Евгений Кандиларов е доктор по история. През 2005 г. специализира във Факултета по политически науки и икономика на университета „Мейджи“, Токио. През 2006 г. защитава докторат по съвременна българска история. Автор е на книгата „България и Япония. От Студената война към ХХI в.“, издадена през 2009 г. Работи като сътрудник в Центъра за исторически и политологически изследвания и като хоноруван преподавател в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
Международният военен трибунал за Далечния изток, известен още като Токийски трибунал, се свиква на 5 май 1946 г. и продължава да действа до ноември 1948 г. Целта му е да потърси наказателна отговорност на военновременното управление в Япония. Трибуналът се свиква по силата на няколко основни документа, които отразяват договореностите на съюзниците от Антихитлеристката коалиция в годините на войната (което включва не само САЩ, СССР и Великобритания, но и Китай, който е основният засегнат от агресията на японския милитаризъм от началото на 30-те години до края на Втората световна война). Това са Декларацията от Кайро от 1 декември 1943 г., Потсдамската декларация от 1945 г., актът на японската капитулация от 2 септември 1945 г. и решенията на Московската конференция от 26 декември 1945 г.
В периода 1945-1952 г. Япония се намира под властта на американските окупационни власти начело с главнокомандващия съюзническите войски в Тихоокеанския регион ген. Дъглас Макартър. Още през октомври 1945 г. той издава декрет за Петте основни реформи, които трябва да доведат до дълбоки промени във всички области на живота на страната. На първо място е предприето разпускане на армията и флота, съпроводено с чистка в командния състав. Втората стъпка на ген. Макартър е конституирането на Международен трибунал „за съдене на тези, които персонално или като част от организации или институции са извършили престъпения срещу мира“.
Обособени са три основни типа престъпления, разделени съответно в: клас А, който се отнася за висшия управленски и военнокомандващ състав, обвинени в „престъпления против мира“ ; клас Б — за извършени престъпления в хода на войната при отделни операции (обвиненията са в престъпления срещу човечеството предимно във връзка с извършени особени жестокости спрямо военнопленници); клас С — за представители на по-нисшите нива в командния състав, които са участвали в планирането, издаването или съответно изпълнението на заповеди и по този начин носят отговорност за случващото се.
Наред с Токийския процес съдебни процеси срещу обвинени във военни престъпления представители на японските управляващи и военни среди се водят и на други места извън територията на Япония, например в Сингапур, във Филипините и в Хонконг.
Още в първите дни след подписването на капитулацията на Япония ген. Макартър заповядва да се извършат масови арести, най-вече на членовете на управляващия в годините на войната кабинет на ген. Хидеки Тоджо. Арестувани са общо 39 души.
Редът, по който трябва да функционира Международният трибунал, е определен в специално изработен устав от американските окупационни власти. Най-общо се следва вече установеният модел от Нюрнбергския процес. Формира се жури от 11 съдии от Австралия, Канада, Република Китай, Франция, Британските Индия, Холандия, Нова Зеландия, Филипините, Великобритания, САЩ и СССР. Обвинителите са 11 прокурори от съответните държави, като главният прокурор е определен от президента Труман и това е Джозеф Кенан.
За военни престъпления от клас А са обвинени общо 28 души (министър-председатели, министри в различни кабинети от 1936 до 1945 г., посланици, висши военни, както и управляващи японските колониални власти в различите региони на Източна и Югоизточна Азия (Корея, Китай, Филипините, Шанхай и пр). Основните обвинения на прокурорите са „конвенционални военни престъпления“, „престъпления против мира“ и „престъпления против човечеството“. Наред с това обвиненията са насочени и към конкретни действия спрямо отделни страни — Китай, САЩ, Британската общност, Холандия, Франция (Индокитай), СССР и пр.
Всички обвинени за престъпления от клас А са признати за виновни с различна степен на отговорност. Осем от подсъдимите, в това число генерал Тоджо и бившият министър-председател Хирота са осъдени на смърт и впоследствие обесени. Броят на обвиняемите от клас Б и В, изправени на съд в Япония или в други страни на Азия, надхвърля 5000 души, над 900 от които получават смъртна присъда.
Трябва да се отбележи, че за разлика от Нюрнбергския процес, при който обвинението е съпроводено със сериозни масиви от документални доказателства, при Токийския процес това съвсем не е така. Причината е фактът, че при капитулацията японците унищожават голяма част от военновременната документация, което значително затруднява следователите в предоставяне на доказателства за издаването на едни или други военни заповеди. Ето защо в Устава на Трибунала е записано, че за доказателство може да служи всеки документ, без дори да е нужно доказването на автентичност, както и всякакви спомени, дневници, писма, публикации във вестници и пр. Един от основните аргументи на защитниците по време на процеса е, че формулировките на обвинителите за „престъпления против мира“, „конспиративни действия“, „агресивна война“ не са били класифицирани като престъпления според международното право, когато се случват съответните събития. Допълнителен аргумент на защитниците е фактът, че съдът би трябвало да вземе под внимание и нарушаването на международното право чрез използване на атомно оръжие срещу Япония. Тези обстоятелства около съдебния процес дават основание често този процес да бъде наричан „правото на победителите“.
Заключението на съдебното жури представлява документ от близо 2000 страници. Интересен факт е, че в деня на оповестяване на решението на съда петима от 11-те съдии изказват особено мнение извън съдебната зала. Възниква въпросът и за
отговорността на император Хирохито
Китайските и някои от съюзническите лидери настояват той също да бъде съден като военнопрестъпник.
От самото начало на Токийския и останалите процеси в Азия срещу японските военни престъпления в годините на войната се налага широко споделеното мнение както в Япония, така и извън територията на страната, че подсъдимите в тези дела са в известен смисъл изкупителни жертви, тъй като мнозина други, които вероятно са били много по-виновни за случилото се, никога не са привлечени под отговорност. Сред избегналите наказателния процес са членовете на изследователски звена, свързани с разработване на биологично и химично оръжие. Най-известен е случаят с поделение 731, извършвало опити с подобен род оръжие върху цивилни и военнопленници. Американските окупационни власти предоставят имунитет на неговите кадри в замяна на предаване на научната информация, придобита чрез подобни експерименти с хора.
Твърди се, че същото се отнася и за т. нар. операция „Златна лилия“ — кодовото название на укриването на огромната плячка, натрупана от японските войски в различни краища на Азия. В тази операция без съмнение са замесени членове на японското императорско семейство, както и на американските власти.
Разбира се, най-скандалното за външните наблюдатели непризоваване пред съда се отнася до император Хирохито. Американските окупационни власти стигат до извода, че запазването на неговата власт ще осигури стабилност в страната и ще легитимира реформите, наложени от съюзническото командване.
Още преди капитулацията на Япония един от най-дискутираните въпроси както сред западните съюзници, така и сред азиатските държави, станали обект на японската имперска политика, е въпросът за вината на императора. Настроенията срещу Хирохито са изключително изострени и преобладаващото мнение, включително и във Вашингтон, е, че той трябва да бъде осъден като военнопрестъпник заедно с останалите политически и военни ръководители на страната.
Противно на всеобщата нагласа и очаквания събитията се развиват по съвършено различен начин. По-късни документални изследвания показват, че всъщност капитулацията на Япония не е съвсем „безусловна“. Японското правителство приема условията на Потсдамската декларация с едно-единствено изключение и то е капитулацията да не „отнеме прерогативите на Негово Величество като суверенен владетел“. Това условие е допуснато единодушно както от САЩ, така и от политическите ръководства в Лондон и Москва. Въпреки преобладаващата всеобщо разпространена представа, че ключова фигура в конкретния случай се явява главнокомандващият от името на Съюзническите сили в Япония генерал Макартър, в действителност ситуацията е значително по-сложна. Според по-често тиражираното обяснение Макартър успява да убеди американската администрация, че за окупационните власти и за успеха на планираните реформи от изключителна важност е запазването на императорската институция. Доводите на Макартър са, че: „ако императорът бъде обвинен, това ще нанесе на японския народ силен емоционален удар с трагични последствия… тъй като Хирохито се явява обединяващият символ на нацията и без него тази етническа общност ще се разпадне, което пък от своя страна ще наложи на американските окупационни сили да съсредоточат и поддържат в страната многочислена армия за неопределен период от време“.
Същевременно по-подробният документален анализ на разглежданите събития показва ясно, че решението за запазване на императора и императорската институция е обсъждано и взето във Вашингтон значително по-рано от намесата на ген. Макартър. Това става около приемането на капитулацията на Япония в средата на август 1945 г. След атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки
Съединените щати не се нуждаят от съветската военна подкрепа за постигане на победа в региона. Новият управленски екип във Вашингтон в лицето на президента Хари Труман започва да гледа на Япония като на съществена част от стратегията на САЩ за противодействие на съветската социалистическа заплаха в Азия. Това променя значително окупационната стратегия на Съединените щати спрямо Страната на изгряващото слънце. Първата и основна цел е възможно най-бърза, пълноценна и гарантирана трансформация на страната и превръщането £ в сигурен съюзник и удобен инструмент за провеждане на американската политика в Тихоокеанско-Азиатския регион. Японските специалисти, като заместник държавния секретар и бивш американски посланик в Токио Джоузеф Гру, разглеждат императора като гаранция срещу напредването на Червената армия в Северна Азия. При всички обсъждания в Държавния департамент, засягащи статута на императора, поставен като условие за капитулация от страна на японските власти, основен аргумент на „защитниците на Хирохито“ във Вашингтон е, че всяко забавяне на капитулацията на Япония е в полза единствено и само на Червената армия. Според техните анализи запазването на императорската институция ще улесни капитулацията и ще запази политическа стабилност на разкъсаната от военните действия японска нация.
Още през лятото на 1945 г. Гру застъпва концепцията за конституционна монархия в следвоенна Япония, която ще запази суверенитета на Хирохито, но ще ограничи неговата власт. Държавният секретар Джеймс Бърнс успява да убеди Труман да избягва всякакво споменаване на императорската институция при подготовката на Потсдамската декларация, поради опасения, че това би могло да вдъхне допълнителна решителност на японските войски и би проточило военните действия. Това показва, че обяснението на противоречието между всеобщите нагласи, настроения и очаквания и реалните политически действия на САЩ по отношение на японския император се намира в началните признаци за сблъсък на интереси между западните съюзници във връзка с бъдещите стратегически планове на САЩ и СССР относно баланса на силите в Азиатско-Тихоокеанския регион. Новите следвоенни политически условия в отношенията между съюзниците, павиращи постепенно и убедително пътя към Студената война, са една от причините американската администрация да търси нова формула, по която да се извърши коренната трансформация на японската държавно-политическа система, без това да доведе до силно антиокупационно движение, вътрешнополитически конфликти, военни сблъсъци и постоянен стремеж към отхвърляне на всички, наложени със сила промени.
Цената на запазване на императорската институция, както и на самия император е нейната (на институцията) трансформация, а също изграждането на нов образ на императора, чиято роля и значение в следвоенна Япония значително се отличават от представата за него до този момент. Изгражда се и се налага тезата, че императорът също е жертва на войната и търпи нейните последствия наравно с всички останали, което априори отхвърля всякакви внушения за евентуална негова вина.
Скоро след разразяване на Студената война в Азиатско-Тихоокеанския регион повечето от организираните съюзнически съдилища срещу военните престъпления на Япония предприемат действия за преразглеждане на присъдите, тяхното редуциране, както и мерки за обявяване на амнистия. През март 1950 г. Макартър издава директива, с която редуцира всички присъди с една трета за добро поведение, и обявява амнистия за осъдените на доживотен затвор, след като излежат 15 години. През 1954 г. този срок е съкратен от американското правителство на 10 години. Към 1958 г. всички осъдени за военни престъпления в клас А, Б и С са пуснати на свобода и политически реабилитирани.
