ВСИЧКИ ПЪТИЩА ВОДЯТ КЪМ ПЪКЪЛА (РАЗКАЗ)

0
176

Тодор Коларов e роден в Хасково през 1933 г. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като кореспондент на Радио София, зам. гл. редактор на в. „Хасковска трибуна“, гл. редактор на в. „Нов живот“­— Кърджали, икономически директор на в. „Шипка“, редактор в литературния алманах „Юг“ — Хасково. Отличаван е с награди на местни и национални литературни конкурси. Негови творби са превеждани на чужди езици.

Съботин Господов открадна гуменки ­— съвсем обикновени, трийсет и шести размер, сини на цвят. Момчето още не бе надскочило дванайсетте, гледаше на света с доверчиви очи и ведро засмяно лице. Гуменките, те пък бяха на цена под десетачката — девет лева, деветдесет и девет стотинки, днеска вече никой никъде не ги произвеждаше. „И защо ти, Съботин Господов, баща и майка неизвестни, живущ в дома за деца, лишени от родителски грижи, защо бе, синко, надроби такава попара?“ — заразпитва го Татето, човекът зад пишещата машинка. Той страдаше от астма, все не му достигаше въздух и бе пред пенсия. Ами на маратонките ми дойде им свършилото — отвърна момчето с доверчивите очи, — трампих ги… и се засмя. Човекът кимна. А, разбирам!“ — рече, после зачука с изкривени от артрит пръсти по пишещата машинка.

Как се казва Татето, Съботин не знаеше, никой в сиропиталището не знаеше. Татето от педагогическата стая, това знаеха. Работата му бе да задава въпроси, докато чука по пишещата машинка „Олимпия“, а децата да му отговарят. Добродушко човек, горчилката в погледа му издаваше съчувствие повече, отколкото укор. Съботин го намерили пеленаче една събота, подхвърлен  пред  храма „Свети Дух“, та оттам с фамилията си — Господов. И сега какво, господин началник?“ — на продавач-консултанта от гаражното магазинче за спортни артикули скапаната история с трампата никак не му се нравеше.

Татето хвърли скрит поглед към Съботин, Я, синко, иди в съседното помещение — посочи с глава зад себе си, — има книжки там, за Ян Бибиян, Том Сойер и още пакостници, попрочети, докато ние тука…“. Останал насаме с продавача, каза: И сега ние двамата, гражданино продавач—консултант, ще изпратим Съботин, ако му провърви на съдия, в изправителен дом за малолетни престъпници…“

Продавачът не очакваше, нямал си бе главоболия с крадци и съдии. Как престъпници! — стъписа се. — Заради чифт сини гуменки и… престъпник!“ Заранта застигнаха малчугана в крачка, Съботин беше тръгнал хрисим да се измъква по гуменки от магазинчето — в петък пазар купувачи много, залисията голяма, продавача сам и с кое по-напред. И покрай трампата сега с лекота ще впишем престъпник едно момче, лишено от родителски грижи, покрусен продавачът заключи наум, има ли Господ на тоя свят, или няма? Едно на ръка, че партидата с гуменките — залежала стока в склад на едро — неотдавна я преотстъпиха на магазинчето за нищо пари и без много пазарлък.

Върху масата на Татето в найлонова торбичка се спотайваше вещественото доказателство — маратонки с прокъсано горнище и отпрани подметки. Продавачът ги бе открил захвърлени под рафта с гуменките и прилежно донесе доказателството в педагогическата стая. Той с недоумение се вгледа в отпраните подметки, които му се подхилкваха от торбичката, и съжаляващо произнесе: „Питам се, господин началник, има ли Господ на тоя свят, няма ли…“, усети лютивина в устата си , жлъчката му тия дни отново се заобажда.

Татето май че надуши недоволство у него. „Относно Господа, гражданино продавач-консултант — изрече с равен глас, — въпросът е извън компетенциите ми. Смърди историята с тая трампа, защо да си кривим душата… Но законите са от хората, да не намесваме Господ в неразбориите си…“. Подаде на продавача листи и химикалка: Пишете жалба — предложи му, — подробно, с факти, обстоятелства, свидетели… Съдът да решава…“.

Тишината в съседното помещение бе оглушаваща, владееше мир. Клонка на разцъфнала липа с любопитство надничаше в стаята през прозореца, лятото отвън, пребогато на слънце, напираше да влезе. Прозорецът нямаше решетки, слава Богу, и Съботин го отвори за лятото. То шумно влетя с рояк птичи гласове при Ян Бибиян, Том Сойер и другите още пакостници, с полъх на живот влетя, а душата на момчето заликува — небето бе синьо и свежо и се смееше, Съботин къпеше в синевата му доверчивите си очи, новите сини гуменки го изпълваха с радост.

В сиропиталището всички прозорци бяха оковани с решетки. Същото синьо небе навън, богатото на слънце лято и то същото, но дръвчетата по разцъфналия двор не надничаха в стаите през зарешетените прозорци. Колкото и широко да ги отваряха децата, лишени от родителски грижи, ни зрънце радост не влизаше при тях. Ала ето днес, в личен ден петък пазар, радостта изненада Съботин Господов при чужд един отворен прозорец без решетки.

Да познаваше щастието, Съботин дори би казал, че е мъничко щаст­лив, ама не го познаваше. Никое от децата в сиропиталището не познаваше щастието. Стигаше му и малката радост днес момчето да забрави трампата, Татето, продавача и да го замъчи стръвнишки глад. Шантава работа наистина — споходи ли го радост, колкото и рядко да му се случваше, гладът пръв ще се добере до него.

Близо час продавачът пъшка над листите, писа и пъшка, петъкът вече преполовяваше неусетен, Татето мълчаливо чукаше с изкривените си пръсти по машинката. Съботин с Ян Бибиян, Том Сойер и останалите пакостници се бяха утихомирили в съседното помещение, сякаш никакви ги няма и никога не ги е имало. „Питам се, господин началник — разбута мълчанието продавачът, — чия е вината дете с родители неизвестни да хване по криви пътища?“ Проклетата жлъчка затрови и съвестта му.

Татето престана да измъчва старата „Олимпия“, отдаде се на мислите си. Наша си е вината — предположи колебливо, — на мен, на вас, още от първородния грях… Захвърлените деца ги джиросваме на държавата да им е мащеха и тя…“, посочи с глава вещественото доказателство, маратонките им се хилеха заядливо с отпраните си подметки. Пред пенсия съм и едно знам — добави, като подбираше думите, — в живота на човека пътища много. Ние с вас кроим и мислим за доброто на Съботин, да не хване по криви пътища… И какво? Ще го запрем в изправителен дом да изкупва чужда вина. И ще спим праведни…“. Татето понечи да плюне, стисна устни в недоизречен гняв.

Пред отворения прозорец на съседното помещение Съботин по обед се надхитряваше с глада. Децата в сиропиталището вече са се наобядвали, помисли си, като въздъхна. В петък ги гощаваха с кюфтета на скара и макарони със захар на фурна, през останалите дни на обед и за вечеря — боб, картофи, ориз. Всички сядаха гладни на трапезата и никога не я напущаха сити. Само в петък — кюфтета и макарони на фурна, че да не скитат питомците по пазарището от нужда или без нужда, да няма защо да ги водят в педагогическата при Татето.

Съботин Господов обожаваше макарони със захар, за нищо на света не би пренебрегнал и скарата. Маратонките, те го отведоха при Татето. Дойде им свършилото и нещата опряха до избор: или да се впусне бос в живота, или трампа с гуменки, сини на цвят. Хубава попара си надроби по случая, само че тя не засищаше глад, ни нужда. Богатият на слънце ден, птичите песни и свежото небе насърчиха момчето да загърби глада и с усмивка да приеме лошия си късмет.

Жаркото пладне тегнеше върху Татето и продавача в усилията им да открият прави пътища за Съботин. Работата отиваше към провал. Мисля си, господин началник — сподели продавачът, — да и турим пепел на смрадливата история. Било каквото било, оттеглям жалбата!… И аз съм баща, и ти, ще се разберем. Крайна нужда го е гонила, жалния, търсил е избава. Гуменките… дарявам му ги, със здраве да ги носи…“

Татето сдържано се прокашля: То хубаво, гражданино продавач-консултант — отвърна, дишаше тежко, астмата не знаеше милост, — ами законът? С него как… Пъхаме го под миндера и… Право седим, криво съдим, така ли?…“. Той стана да отвори прозореца за глътка въздух повече и дочу смях на деца от улицата, подсети го в какъв несъвършен свят живее.

Може и да бе такъв-онакъв светът, ала Съботин бе готов да се закълне, усмивката лекуваше всичко — лош късмет и сълзи лекуваше, болчици, злини всякакви. По Великден, тогава раздаваха подаръци в сиропиталището, момчето намери къдрокосото Зюмбюлче да плаче на двора. Празник е, Зюмбюлче — заутешава я с кротки думи, — хубаво ще е да се засмееш, кажи  „Христос възкресе!“ и да ходим да борим червени яйца…“

Нийде никого си нямаше черноокото Зюмбюлче и наесен щеше да е в първи клас, единствен Съботин си имаше може би. Първолачето ще прекрачи училищния праг с маратонките си — стари, грозни, преголеми, други обувки за Зюмбюлчето сред подаръците не се найдоха — и цялото училище щеше да си умре от смях.  Да ти имам кахърите! — рече и през смях Съботин, кахърите си той ги обръщаше на смях. — Дай да ги трампим тия твои маратонки за кожените ми боти. Големки ще ти са година, две, три, ботите ми, ама наесен пък ще си бомба — убеждаваше я, — училището ще си умре от завист…“

Много ли, малко ли, събуждаха завист тия негови кожени боти, износени не чак дотам. Съботин не щадеше време да ги лъска до блясък, та като кацне муха, „да се разчекне“ — казваше. Зюмбюлчето хареса ботите, зарадва им се и Великден дойде при нея. На момчето камък му падна от сърце, драго му беше да дарява радости, колкото и малки да са, особено по празници. С неважните стари грозни маратонки успя да се погоди някак си и да не беше им дошло свършилото, не би посегнал на гуменките, макар и сини на цвят. Момчето се погаждаше с всичко и всички. Важното бе на всички да им е весело, да не губят  усмивките от лицето.

На двамата измъчени мъже в педагогическата не им беше до смях между закона и бащините тревоги. Какъв ден, а? — въздъхна Татето. Копнееше вече да е в пенсия, при смеха на децата от улицата. — Каквито и пътища да избираме, гражданино продавач-консултант, всичките водят към пъкъла, не мислите ли? Кроим, умуваме и накрая?… Изправителен дом за Съботин! Няма майки и бащи, държавата и тя мащеха, и вкупом всички към геената огнена… Натам сме се запътили, това е! Късметлия ще е, който свърне овреме…“

Край отворения прозорец, на педя от Съботин, хората волно си се разхождаха из града. Денят с ослепителното слънце, плъпналите по небето щури облачета и птичите гласове примамваха момчето да скочи от прозореца долу, на тротоара. Копнееше да се разхожда сред хората, а там, кой знае, можеше и да срещне сам Господ. Дядо Боже, ще Му каже, моля Те да няма деца без родителски грижи, всички да сме сити, облечени, обути. Небето нека да е синьо, да е слънчево лято само, делниците да са празници.

Все за невъзможни неща мечтаеше Съботин Господов, тъй като обичаше да мечтае, нямаше дете, лишено от родителски грижи, което да не обича да мечтае. И макар момчето да не срещна сам Господ, измоли татко и майка за черноокото Зюмбюлче. Заедно с пролетта, от девет земи далече в сиропиталището пристигнаха родители неизвестни да си вземат свое дете и харесаха мъничкото къдрокосо момиче. Разцъфна отведнъж Зюмбюлчето за едното чудо, беше щаст­лива, ама не го знаеше, тя не познаваше щастието. Всичко щеше да си има вече — и майка, и татко, единствен Съботин нямаше да си има може би, ще я отведат през девет земи в десета, а момчето ще затъгува. Не тъжи, Съботинчо — заутешава го Зюмбюлчето на раздяла, майка и татко ще се върнат за тебе, заедно да сме…“

Съботин не умееше да тъгува. На раздяла с тъмноокото Зюмбюлче дълго и маха за сбогом, радваше и се с цялата си сияеща душа. Остана му споменът-приказка за чуждото щастие и нищо друго. Какво пък — помисли си в днешния личен ден петък пазар,— и бос в живота може, стига да ти е весело,  не иде да го трампиш за някакви си гуменки, макар и сини…“

На човека от педагогическата стая му предстоеше да вземе крайното решение. „Ето как ще постъпим, гражданино продавач-консултант — удари пестник по масата, с увъртанията цял следобед доникъде нямаше да я докарат, — най—добре да си поприказваме с нашия… законопровинен, малко мъмрене едва ли ще му навреди…“ Продавачът начаса прие: Да, да! — изрече, в тона му надделя надеждица за край на мъките им. — И аз тъй, господин началник, бива строгост, ама чак и престъпник!… Заради едни гуменки…“

Законът и дългът, ръка за ръка, би следвало да вървят по най-правия от пътищата, двамата измъчени мъже се надяваха да са го налучкали най-сетне. Никой не е осакатял от дърпане на уши — рече Татето, — нашето момче си го заслужи, за негово добро е, очаквам да ни разбере…“. Той отиде в съседното помещение да доведе момчето и… не го откри! Поогледа се, поозърта се, надникна под масата за всеки случай и към улицата през отворения прозорец, но от техния законопровинен нямаше и следа. Освен сините гуменки, чинно подредени до книжките за Ян Бибиян, Том Сойер и останалата вироглава банда.

Изненади да търсиш в личен ден петък пазар! Татето смръщи вежди, понеже законът си е закон и кражбата е повече от провинение, а в душата му — шантава работа! — се засели спокойствие, даже забрави за астмата. Оставаха двама с гражданина продавач-консултант да досърбат сутрешната попара, върна се в стаята си… и не го намери!

От жалбоподателя нямаше и помен, освен накъсаната на парчета жалба в кошчето за отпадъци. Е, от нас толкова — пробъбра под нос Татето, — няма жалба, няма… хм… провинение…“. Гуменките, тях просто щеше да ги отпрати по предназначение, според волята на дарителя.

 Откъм отворения прозорец лъхаше свеж въздух и Татето задиша с облекчение. До пенсия му оставаше с един ден по-малко.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук