ОРАНЖЕВИЯТ КОТАРАК И ХУДОЖНИКЪТ, КОЙТО ИСКАШЕ ДА ЛИТНЕ

0
195

Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Работила е в различни централни издания. Издала е четири художествени книги, между които стихосбирката „Странни знаци“ и есеистично-документалната „Поздравете всички от мен“ (книга за Ламар), спечелила конкурса „Сто книги“ на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.

Истинският човек трябва да влезе в мурале, амиго, в голяма картина. И от картината, с целия този железен и земен свят, във Вселената да хвръкне.

Аз, амиго, за Флоренция се постарах, защото съм й задължен, момче бях, когато отидох в нея да живея, че старите гении да ме учат да рисувам. А на моите мексиканци съм стократно по-задължен. Диего може да е голям художник, голям е, ама хроникьор и летописец е този майстор, френски художник, виж по ми допада Ороско, че търси вътре в нещата, вътре в душата на човека влиза с алегорично внушение, по е наш.

Доколумбовското изкуство трябва да държим ние, мексиканците, и скулптороживопис трябва да правим, големи мурале, под открито небе да е всичко, а не в колекции и галерии. Та ти казвам, сега ще направя такова мурале, 8500 квадрата, сто момчета ще ми помагат. Проектирал съм го да стане до седемдесет и две плоскости от фиброазбестов цимент, устойчиви, дълготрайни, по последната дума на химията и техниката, върху плоскостите, които след изготвянето ще бъдат издигнати, ще има живописна стенопис, монтирани, оцветени с индустриални бои металически барелефи. Единствено долу подът няма да е оцветен, но за сметка на това ще се върти около специална ос, така че зрителят, като стои на едно място, всичко да вижда, да се включва в динамиката на цялото. А това цяло ще е едно шествие на човечеството през земята, та към Космоса. И в това човечество ще влизат всички. И президентите даже. Всяко същество — с определено място и значение такова, каквото си е в живота, амиго, разбираш ли ме?

И ножове мексикански ще има, и пушки, мъже, народ, деца, земя и небе ще има, цял свят, битки с президентите ще има, даже и един оранжев котарак ще сложа.

Всъщност за него исках да ти разкажа, но се отклоних. Спомних си нещо. Ти помниш ли го, амиго? Като пристигна в ателието ми, и вестниците писаха, че е пристигнал сеньор Кирил Цонев, един от най-големите художници на Европа, аз ти рекох: Кирило, ела с мен да видиш жив президент, ще ти потрябва за някоя картина после, като се върнеш в България, ела, защото на другия ден няма да го има, тук президентите днес ги има, утре ги няма.

И тъй стана, ти не дойде, маримбата те интересувала, а аз отидох и на другия ден вестниците съобщиха, че същата нощ сеньор президентът бил преселен в рая от мексиканския точен нож. Може и маримба да е слушал, когато го е настигнал ножът, негова си работа, само че ти не видя жив президент.

Да видиш ти как се усука около мене и се пазари да го нарисувам като Наполеон. Аха, като Наполеон. Нарисувах го, според както бях обещал, само че хубаво стана, дето няма да се види, пранги на ръцете ми щеше да сложи. Когато го рисувах, ти беше заминал за Куба, и там маримба да слушаш, знам те, че си по народните песенности, знам, а аз обичам да рисувам ножове в ръцете на добрите мексиканци, дето от президентите бял ден не са виждали.

И мина-не мина време, друг президент ми тури прангите, дето оня щеше да ми ги окачи, Матео, Лопес Матео. Осем години ме осъди по време на Железничарската стачка през деветстотин петдесет и девета. И на неговия прием отидох, и на него обещах като Наполеон да го нарисувам. Само че, като се установи, дето и аз съм със стачниците, ме арестуваха и думите му ми донесоха: нека в затвора да рисува, да го видим как ще ме нарисува.

Аз, разбира се, че рисувах, само че не него, а сто картини за хората на Мексико, малки картинки с народни хора. В затвор мурале не се прави. Муралето нощем сънувах. Сто прожектора ми светеха насън, сто момчета слушаха думата ми, машини бучаха, светлините заливаха цялата земя пред четката ми, нямаше го затвора, имаше маримба весела и ножове, дето само захарна тръстика режат, а и хляба върху коляното на мексиканеца, мирни хора, дечица, птици, даже и котки имаше, всякакви, бели, черни, сиви, само една е оранжева, моята котка.

Свита в краката ми, обажда се тъничко мръвка да си поиска, свети цялата като портокал, амиго, котка, а като опашат портокал, златна. Очите и изумрудени, изпружва се на крака и пак се свива на оранжево кълбо на коленете ми. Голяма работа е оранжевият котарак да ти кажа, Кирило, топлинка, човещина има в таз душица, гледа ме и ме разбира като му приказвам. Така и така, казвам, ще направим едно голямо мурильо, сеньор котарако. И на него всичкия свят ще сложим, и ненаситния за кръв президент, и тия затворени тука добри хора, и другите покрай тях, събрани от кол и въже, крадци, разбойници и лумпени, всичките.

Само че тоя, президента Матео, и последните, дето ти ги изредих, по-встрани ще ги туря. Дано, докато свършим картината, и те да се свършат, та да ги изрежем от мурильото. Или, не, и да се свършат, ще ги оставим, нека да напомнят за историята. На Ороско може да не харесва това, но на хрониста Диего непременно ще хареса. Пък, за да е доволен и Ороско, аз ще подълбая повече в душите човешки, живи ще ги нарисувам, та да плашат президентите.

Знае ли един президент какво има в душата на един народен човек? Знае сигурно, затова пранги му приготвя. Само че с пранги народната душа никой не може да укроти. Така му приказвам на моя оранжев котарак, докато вратата изтрещява, отваря се и на рамката и се разкрещява дежурният полицай: кой, кой смени слабата електрическа лампа със силна, казвай, в карцера, дълго ще има да цапаш тука картинките си на тъмно, сеньор Сикейрос.

И в тоя момент знаеш ли какво се случи, ди булгаро? Моят котарак, оранжевият, за който ти казах, че го сънувах, и който спеше на гърдите ми, докато сънувах, светкавично се хвърли върху гушата на властимеющото лице, та го захапа. Като от нож прорязан, изрева негова милост, та се намери навън със самия котарак на шията. И сега си спомням как бе настръхнала козината му, изпружен, той целият приличаше на метално острие, само че оранжево, и сечеше, сечеше върху тялото на обесника. Само като му извиках: Матео, тук, тогава отпусна ноктите си и се сви в краката ми послушно. Какво да ти кажа, смях се тогава, а обесникът, никога няма да забрави това, знам.

Не мисля, че тази история е причина осемте години да бъдат намалени на четири, но ме освободиха, ди булгаро, скоро ме освободиха от затвора. Ама язък за горкото животно. Добро беше. В един дъжд прескочи оградата на затвора, подгониха го лоши хора, а то дойде при мен. От килията го гонеха, но то се вмъкваше някак си при мен, намираше ме и делеше с мен хлебеца. Като рисувах, до мене пак, като излизах на „разходка“ сутрин, криеше се и ме чакаше, че да се вмъкне пак. Веднъж заради това, че един мръсник го ритна жестоко и го нарече мръсно животно, си получи заслуженото от мен.

Добро животно беше. Човек същи, разбираше ме, като му говоря. Като излизах от затвора, тръгна с мене, ама се изгубихме в навалицата. Зер свят голям, народ, човек се изгубва, че оранжев котарак ли. Мислех, докато правя голямото мурильо, до мене да е, ама нямахме късмет и двамата. А, щях да забравя, имах си неприятности за името му. Защо съм го кръстил Матео, значи на името на президента.

Какво да ти кажа, ди булгаро, и аз не знам защо това име му турих. Навярно, защото исках да докажа, че животните са по-добри, по-човечни от президентите. И… защото могат да различат кой човек какъв е. Освен туй, те не искат никога да ги рисуваш такива, каквито не са.  Ти, амиго, виждал ли си оранжева котка, нарисувана като Наполеон?

Послепис на автора: Този разказ чух от художника Павлето. Той пък го чул от именития български художник Кирил Цонев. А Цонев от самия велик художник Давид Алваро Сикейрос по време на една среща в Москва, където Сикейрос гостувал на съветските художници. Приказвали си двамата. Спомняли си миналите дни заедно, а и плановете си обсъждали занапред.

Аз не съм виждал Сикейрос — казва Павлето, — но от разказите на Кирил Цонев си го представям твърде монументален, бронзов мъж с топли очи, мек глас, някак си едър и могъщ, твърд човек. Като говори, картини рисува с думи, грамадни мурильо, монументални, невероятни. Навярно този художник трябва да се сложи до Леонардо и Микеланджело, щом е нарисувал такава картина, такава живопис, за каквато е говорил на Цонев. Репродукциите все пак дават пред­става. А ако я види човек, сигурно ще онемее от прихлас пред чудото. Тази картина, поръчана от някакъв богаташ, и като струва милиони, се намира в Полифориума в центъра на Мексико и носи неговото име. Част от нея се нарича Походът на човечеството. Космическа картина!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук