата е под контрол, като решителната стъпка е била проектът за единен банков механизъм в очевидното движение към истински паричен и икономически съюз. Налице е воля за повече интеграция (с изключение на Англия), за повече надзор над бюджетите, за повече федерализация поради кризата. Недоволството, което се вижда в младежките бунтове срещу капитала и корпорациите, показва, че „отдолу“ се изисква силна политика на европейско ниво и това изискване е в синхрон със случващото се на най-високо ниво на ЕС: повече централизация, повече строги правила за отделните икономически програми на държавите. (38)
Според другия евродепутат от ЕНП, Надежда Нейнски, ситуацията изглежда по сходен начин: промените, които се предприемат от лидерите (като фискалния съюз) са „оздравителни“ и след тях ЕС ще бъде на ново, „по-високо ниво“. Според нея политическата интеграция е протекла много по-бързо от икономическата и изграждането на общия пазар не е завършило, а това създава дисбаланси. (39)
Тяхната позиция вероятно съвпада с общата позиция на ЕНП, която е от проевропейски ориентираните партии. Това означава, че в самото дясно пространство както у нас, така и на европейско ниво, ясно се открояват двете позиции — за „повече федерализация“ и евроскептичната.
Критичен към налагането на обща политика и правила е и Димитър Аврамов, който коментира кризата и бъдещето на ЕС в контекста на „историческото“ споразумение за фискален съюз, в което Великобритания отказва да участва, потвърждавайки още веднъж визията си за ЕС — съюз на национални държави, а не като наднационален, федералистки политически проект. (40) Според него „Европа прави още една стъпка към съюз, политически доминиран от Германия и Франция. Това означава, че в средносрочен план e малко вероятно ЕС да направи каквито и да е промени в институционалния си светоглед с изключение на една — опитът за уеднаквяване на фискалните и бюджетни правила и стандарти“. Отказът на Великобритания обаче може да се окаже печелившата стратегия, защото така тя защитава развития си финансов пазар от допълнително данъчно облагане, запазва икономиката по-гъвкава, финансовите пазари по-конкурентни и не толкова свръхрегулирани. Двадесет и шестте държави пък „се отказват от възможността да развиват специфични предимства на националните си икономики, особено в сферата на финансовите услуги“. (41) Част от причината за приемането на подобно решение е това, че ситуацията е толкова лоша, че държавите нямат избор, но по-важната според Аврамов е идеята за равенството, върху която е основан ЕС: „Това за по-бедните южняци и източно европейци означава да имат същите привилегии, а един ден и сходни доходи с богатите северняци. За северняците пък остава удовлетворението от историческото надмощие“. (42)
Политологът твърди, че съгласието между 26-те страни изглежда измамно сигурно: „Истината обаче е, че всеки, който гарантира на гражданите на ЕС добри перспективи, заради постигнатите споразумения, чисто и просто ги заблуждава… Ако надделеят страховете в отделните национални държави, тогава може да имаме две еврозони или пък възможност отделни държави да върната националните си валути. И това е част от оптимистичните сценарии. Песимистичният, който се надяваме да не се случва, е висока инфлация в еврозоната, икономическа депресия и дори разпад на еврозоната. За да не се случи обаче, е необходимо Европейският съюз да спазва елементарните икономически закони, а не да се опитва да ги замени със свои собствени“. (43)
Пореден скептичен отзвук спрямо задълбочаването на политическата интеграция на ЕС идва от „Отворено общество“ и техния индекс, отчитащ различията между страните — и членки, и кандидатки Той показва, че Европа действително е не на две, а на шест скорости. (44) Т.нар. индекс на настигането или догонването (The Catch Up Index) събира информация за четири области: демокрация, управление, качество на живот и икономика, и ги подрежда по степен на развитие. Изводите са, че съществуват 6 групи, като разликите между някои от тях са много значими. В подобен контекст, казва „Отворено общество“, опитите да бъдат наложени общи политики, без да се взимат предвид различията между тези групи, са най-сериозната заплаха за бъдещето на ЕС, а не кризата. В този смисъл индексът подкрепя гласовете, които се противопоставят на задълбочаване на европейската интеграция, така както тя се провежда в момента. Марин Лесенски казва: „ЕС не е съставен от еднакви, богати, развити държави. Затова и поставяме под съмнение идеята, че една политика може да ги обедини и движи напред едновременно“. (45) Според него такива политики ще бъдат формулирани и занапред, но това ще е по-скоро по инерция. Политическите инструменти и волята на лидерите, която досега движеше съюза напред, може да не е достатъчна да устои на раздалечаването на държавите и дълбоките разцепления, които вече личат. Това според него не означава че с ЕС е свършено. Просто значението на общите институции и политики ще продължи да намалява, а понятието „Брюксел“ ще губи авторитет. В най-драматичния вариант, който изследователите предвиждат, ако съюзът не промени нищо в начина си на функциониране, ще бъде все по-ясно отцепването на водещите групи държави от останалите (46).
В свой общ анализ Иван Кръстев и Георги Ганев (47) също потвърждават мнението, че мантрата за необходимостта от фискално благоразумие по примера на Германия, че Европа трябва да стане германска, за да излезе от кризата и едва тогава ЕС и еврото ще имат стабилно бъдеще — просто не е правилната рецепта и това може да се види чрез сравнителен емпиричен анализ: „конвергенцията на политиките доведе до различни резултати Германия и България, като по този начин показва, че не е задължително Европа да бъде излекувана по рецептата на Германия. Това е така, защото съществуват дълбоки различия в благосъстоянието на страните и в състоянието, в което се намират институциите им. Това е много по-съществено от униформените политики, които се предлагат като лекарство и които заплашват ЕС и неговата валута“. (48)
Сред финансираните отвън (главно с американски средства) неолиберални тинк-танкове в България, наред с института „Отворено общество“, друга важна за общественото мнение институция в България — Институтът за пазарна икономика (характеризиращ се с крайно либерални, близки до тези на Айн Ранд икономически постулати), също се отнася критично към перспективите за политическа интеграция, която според тях е просто допълнителна бюрокрация, затлачваща пътищата на свободния пазар. Съдейки по редица техни анализи, позицията им вероятно може да се резюмира с помощта на едно категорично и пределно „изчистено“ мнение (макар и не на български анализатор), публикувано на техния сайт: „ЕС трябва да се съсредоточи по-скоро върху създаването на свободен пазар, отколкото върху създаването на допълнителна бюрокрация. Съществуващият проект за нова европейска конституция е остатък от времето на социализма, предрешен в одеждите на „социалното пазарно стопанство“. По-добро решение би било естественото развитие към общ свободен пазар, което да замени изкуствената политическа интеграция“. (49) Тук ясно се заявява стандартното противопоставяне: „Обединението на Европа трябва да бъде естествено и икономическо, а не изкуствено и политическо“. (50) И още: „ограничаването на суверенитета означава зависимост от решенията на европейската свръхдържава. Обещанията за пълна заетост и равен за всички икономически растеж не са нищо повече от социалистическа утопия. Брюкселските политици трябва да поучат централноевропейски партньори. В Централна Европа данъците са по-ниски и икономическият растеж е по-висок“. (51)
Според Кръстев в ситуация, в която пазарите и избирателите теглят ЕС в различни посоки — „пазарите настояват за политическа интеграция на еврозоната, докато избирателите не са склонни да дават повече власт на Брюксел, когото те не могат да контролират“ (52) — единственият начин съюзът да просъществува е налагането на политическа интеграция в рамките на еврозоната, т.е. „Европа на две скорости“ или „Европа на няколко парчета“. Страните длъжници ще трябва да се съгласят с настояването на Германия те да бъдат лишени от власт, когато става дума за финансова политика: „или с други думи, избирателят има право да гласува, но няма право да гласува за правителства, които правят дългове… И за да бъде натискът ефективен, Германия предлага страните, които не могат да спазват фискалната дисциплина, да могат да напускат — или да бъдат принудени да напускат — еврозоната“ (53) .
Даниел Смилов предлага три варианта за развитието на ЕС. При първия имаме вариант на „германска Европа“: Германия и останалите богати държави определят дневния ред. „Канцлерът Меркел взема решението доколко и на кого да се помогне, като това става с одобрението на немския парламент и е на ad hoc основа. Не се създават дългосрочни обвързващи механизми, освен ЕСМ, който все пак е в ограничен размер от 500 млрд. евро и за който вече има решение и от Бундестага, и от немския конституционен съд. ЕЦБ няма право да изкупува неограничени количества дълг и по този начин да финансира държавите от периферията зад гърба на немското правителство, парламент и централна банка“. (54)
Вторият вариант Смилов нарича „екзекутивен федерализъм“, защото „предполага федерална изпълнителна власт, която обаче не е подкрепена от силен, демократично избран федерален парламент“. (55) Той се състои във федерализиране на финансовата политика на ЕС, което изтласква на преден план ЕЦБ, която се превръща в кредитор от последна инстанция, и се създават еврооблигации, зад които стоят всички солидарно. Икономическата политика се определя от Министерство на финансите. В такава ситуация ще нарасне политическата тежест на институциите на ЕС.
Третият вариант е „федерална Европа“, която включва поне еврозоната. При него федералната изпълнителна власт е отговорна пред избран от всички европейски граждани парламент. Решението за спасяване на длъжниците тук се взема на общоевропейски избори, които дават мандат на федерално МФ и ЕЦБ да предприеме определен курс на действие.
Според Смилов всеки от вариантите е възможен, но в момента ЕС се придържа към първия, който е от полза за Германия. „Проблемът с този вариант е, че той създава една силно асиметрична политическа среда, в която задлъжнялата периферия трябва „демократично“ да избира правителства, които да водят политика, съгласувана с Германия. Това може би са нормални отношения между кредитор и длъжник, но няма да е изненада, ако този модел стане жертва на политически популисти от периферията, които дойдат на власт с обещания за водене на суверенна политика“. Този модел е „уязвим и от възможни политически промени в центъра – Германия: бизнес елити и спестители могат да решат в един момент, че не са склонни активите им да се обезценяват за покриване на дълга на периферията, и да изберат правителство, което да прекрати ad hoc подкрепата за длъжниците“. По тези причини ситуацията в момента е нестабилна и финансовите пазари са скептични по отношение на еврото. Въпреки това политологът счита, че това е най-реалистичната перспектива, която стои далеч от „федерална Европа“.(56)
Интересни са аргументите на политолога по въпроса, защо вторият вариант не е особено желателен: при него политиката „ще стане дело на експертен федерален елит… Рисковете пред този модел са, че той скоро ще доведе до повсеместно демократично въстание в Европа, започващо от центъра. Националният политически процес навсякъде ще се обезцени, без да е заместен от общоевропейска демокрация. ЕС, който се гордее с демократичните си традиции, би се превърнал в кентавър, чиято горна половина е авторитарна“. (57)
Третият вариант е най-малко вероятен, защото е трудно постижим. „Той предполага 27 (или поне 17) политически процеса да решат да прехвърлят — с приемането на нов договор и нови национални конституции — правомощията си на федерално ниво. ЕС в момента няма енергия за такова упражнение“. Рисковете са, че провалът му може да дойде от една или две ключови държави, особено ако се стигне до референдуми. „Целият европейски националпопулизъм ще се мобилизира срещу процеса: спомените за провала на конституционния договор, който беше съвсем безобиден в сравнение с една федерална революция, са достатъчни, за да охладят ентусиазма на федералистите“.
Като цяло бъдещето на ЕС не буди особен оптимизъм към настоящия момент: очаква ни „дълъг период на турбулентност, като гаранции за пълен успех и избягване на дезинтеграцията трудно могат да бъдат дадени към момента. Добрата новина все пак е, че колкото и трудна общоевропейската задача има повече от едно решение“. (58)
Владимир Шопов, основател на Sophia Аnalyticа, също е поддръжник на тезата, че кризата на съюза в момента се решава чрез „институционализация на немския модел на развитие, което рискува да доведе до силни политически напрежения във времето. Именно тази центробежна динамика е по-дългосрочният риск за самия ЕС“. (59) Според него не е благоприятно налагането на един-единствен проект за развитие на ЕС и той „печели от конкуренцията между модели за собственото си развитие“ (60), като очевидно неговите предпочитания са насочени към модела, който утвърждава Великобритания — „по-пазарен, по-конкурентен, по-малко федеративен, по-активен глобално… Британците са основната опора на по-модерната визия за съюза, която стъпва върху развитие на единния пазар, добре насочени инвестиции за развитие на индустриите на ХХI век, намаляване на субсидиите и замяната им с инвестиции, по-активно отношение към глобални проблеми“. От коментарите му по повод евентуалното напускане на Великобритания става ясно, че според него по-сериозната интеграция между ЕС и НАТО има „укрепващ ефект върху цялостната рамка на сигурност“. (61)
Евгений Дайнов също е сред анализаторите, които са убедени, че „повече Европа“ е грешният път пред ЕС, а той вече е поел по него. През последните две десетилетия на преден план е не все по-свободното движение на капитали, хора и стоки в един все по-свободен пазар, а все по-регулираният стопански, социален и политически живот по логиката на „хармонизацията“. (По отношение на редица държави, включително България, те според него са дискриминативни: Дайнов поставя реторичния въпрос „къде е свободният пазар и честната конкуренция в селскостопанската политика на ЕС, която поглъща половината от неговия бюджет, за да субсидира селскостопанското производство, като така дискриминира едни производители (например българските) и фаворизира други (например френските) “(62) .
Според него „очевидният проект на европейския брюкселски елит е изграждането, в максимално съкратени срокове, на единна европейска държава, населена от единен европейски народ, живеещ по едни и същи стопански и политически правила и разплащащ се с една и съща валута. Това означава прехвърляне на огромни порции национален суверенитет от националните държави — историческата основа на Европа — към Брюксел“. Еврото в този контекст „не е икономически инструмент, а идеологически….. част от тайната стратегия на ЕС да постигне единна европейска държава. Просто еврократите почнаха с най-лесното — да нахлузят единна валута върху всички. Веднъж свикнали с нея, народите да свикват и с единно правителство, данъчна система и пр.“ (63) Сега в контекста на кризата сме свидетели на подновеното изграждане на единна европейска държава, чиято все по-контролирана, централизирана и унифицирана европейска икономика ще става все по-неконкурентоспособна в световен мащаб. Ако Великобритания напусне ЕС, „Европа бързо ще стане германска. Ако Великобритания остане вътре, Европа пак ще стане германска, тъй като англичаните ще са все по-малко ангажирани в европейските дела… И германското влияние ще запълва този вакуум. А ако германизирането на Европа в крайна сметка се окаже опасно, за всички ще е най-добре англичаните да са отвън. За да могат, ако се наложи, отново да спасят положението, стъпвайки върху своята позиция на независима сила“. (64)
Поредният анализатор, критичен към интеграционния проект поради „бюрократичната експанзия“, е Стефан Попов. Според него движеща сила днес във все по-голяма степен е бюрократичният разум, който не е нормалната бюрокрация, характерна за всяка държава, а „нещо много по-широко и по-опасно….. В ЕС се стигна до вреден ефект на „бюрократично изпреварване“, при който мотор за развитието на самия Съюз стават не толкова държавите основателки, а породената от тях централизирана автономна бюрокрация. Това прави интеграцията самоцелна… и с… неопределени цели… [Това] създава серия подвеждащи привидности: например, фикцията, че развитието на Съюза е напълно предвидимо и се свежда до ефективността при провеждане на политики….. по технологични въпроси“. (65) Категорична е и оценката му за федералистката идея и реториката около нея — те са сред най-вредните политики в ЕС. „Преход от „ние, държавите“ към „ние, народът“ нито е заложен в основни документи на съюза, нито е реалистичен проект, нито изобщо е концептуално възможен сценарий….. федералната тяга се упражнява по наивен и примитивен начин, който само поражда рискове за обратното движение, подхранва националистическите партии, в крайна сметка подпомага тенденциите към разпад“. (66)
С основание можем да твърдим, че сякаш повечето български анализатори, представители на тинк-танкове, играещи ролята на финансирани отвън идеологически апарати, тематизиращи въпроса за кризата и бъдещето на ЕС, предпочитат, нека го наречем, „модела на Великобритания“, т.е. проекта, който поставя на първо място свободния пазар, който отчита по ефективен начин наличието на „повече Европи“ и уважавайки техните институционални различия акцентира върху запазването на значимостта на националното, а не върху заместването му с общи правила. Онези, които под някаква форма приемат формулата „повече Европа“ — например Димитър Бечев в споменатия дебат по повод книгата на Бек — неизбежно поставят произтичащите от това въпроси: какво означава това на практика, как ще съхраним демокрацията, ако вървим към все по-голяма интеграция. Според него отговорът наистина е по-голяма солидарност и споделяне на риска, но как ще легитимираме преразпределението и ще останат ли държави извън по-тясно интегриращите се.
Разбира се, има и коментатори, които „милеят“ за интеграционния модел на ЕС — например Огнян Минчев. Но както и при Светослав Малинов, чиято мотивация за подобно изказване вероятно може да се търси и във функцията му на евродепутат от ЕНП, при Минчев загрижеността за обединена Европа е в контекста на категоричната му позиция относно членството на Турция. Аргументирайки тезата си защо това не бива да се случва, той очертава образ на ЕС, който доста напомня модела „Великобритания“, което според него е мрачно бъдеще: „ЕС ще престане да съществува в своя досегашен статут на проект за стопанска, социална, политическа и културна интеграция на Европа и ще бъде редуциран до митнически съюз, зона за свободна търговия, надстроена с определен обем общо търговско законодателство, администрация и, може би, обща (за повечето членове) валута. Справедливостта изисква да се признае, че дори и в настоящия си обем — след разширението с десетте нови членки от 2004 г., ЕС все по-трудно функционира като общ политически и социален проект… На този етап обаче все още има значителни шансове Европа да се справи с тази текуща блокада и да намери своята „точка на равновесие“ след наистина безпрецедентната вълна на разширяване с нови членове… Общите високи стандарти и правила на интеграция в ЕС днес ще бъдат заменени от селективни интеграционни споразумения между конкретни страни, запълващи и преобразуващи вакуума на практически изоставения Европейски проект“. (67)
В свой анализ на кризата, оповестяващ и предстоящия разпад на ЕС, Кръстьо Петков отбелязва, че тя в голяма степен се дължи на това, че европейските лидери са си затваряли очите, че Европа е на много скорости, а още през 1994 г. германските политици Карл Ламерс и Волфганг Шойбле прозират опасността от съвместното съжителство на твърде много и доста различни по традиции и просперитет държави. Освен че отчита факта, че е имало достатъчно много прогнози за трудностите, които очакват ЕС (например на Пол Кругман), Петков не разсъждава върху въпроса за възможните мерки и тяхната желателност (68). Политологът Васил Гарнизов счита, че ЕС няма да се разпадне по някакъв апокалиптичен начин, но няма и да остане в настоящия вид и ще се трансформира в някаква друга форма.
Интересен контрапункт на горните два типа коментари е мнението на Иван Начев, специалист по европейската интеграция на България, от което лъха необоснован, някои биха казали, наивизъм и биха поставили въпроса чии интереси обслужва подобна позиция. По повод кризата в Гърция политологът твърди, че резултатът е засилване на интеграцията и сътрудничеството вътре между държавите членки. Всяка страна се ангажира с определен финансов ресурс по отношение на Гърция и по отношение на спасителния фонд на ЕС. Това, както и опростяването на външния ù дълг, сочи, че става дума за дух на ангажираност на всяка държава. (69)
Означава ли подобна доминираща позиция наличие на дълбок или задълбочаващ се евроскептицизъм, който набира скорост в Европа (70) (това се вижда напр. в социологическото изследване „Бъдещето на Европа“, финансирано от Европейската комисия и публикувано през април 2012. То показва, че докато мнозинството от европейците са съгласни, че ЕС е добро място за живеене, доверието им в икономическото представяне на Съюза и способността му да играе важна роля в глобалната политика е намаляло)(71), но в България често се привижда като ретроградно отстъпление от ценности (включително на т.нар. летен протест можеха да се видят знакови лозунги от типа „Пуснете Европа в България“).
В този смисъл интересна е ролята на „Европа“ като символ. Ако някой е считал, че България върви към евроскептицизъм, то от началото на т.нар. летни протести наблюдаваме завръщането на мантрата за „цивилизационните ценности“ и избора между ЕС и „руската мечка“. Проф. Калин Янакиев например, преди да потърси упование в църквата, която с молебен трябваше да вразуми непротестиращите и да влее сили в сърцата на протестиращите, призова европейските институции да оказват по-голям натиск над сегашното управление и Брюксел да изиграе ролята на коректив за българската власт (72). Според Иван Начев обаче, Европейският съюз няма изградена система за подобен натиск и е важно, че фигура като Рединг има възможност да чуе въпросите, които тревожат българските граждани, тъй като българското общество вижда в европейските институции коректив на собствената си власт. „Но чудеса от този коректив не могат да се очакват, защото първо българите трябва да изберат свой работещ парламент и да постигнат консенсус относно приоритетите в развитието на страната.“
България и Европейският съюз
Както посочих, прави впечатление сравнително слабото присъствие на темата за ролята и съдбата на България в контекста на анализите на кризата и бъдещето на европейския проект. Съвсем основателен е духовитият коментар на Иван Кръстев: „Някога Хайне беше посъветвал своите съвременници, ако усетят, че идва краят на света, да отидат в Амстердам, защото там всичко се случва 20 години по-късно. Мисля, че още по-добрият вариант е да дойдат у нас, защото, ако дойде краят на ЕС, у нас никой няма да разбере, а и да разбере, няма да му обърне внимание“. (73) Димитър Аврамов потвърждава подобна оценка, отбелязвайки, че „България е нищо повече от зрител, свит в ъгъла по отношение на големите промени, които текат в ЕС. Пълната липса на позиция на правителството на ГЕРБ по новите бюджетни правила на ЕС и отказът на мнозинство на ГЕРБ да инициира парламентарни дебати и изслушване на министър-председателя в НС поставя България в изключително унизителна позиция“. (74) Мнението на Стилиян Йотов, проф. по философия в Софийския университет, е сходно. По повод книгата на Улрих Бек той казва, че тя му е помогнала да си даде сметка какво означава за една страна да не принадлежи към еврозоната. Според него българските политици убеждават обществото ни колко е важно да не влизаме в еврозоната, защото не сме подготвени, но всъщност това, което реално ни се случва, е, че чакаме пред вратата, докато няколко държави взимат реалните решения. Всичко това той разглежда като удобен шанс България да не поема отговорност. (75) По своеобразен начин нагласата на българските политици потвърждава и Надежда Нейнски: „България участва във всички сложни решения на ЕС. А на нас хич не ни се иска да участваме в нещо! Ако може само да бъдем бенефициенти, но да не участваме в никакъв дебат, за да не носим отговорност. От нас обаче непрекъснато се иска да вземаме решения. За наш ужас – решения по изключително важни въпроси, например, дебатът за приемане на Сърбия в ЕС, дебатът за приемане на Македония, които са ни географски близки теми. Да не говорим за проблемите с Близкия изток. Там казваме: „Да се оправят другите“. Но няма начин! Ще бъдем принудени да имаме активно отношение към европейския дневен ред“. (76)
Изводът, че България няма нито категорична позиция, нито готовност (и желание) за действие при осъществяване на различни сценарии за бъдещето на Европа, потвърждава един скорошен доклад на фондация „Риск Монитор“ за националната сигурност на страната: България не е подготвена по никакъв начин за сценария разпад на ЕС или най-малкото за някаква негова трансформация. Според Стефан Попов, ръководител на фондацията и един от авторите на доклада, „България води наивна политика по отношение на ЕС и се държи така, сякаш още не е член на Съюза. За нас една сериозна трансформация на ЕС се възприема като „природно събитие, за чието случване България очаква милост от съдбата“. Трябва да намерим своето място и да не сме маргинализирани в ЕС, при какъвто и да е от сценариите за бъдещето му, защото в момента нашият проблем е, че оставаме на задна скорост и не сме достатъчно активни като страна-членка“ (77). Доста по-крайно е мнението на Попов, изказано в статията му за бъдещето на ЕС, публикувана във в. „Култура“. В нея той твърди, че при разпад на ЕС България цялостно ще се криминализира, т.е. че границата между престъпно и легално ще се размие напълно, защото става дума за държава, която е доказала, че не е способна на самоуправление. В момента ЕС играе ролята на „надзорен съвет над тази деликатна граница“ (78). На фона на подобни диагнози оправдано, но и твърде проблематично от гледна точка на осъществяването му, звучи мнението на Иван Кръстев, че е необходимо, дори ако ЕС е на две скорости, България да направи всичко възможно да остане в съюза.
В заключение бих искала да насоча вниманието към един като че ли пренебрегван от българските коментатори фактор по отношение на бъдещето на ЕС и България, а именно Русия (извън ролята ù на цивилизационна заплаха – фигура, която някои десни коментатори обичат да експлоатират). Основание за това ми дава един интересен анализ на Джордж Фридман, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор“. Според него гръцката криза и разполагането на ракетите „Patriot“ в Полша са пресичащи се събития. Взети заедно, те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа, а именно възможността за задълбочаващо се партньорство между Германия и Русия. Първата е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От това логично произтича и германско-руско геополитическо партньорство. В отговор на това САЩ и Полша ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действа и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция (79).
Бележки
(1) Бек, У. 2012. Германска Европа. София: ИК „Критика и хуманизъм“, с. 25.
(2) Какви кошмари сънува Европа http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/09/05/1901516_kakvi_koshmari_sunuva_evropa/.
(3) Пак там.
(4) България трябва да е готова за една Европа на две скорости, В. Капитал: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2011/11/18/1207486_bulgariia_triabva_da_e_gotova_za_edna_evropa_na_dve/
(5) Ивайло Дичев. „Сгромолясва се модерният свят, какъвто го познаваме“, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=999339, 12.08.2011.
(6) Бек, с. 21.
(7) Дискусия „Чия Европа?“, вж.http://kultura.bg/web/%D1%87%D0%B8%D1%8F-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0/
(8) Бек, с. 10.
(9) Бек, с. 21.
(10) Хабермас, Ю. 2012. Конституцията на Европа. София: ИК „Критика и хуманизъм“, с. 57.
(11) Пак там, с. 59.
(12) Пак там, с. 163.
(13) Иван Кръстев. Ако усетите, че идва краят на света (или краят на ЕС), елате в България, 05/22/2012, http://garelov.com/content/ako-usetite-che-idva-krayat-na-sveta-ili-krayat-na-es-elate-v-blgariya#sthash.uzLNVxiy.dpuf.
(14) Иван Кръстев. „България трябва да е готова за една Европа на две скорости“, В. Капитал: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2011/11/18/1207486_bulgariia_triabva_da_e_gotova_za_edna_evropa_na_dve/
(15) Иван Кръстев. Ако усетите…..
(16) Пак там.
(17) Стефан Попов. Може ли да не се разпадне Европейският съюз и как? Вж. www. kultura.bg/article/view/19837.
(18) Андрей Райчев в „Отпечатъци“, 20.11.11.
(19) Антоний Тодоров. Екзекутивна демокрация?, 18.02.2012, http://antoniytodorov.wordpress.com/2012/02/18/%D0%B5%D0%BA%D0%B7%D0%B5%D0%BA%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F/
(20) Пак там.
(21) Иван Кръстев. България трябва да е готова за една Европа на две скорости, В. Капитал: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2011/11/18/1207486_bulgariia_triabva_da_e_gotova_za_edna_evropa_na_dve/
(22) Пак там.
(23) Иван Кръстев. Ако усетите..… Същата теза може да се открие и в коментара му „Европейският не-съюз“, вж. www. Eurozine.com.
(24) Ивайло Дичев: Сгромолясва се модерният свят, какъвто го познаваме http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=999339, 12.08.2011.
(25) В подобен дух според Кръстев Германия и длъжниците не успяват да „преведат“ едни на други своите затруднения, в което най-обезпокоително според него е не толкова разминаването на интересите, колкото липсата на емпатия.
(26) Ивайло Дичев: Нещо голямо може да ни блъсне в новия световен мрак, http://bolgari.net/prof__ivailo_dichev:_neshto_goliamo_mozhe_da_ni_blysne_v_noviia_svetoven_mrak-gl-1160.html, 12.02.12.
(27) Даниел Смилов. 24 часа, 4.09.2012, Ще се превърне ли Европа в кентавър с авторитарна глава. Натам води един от сценариите за бъдещето на ЕС, но има и два други.
(28) Димитър Аврамов. www.avramov.com/blog/?p=1548, Създава ли кризата две Европи?
(29) Дискусия „Чия Европа?“, вж.
(30) Стефан Попов. Може ли да не се разпадне…
(31) Калин Манолов. Европейски легенди и митове, 04.09.2012. http://kalin-manolov.blog.co.uk/2012/09/04/1045-1042-1056-1054-1055-1045-1049-1057-1050-1048-1051-1045-1043-1045-1053-1044-1048-1048-1052-1048-1058-1054-1042-14669729/
(32) Пак там.
(33) Пак там.
(34) Пак там.
(35) Пак там.
(36) Пак там.
(37) Пак там.
(38) http://smalinov.eu/2012/04/09/europa-crisis-discussion/
(39) Евродепутатите Надежда Нейнски и Светослав Малинов за „Европа: кризата и бъдещето“, 9 април 2012.
(40) Димитър Аврамов, www.avramov.com/blog/?p=1548, Създава ли кризата две Европи?
(41) Пак там.
(42) Пак там.
(43) Пак там.
(44) Европа на шест скорости. Нов индекс на „Отворено общество“ показва нагледно колко сериозни са различията в ЕС и колко малък шанс имат общите решения, http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2012/01/06/1740121_evropa_na_shest_skorosti/.
(45) Пак там.
(46) Пак там.
(47) Иван Кръстев, Георги Ганев, Германската рецепта няма да излекува Европа, 8.04.2013
(48) Пак там.
(49)http://ime.bg/bg/articles/konstitucionnatakriza-na-es-wmesto-super-dyrvawa-sy-zyt-trqbwa-da-uchredi-swobodenpazar/#ixzz2a2dP3cbj
(50) Пак там.
(51) Пак там.
(52) Иван Кръстев. България трябва да е готова…
(53) Иван Кръстев. България трябва да е готова…
(54) Даниел Смилов. 24 часа, 4.09.2012, Ще се превърне ли Европа в кентавър с авторитарна глава. Натам води един от сценариите за бъдещето на ЕС, но има и два други.
(55) Пак там.
(56) Пак там.
(57) Пак там.
(58) Пак там.
(59) Дебат: трябва ли Великобритания да остане в ЕС? Вж. www. capital.bg.
(60) Пак там.
(61) Пак там.
(62) Пак там.
(63) Пак там.
(64) Пак там.
(65) Стефан Попов. Може ли да не се разпадне…
(66) Пак там.
(67) „Казусът Турция в ЕС“, Институт за регионални и международни изследвания, 2006.
(68) Кръстьо Петков, Разпадът на Европа, http://bolgari.net/razpadyt_na_evropa__-gl-1120.html.
(69) Иван Начев за Фокущ, 03. 11.11
(70) Според Георги Карасимеонов не бива да се преувеличава тежестта на евроскептичния популизъм в европейски мащаб, тъй като на сцената са все още големите партии, които са „за“ ЕС („Хоризонт“, 02.07.13). Иван Кръстев обаче предупреждава, че един от основните рискове за разпадане на ЕС е в увереността, че това не може да се случи – споделяна от множество икономисти и европейската политическа класа. Тъкмо тази увереност „би могла да изкуши политиците да възприемат анти-ЕС политики или реторика с цел постигане на краткосрочни предимства и с увереността, че „нищо истински лошо не може да се случи“ в дългосрочен план“ – в този смисъл, очевидно според него евроскептицизмът може да изиграе лоша шега.
(71) Иван Кръстев. Европейският не-съюз.
(72) Вж. Търси се морален арбитър, http://www.dw.de/%D1%82%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%B0%D1%80%D0%B1%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80/a-16964762
(73) Иван Кръстев. Ако усетите, че идва краят на света (или краят на ЕС), елате в България, 05/22/2012, http://garelov.com/content/ako-usetite-che-idva-krayat-na-sveta-ili-krayat-na-es-elate-v-blgariya#sthash.uzLNVxiy.dpuf.
(74) Димитър Аврамов. Създава ли кризата две Европи? www.avramov.com/blog/?p=1548
(75) Дискусия „Чия Европа?“, вж. http://kultura.bg/web/%D1%87%D0%B8%D1%8F-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0
(76) Евродепутатите Надежда Нейнски и Светослав Малинов за „Европа: кризата и бъдещето“, 9 април 2012.
(77) Вж. www.bnews.bg/article-74271.
(78) Стефан Попов. Може ли да не се разпадне…
(79) Фридмън, Дж. 2010. Постевропейска Германия и руският сценарий. В: Геополитика, с. 7-8.
Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.