СМЪРТОНОСНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК. ИНДИЯ — ПАКИСТАН — АФГАНИСТАН

0
249

Уилям Далримпъл е английски журналист и писател, автор на девет книги за Индия и за ислямския свят. Последната му книга на тази тема е „Return of a King: The Battle for Afghanistan 1839-42 “(Завръщането на един крал: битката за Афганистан 1839-42). Пише и в авторитетните издания „Ню Йоркър“, „Ню Йорк таймс“, „Ню Йорк ревю ъф букс“ и „Гардиън“. Лектор в  Принстънския университет. Според сп. „Икономист“ той е един от най-добрите британски историци на тема „Индия“.

 

На 26 февруари 2010 г. терористи нападат две къщи за гости в Кабул.  Убити са 18. Ранени 36. От убитите деветима са индийски държавни служители. Сред тях е заместник генералният консул на Индия в Кандахар. За пакистанските власти това консулство е нетърпим дразнител. Смятат го за база на индийското разузнаване, кое­то по тяхно убеждение финансира и въоръжава бунтовниците в провинция Белуджистан, която води сепаратистка борба от момента на присъединяването й през 1947 година към Пакистан. Нападението се преценява като рядко проявявана открита враждебност от страна на Пакистан през изминалите 60 години на ту затихващо, ту развихрящо се съперничество с Индия за влияние над Афганистан.

Повечето западни наблюдатели обясняват афганистанския конфликт като битка между Съединените щати и НАТО, от една страна, и „Ал Кайда“ и талибаните от друга. Но това обяснение отдавна е престанало да отразява действителното състояние на нещата. Корените на сегашната война в Афганистан са в старата вражда между Индия и Пакистан. Войските на САЩ сега са въвлечени в сложна война, чиято характеристика се обуславя от два съществуващи от много години и взаимно припокриващи се конфликта — локален вътрешен, от една страна, и регионален от друга.

В Афганистан конфликтът се възприема най-вече като бунт на пущуните срещу режима на  президента Хамид Карзай, който облагодетелства три други етнически групи — таджики, узбеки и хазари, обитаващи северните райони на страната. Този възглед се илюстрира с факта, че таджиките, които са едва 27% от населението на Афганистан, заемат 70% от офицерските постове в афганистанската армия.

Макар че самият Карзай е пущун, много от неговите съплеменници гледат на присъствието му във властта като на благовиден параван за усилията на САЩ да пренаредят изградените още през 2001 година властови отношения в страната, когато американските войски свалиха режима на талибаните, в който пущуните имаха доминиращо положение. Надмощието на пущуните в политиката на Афганистан датира от 1860 г., с очертаването на сегашните граници на страната.

Взривоопасно съперничество

САЩ се съюзяват (след 2001 г. — бел. прев.) с таджиките (населяващи северните афганистански провинции) срещу пущуните от юга с убеждението, че се присъединяват към обща кауза заедно със светските сили срещу войнстващия ислям. Но тогава не си дават сметка, че в действителност взимат страна в сложна  гражданска война, водена непрестанно от 1970 година. И тъй като пущуните смятат, че живеят в подчинение на отколешните си врагове, оттогава до наши дни много от тях подкрепят или поне изпитват известна симпатия към талибаните.

В конфликта има и елемент на враждебност на пущуни срещу пущуни — племенната група Гилзай срещу смятаната за по-привилегирована — Дурани. Извън този вътрешен конфликт се откроява много по-заплашителната враждебност между двете разполагащи с ядрено оръжие регионални сили — Индия и Пакистан. Тяхното съперничество е особено взривоопасно поради факта, че всяка от тях се стреми към надмощие във влиянието си над Афганистан. В контекста на това дълготрайно и убийствено съперничество ролята на САЩ и на Международните стабилизиращи сили в Афганистан (ИСАФ) е второстепенна. А освен това те, за разлика от Индия и Пакистан, се подготвят и за изтегляне.

Не е трудно да се разбере защо Пакистан има основание да се опасява за сигурността си. Населението на Индия (1 200 милиона) и икономиката й (БВП от 1,4 трилиона долара) надвишават Пакистан по тези показатели (180 млн. жители и БВП от едва 210 млрд. долара) почти осем пъти. През периода 2006-2010 г. — най-бурния в развитието на Индия — нейният годишен икономически растеж като обем беше почти равен на цялата пакистанска икономика.

В очите на света контрастът между двете страни не е изглеждал толкова поразителен, както сега.

Индия почти единодушно е смятана за следващата велика сила. Тя впечатлява със своите гении в компютърните технологии, с боливудските си красавици, с бързо развиващата си икономика и със свръхбогатите си крупни индустриалци. А Пакистан е отписан от сметката като провалила се държава, като световен център на ислямския радикализъм, като убежището за Осама бен Ладен и единствения съюзник на САЩ, чието въздушно пространство Вашингтон е готов да наруши  и чиито села редовно бомбардира. И колкото и пристрастно да изглежда това банализиране, не е изненада, че много пакистанци възприемат огромния си съсед като истинска заплаха за съществуването на държавата им. Като средство за защита пакистанските мозъчни тръстове преди доста време разработиха доктрината за стратегическа дълбочина“.

Идеята се зароди след пълния провал през 1971 година, когато за по-малко от две седмици Индия разгроми Пакистан в третата война между тях. Конфликтът завърши с превръщането на Източен Пакистан в независимата държава Бангладеш като последица от подетата борба на Източен срещу Западен Пакистан. Според пакистанската гледна точка, раздробяването на страната им (за което те винят Индия) прави още по-наложително Исламабад да развива и поддържа приятелски отношения с Афганистан, за да има сигурно място за отстъпление в случай на бъдеща война с Индия. Слабо охраняваната граница предлага много пътища, по които пакистанските лидери, войски и други военни средства, включително ядрени оръжия, могат да се оттеглят на северозапад в случай на индийско нашествие.

За практическото приложение на тази идея обаче от решаващо значение е афганистанското правителство да бъде близък съюзник на Пакистан и да е готово да влезе в бой с Индия. По времето, когато талибаните управляваха, те бяха смятани за идеалния партньор на пакистанските военни. Макар на Запад да е широко разпространено мнението, че талибаните са средновековна аномалия и дори, че са варвари, преценката на Пакистан е, че режимът им е свирепо настроен срещу Индия и поради това заслужава да получава пакистански оръжия и помощ.

Когато талибаните бяха свалени от власт след събитията от 11 септември 2001 г., в пакистанско-афганистанските отношения настъпи голяма стратегическа промяна.

Правителството в Кабул стана съюзник на Индия и събуди най-кошмарните страхове на Пакистан. Президентът на следталибански Афганистан Хамид Карзай изпитва силна омраза към Пакистан отчасти, защото вярва, че пакистанското разузнаване (Inter-Services Intelligence, ISI) има принос в убийството на баща му през 1999 г. От друга страна, за него се знае, че емоционално е свързан с Индия заради хубавите спомени от студентските му години, преминали в университета в хималайския град Симла, някогашната лятна столица на британска Индия, заради слабостта му към индийската кухня и към филмите на Боливуд, както и заради разбирането му, че Индия е демократична, стабилна и богата страна, перфектен партньор на Афганистан и най-добрият приятел“, както често я нарича.

След като Карзай пое управлението на страната, Индия се възползва от възможността да засили политическото и икономическото си влияние върху Афганистан, като отвори отново посолството си в Кабул, откри четири регионални консулства, предостави чувствителна помощ за възстановяване на стойност 1,5 милиарда долара и допълнително 500 милиона, обещани за следващите пет години. Въпреки това с тези си параметри индийското присъствие в Афганистан се преценява като скромно в сравнение с това на САЩ и на Великобритания. Но не така мислят пакистанските военни, които на практика контролират външната политика на страната. За тях индийската заплаха за съществуването на страната им взема връх над всички други геополитически и икономически съображения. Страхът им, че могат да бъдат смачкани в индийската лешникотрошачка, е толкова голям, че подтикна пакистанското разузнаване ISI да предприеме

стъпки, които излагат на риск
вътрешната сигурност на  Пакистан

Както и отношенията му с неговия главен стратегически партньор — САЩ. През по-голямата част от изминалото десетилетие ISI полагаше усилия да върне талибаните на власт с тайната мисъл, че по такъв начин ще бъдат прогонени Карзай и индийските му приятели.

За да постигнат целта си, пакистанските военни заложиха на асиметричната война“, като използват джихадисти за постигане на собствени цели. Тази стратегия е позната отпреди 30 годни. От началото на 80-те години на миналия век ISI съзнателно и неотклонно финансира и отглежда различни екстремистки ислямистки групировки. Според данните, с които разполага пакистанският журналист Ахмед Рашид, в страната му действат над 40 екстремистки групировки, повечето от които поддържат тесни връзки с ISI, както и с местните ислямски политически партии.

Пакистанските генерали отдавна смятат джихадистите за заслужаващо цената си и лесно опровержимо средство за контрол на събитията в Афганистан. Подобен ефект те постигнаха за кратко през 1996 година, когато талибаните завзеха Кабул. Използвайки същите методи, пакистанците държаха дълго време голяма част от индийската армия на позициите й в Кашмир след избухването на сепаратиския бунт през 1990 г. Генералите обичат да използват джихадистите, защото им помагат да подхранват чувството за национализъм на основата на омразата към Индия и на сплотяващата сила на ислямската идентичност.

Не е ясно колко пакистанци подкрепят тази стратегия и колко се отнасят скептично към нея. Но се знае със сигурност, че има хора в армията, които са обезпокоени от разколническото и политическо насилие, което джихадистите привнасят в Пакистан. Но тази гледна точка се оспорва от функционери и в армията, и в разузнаването, които продължават да вярват, че джихадистите са по-полезно средство за защита срещу индийската хегемония дори от ядрените оръжия. За тях подкрепата на грижливо подбрани джихадисти в Афганистан е жизнено важна стратегия за оцеляване, която си струва риска.

Ашфак Парвез Каяни, главнокомандващ пакистанските въоръжени сили, е смятан за един от привържениците на тази стратегия. Пакистанските политически наблюдатели са единодушни, че генерал Каяни си дава сметка за опасността, която талибаните представ­ляват за страната му, но смятат, че той е обсебен от страховете от индийското присъствие в Афганистан.

Брус Ридъл, един от водещите специалисти по сигурността на САЩ, по Южна Азия и по борбата с тероризъм, внася

тънък нюанс в пакистанската маниакалност по отношение на архиврага Индия

Неговата преценка е, че с идването на власт на Хамид Карзай след 11 септември 2001 г. настъпва обрат в политиката в региона. В следващите години Индия мъдро използва открилите се пред нея възможности, за да установи активни отношения на сътрудничество с Афганистан. Помощта, която предоставя, и програмата за възстановяване, която започна да прилага през 80-те години на миналия век, беше толкова щедра, че Индия много бързо се утвърди като единствения голям донор в Афганистан. Тази програма се оказа много добре обмислена и беше оценена като най-добре планираната и целенасочена помощ, оказвана от която и да било страна. Индия построи пътища, свързващи Афганистан с Иран, за да може афганистанските стоки да стигат до иранското пристанище Чабахар в Персийския залив, без да са принудени да разчитат на пакистанското пристанище в Карачи. Индия дари и построи електростанции, здравни заведения за деца и за хора с увреждания, 400 автобуса и 200 минибуса и граждански самолети за афганистанската авиокомпания „Ариана“. Индия участва и в строителството на енергийни тръбопроводи, в изкопаването на кладенци, в управлението на проекти в здравеопазването и в използването на слънчева енергия за снабдяване със светлина на селата. В същото време индийски специалисти в телекомуникациите изградиха телекомуникационни мрежи в 11 провинции. Всяка година на хиляда афганистански студенти са предлагани стипендии за обучение в индийски университети. Индия изигра главна роля и в изграждането на новата сграда на афганистанския парламент на стойност 25 млн. долара. В резултат на всичко това Индия стана изключително популярна в Афганистан. Проучване на АБС/ВВС през 2009 г. показа, че 74% от афганистанците харесват Индия, а същото отношение към Пакистан имат едва 8%.

Въпреки че САЩ оказаха натиск, за да убедят Индия да не изпраща войски в Афганистан и да не прави военни доставки, пакистанците продължават да се тревожат от растящото индийско влияние в региона. Защото сред тях преобладава мнението, че Индия използва своите консулства в Афганистан да подклажда бунтове в Белуджистан.

Дванадесет години след като международната общност влезе в Афганистан с намерението да разгроми „Ал Кайда“ и да прогони талибаните силите на Запада са на път да се изтеглят от тази страна, без да е постигната нито една от двете цели.

Сега талибаните контролират по-голямата част от южните селски райони на Афганистан. И има вероятност това пространство на талибанско влияние да се разширява през идната година, когато британци и американци ще изтеглят 100 000 от всичките си войници в тази страна. На „Ал Кайда“, която отстъпи към пограничните райони с Пакистан и към други места, й бяха нанесени тежки рани, но в никакъв случай не са я сломили напълно.

Не е ясно каква ще е бъдещата съдба на Хамид Карзай. По силата на конституционните разпоредби той трябва да напусне окончателно президентския пост. И макар че високопоставени функционери във външното министерство в Исламабад споделиха пред мен, че Карзай има проблеми с душевното си здраве, той съвсем не е изгубил ума си и продължава да следи с много критичен поглед отношенията на Пакистан с талибанския враг. В мое интервю през март Карзай заяви пред мен: С всеки изминал ден афганистанските сили за сигурност стават все по-силни! Нито едно афганистанско правителство не може да има добри отношения с Пакистан. Защото всички знаем кой дърпа конците моллите и ISI… Пакистанският богословски съвет неотдавна заяви, че е правилно да се насърчават самоубийствените атентати в Афганистан… Някои от т. нар. наши съюзници британците ми казват, че пакистанците са се променили. Мислите ли, че вярвам на това? Нищо подобно!“

Въпреки многобройните му провали и силите, опълчвали се срещу него, Карзай успя да остане на власт 12 години и оцеля след преживените неуспехи, които биха сломили по-слабохарактерен човек. Противопоставяйки Индия и Пакистан, Иран и Китай и манипулирайки ловко САЩ и други 49 страни, които участват със свои сили в ИСАФ, той постигна напредък в преследваните от Афганистан геополитически и икономически цели. И въпреки настъпващите понякога внезапни трусове умее да придумва съседите си да работят за добросъседство с Афганистан.

Нещо повече, въпреки голямата корумпираност на неговия режим, при управлението на Карзай Афганистан по всеобщо признание се промени за добро. Градовете се разраснаха, жителите в селските региони могат по-често да пътуват извън границите на земите, обитавани от техните предци, и хората навсякъде заживяха в по-голямо благополучие, станаха по-грамотни. Телевизии, Интернет и медии също допринесоха за просветляването на много умове. Талибаните може да са в състояние често да предизвикват конфликти, но малцина са наблюдателите вътре в страната и извън нея, които смятат, че те могат да залеят отново страната и да превземат Кабул или северните региони. Те си остават селска пущунска сила с малко поддръжници на север от Кабул. Очакването след изтеглянето на американците е, че наследникът на Карзай ще е в състояние да оцелее в крепостта Кабул и ще продължи да придумва съседите на Афганистан.

Пакистанското бъдеще е почти толкова несигурно, колкото афганистанското. Четиринадесет години след военния преврат, който го свали от власт, Науаз Шариф направи впечатляващо завръщане в политиката и отново е министър-председател на Пакистан. В същото време Первез Мушараф, който направи преврата, вехне под домашен арест, изправен пред опасността да бъде обесен, пред каквато той беше поставил Науаз през 2000 г.

Всички пакистански групи по интерес разсъждават и градят хипотези как тези обрати на съдбата ще се отразят на политиката на страната. Хина Рабани Кхан, външен министър при управлението на президента Зардари, за която се твърди, че е близка до главнокомандващия генерал Каяни, многократно е изтъквала пред мен, че сега в Пакистан се води голяма вътрешна война с пакистанските талибани. Тя заяви, че последното нещо, което нейната страна иска или има нужда от него, е афганистанската фракция на талибаните да се завърне в Кабул. Повечето афганистански и индийски политически наблюдатели биха приели с насмешка това твърдение. Но без съмнение има достатъчно сериозни основания пакистанците да изпитват тревога от действията на своите протежета джихадистите, на които така щедро предоставяха пари и които обучаваха в продължение на три десетилетия. И докато много функционери в ISI вероятно още вярват, че могат да използват джихадистите за своите цели, ислямистите извършват все повече действия, които ги вкарват в  конфликт със спонсорите им, като изпращат бомбаджии самоубийци не само срещу пакистанските религиозни малцинства и по-специално срещу шиити и техните политически лидери, а дори и срещу щабовете на ISI в самия лагер Хамза край Равалпинди. По този повод бившият посланик на САЩ в Пакистан Камерън Мънтър мъдро отбеляза: Ако отглеждате змии в задния си двор, един ден ще ви ухапят“.

Продължаването на конфликтната обстановка между Индия и Пакистан и след изтеглянето на САЩ от Афганистан е опасно за всички страни в региона и за света. Особено като се има предвид известната пакистанска склонност към използване на тактически ядрени оръжия. Ракета от типа „Hatf IX“ с обсег на действие около 60 км беше тествана неотдавна. Публична тайна е, че пакистанците изпробват и малки по размер ядрени устройства, като противопехотни мини, предназначени вероятно за борба с индийски танкови формации, които биха могли да нахлуят на пакистанска територия.

Приоритетът, който Пакистан отрежда на такива оръжия, е най-обезпокоителното свидетелство за вторачване на правителството в Исламабад върху Индия като главна заплаха за съществуването на Пакистан. В действителност обаче вече е ясно, че заплахата за териториалната цялост и за суверенитета на Пакистан въобще не е Индия и, както личи от редица факти, никога не е била.

В продължение на много години погрешно тази заплаха е идвала от самия Пакистан заради собствената му политика. По подобен начин и за тревогите на Индия истинската заплаха за нейното надмощие в региона не е толкова  Пакистан, колкото надигащият се дракон отвъд Хималаите.

През 2008 г. китайският минен консорциум Chinese Metallurgical Group и Jiangxi Copper Co. откупи за 30 години правото да експлоатира афганистанските залежи от мед в Мес Айнак (провинция Логар, на 40 км от Кабул — бел. прев.) за 3 милиарда долара. Китайската преценка за потенциала на залежите е, че вероятната стойност на съдържащата се в тях мед е 100 милиарда долара, което го прави може би най-богатото находище на ценната руда в света и като стойност надвишава пет пъти цялата афганистанска икономика. 

Китай се е ангажирал и с обучаването на първата група от 300 афганистански полицаи. Неофициално се смята, че единствената страна, с която високопоставените пакистански фактори в сферата на сигурността се съобразяват, е Китай. Ако продължи да инвестира в афганистанските подземни богатства и в пътища и в жп линии, за да ги превозва, Китай се надява, че Пакистан ще защити интересите си и няма да позволи на талибаните да пречат на тази дейност в Афганистан. Това може да се окаже благодатно за бъдещ мир в Афганистан. Индийците, разбира се, гледат на това с известно тревожно предчувствие. Но неотдавна в Пекин се състояха тайни разговори между китайски и индийски официални представители, където са били обсъдени взаимните интереси на двете страни в пост­американски Афганистан.

Много неща ще зависят от това какво ще реши Индия. Засега не е ясно дали нейното правителство ще избере да засили ролята си в Афганистан след заминаването на американските войски. Някои индийски „ястреби“ във въоръжените сили и в Министерство на външните работи отстояват позицията, че с още по-решителна роля, включваща дори военно присъствие в Афганистан, Индия може да постигне няколко цели: да запълни празнината в сферата на сигурност­та, която ще оставят след изтеглянето си американските войски; да наложи още по-убедително регионалните си интереси; да влезе в конкуренция с китайските си съперници за влияние в Афганистан и в същото време да осуети кроежите на пакистанските си врагове.

Другата позиция сред ръководните кръгове в Делхи е, че с евентуално умишлено подклаждане на пакистанската параноя Индия ще предизвика паника в Исламабад, която може да го подтикне към агресивност, като засили още повече подкрепата си за талибаните, които от своя страна ще се превърнат в още по-голяма заплаха и за Индия, и за Пакистан.

Усилията, които пакистанският премиер Науаз Шариф направи, за да установи контакт с Индия, могат да засилят позициите на умерените в Делхи. Но остава открит въпросът за неговата прозорливост, непоколебимост, политическа воля и за възможността му да маневрира в преследването на такава цел.

Сигурното все пак е, че бъдещето на трите страни, попаднали в клопката на смъртоносния триъгълник, подвластни на взаимно недоверие и съперничество, може да бъде по-ясно, ако Индия и Пакистан се окажат способни да прозрат, че общото предизвикателство за тях е да работят за преодоляване на нестабилността на Афганистан вместо да гледат на него като на бойно поле, на което да продължават, и не дай Боже, да засилват дългата си  и непримирима вражда.

Няколко исторически щриха

Индийско-пакистанското съперничество в Афганистан датира от времето на разделянето през 1947 г. Когато англичаните напускат своята индийска империя след Втората световна война, те разделят бившата си колония на Индия (с преобладаващо индуско население) и Пакистан (с преобладаващо мюсюлманско население). В съдбата на Княжество Кашмир от времето на Британския радж (британското колониално управление на Индия от 1858 до 1947 година бел. прев.) след разделянето настъпва аномалия. С многобройното си мюсюлманско население за Кашмир е било естествено да стане част от Пакистан. Но симпатиите на неговия махараджа индус и на бележития му мюсюлмански политик шейх Абдула към Индия, както и кашмирският произход на първия индийски министър-председател Джавахарлал Неру, предопределили щатът да остане като част от Индия, нещо, което за Пакистан продължава да бъде неприемливо.

Но не само отношенията между Индия и новата държава започват зле. Афганистан също влиза в проблемни отношения със Земята на чистите („Pak“ означава „чист“). През 1947 г. Афганистан единствен се противопостави на пакистанското членство в ООН, защото подобно на Индия имаше териториални претенции по общата граница с Пакистан. Кабул не приема линията Дюранд, очертана от англичаните през 1893 г., и след разделянето Афганистан отказва да признае тази линия като негова граница с Пакистан. Афганистанският крал Захир шах е бил обсебен от желанието да си възвърне град Пешавар, някогашната лятна столица на Афганистанската империя, разположен в източния край на Хайберския проход и владение на Великобритания от 1845 г., а сега част от Пакистан. До ден-днешен повечето афганистанци смятат Пешавар за загубен афганистански град.

 

Източник: Институт Брукингс, Вашингтон

http://www.brookings.edu/research/essays/2013/deadly-triangle-afghanistan-pakistan-india-c#section1

Превод: Методи Кръстев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук