Александър Симов e журналист във вестник „Дума“. Роден е през 1977 г. в Стара Загора. Завършил е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“. Активен блогър. Негови статии и злободневни коментари могат да бъдат прочетени също в блога „Алхимичната лаборатория на Александър Симов“ (http://alexsimov.blogspot.com) и на сайта „Поглед инфо“ (http://www.pogled.info).
Ако хората имаха умението да разчитат знаците, които Вселената палаво им дава, вероятно нямаше да се учудват на всичко, което се случи през 2013 година. Но съдбата е такава — да бъдем слепи за бъдещето и да посрещаме събитията с гняв, учудване, ярост и смях.
Ех, ако имахме трето око и тайно знание, още от новогодишната реч на президента Росен Плевнелиев в навечерието на 2013-а щяхме да се досетим, че ни предстои година на лъжи, подмени и нездравословно количество измами. Защото, нека да си припомним, в тази своя реч държавният глава, седящ в кресло като Хари Потър и говорещ като Кашпировски, ни пробута пейзаж от Скалистите планини в щата Колорадо и го представи за прелест от българската природа. После от президенството кършиха пръсти, наказваха служителки, опитваха се всячески да излязат сухи от този скандал, но фактът си е факт. Първата подмяна за 2013 година беше налице и тя се превърна в метафора за всичко, което се случи след нея. Самият Плевнелиев се оказа една голяма лъжа, политик, приличащ на анимационен герой, който се опитва да мине за истински, но всеки път корабокруширащ от тежестта на смазващо тъпия пиар, който го заливаше като катран.
Оказа се, че и управлението на ГЕРБ не е толкова стабилно, колкото внушаваха влюбените медии и платените анализатори. Само месец след новогодишната издънка на Плевнелиев дойдоха първите истински социални бунтове в историята на България след 23 години управление на десните икономически клишета. Високите сметки за електричество изкараха над 150 хиляди души по улиците на големите градове в цяла България. Недоволните викаха „Национализация“ и призоваваха за политика, която мисли за обикновените хора и за техния живот. След 4 години на замразени доходи най-накрая ножът наистина бе ударил в кокала и недоволните българи показаха, че вече не искат и не могат да търпят.
На 19 февруари, когато България почиташе паметта на Левски, в София се състоя поредният голям протест. Президентът Плевнелиев съкрати речта си и се изнесе от Паметника на Апостола набързо, за да не се окаже лице в лице с гневните хора. Същата вечер на „Орлов мост“ полицията използва насилие, стигна се до сблъсъци и гневът ескалира.
Рано сутринта на другият ден, 20 февруари, на стълбите пред община Варна се самозапали Пламен Горанов, човекът, който олицетвори социалното недоволство и нежеланието на хората да продължават да живеят в измислен свят. Два дни преди него във Велико Търново друг човек също избра огъня пред живот в абсолютна бедност. И двамата не бяха спасени.
На 20 февруари обаче премиерът Бойко Борисов подаде оставка. Днес се говори, че той е направил това не толкова стреснат от народния гняв, а като хитър политически ход, за да спаси ерозиращия рейтинг на ГЕРБ и с надеждата, че в предсрочните избори ще успее да запази властта си. Борисов и до днес е склонен да поставя това си действие в морална светлина, но неспирният гняв на хората и тяхното отчаяние не бяха укротени. На 26 февруари в Раднево още един българин — 53-годишния Венцислав Василев, се самозапали от бедност, а две седмици по-късно и друг отчаян пламна пред Президентството.
В самия ù край мнозина определиха 2013-а като годината на протестите. Анализирайки политическите събития обаче, забравиха за хората факли. А именно те са символът на 2013 година.
Тя беше година на огромно отчаяние и на надежда. На проблеснали мечти, но и на лъжи, възродили за пореден път древните лудости и преходни демони. Огнената следа на тези хора обаче не бива да бъде забравяна. Защото те – хората, които избраха смъртта пред това да живеят отхвърлени, забравени, отречени – са символът и на целия преход. Тяхната смърт всъщност е най-голямото обвинение към цялата политика на прехода, която ни докара до мъртвата социална точка. А Бойко Борисов, въпреки високопарните си фрази и система за самоотбранителни лъжи, винаги ще бъде неин символ.
Февруарските протести успяха да изпълнят една от задачите си – свалиха ГЕРБ от власт. Те обаче се провалиха в по-голямата – постигането на реална промяна на България. Наводниха се със странни птици, от блатото на политическата мисъл бе извадена идеята за Велико Народно събрание, за нова конституция и всякакви други безсмислени, но добре звучащи клишета.
Така на изборите на 12 май в Народното събрание влязоха само 4 партии – ГЕРБ, БСП, ДПС и „Атака“. За първи път в историята на прехода десницата, самонарекла се „традиционна“, остана извън парламента. Случи се и смятаното за невъзможно — Иван Костов подаде оставка като лидер на ДСБ и се оттегли от политиката.
Всичко това стана на един драматичен политически фон със събития, които промениха представата за безвремието на ГЕРБ. Подслушването на опозицията в България се оказа зловеща реалност. Бившият земеделски министър на Бойко Борисов Мирослав Найденов пръв наруши омертата в ГЕРБ и в телевизионно студио разказа за демоничната вътрешнопартийна атмосфера в управлявалата доскоро партия, за авторитарния стил на управление на Цветан Цветанов. Аферата с подслушването получи потвърждение дори от прокуратурата, която излезе със специално заключение за пропуските в контрола върху специалните разузнавателни средства (СРС). Имало е умишлено заличаване на данни от архивите, когато информация за незаконните действия е стигнала до пресата. Всичко това, съчетано с намерените в предизборния ден за размисъл в печатница в Костинброд около 400 хиляди незаконни бюлетини, напълно готови за транспортиране из страната, създаде усещането, че в България наистина се случва някаква реална промяна. И всъщност точно така си беше.
За първи път в историята на прехода се стигна и до ситуация, при която партията с най-много депутати в парламента не успява да състави кабинет. След почти пълен мандат във властта ГЕРБ получиха най-много гласове на изборите, но се оказаха в пълна изолация в Народното събрание. Нито позите на Бойко Борисов, нито кресливият и самодоволен стил помогнаха да си намерят съюзници. Партията се оказа не само в политическа, но и в морална изолация, защото никой не искаше да бъде свързван със схемите на Борисов, Цветанов и компания.
Така се стигна до експертното правителство на Пламен Орешарски, създадено с подкрепата на БСП и ДПС. Депутатите на двете партии в новото Народно събрание са точно 120, т.е. с един по-малко от необходимия за заседанията кворум. Той бе осигурен от „Атака“, която в гласуването не подкрепи кабинета. Медиите обаче се концентрираха върху въпроса дали по този начин „Атака“ помага на новата власт. Бойко Борисов побърза да обяви, че е налице нова тройна коалиция, удобно забравяйки факта, че в своето управление той самият също разчиташе на гласовете на националистите.
И тъкмо, когото политическата обстановка започна леко да се нормализира, новата власт направи огромна грешка, която беляза остатъка от годината. На 14 юни Пламен Орешарски предложи за шеф на ДАНС депутата от ДПС Делян Пеевски. Спорната кандидатура предизвика разцепление дори сред депутатите на левицата, трима от които отказаха да го подкрепят в пленарната зала. Много повече са се обявили „против“ по време на предварителното обсъждане в парламентарната група.
Изборът предизвика широк обществен отзвук. Още същата вечер пред Министерския съвет се струпаха хиляди хора на протест. Социалните мрежи изригнаха. Гневът беше автентичен и истински и доведе до това още на следващия ден Пеевски да подаде оставка. С приемането ù обаче се стигна до сложен юридически казус относно депутатския статут на злополучния кандидат за шеф на агенцията за сигурност. Случаят бе разглеждан два пъти от Конституционния съд, като в крайна сметка в края на годината висшите магистрати решиха, че Делян Пеевски остава народен представител.
Въпреки че гражданското недоволство и демокрацията победиха, протестите не спряха. Извънпарламентарната опозиция и ГЕРБ видяха удобен повод да се прикачат към изригналото недоволство и да го изсмучат докрай в своя полза. На площадите се появиха пиарки. Протестът почна да си се самовъзхищава като изява на умните, красивите, богатите, преуспелите. А в мига, в който се зароди този политически елитаризъм, протестиращите рязко оредяха. Политинженерите се сепнаха, защото видяха, че маркетинговите им манипулации не работят, и смениха тезата. Сега се оказа, че протестът от юни искал същото като протеста от февруари. Това бил един и същ протест, който почти не бил спирал.
А точно това си беше очевидна лъжа. Протестът от юни нито за миг не формулира социално искане или послание. Логиката на гнева бе изместена от логиката на една друга олигархия, която поиска да използва гражданите, за да може на техен гръб да се добере до властта. В името на това протестиращите бяха използвани като бухалка, която да върши и много нечисти неща.
В края на юли бе направен опит за атака на парламента, част от депутатите бяха блокирани в сградата, а протестиращите не позволиха да бъдат изведени с автобус. До ранните вечерни часове напрежението се покачваше, макар и да нямаше много конфликтни ситуации.
Точно тогава се видя и друг проблем — за медиите и тяхното поведение в отразяването на протестите. Близо три месеца скандиращите по жълтите павета бяха не само централна тема на новините, но и самите журналисти се изявяваха като основни пропагандатори на протестното движение, опитвайки допълнително да насъскат хората. Усилията на пиарките да измислят постоянно някакво друго лице на протеста пък минаха всякакви граници — то не беше сутрешно пиене на кафе пред Народното събрание, разпъване на басейнчета, поставяне на роял, разголена девойка в ролята на Свободата, която води народа… От първоначалния автентизъм не остана нищо. Всичко потъна в мъглата на манипулацията, на яростното разделение, на злобата и на интригата. „Червени боклуци“ стана основният вик, а това на свой ред консолидира БСП по необичаен начин.
Междувременно останалите зад борда десни създадоха т.нар. Реформаторски блок — обединение на десни партии и „Зелените“. Три месеца по-късно обаче в „Зелените“ взе надмощие лявото крило и партията напусна недоизградения все още блок.
В средата на август се видя отчетливо, че властта съвсем не е загубила опора. Президентът Росен Плевнелиев върна актуализацията на бюджета, но в деня на повторното му гласуване БСП и ДПС свикаха митинг в своя подкрепа. Числеността му се оказа по-голяма от тази на протестиращите, сдобили се междувременно с определението протестъри. На традиционния за левицата празник на Бузлуджа пък се събраха над 50 хиляди души.
Истинският политически крах на протестното движение обаче настъпи на 4 септември, когато след почивка през август парламентът поднови заседанията си. Тогава стана ясно, че основната масовка на бунтовете през цялото време е била осигурявана от ГЕРБ. Събралите се отвън приветстваха възторжено Бойко Борисов и Цветан Цветанов, които се разходиха сред тях на триумфална обиколка. ГЕРБ предприеха и парламентарна атака — чрез бойкот на заседанията и серия от вотове на недоверие, но властта успя да оцелее.
Протестите започнаха да затихват и защото „лицата“ им прекарваха вече повече време в телевизионните студия, отколкото на площадите. Редом с Реформаторския блок се появи и движението „Протестна мрежа“, което обаче много бързо бе определено като софт-вариант на самия Реформаторски блок.
От средата на юли стартира протест на привърженици на кабинета, наречен от медиите „контрапротест“. Макар и малоброен, той също прояви голяма упоритост и постоянство.
Като последен и отчаян опит за съживяване на протестните страсти в началото на ноември групичка студенти, нарекла се „Ранобудните“, окупира Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“. За окупация на други сгради на университета силите им не стигнаха. Из страната също се появиха подобни групички, но броят им никъде не превиши 10 души.
Пак бяха направени няколко опита за щурм на парламента, отбити професионално от полицията. Последната по-масова протестна проява бе на 10 ноември, когато около 4 хиляди души шестваха по софийските улици, но стана ясно, че окупацията върви към пълен провал.
На 16 ноември БСП и ДПС свикаха митинг на „Орлов мост“ в София. Култовото за старите седесари място потъмня от народ. Правителствените партии заложиха на лозунгите против разделението, омразата и конфронтацията и декларираха готовност да подкрепят докрай Пламен Орешарски в неговата битка за справяне с наследството на ГЕРБ. Сергей Станишев от името на левицата се извини на българските турци за Възродителния процес, а шествието след това остави и най-големите скептици безмълвни. Няколко дни по-късно окупацията на СУ бе отменена. В края на годината протестът се сви до около 50 души, които продължават да излизат всяка вечер.
Резултатите от разделението обаче ще останат за дълго. Една малка групичка от елитарни сноби си въобрази, че може да дърпа конците в България по абсолютно недемократичен начин, паразитирайки върху демократичната лексика. Тази подмяна още дълго ще тежи върху обществения живот, защото тази подмяна отрече драмата на хората-факли, които белязаха 2013 година. Именно заради това ожесточението на протестърите може да бъде четено и като върховен цинизъм. Цинизъм срещу онези хора, които се предадоха и отказаха да продължат да живеят в една разяждана от злоба страна, където егоизмът е станал върховна ценност. Именно светлина от онези хора трябваше да бъде нашият ориентир, а не пиарските техники и политически инженери. Все още не е късно обаче истината да бъде видяна. Защото, когато театърът свърши и улиците притихнат, раните на онези хора ще останат истинския белег за времето, в което живяхме.
Техните рани и тяхната тишина.
