ЖЕНИТЕ ВЪВ ВЛАСТТА

0
374

Авторката е завършила Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Връзки с обществеността“. Интересува се от защита на човешките права, проблеми на жените, джендър въпроси и равните възможности за участие във властта. Работи във вестник „Дума“.

Днес в България все повече жени навлизат в различните властови структури. След 20-годишен преход нежният пол взема значително по-активно участие при решаването на проблеми, залегнали в публичния дневен ред. Общественото присъствие на дамите, дръзнали да се впуснат в социалния и политическия кръговрат от събития, провокира интереса към личността им. Как се вписват в медийния пейзаж? Как изразяват себе си под светлините на прожекторите? Какви средства използват? Успяват ли да общуват убедително с телевизионната аудитория? Могат ли да £ предадат ясно своите послания? Какъв образ изграждат за себе си и институциите, които представляват? Проучването на тази проблематика предизвиква любопитство и ни потапя в море от въпроси.

По дефиниция властта е мярка за способността на човека да контролира средата около себе си, включително и поведението на другите същества. Въпросът, дали само мъжете знаят как се управлява, е проблем, който предизвиква дебати не само в едно по-далечно време. Еднозначното твърдение в полза на силния пол е оборено от „пионери“ като Елизабет I, Екатерина Велика и много други владетелки.

По ирония на съдбата надеждите, свързани с управлението на слабия пол, следват един аргумент, обслужвал дълго стремежа жените да се държат по-далече от политиката. Този аргумент се основава на тезата, че жените са принципно различни от мъжете – по-социални, по-морални, по-състрадателни. Именно поради тази причина се твърди, че те не са подходящи за насилствената природа на властта. Въпросните твърдения са измислени около 1800 г., но и днес има изследователи на човешкото поведение, които се опитват да го докажат. Твърди се, че средностатистическата женска хормонална система въздига в култ сътрудничеството, докато мъжката предпочита състезанието. Според заглавието на един бестселър с удобен формат мъжете произхождат от Марс, а жените – от Венера. Това обаче е теза с две остриета. С нея консервативно настроените се оправдават, че въпреки големите промени все още твърде малко жени заемат водещи позиции, защото единственото им предопределение било друго. Положително настроените пък се позовават на биологичната връзка, за да заявят, че именно жените ще спасят света от мъжките войни, кризи и борби за надмощие.

Потърсим ли в историята доказателства, че биологията е била съществен фактор за влизане във властта и за упражняването на власт, няма да ги намерим. Определящи винаги са били не хормоните и активността на мозъка, а индивидуалните дарби и обществени правила. Преди появата на тезата за специфичната социална и морална компетентност на жените общото схващане е било съвсем просто: жените са непостоянни, недалновидни и по-слаби физически и интелектуално. Затова жените най-често оставали извън властта. Въпреки това е имало жени императори, крале, министри – в случаите, когато кръвта била решаваща, когато роднинството било по-важно от пола. Дъщери наследявали кралския трон (Елизабет I, която твърди, че има слабо тяло на жена, но сърце на владетел), вдовици управлявали от името на малолетните си синове (Ана Австрийска – далновиден регент, кралица от 1643 до 1651 г., предала в ръцете на сина си Луи XIV добре подредено кралство, върху което изгрява Кралят слънце), съпруги заменяли неспособните си мъже (Екатерина Велика, детронирала съпруга си и царувала цели 34 г.). Както вече стана дума, от XIX в. насам убежденията, че владетелите и народът, аристокрацията и селяните принадлежат към едно и също човечество, печелят все повече привърженици, в същото време двата пола са разграничени в два различни свята. Този призрак обикаля света и упорито отказва да се оттегли.

Почти 200 години властта остава зона, свободна от жени

Лека-полека жените си извоюват правото да гласуват. В Европа първа е Финландия (1906 г.), а след 1918 г. правото на глас става факт в някои източноевропейски страни и Русия, признато е в Италия (1925 г.), Испания (1933 г.), България (1944 г.), Хърватия (1945 г.) и Гърция (1949 г.). Но дори когато жените масово излизат да гласуват, балансът на властта се променя много бавно. По-късно тъкмо демокрациите почти изцяло прогонват жените от властта.

„Феминизирането“ на управлението и изпълнителната власт е явление, което се наблюдава отскоро в политическата история – най-вече през последния половин век. Може да се каже, че завръщането на жените започва с британския премиер Маргарет Тачър.

Корените на основните пречки за равноправно участие у нас на жените в политиката могат да се проследят назад във времето. Те са обусловени от социално-историческата действителност, икономическите и правните фактори. Борбата за избирателни права на жените в модерния свят е неразделна част от движението за всеобщо избирателно право срещу различните цензове – възрастови, образователни, имуществени и пр. Тя е свързана с развитието на либерализма и индивидуализма като обществени нагласи в модерните общества. Друга предпоставка за появата на движението за избирателни права е повишаването на грамотността сред населението през ХIХ век (1). Като специфичен фактор може да се разглежда нарастването на ролята на жената в социалния живот – нейното излизане от дома и постепенното Ј навлизане в обществените поприща като независим от мъжа субект.

С оглед на петвековното мюсюлманско влияние, формиралите се по нашите земи стереотипи и обществени механизми до голяма степен обясняват позицията на жената в българското общество.  Нежният пол по подразбиране е онзи, който се поставя по-ниско в социал­ната стълбица. Той отсъства и от активно участие в модерния държавен апарат, който възниква след Освобождението. Българското общество през XIX в. е традиционно – патриархално и доминирано от мъже. Образованието на жените (първото девическо училище е открито в Плевен от Анастасия Димитрова през 1841 г., а едва през 1904 г. програмите на девойките са уеднаквени с тези в мъжките гимназии и следователно им е предоставен достъп до висше образование) в действителност е само предисловие за развитието на определено самосъзнание.

Формално-юридическата страна на въпроса се разкрива най-добре от чл. 86 на Търновската конституция (1879 г.), който дава избирателни права на всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 г. и се ползват с граждански и политически правдини“. Чл. 60 гарантира политически права за всички граждани, а чл. 54 дефинира гражданите като всички родени в България, които не са приели друго поданство“ (2). По този начин българското законодателство не лишава изрично жените от избирателни права, но и не гарантира такива. Проблемът явно опира до тълкуването на законите. В крайна сметка българската жена не е допусната до избирателните процедури не поради някакво формално-правно ограничение, а по силата на традицията. Това се дължи на факта, че към времето на гласуване на конституцията и избирателните закони (последният е от 1897 г.) женският въпрос на практика не съществува.

С Учредителния конгрес на Българския женски съюз (БСЖ) през 1901 г., на който са представени 27 женски дружества от цялата страна, нараства още повече политическото съзнание, но и разделението, породено от двете основни тенденции за разрешаване на женския въпрос: социалдемократическата и феминистичната. На 18 януари 1937 г. влиза в сила закон, с който жените получават правото да избират общинските съветници (но само жени-майки от законен брак имат право на глас). През октомври същата година е приет нов избирателен закон, определящ реда за провеждане на парламентарните избори през 1938 г. Според неговия чл. 38 избиратели са всички български поданици, навършили 21-годишна възраст, мъже и жени. Последните, ако са омъжени, разведени и вдовици“.

Дебатите и напреженията между различните женски организации, свързани с политическата или надпартийната им ориентация, продължават до Втората световна война. В Програмната декларация на първото правителство на Отечествения фронт (17 септември 1944 г.) се обявява пълното равноправие на българските жени. Изравняват се правата на двата пола във всички сфери. През 1945 г. всички българки, навършили 18 г., получават право да бъдат избиратели. За пръв път в историята получават и правото да бъдат избирани за народни представители, без разлика от семейното или имотно им положение. В периода 1944-1989 г. жените са мобилизирани за участие в обществения живот и по партийна повеля. Образът на българката е натоварен с различни идеологически роли и заряди – жената трябва да е добра майка (майка-героиня), чудесна съпруга, но и ударничка (в обществения труд), начело на партийната борба (изявите в общественополитическия живот) и т. н. В първите българ­ски парламенти жените не присъстват като партньори на мъжете. Законодателната дейност е изцяло мъжко занимание, но в периода 1962-1990 г. се наблюдава тенденция към увеличаване на участието на жените в парламента, като броят им е сравнително постоянен – средно около 19 процента. Въпреки това в Политбюро на ЦК на БКП не е имало нито една жена.

Между 1971 г. и 1991 г. в парламентарния живот на страната се включват няколко значими в най-новата българска история събития – действието на две конституции. Тази от 1971 г. (т. нар. Живкова конституция) и сега действащият основен закон, приет от VII Велико народно събрание през 1991 г., и различният характер на общест­вената система – социалистическият строй и преходът от тоталитарно общество към ценностите на демокрацията. В процентно отношение жените парламентаристки са повече през годините на социализма. Най-голям е този процент  в VIII Народно събрание (1981 г.) – 21, 75% (87 жени от 400 депутати), а най-малък е в VI Народно събрание (1971 г.) – 18,75% (75 от 400). Явно, допуска Лилия Методиева (3), тогава е имало квота за броя на жените в парламентарния живот на страната, която е била определяна от ЦК, макар да не съществува публикувано решение на някакъв орган, на което авторката да се позове.

Уви, началото на демократичните промени е белязано с рязко намаляване на женското присъствие в парламента. Едва 8,5% (34 от 400) от избраните депутати в VII ВНС са жени. За сметка на това се оказва, че демокрацията не търпи посредственост и само образованите жени са успели да се преборят за депутатски мандат в годините на прохождащата демокрация.

Съвременни измерения световни и европейски аспекти

Днес срещаме все повече жени, които излъчват власт. Някои съвременни анализатори дори говорят за „женска революция“ (4). След 1945 г. за държавни и правителствени ръководители са избрани повече от осемдесет жени – 90% след 1979 г., а значителна част от тях след 1990 година. Да прибавим и десетките жени министри, които отдавна вече не отговарят за т.нар. класически женски ресори. За кратко време е извършена епохална промяна. Никога преди това по света не е имало толкова много жени в управлението. За първи път в повечето страни по света претенцията на жените да упражняват властта среща одобрение, а с управлението им се свързват големи надежди.

В началото на март 2010 г. по традиция бяха огласени различни проучвания относно достъпа на жените до държавните постове и как дамите по-активно да участват в политиката. Оказва се, че към ноември 2010 г. в световен мащаб има 31 жени лидери (5). При монархиите кралици има в Дания, Холандия и Великобритания. Дамите президенти оглавяват десет страни: Аржентина, Финландия, Индия, Ирландия, Киргизстан, Либерия, Литва, Коста Рика и Швейцария, а от януари 2011 г. в длъжност встъпи и новият президент на Бразилия – Дилма Русеф. Жените правителствени ръководители  по света са 11 – в Австралия, Бангладеш, Германия, Исландия, Нидерландските Антили, Оландските острови, Словакия, Сан Марино, Тринидад и Тобаго, Финландия, Хърватия (6). Жените в парламентите по света (7) също са общо взето малцинство – 19,1 на сто. Обаче този процент, регистриран от Междупарламентарния съюз, е най-високата стойност, отчитана досега. Проучванията на Стария континент показват, че жените са по-слабо представени в Европейския парламент (ЕП) и в европейската политика като цяло (8). Поради това ЕП се опитва да създаде по-силна връзка с жените избиратели, които не са заинтересовани или по-малко участват в политическия живот в сравнение с мъжете.

Брюксел достига до извода, че по-голямото участие на жени в политиката е от съществено значение, особено с оглед на изборите за ЕП през 2014 година. Според доклад на Сюзън Балдучи (9) от британския университет в Екзетър по време на изборите за ЕП през 2009 г. жените са били само една трета (35%) от кандидатите. Брюксел е категоричен, че това е порочен кръг, с който трябва да се преборим: намалената видимост на жените в политиката води съответно до намален интерес на жените към нея. От друга страна, по-сериозното присъствие на жените в политиката може да се насърчи чрез ангажиране със социални проблеми. Въвеждането на пропорционално представителство или квоти също би осигурило по-широко участие.

Според Европейската комисия достъпът на жените до властта остава ограничен по света – представителството на жените все още е подценявано във всички сфери и в самия Европейски съюз (10). Проучването дава още красноречиви факти: в ЕС няма жена управител на централна банка, а 90% от ръководните длъжности в най-успешните компании са заемани от мъже, като през последните години е бил постигнат съвсем слаб напредък. По думите на председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу (11)  е важно проблематиката за равноправието между половете да бъде категорично застъпена в стратегията „Европа 2020“. Широко разпространеното неравноправие има сериозно отражение върху икономическото и социалното сближаване, устойчивия растеж и конкурентоспособността и застаряването на населението на Европа.

В навечерието на Международния ден на жените през 2010 г. ЕК укрепи и задълбочи ангажиментите си по отношение на равноправие­то между жените и мъжете с Харта на жените (12). С тази политическа декларация, набелязваща пет ключови области за действие, Комисията се ангажира да интегрира аспекта на половете във всички свои политики за следващите пет години, като същевременно предприеме конкретни мерки за насърчаване на равноправието – еднаква икономическа независимост на жените и на мъжете, еднакво заплащане за една и съща работа и за равностоен труд (като се работи със страните членки за значително намаляване на разликата в заплащането между половете през следващите пет години); равноправие при вземане на решения посредством мерки на ЕС за стимулиране; прекратяване на насилието, основаващо се на пола чрез цялостна рамка на политиката; равноправие между половете отвъд границите на ЕС чрез интегриране на тази проблематика във външните отношения и в работата с международни организации. Хартата ще бъде последвана от нова стратегия за равноправие между половете, която ще очертае координирана рамка за действие във всички политики на Европейския съюз.

Житейският избор и икономическата независимост на много от жените са предопределени от дискриминацията, стереотипите в образованието, сегрегацията на пазара на труда, несигурните условия на труд, полагането на труд при съкратено работно време не по собствен избор и небалансираното разпределение на отговорността за грижите за семейството между половете. Доходът за час труд на жените (13) в Европейския съюз все още е средно с 18% по-нисък от този на мъжете. В България разликата, по данни на Евростат, е 13,6 на сто. При натрупването на трудовия си стаж и след пенсионирането си европейките разполагат с по-ограничени ресурси и така са засегнати в по-висока степен от мъжете от всички форми на бедност, включително и когато работят.

Жените и властта в България

След 1989 г. нито една политическа сила не е полагала специални усилия по отношение на женското присъствие в парламентарния живот на страната ни. Всяка дама, получила мандат, се е състезавала наравно с мъжете. По думите на Л. Методиева особени адмирации заслужават онези, заемащи първите десет места, жени-депутатки от VII ВНС, които са част от общо 200 депутати, участвали в изборите по мажоритарния принцип и спечелили това много тежко състезание“. През 2000 г. в 38-ото НС народните представители от нежния пол са едва 10,4% (25/200).  Сравнението между 2001 и 2005 г. за основните партии (14)  води до следните изводи: НДСВ е на първо място с най-голям брой жени кандидат-депутати (79 през 2001 г.; 193 през 2005 г.), а СДС е партията на най-малък брой жени кандидати. ДПС се премества едно място напред, като последното място остава за ОДС (70 през 2005 г.). Новите партии (учредени след отделянето им от друга парламентарна сила) – Новото време, ДСБ и БНС – демонстрират тенденция за включване на повече жени в листите си, докато другите партии са по-консервативни.

Резултатите от изборите за 40-ото НС могат да се определят като крачка назад по отношение на женското представителство в парламента. Броят на жените в парламента спадна на 52 (21,67%) в сравнение с 63-те жени народни представители (26,3%) в предишния парламент. Това се дължи и на факта, че в парламента са представени повече партии, които по принцип имат малко жени в листите си. Седемдесет и пет на сто от жените депутати в 40-ото НС са представителки на двете най-големи парламентарни групи – Коалиция за България (81 депутати) и НДСВ (35 депутати).

В 41-во Народно събрание България има своята първа жена председател в лицето на Цецка Цачева и 50 мандата за жени (или 20,8%) от общо 240 депутати. Това отрежда на страната ни 57-о място в света според Междупарламентарния съюз. Министерски позиции у нас заемат две дами (15) (под 15%), което класира България на 45-о място. В същата класация към 1 януари 2008 г. България е била на 32-ро място по процентно участие на жените в изпълнителната власт (четири от 17 министерства, или 23,5%). Българките министри обикновено заемат най-популярните постове за жени – здравеопазване, социална политика, образование, екология.

Ако пренесем международната статистика на балканските ширини, и по-конкретно в България, ще установим, че сънародниците ни все още робуват на стереотипи за професионалните и семейните отговорности на мъжа и жената. Според Татяна Кметова (16), изпълнителен директор на неправителствената организация Център за изследвания и политики за жените, у нас съществува вертикална и хоризонтална сегрегация по пол.

Вертикалната изразява факта, че определени постове от високите управленски позиции са по-малко достъпни за жени. Хоризонталната сегрегация показва, че съществува все още нагласата, че определени професии са по-подходящи за жени или мъже. Типичен пример е учителската професия – близо 96% от началните учители и над 80% от учителите в средното образование са жени. Освен учителската други професии, в които масово са представени жените, са здравеопазването, публичната администрация, но заплащането се понижава. Тези професии се смятат за по-малко атрактивни за мъже поради стереотипа, че мъжът (глава на семейството) трябва да получава по-висока заплата и приносът му трябва да е по-голям. Неравнопоставеността във финансово отношение, без право на изравняване в повечето случаи, често съжителства с проблема, че жените заемат длъжности, в които имат повече задължения, отколкото авторитет.

В България на пръв поглед се реализира поддържащата роля на жената – на партньорка, съпруга, покорна нежна половинка на водещите мъже лидери. Този смирен образ използва всички свои женски оръжия, за да се добере до заветното място (най-често в сърцето на мъжа-благодетел) или пък да задоволи някое свое материално щение, но не и да постигне статута на активен участник в сегашната действителност.

Оказва се, че жените в България само привидно могат да се ползват от равни права и възможности с мъжете за участие в най-високите етажи на политическото управление. Нежният пол у нас често е изключен (а защо не и самоизключен) от властовите позиции в локалните и централните управленски органи. Липсата е осезаема и в някои културни институции. Дори във феминизирания медиен свят дамите са се наложили като присъствие, но най-често просто като лице и глас, като предаваща, а не създаваща обществената организация институция.

Налице е т. нар. стъклен таван (17)  в политиката. Участието на жените се възпрепятства от недостатъчното регулиране в общото и избирателното законодателство, от липсата на насърчителни норми и практики на политическите партии, от реалностите на политическия и икономическия живот в България (18). Едва в последните три парламента представителството на жените надхвърля 20 на сто. В 41-вото Народно събрание има 20,8%, в 40-ото цифрата е около 22%, а в 39-ото е даже малко по-висок. Но ако се върнем, например, осем години назад, процентът на жените народни представители никога не е бил повече от 10 на сто. Така че се налага една благоприятна тенденция все повече жени да навлизат активно в политиката и да търсят своето място в нея. Друг е въпросът, доколко тези жени представляват женската част от българското население и защитават по-специални интереси в парламента, а не представляват само интересите на своите политически сили. Защото не всички политически сили в България отчитат проблема за равнопоставеността на половете.

Жените продължават да бъдат използвани широко в предизборните кампании и за попълване на неизбираемите позиции на партийните листи. Според изследването „Равни права и равни възможности на жените за участие в политическия живот в България“ истинските причини са, че след 1989 г. бързо се оформя новият политически елит и мъжете отново не желаят да поделят властта с жените. Става дума за процес, зад който стоят интересите на елита, свързан с едрия бизнес, приватизацията, банковия капитал и др., където на ръководни позиции са предимно мъжете. Това мнение споделят и сръбската авторка Марина Благоевич (19), и румънската изследователка Михаела Мирою (20). Методът им за разглеждане на проблема, т. нар. джендър подход (21),  проследява отражението на явленията, нормите и практиките за реалните възможности на жените в сравнение с мъжете (22). Според Благоевич посткомунистическият контекст предполага много интензивни и уникални исторически процеси на социална деконструкция и реконструкция, като така се предефинират отношенията между мъжа и жената, половите роли и идентичности.  И наистина подценяването се възприема като модел на приемственост. Патриархатът действа като фантазна идеология – една политическа конструкция, изпълвала реалността десетилетия. Власт начело с „Великия баща на нацията“, но тази власт не отговаря на истинското ежедневие. А в ситуация на „нестабилни идентичности“, характерни за периоди на преход, жените се завръщат към ролите си от традиционната култура, най-вече на майки (домакини).

От друга страна, мачизмът е широко разпространен в посткомунистическия свят като цяло, но той подчертава мъжката сила и власт по отблъскващ начин, макар и да цели точно обратното – да установи баланс. Поради политическите сътресения мъжете установяват, че знанията им са обезценени, качествата им – ненужни, способността им да осигуряват стабилност в семейството – пречупена, професията – неактуална. И докато се търси новата идентичност, се поражда недоволство срещу обективното овластяване на жените както в частния, така и в публичния сектор. Социалният механизъм е разбираем, но не и приемлив (23). Мъжете успяха да апроприират държавата, докато жените биват изтикани на пазара“, подчертава Мирою.

В добрата патриархална традиция загубата на мъжкото превъзходство по отношение на работната сила посредством деиндустриализацията – т. е. в полза на леката промишленост и услугите (т. нар. женски сектори на икономиката), се превръща от личностна драма в същинска драма на прехода, отбелязва авторката. Според нея, когато жените загубват работата си и са принудени да се оттеглят в дома, драмата им остава лична и аполитична. Домакинята не е политически субект и затова в момента безработицата е основен политически проблем, докато растящият брой домакини е явление, което не се забелязва, допълва Мирою. Тя застъпва тезата, че източниците, поддържащи мъжкото господство, са по-високите доходи и достъпът до капитал. В сегашната българска действителност жените са разположени в периферията, макар и теоретично да бяха на същия „кораб“ в началото на прехода. Наблюденията сочат, че държавните мъже с радост са поели бремето на макрополитиката, като са оставили микрополитиката на жените.

През годините броят на дамите в Народното събрание е бил изменчив. Но днес, както отбелязват и чуждестранните анализатори, се наблюдава обрат в тенденцията (24). Управляващата партия ГЕРБ налага все повече жени и немалко висши постове в държавата се заемат от тях (25) – председател на парламента, министър на правосъдието, кмет на столицата. Българки са европейският комисар за международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи (Кристалина Георгиева), както и генералният директор на ЮНЕСКО (Ирина Бокова). Министър-председателят Бойко Борисов посочва като пример за жена майка си и германския канцлер Ангела Меркел и отсича: Жените имат по-силни характери от мъжете, защото когато кажат не“, това значи не“, и не са толкова корумпирани“.

В наши дни жените все още се сблъскват с проблеми, възникнали преди десетилетия, когато феминизмът подлага на критика маргинализирането и погрешното представяне на „слабия пол“. През последните 20 години, включително у нас, много жени се утвърдиха като експерти в области като бизнеса, политиката и икономиката. Ролята им на главни действащи лица от властовите структури предопределя съвременната необходимост да се анализира присъствието им в медиите и респективно в телевизията, където жените имат възможност да се изявят и да получат признание в обществения дискурс. 

 

Бележки

(1) Даскалова, Кр. От сянката на историята: Жените в българското общество и култура 1840-1940, „Дом на науките за човека и обществото“, С. 1998, с. 11-42

(2)  Живков, Св. Начало и първи стъпки на движението за избирателни права на българската жена (18/11/2006) http://www.litclub.com/library/fil/zhivkov/jeni.html

(3)  Методиева, Л. „Българката в парламентарния живот на страната ни“—В сб. Майки и дъщери, „Полис“, С. 1999, с. 62-69.

(4) Мезенхьолер, М. — Във: Властта на жените, сп. „Гео“ (02/2010), с. 20-40.

(5) Guide 2 Women Leaders, http://www.guide2womenleaders.com/ (консултиран през ноември 2010 г.); „Women Political Leaders, 1945—2010“, http://www.terra.es/personal2/monolith/00women.htm (последна актуализация — ноември 2010 г.).

(6) Пак там.

(7)  Inter-Parliamentary Union, „Women in National Parliaments: Situation as of 30 September 2010“, http://www.ipu.org/wmn-e/classif.htm.

(8)  „Как жените да участват по-активно в европейската политика?“; http://www.europarl.europa.eu/pdfs/news/public/story/20100226STO69651/20100226STO69651_bg.pdf.

(9) Пак там.

(10) „More women in senior positions — key to economic stability and growth“ http://ec.europa.eu/social/main.jsp?langId=bg&catId=89&newsId=742&furtherNews=yes.

(11)  „За по-високата ангажираност по отношение на равноправието“; http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2010:0078:FIN:BG:HTML.

(12) Вж. становището на Европейската комисия (ЕК); http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2010:0078:FIN:BG:HTML.

(13) Gender pay gap in unadjusted form – in % (Structure of Earnings Survey source — 2002 and 2006 onwards); http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/table.do?tab=table&init=1&plugin=1&language=en&pcode=tsiem040.

(14)  „Преглед на участието на жените в политиката на Парламентарни избори 2005“, Женски алианс за развитие; http://www.women-bg.org/docs/NDI_Wom%20in%20politics_BG.pdf.

(15) Към декември 2010 г. това са Маргарита Попова и Нона Караджова — www.government.bg

(16) В статията „Мъжете и жените са равни, но не и равнопоставени“; http://www.cwsp.bg/htmls/page.php?category=444&id=635.

(17) Освен в политиката glass ceiling се наблюдава още в области като заетостта и заплащането на труда — независимо от привидността, че са еднакво отворени за мъжете и жените, на практика са недостъпни или по-малко достъпни за жените.

(18) Вж. Тишева, Г., Маринова, И., Тодорова, В. Равни права и равни възможности на жените за участие в политическия живот в България, Фондация „Български джендър изследвания“, С., 2000.

(19) Благоевич, М. Женски идентичности на Балканите. — В: Женомразството: невидими причини, болезнени действия, „Полис“, С., 2004.

(20) Мирою, М. Женски идентичности на Балканите. — В: Държавни мъже, пазарни жени: последиците от левия консерватизъм за политиката на пола в румънския преход, Полис, С., 2004.

(21)  Терминът се отнася до социално обусловените роли на жените и мъжете в обществения и частния живот. С това понятието се отличава от пола, който е биологически определен.

(22) Западният феминизъм се различава от течението на Изток по ред причини. Част от неприложимостта на някои от ключовите позиции са свързани и с мачизма, сериозно представен в балканските условия. Изследванията на двете балкански авторки просто разширяват кръгозора на застъпените мнения.

(23) Все пак обобщаването „на едро“  е проява на лош вкус.

(24) Bilefsky, Dan. The Female Factor: Women’s Influence Grows in Bulgarian Public Life Published: February 7, 2010; http://www.nytimes.com/2010/02/08/world/europe/08iht-bulgwomen.html.

(25) Досега България има един министър-председател жена — Ренета Инджова, назначена от президента Ж. Желев  начело на служебен кабинет от 17 октомври 1994 г. до 25 януари 1995 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук