Джон Миършаймър е професор по политически науки в Чикагския университет, известен с теоретичните си разработки в сферата на международните отношения. Автор е на публикуваната през 2001 г. книга „Трагедията на политиките, водени от велики сили“. В американските литературни среди се смята, че това произведение го прави пионер на нападателния неореализъм. Миършаймър смята, че анархистичната природа на международната система е отговорна за агресивното поведение на държавите в международната политика. През 2011 г. издава и книгата „Защо лидерите лъжат: истината за лъжите в международната политика“. В интервю за вестник „Бостън глоуб“ Миършаймър споделя, че поуката от тази негова книга е: „Лъжи избирателно, лъжи добре, но в крайна сметка бъди добър в това, което правиш“.
На Запад преобладава мнението, че кризата в Украйна почти изцяло е предизвикана от агресивността на Русия. С тази логика се обяснява как, воден от заветната си мечта да възроди съветската империя и евентуално по-късно да установи контрол над цяла Украйна и над други страни в Източна Европа, руският президент Владимир Путин анексира Крим. Според убеждението на защитниците на тази теория свалянето от власт на украинския президент Виктор Янукович на 14 февруари 2014 г. е било само предлог за Путин да заповяда на руските войски да завладеят част от съседната държава.
Тази гледна точка е невярна. По-голямата част от вината за кризата трябва да поемат САЩ и европейските им съюзници. Основната причина за постигналата ни беда е разширяването на НАТО, което стана главен лост за осъществяване на по-широкомащабна стратегия за откъсването на Украйна от руската орбита и нейната интеграция със западния свят.
Когато се слага край на Студената война, съветските ръководители се съгласяват американски войски да останат в Европа и НАТО да не се разформирова. Те правят това с разбирането, че така обединена Германия ще се запази като умиротворена страна. Но и те, и следващото поколение руски политици са били против разширяването на НАТО и са вярвали, че западните дипломати разбират причините за тяхната загриженост. Оказва се, че администрацията на Клинтън е мислела другояче и в средата на 90-те години на миналия век започва да работи за разширяването на НАТО, за да дойде 1999 г., когато към блока се присъединяват Чешката република, Унгария и Полша. През 2004 г. следва втори етап с присъединяването на България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Москва остро протестира против тези действия още от самото начало на разширяването на блока. А през 1995 г., по време на бомбената кампания на НАТО срещу босненските сърби, тогавашният президент Борис Елцин заявява: „Това е първото знамение какво може да се случи, когато НАТО се приближи към границите на Русия…“. Но тогава руснаците са все още доста слаби, за да могат да попречат.
През 2008 г. има нов опит за приближаване до руските граници. На среща на върха на алианса в Букурещ се поставя въпросът за приемането на Грузия и Украйна. Администрацията на Джордж Буш- младши поддържа тази идея, но Франция и Германия се обявяват против, защото не желаят да дразнят и да предизвикват Русия. Взима се компромисно решение. Алиансът не задвижва процедурата по приемането им, но в декларация подкрепя техния стремеж към членство и уверено заявява, че „тези страни рано или късно ще станат членки на НАТО“.
Путин няколко пъти заявява, че присъединяването на тези две страни към НАТО ще представлява „пряка заплаха“ за Русия. А в пряк разговор с Буш Путин е казал без заобикалки: „Ако Украйна бъде приета в НАТО, тя ще престане да съществува“. Нахлуването на Русия в Грузия през 2008 г. трябваше да разсее всякакви съмнения за степента на решимост на Путин да не допусне присъединяване на Грузия и Украйна в алианса.
Не е трудно да бъдат разбрани и обяснени действията на Путин. На наполеоновска Франция, на Кайзерова, а по-късно и на нацистка Германия им се е налагало в началото да преодоляват
огромни равнинни пространства
за да нанесат удар по Русия. Украйна е буферна държава, която е изключително важна за Русия. Няма руски ръководител, който би се съгласил военен алианс, до неотдавна зъл враг на Русия, да вземе Украйна. И от нито един руски ръководител не може да се очаква безучастно да наблюдава как Западът помага на власт да дойде правителство, твърдо решено да интегрира страната в западна структура.
На Вашингтон може да не му харесва позицията на Москва, но трябва да разбере логиката, която стои зад нея. Великите сили винаги са чувствителни към потенциални заплахи близо до техните граници. Съединените щати не търпят чужда велика сила да разгръща военни сили където и да било в Западното полукълбо, камо ли край техните граници. Представете си как Вашингтон би се разгневил, ако Китай изгради силен военен съюз и се опита да включи в него Канада и Мексико. Въпросът не е само в логиката. Руските ръководители многократно са заявявали на западните си събеседници, че за тях включването на Грузия и Украйна в НАТО е неприемливо, както и настройването на тези страни против Русия.
За да се разбере защо Западът и особено САЩ не можаха да схванат, че тяхната политика залага основите на силен сблъсък с Русия, трябва
да се върнем в средата на 90-те години
на миналия век, когато администрацията на Клинтън се ориентира към разширяване на НАТО. Учени и политолози излагаха различни аргументи „за“ и „против“ разширяването, но до всеобщо съгласие не се стигна. Повечето имигранти в САЩ от Източна Европа и техните близки решително подкрепяха разширяването, защото искаха НАТО да защитава страни като Унгария и Полша. Някои реалисти също одобряваха тази политика, защото смятаха, че все още Русия трябва да бъде възпирана. Но болшинството от тях бяха против разширяването, водени от убеждението, че едва ли е нужно да се възпира велика държава, преживяваща упадък, чието население е застаряващо и чиято икономика е линейна (функционира според принципа „вземи-направи-изхвърли“ – бел. прев.). Опасението на болшинството реалисти е, че разширяването на алианса само ще подтикне Москва да създава проблеми в Източна Европа. Тази гледна точка е ясно изложена от американския дипломат Джордж Кенън (идеен баща на политиката за възпиране по време на Студената война) в интервю през 1998 г., малко след като американският Сенат одобрява първия етап от разширяването на НАТО: „Струва ми се, че руснаците постепенно ще започнат да се отнасят враждебно към този акт и че това ще повлияе на външната им политика. Мисля, че това е стратегическа грешка. За това няма никакви причини – никой никого не заплашва“.
От друга страна, повечето либерали, в това число и много ръководни личности в администрацията на Клинтън, приветстват разширяването, водени от убеждението, че краят на Студената война ознаменува фундаментална промяна на световната политика, че възниква нов постнационален ред, който сменя логиката на реализма, преобладавала в Европа. Съединените щати стават не само „жизнено важната нация“, както я определи тогавашният държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт, но и
„доброжелателен хегемон“
И поради това едва ли може да се смята за заплаха за Москва. По същество целта е била целият континент да заприлича на Западна Европа. Ето защо САЩ и съюзниците им полагат усилия да рекламират демокрацията в източноевропейските държави, да увеличават икономическата зависимост между тях и да ги приобщават в международни организации. След победата на либералите в Съединените щати за тях вече не беше трудно да убедят европейските си съюзници да подкрепят разширяването на НАТО. В края на краищата, отчитайки предишните достижения на ЕС, европейците в още по-голяма степен от американците прегръщат идеята, че геополитиката вече не играе никаква роля и че всеобхватният либерален ред ще позволи да се запази мирът в Европа.
Либералите до такава степен установиха господство над дебата за европейската сигурност през първото десетилетие на ХХI век, че дори когато алиансът взе на въоръжение политиката на отворените врати по въпроса за разширяването на НАТО, експанзията на пакта почти не среща съпротива от страна на реалистите.
Либералният мироглед вече е общоприета догма от американските официални лица
Оказва се, че в действията си двете страни се ръководят от различни политически принципи: Путин и сънародниците му мислят и действат като реалисти, докато западните им партньори се придържат към либералните възгледи за световната политика. В резултат Съединените щати и съюзниците им, без да осъзнават, предизвикват сериозна криза около Украйна.
В споменатото вече интервю от 1998 г. Кенън предсказва, че разширяването на НАТО ще предизвика криза, след която привържениците на експанзията ще повтарят: „Винаги сме ви казвали какво представляват руснаците.“ Като по поръчка болшинството западни официални лица сочат Путин като виновника за безизходицата в Украйна. През март, както твърди „Ню Йорк Таймс“, канцлерът на Германия Ангела Меркел е загатнала, че руският президент е безразсъден, като казала на Обама, че Путин „живее в друг свят“. Въпреки че без съмнение Путин има авторитарни наклонности, няма факти, които да подкрепят обвинението, че е умствено неуравновесен. Напротив, той е
първокласен стратег
и всеки, който го предизвиква във външната политика, трябва да се отнася към него предпазливо и с респект.
Други анализатори твърдят по-благовидно, че Путин не може да се примири с разпадането на Съветския съюз и твърдо възнамерява да върне обратно посоката на този процес, като работи за разширяване на границите на Русия. Такава версия се представя като по-правдоподобна. Според това тълкуване със завземането на Крим Путин опитва почвата, за да разбере не е ли дошло времето да завоюва цяла Украйна или поне източната ù част. И в крайна сметка да се държи агресивно към съседните страни. От гледна точка на някои аналитици от тази компания Путин е съвременният аналог на Адолф Хитлер. И като извод — всякаква договореност с него ще означава да се повтори грешката, допусната в Мюнхен. Ето защо НАТО трябва да приобщи Грузия и Украйна, за да бъде възпирана Русия, за да не ù се позволи да тормози съседите си и да заплашва Западна Европа.
При по-внимателен анализ този аргумент не издържа на критика. Ако Путин се ръководеше от мисълта да създаде Велика Русия, такива намерения щяха да се проявят още преди 22 февруари. Но в действителност няма никакви доказателства, че към тази дата той се е готвел да завладее Крим и още по-малко други украински територии. Освен това дори да се допусне, че Русия е желаела това, тя не е в състояние с лекота да завоюва и анексира Източна Украйна, да не говорим за останалата част на страната. Около 15 милиона или една трета от населението на Украйна живее между река Днепър, която разделя страната на две, и руската граница. По-голямата част от тези хора искат да са граждани на Украйна и естествено ще са против руската окупация. Освен това разполагащата с ограничени възможности руска армия, на която не се възлагат особено големи надежди да се превърне в съвременен „Вермахт“, няма шансове да покори цяла Украйна. Москва не е в състояния да плаща за скъпо струваща окупация. Слабата ù икономика още повече ще пострада от нови санкции.
Но дори да разполага с мощна военна машина и с впечатляваща икономика, Русия пак би била неспособна да осъществи успешна окупация на Украйна. Достатъчно е да се припомни горчивият съветски опит от Афганистан, американският от Виетнам и Ирак, руският от Чечения, за да се разбере, че военната окупация обикновено завършва много зле. Путин естествено разбира, че да се опита да покори Украйна, е все едно да глътне таралеж. Неговата реакция на събитията в тази страна е защитна, а не нападателна.
Изходът
Като се има предвид, че повечето западни лидери продължават да отричат факта, че поведението на Путин може да е продиктувано от законна загриженост за сигурността на Русия, няма нищо чудно, че се опитват да променят руския президент, предпочитайки да играят ва банк във водената от тях политика и да наказват Русия, за да възпират по-нататъшната ù агресивна политика. Въпреки декларациите на Кери, че „се обсъждат всички възможни варианти“, нито САЩ, нито техните съюзници от НАТО са готови да приложат сила за защита на Украйна…
Въпреки всичко, кризата в Украйна може да бъде разрешена. Но за целта Западът трябва коренно да промени подхода си към тази страна. САЩ и техните съюзници трябва да се откажат от плана си за приобщаване на Украйна към западния свят. Вместо това, да се опитат да я направят неутрална буферна държава между НАТО и Русия, каквато беше Австрия в периода на Студената война. Западните лидери трябва да приемат факта, че Украйна е много важна за Путин, поради което не трябва да подкрепят антируски режим в нея. Това не означава, че бъдещото украинско правителство трябва да е проруско или антинатовско. Суверенна Украйна, независима от Русия и от Запада – това е целта, която трябва да се преследва. За нейното постигане САЩ и съюзниците им трябва публично да изключат възможността за разпростиране на НАТО в Грузия и Украйна. Западът трябва да даде и свой принос за разработването на план за спасяване на украинската икономика, който да получи финансова подкрепа от ЕС, Международния валутен фонд, Русия и САЩ. Такова предложение трябва да бъде приветствано от Москва, като се има предвид интереса ù да има на западния си фланг една процъфтяваща и стабилна Украйна. Западът освен това трябва чувствително да ограничи усилията си за социално инженерство в Украйна. Време е да се сложи край на западната подкрепа за следваща „оранжева революция“. Вместо това САЩ и европейските лидери трябва да насърчават Украйна да уважава правата на малцинствата и по-специално правата на нейните рускоезични граждани.
Възможно е някои да възразят, че промяна на политиката към Украйна на този късен етап сериозно ще накърни доверието в САЩ по света. Сигурно за такава стъпка ще трябва да се плати някаква цена, но цената за продължаваща сбъркана стратегия ще бъде много по-голяма. Освен това други страни по-скоро биха уважавали държава, която се учи от грешките си и в крайна сметка избира политика, която ефективно разрешава съществуващ проблем. Съединените щати трябва да направят избора.
Ще се намерят други, които ще отстояват, че Украйна има право да определя с кого да се съюзява, а руснаците нямат право да пречат на Киев да се интегрира със Запада. За Украйна това ще е опасен начин на мислене, когато ще избира каква външна политика да води. Тъжната истина е, че силата често изглежда верния избор, когато в играта с политиките си участват велики сили. Абстрактни права като самоопределение в голяма степен губят смисъл, когато силни държави са в конфликт със слаби държави. Имаше ли Куба право да влезе в съюз със Съветския съюз по време на Студената война? Съединените щати, разбира се, не мислеха така. И руснаците мислят по същия начин относно украинското обвързване със Запада. В интерес на Украйна е да разбере това и да бъде внимателна в отношенията си със своя по-могъщ съсед.
Но даже някой да не приеме този анализ на ситуацията и да продължи да смята, че Украйна има право да отправи молба за присъединяване към Европейския съюз и НАТО, Съединените щати и европейските им съюзници са в правото си да отклонят тази молба и това е безспорен факт. Ако Украйна е склонна да води погрешна външна политика, Западът няма основания да я приеме в семейството си, особено ако защитата на тази държава не влиза в неговите жизнено важни приоритети. Не си струва някой, по- специално украинският народ, да плаща прекалено висока цена за враждебността и конфликтите, до които ще доведе удовлетворяването на бляновете на някои украинци.
Разбира се, някои анализатори вероятно ще се съгласят, че НАТО погрешно е градил отношенията с Украйна, но въпреки това ще твърдят, че Русия не е приятелски настроена страна и с времето ще става все по-заплашителен противник, затова Западът няма друг избор, освен да продължи досегашния курс. Това обаче е много погрешна гледна точка. Русия е отслабваща държава и ще става все по-слаба. Нещо повече, дори да продължи да става по-силна, и в този случай не би имало смисъл Украйна да бъде приета в НАТО по една проста причина: САЩ и европейските им съюзници
не смятат Украйна
за част от своите стратегически интереси
или приоритети, което е съвсем видно от нежеланието им да ù помогнат с военна сила. Затова ще бъде проява на върховна глупост да бъде приет нов член в алианса, когото другите страни-членки нямат намерение да защитават. През изминалите години НАТО се разширяваше по силата на убеждението на либералните западни политици, че никога няма да му се наложи на практика да прилага гаранциите за сигурност, които дава на новите си членове. Но сегашните силови игри на Русия показват, че ако Украйна бъде приета в НАТО, това може да доведе до въоръжен сблъсък между Русия и Запада.
Продължаването на сегашната политика ще усложни отношенията на Запада с Москва и в други направления. САЩ имат нужда от помощ за извеждане на оборудването си от Афганистан през руска територия, за подписване на споразумение с Иран по ядрената енергетика и за стабилизиране на положението в Сирия. В миналото Москва помогна на Вашингтон и по трите проблема: през лятото на 2013 г. именно Путин свърши вместо Обама най-трудната работа, като убеди Сирия да подпише споразумение, с което се задължи да унищожи арсенала си от химически оръжия. Така отърва САЩ от ангажимент да нанесе удар, с какъвто Обама заплашваше Асад. Някога може би ще се наложи САЩ да потърсят руска помощ и за възпиране на все по-укрепващия Китай. Днешната американска политика обаче само тласка Москва и Пекин към взаимна прегръдка.
Съединените щати и европейските им съюзници имат право да избират каква политика да водят към Украйна. Те могат да продължат да следват досегашния курс, който ще задълбочи враждата с Русия и ще съсипе Украйна. При такъв сценарий всички ще са губещи. Но те могат и да сменят курса и да заработят за изграждане на преуспяваща, но неутрална Украйна. Украйна, която няма да заплашва Русия и ще позволи на Запада да оправи отношенията си с Москва. С такъв подход печеливши ще бъдат всички.
Оригинална публикация: Why the Ukraine Crisis Is the West’s Fault
Списание „Россия в глобальной политике“ помества статията с любезното съгласие на списание „Foreign Affaires“, септември– октомври 2014 г.
Превод от руски с незначителни съкращения: Методи Кръстев
