Веселин Анчев е роден на 7 март 1983 г. във Велико Търново. Завършил е специалността „Археология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Публикувал е статии и рецензии в списанията „Везни“ и „Простори“. Живее във Варна.
Когато един народ се озове в незавидно положение, притиснат от една страна от тежка икономическа ситуация, а от друга от собствените си нерешени обществени проблеми, той е принуден да потърси опора и смисъл на съществуването си. Българският народ може да намери такава опора единствено в миналото си — защото то е велико, изпълнено с безброй подвизи и победи. Наистина, пълно е и с поражения, разочарования и велики трагедии, но по правило не приемаме, че са станали по наша вина. Обикновено владетелят е слаб, обществото — разединено, управниците — корумпирани. Така историята се превръща в наша главна опора в настоящето и оправдание за съществуванието ни.
Наистина, какво може да повдигне самочувствието ни в днешно време? Нима има забележителни културни и научни достижения, родени от българи? Войните, които днес водим, са за чужди интереси и наемниците, които се бият и умират, някак не се връзват с представата за героизма на дядовците и прадядовците ни. Единствено спортните ни успехи от време на време съумяват да ни обединят и повдигнат духа ни, но това още повече показва колко жалко е настоящето ни.
В забележителната ни история има много неща, които биха ни накарали да се гордеем. Като се започне от самото основаване на държавата, та до последните големи военни победи през Втората световна война, нашите деди са показвали чудеса от храброст и със силата, търпението, упоритостта си са отвоювали тази земя за себе си и за нас. Въпреки тяхното величие обаче, нещата днес не стоят така, както по времето на Симеон или Иван Асен. Бедни, забравени от всички, мразени от съседите, презирани от „съюзниците“ си, незабележими за враговете си — случва ни се всичко унизително, което можем да си представим. А само допреди 20-25 години сякаш живеехме много по-добре. Имахме модерна армия, огромна промишленост, зад нас стоеше могъщият Съветски съюз, бяхме известни и уважавани по света.
За тази главоломна (от гледна точка на историята) промяна има причини, има и виновни. Като малък народ обаче ние имаме своите комплекси. Затова причините търсим само в себе си и според личните пристрастия — в политиците, руснаците, американците, комунизма, капитализма, глупостта, овчедушието. Може би всяко от изброените има своя дял. Всички правителства в последните двадесет години като че ли бранеха преди всичко чужди интереси, поставяха си като главна цел личното облагодетелстване и бяха неспособни да решат проблемите на страната. Неслучайно нито една управляваща партия не можа да повтори успеха си на следващи избори.
Възможно ли е обаче стопанството ни да рухне за броени години, цели отрасли на икономиката да бъдат ликвидирани, а близо милион българи да бъдат прокудени извън пределите на страната, ако зад това не стоят и по-сериозни причини и сили?
Възможно ли е до 10 ноември 1989 г. България да е била развита, спокойна и сравнително богата държава, а 20 години след това само да се руши? Само в хората, които управляват, ли е причината? Възможно ли е някогашните управници да са посветили живота си на благото на страната, а сегашните — на нейното унищожение?
България и раждането на нова епоха
България наистина беше хвърлена в хаос след 1989 г., при това „добре организиран хаос“, за да могат да се преразпределят нейните богатства. Хората, които пряко извършиха това, ще бъдат съдени единствено от историята и от Бога Но те са само пионки на силите, които преразпределяха световните богатства. В епохата на капитализма няма милост към бедните и слабите. Може би това е така във всяка епоха, но пък историята е пълна с примери, когато доблестта е спасявала победените. Пазарът и парите обаче не допускат милосърдие, в модерния свят то е равно на слабост. Капиталистическата система изисква постоянна борба за ресурси, за пазари, за контрол над информацията. В епохата на глобализма това става още по-видно, а борбата още по-ожесточена. Цели държави и народи са обречени на унищожение, за да бъдат заграбени ресурсите им. Това не са решения на десетина свръхбогати евреи или масони зад плътните завеси на тайната им ложа. Това са решения, които законите на пазара и капитализма налагат на силните, за да продължат да бъдат силни. България попадна в графата на онези държави, които трябваше да бъдат унищожени и преструктурирани, за да могат да се впишат в системата. За разлика от Ирак, Югославия и др. не се наложи тук да хвърлят бомби. Пораженията в големите войни на ХХ век убиха бойния ни дух, а дългият период на интернационализъм го погреба окончателно и надълбоко. А може би просто бяхме достатъчно разумни, за да приемем нещата, на които не можехме да се противопоставим. Може би това е част от нашата народопсихология — умението и стремежът да оцелеем на всяка цена.
В дългите години на турското господство, започнало в края на ХIV век, загиват стотици хиляди хора, унищожена е държавата, аристокрацията и духовенството са избити или разпръснати. Тази трагедия оставя дълбок отпечатък върху нас. Тя се развива в една особена епоха, когато вътре в държавата се борят две сили — традицията и новото време. Самодържавната власт достига своя пълен идеологически завършек, а културното и духовното влияние на България се разпростира далеч отвъд границите £. В същото време в недрата на обществото се заражда новата епоха, Ренесансът. Богатствата, които се стичат от цяла Европа, попадат в ръцете на прослойка от обществото, която е презирана от всички, но с която всеки се съобразява – раждащата се буржоазия или, ако трябва да бъдем исторически коректни, третото съсловие. То още не е оформено, но започва ясно да се отличава от селячеството и господстващите класи. Градовете нарастват и се превръщат в притегателни центрове за пари, богатства, авантюристи. Оформя се съсловие, което включва, от една страна, занаятчии, обединени в специални организации, известни на Запад като цехове, а от друга, търговци, лихвари и дори банкери. Не е случайно, че първата банкова разписка, запазена до днес, от края на ХIV в., е издадена на българин в Италия. Това съсловие контролира търговията, защото тя не е достойно занимание за аристокрацията, но именно чрез търговията се натрупват парите; то произвежда и луксозните стоки, вероятно на него се дължи въвеждането на новите, модерни методи на рудодобив в западната част на страната. Третото съсловие такова, каквото го знаем от времето на Френската революция (когато окончателно излиза на историческата сцена), още не е факт, но неговото рождение е именно през тази епоха.
Докато царската власт или поне тази на местните боляри е силна, конфликтът няма как да бъде видим. Но когато турските пълчища наводняват Тракия, а впоследствие и целите Балкани, а аристокрацията затъва в една тежка и обречена война, раждащото се трето съсловие бързо започва да осъзнава своята тежест и значение. И то избира властта на неверниците, на чуждия завоевател, защото разбира, че държавата, която досега го е защитавала, вече не може да изпълни тази си роля. Примерът с първата обсада на Варна от турците е много показателен за зародилия се конфликт между властта и третото съсловие. И макар че в този случай силната ръка на деспот Иванко успява да предпази града от предаване, скоро след това цялата държава е под контрола на османците.
В хода на завоеванието старата средновековна държавна уредба е унищожена. Действително, тя е заместена от много по-примитивна и военизирана система, подчинена единствено на следващи завоевания и ограбване на покореното християнско население, но все пак силна система, която гарантира известен ред и стабилност, отваря нови пазари към другите завоювани земи, дори към далечна Индия.
Но новият ред е ред на друга религия, на друго равнище на общественото развитие. Не след дълго той се заема да унищожи всичко, което е останало като спомен от старата държава — постепенно са премахнати и последните полунезависими области като тази в Кюстендил, управлявана от помохамеданчените потомци на Драгаш, ликвидирани са християните спахии, а българските търговци бавно, но безвъзвратно са изтикани от пазара. Същите онези, които улесняват установяването на турската власт над собствената им страна, са премахнати. И няма как да бъде иначе, защото те избират временната стабилност и оцеляването пред общия отпор.
Разбира се, ние не трябва да съдим предците си за това решение. То е изборът на оцеляващия, изборът, който буржоазията винаги прави. Може би звучи изтъркано, дори еретично да се каже в днешно време, но това е класовият избор на третото съсловие. Когато над страната надвисва турската заплаха, аристокрацията е призвана да окаже отпор на врага и тя го прави, макар и неорганизирано, с малкото си налични сили. Част от нея приема исляма, но споделя същата съдба като онези, които остават верни на Христа.
В тази жестока епоха водачеството на народа е поето от духовниците, защото те разбират, че властта на неверниците ще донесе невиждани беди на всички. Селското население, което съставлява масата от народа, следва своите водачи и феодали, били те църковни или светски. Третото съсловие обаче не признава тези водачи за свои, защото те се явяват пречка пред по-нататъшното забогатяване и укрепване на буржоазията, което ясно може да се види в онези страни, които остават извън обхвата на завоевателите. Ако турците не бяха завладели България, ние щяхме да имаме своите религиозни войни, своите революции, граждански войни и цареубийства, защото конфликтът между тези, които притежават политическата власт, и тези, които държат реалната икономическа власт, е винаги неизбежен, понеже интересите им са коренно противоположни.
Същевременно процесите, за които стана дума, по нашите земи протичат изкривено и деформирано спрямо представите ни за класическия Ренесанс, защото идеологията на православната монархия и православното религиозно съзнание на обществото са тежко препятствие пред рационализма и модерната епоха. Религиозните войни и революции без съмнение биха протекли с особено голямо ожесточение поради крайната непримиримост между традиционното самодържавие и раждащата се буржоазия. Русия от 1905-1907 и особено от 1917-1922 г. е ясен пример, макар и от модерната епоха, за резултата от този несъстоял се (за щастие) у нас конфликт.
Буржоазията – новата ръководна сила на обществото
И така, в началото на ХV в. всички български земи попадат под властта на мюсюлманите. Въстанията, които избухват, колкото и обхватни да са, са обречени на неуспех, защото са водени от останките на старата аристокрация и целят преди всичко възстановяване на самодържавната монархия. Османското завоевание нанася най-страшни поражения на България и Византия, защото те първи се сблъскват със завоевателя, още в епоха, когато той е призван да руши съграденото от „неверниците“. Физическото ликвидиране, разбира се, поразява всички съсловия, но по отношение на аристокрацията и висшето духовенство то има катастрофални измерения. Онези, които успяват да избягат, оцеляват и дават значителен принос в развитието на съседните държави и Русия. Тези, които остават, са избити или помохамеданчени.
Българският народ се лишава от своите естествени водачи и е принуден да оцелява в изключително враждебна среда. Оцеляването се превръща в основна цел на народа и впоследствие на нацията. За четири века и половина висшата стратегическа цел е да се преживее чуждата власт, да се запазят културата и вярата.
В края на ХVIII вeк смазаното трето съсловие започва да се възражда, да набира постепенно икономическа мощ, възползвайки се от упадъка и разложението в империята. Колкото повече се разлага османската държава, толкова по-силни стават покорените от нея народи. Българите, гърците и арменците постепенно изтикват турците от търговията, производството, започват да въвеждат нови, модерни технологии в стопанството.
Упадъкът на империята е упадък на господстващото мюсюлманско население, защото то губи инициативността и предприемчивостта си, за разлика от християните, които се събуждат за нов живот. Едновременно с това Русия се очертава като нова велика сила, като един от основните фактори в балканската политика. А тя е православна държава и като такава е естествена опора на покореното население. От това време и българите обръщат поглед към Дядо Иван.
Но като буржоазно явление Възраждането е преди всичко друго безбожно, отричащо вярата и религията изобщо, подиграващо £ се. Буржоата дават пари на Църквата и я спонсорират, но го правят или за самоутешаване, или от интерес, или най-вече водени от мисълта, че както всичко друго, така и душата си можеш да купиш с пари. Така, опирайки се на подкрепата на Църквата и използвайки я като оръдие в борбата с господстващата османска аристокрация, българската буржоазия скъсва с всички корени на миналото. Въпреки че идеологически се стреми да възстанови средновековната държава в целия £ блясък, третото съсловие всъщност иска да изгради такава държава, която да отговаря на собствените му стремежи и цели. Третото българско царство няма нищо общо с царството на Асеневци, единственото свързващо звено е народът, който го създава. Но характерът, идеологията и целта на държавата са коренно противоположни. Средновековната българска монархия има имперски характер, тя е изградена по образ и подобие на Византия и също като нея е защитник на православието преди всичко друго. Третото царство обаче е една буржоазна държава, която само формално запазва монархическата институция (единствено като спомен от миналото и преди всичко поради невъзможност да получи републиканска форма на управление).
Тези разсъждения са необходими, за да разберем какво представлява днешната българска държава и защо (а и дали) обществото боледува така тежко. Те са необходими, за да разберем какъв е смисълът на съществуването ни, какво е историческото оправдание за това, че все още на картата на Европа има държава, която се нарича България. Защото ние виждаме, че основната народна и национална цел през всички тези векове е оцеляването ни като народ. Дълго време лишен от своя държава и ръководна класа, българският народ е бил принуден да приеме тази ако не унизителна, то поне не особено славна цел на съществуването си.
В крайна сметка, огромните жертви в Априлското въстание, международните договорки и Руско-турската война от 1877-1878 г. довеждат до нашето Освобождение. Българската нация вече има своя държава, но тя е родена преждевременно, преди нацията окончателно да е узряла за нея. Освобождението оставя огромни нерешени въпроси. На първо място, независима е една малка част от българските земи. Отделно от това има неотложни стопански проблеми, които не търпят отлагане. Въпреки че България е най-развитата част на империята, тя е безкрайно изостанала от Западна Европа, където индустриалната революция вече набира скорост. Пред българския народ и неговата ръководна класа – буржоазията, стоят сериозни проблеми: страната трябва да догони максимално бързо развитите западни държави, ако иска да играе равноправна роля в международните отношения; трябва да продължи и завърши националното обединение – процес, който не просто ще я доведе до военен конфликт с Османската империя, но и ще я изправи срещу всички съседи.
Факт е, че и двата основни въпроса не са решени. Дори и в годините преди Балканската война, които са период на най-бурно развитие и най-висок икономически растеж, България не може да се мери по икономически показатели, дори в относителен план, със западноевропейските държави. Освен това националният въпрос така и остава нерешен. Съединението е първата, но и единствена успешна стъпка по този път. Българските ръководни среди не успяват да си дадат сметка, че световните проблеми се решават в столиците на Великите сили, а не в София. Тази заблуда струва живота на десетки хиляди хора по бойните полета на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Храбростта на войника не е достатъчна, за да се надмогне половината свят. Да, чудесата, които нашите прадядовци показват в трите войни, са дела, надхвърлящи човешките възможности, но дори това не се оказва достатъчно. След Първата световна война българската държава, икономика и армия са разрушени и поставени на колене. Изглежда сякаш огромните жертви са били напразно, сякаш годините след Освобождението са били пропилени. Ситуация, много сходна на сегашната.
След 1918 г. българското общество се разкъсва от политически борби, които прерастват в гражданска война, а кризата от Голямата депресия нанася изключително тежък удар на току-що започналото да се възстановява стопанство. България влиза във Втората световна война като бедна, измъчена страна, която не предприема нито една самостоятелна и решителна стъпка от началото до края, отстъпвайки пред натиска на по-силния в момента. И причината не е само в нерешителността на Борис III или в некадърността на неговите съветници и министри. Катастрофата от 1918 г. е научила България да бъде предпазлива и отстъпчива, след като е станало ясно, че смелостта не е решаващ фактор. След краткия период на опиянение от свободата поражението в Първата световна война е убило илюзиите и е върнало обществото в онези години, когато е било принудено единствено да оцелява.
В годините между двете войни се усилва интересът към историята, тогава живеят и творят някои от най-големите български историци. И това не е случайно — тогава също е било необходимо да се намери историческо оправдание и обяснение на случващото се, да се обърне поглед към миналото с надеждата там да се крие и решение на съвременните проблеми. Ставаме свидетели на същото и сега, когато интересът към древността ни е по-голям от всякога. Но обществото не просто се обръща назад, а към точно определени исторически епохи, които са извор на гордост и са сходни с епохата, която ги извиква за нов живот. На Петър Мутафчиев е било необходимо да възхвали Симеон и да порицае Петър, защото самият историк е герой от войните и за него мирът, който донася 1918 г., е също така позорен и пагубен, както мира, който Петър налага след смъртта на баща си.
В наше време се обръщаме към епохата на създаване на българската държава, защото и ние създаваме нова държава, скъсвайки с миналото, така както Аспарух е скъсал с бащините си земи. За нас е важно и Възраждането, от една страна, тъй като то е рождената епоха на буржоазията и поради това винаги ще е на почит в буржоазното време, а от друга, защото то също е период, в който се гради държава от нищо. Неслучайно се призовава да се обърне поглед към възрожденските „добродетели“ и „идеали“.
Девети септември 1944 г. е поредната повратна точка в нашата история. Осъществената тогава революция изменя радикално икономическите и обществените порядки. Но както отбелязва и самият Тодор Живков, социализмът у нас бе едно недоносче, защото той бе наложен отвън, без необходимите условия да са узрели и поради това в крайна сметка рухна. При все това, именно в годините на социализма беше построено всичко, което днес крепи държавата — икономика, инфраструктура, държавни институции. Девети септември доведе до огромен скок в икономическото развитие на страната и въпреки че не успя да изравни България с водещите икономически държави, все пак намали тази разлика. Но като политическа система, която залага на човешки качества, които са възможни да се проявят само в личния живот, но не и в обществения, социализмът в крайна сметка научи хората на леност и лиши цяло поколение от лична инициатива. Именно стремежът към лично облагодетелстване, подобряване на качеството на живота на отделния индивид и желанието за притежаване на частна собственост, алчността и егоизмът в крайна сметка са опора и основа на капитализма, който залага на отрицателни сами по себе си човешки качества, но много по-реални и изпълними. Резултатът от борбата между двете системи е ясен, поне на този етап. Докато обществото оставаше силно идеологизирано и самата ръководна партия не се изроди в нова класа, паразитираща на гърба на цялата нация, икономическите успехи бяха безспорни. Следвоенното поколение обаче не беше видяло ужаса и разрухата на войната, за него не стигаше, че съветските космонавти първи са излезли в открития Космос, а съветските самолети са най-модерните в света.
Краят на историята или край на българската история?
В крайна сметка стигаме до днешното време, което в никакъв случай не ни дава повод за особено самочувствие. Но най-страшният порок и недостатък на съвремието ни е, че ни липсва истинска национална доктрина, истински обединяващ идеал, способен да направи трудностите по-лесно поносими и да даде истинска перспектива пред страната. Така, както свободата е мотивирала въстаниците през 1876 г. и опълченците на Шипка само година по-късно, а обединението на разпокъсаната страна – стотиците хиляди призовани под военните знамена през войните от 1885, 1912-1913 и 1915-1918 г. Членството в Европейския съюз и „общото европейско бъдеще“ са ниски и нецивилизационни цели, те не могат да мотивират обществото.Изпълнението им не донесе някаква реална полза. Нещо повече, осъзнаването на дребнавостта и безсмислието на такива цели е поредният удар върху боледуващата нация. Но национален идеал не се създава с решение на ЦК или на правителството. Не е достатъчно да напишем, че националният идеал трябва да е този и този, и утре това да стане факт. Тежкото настояще на страната е добър повод за размисъл върху нейното минало и бъдеще. И докато миналото е познато и в него можем да намерим някакви поводи за гордост или съжаление, бъдещето остава неизвестно и всеобщото предчувствие е, че няма да е никак леко.
Изправени сме пред избор, който в крайна сметка отново няма да се реши в София и в кабинета на премиера. Това, което можем да направим обаче, е да разберем и осъзнаем какво точно искаме.
Всеки иска да живее добре, да не се лишава от нищо, да има хубав дом и работа, да печели пари, да се радва на онези „граждански свободи“, които са вдъхновени от Просвещението и практически не съществуват. Но този живот, идеализиран на Запад, а и тук, има своята цена. И тя е нашето пълно изчезване като нация, вероятно и като държава, размиване на културата ни, заличаване на всички традиции и ценности, които сме наследили от предците си. Дали сме готови да я платим? В замяна ще имаме възможност малко да се доближим до онзи живот, за който бленува обществото. Малко, защото България е в периферията на капиталистическата система и е съдено в най-добрия случай да получи едно задоволително съществуване. В най-лошия — това, което получава сега. Неслучайно в една нашумяла творба България беше представена като тоалетна чиния. По-оптимистичен вариант е нереален. Докато страната ни е под влиянието на външни фактори и докато те провеждат своите социални и финансови експерименти, нашият народ ще бъде обречен на страданията, които изпитва сега, а може би и на нещо по-лошо.
Решението за цялото наше развитие е взето от един владетел, който, за щастие, е бил надарен с изключителна мъдрост и прозорливост. Когато княз Борис-Михаил се колебае откъде да приеме християнството, той прави не просто формален избор, защото в средата на IХ в. разделението между Рим и Константинопол става все по-голямо. Борис променя на два пъти мнението си, но в крайна сметка избира Константинопол. По няколко причини. Първо, България все повече става част от византийската цивилизация, обвързвайки се икономически и културно с наследницата на Римската империя. Също така Константинопол не само не е против България да има своя самостоятелна църква, но това дори е изискване на православието. Нещо, което папата никога не би допуснал, защото за римските първосвещеници политическото господство става все по-важно от религията. Византия освен това не се противопоставя на използването на славянски език в богослужението; нещо повече, императорът с радост откликва на желанието на моравците да пишат и четат със свои букви на славянски език и дава поръчение на Кирил и Методий да създадат славянски букви. Под върховенството на Рим България не би имала нито самостоятелна църква, нито свои букви. Католическа България би била една изостанала държава в периферията на християнския свят, тя нямаше да остави никаква следа в историята, а може би нямаше да има и своя история. Вероятно щяхме да споделим съдбата на Моравия, Чехия, Словения, Хърватия, та дори и на Полша, които се отказват от собствените си книги и приемат наложените от немското духовенство.
Борис завещава на сина си Владимир Расате не просто укрепнала политически страна, а държава, която вече има претенции и възможности да играе решаваща роля в Източна Европа. Затова колкото и да е жестоко, ослепяването по-късно на Расате е необходим акт, за да се запази тази перспектива и да не се изгубят огромните възможности. Ако бяхме приели западното християнство, сега може би щяхме да живеем малко по-добре, като словенците, хърватите и чехите, но това отново ни връща на темата за историческия избор. Със своя избор Борис и неговите приближени не са сбъркали от гледна точка на историята. От гледна точка на ограничения ни днешен мироглед изборът е бил погрешен, защото ние правим точно този избор, заради който петдесет и двамата боили са изгубили главите си, а Владимир Расате — очите си.
Свободна България през 1878 г. е направила точно това, което предсказва Достоевски. Защото тя продължава властовите и идеологическите традиции на старата България само на думи. За да оцелява, буржоазията винаги се нагажда към по-силния. В края на ХIХ в. по-силният, или поне привидно по-силният, е Западът. Оттам идват идеите, които вдъхновяват буржоазията в нейната революция и съпротива срещу турците, както и в стремежа £ да натрупва нови богатства. Идеите на Просвещението са идеологическата обосновка на буржоазната държава, което означава и на съвременната. Идеята за свобода, равенство и братство е пратила на смърт милиони хора, повечето от които искрено са вярвали в нея. Свободата обаче (модерно разбирана като възможност да печелиш пари и да ги умножаваш) е нож с две остриета. Защото тази свобода принадлежи единствено на силните, на способните да се възползват от наивността на другите. Идеите на Просвещението са напълно чужди на всички останали съсловия. Нещо повече, тъкмо те сриват устоите на средновековния тип държава. Интересно е, че буржоазията през Възраждането, а и в хода на борбите за обединение на страната, издига точно тази държава в култ. Могъществото на Симеонова и Иван-Асенева България, тяхното надмощие над съседите, и то не кои да е съседи, а именно над гърци и сърби, защото те се явяват съперници в борбата за пазарите, териториите и богатствата на разпадащата се Османска империя, вдъхновява буржоата от средата на ХIХ век. В същото време тези буржоа презират „изостаналата“ Руска империя (макар да чакат избавление от нея), презират крепостничеството, полусредновековните порядки, привилегиите на дворянството (но пък се възхищават на богатството и блясъка на дворянството).
Буржоата от средата на ХIХ в., също както буржоата от началото на ХХI в., се дивят на могъществото на западните империи, при това съчетано с издиганите в култ там просвещенски идеи. Излиза, че мощта, богатството и властта е възможно да бъдат съчетани с демокрацията, свободата и равенството. Нищо, че това е платено с огромни страдания на народите от колониите, за които не се полагат облагите, радващи господарите.
Капиталистическата система наложи една още по-закостеняла йерархия, която практически не допуска промяна на социалния статус и е много по-консервативна от феодалната система. Но докато при феодализма това са порядки, установени законово, ясни на всички и поради това приемани безапелационно (и все пак сравнително лесно се изменяни), капитализмът е установил заблудата, че такава йерархия не съществува и че всеки според възможностите си може да промени социалния си статус — всеки се ражда равен и свободен. Това социално равенство обаче е дълбока илюзия, която прави буржоазния ред много по-непоносим и несправедлив.
Социалното неравенство е обусловено исторически, а може да се каже и биологически. Но днес то е скрито зад благовидната маска на равенството и зад тази маска самото неравенство става потресаващо. Това е валидно не само за отношенията между хората, но и за отношенията между държавите. И това ни довежда до мястото на България в съвременния свят. Късното появяване на страната ни на историческата сцена (в модерната епоха) ни обрича и на закъсняло развитие.
Както стана дума, задачите, които стоят пред буржоазията след Освобождението, не са достигнати. Може би това е било нереална и непостижима цел. Въпреки безпримерния героизъм на нашите предци по бойните полета, България излиза по-слаба, по-бедна и по-незначителна от войните. Вярно е, че заемаме страната на губещия в световните войни. Но заставаме на страната на Германия, защото и тя като България късно излиза обединена на картата на Европа и е принудена да се бори за преразпределение на влиянието и пазарите. Германската буржоазия обаче е богата и силна много преди обединението, което Бисмарк осъществява. И въпреки това, този изключителен политик и държавник е съзнавал, че всяка държава има своето място в модерния свят, което не бива и не трябва да се оспорва. Ако тази велика европейска държава е установила, че трябва да се съобразява с разпределението на силите, колко повече ние би трябвало да го знаем?
България е в периферията на капиталистическата система. На нея като страна £ е отредено да развива туризъм за бедни, да строи магистрали и разбира се, да бъде буфер за имигрантите, които навлизат в ЕС. Според мнозина това положение е незаслужено, но в действителност то напълно отговаря на стремежите ни, мизерни и достойни повече за презрение, отколкото за съжаление. Не ние взехме решение да бъдем в периферията, но това решение беше плод и на нашите собствени стремежи. Българската нация повярва, че пазарната икономика, капитализмът и западните ценности са път към богатството, просперитета и достойното място в света, въпреки че в този свят нямаше място за нас. И ако сега сме подложени на геноцид, защото друга по-подходяща дума няма, вината е изцяло наша. Да, тази съдба не бе избрана от нас, но бе напълно заслужена.
Нека не забравяме, че Европа е просто едно географско понятие. От хилядолетия тя е разделена на Източна и Западна. Изтокът винаги е бил по-развит културно и по-организиран, но Западът всякога е бил по-алчен, лицемерен и свиреп. Европейският съюз на думи се опитва да консолидира и двете половини на континента, на практика това става не като се запазва културното многообразие, а като се унифицира културата на народите, които го съставляват. И целта, която се преследва, е възстановяване на Римската империя. Защото Рим е цел на всички преди него и на тези след него — Империята, обединила най-развитите и най-дивите народи на Средиземноморието, положила основите на целия модерен свят.
Като не само периферна и малка държава в съюза, но също и периферна в световната капиталистическа система, нашата съдба е решена и тя ще бъде пълното ни ликвидиране като народ. Нашият народ, редом с много други, попада в графата непотребни и като такъв е осъден на физическо и духовно ликвидиране. Страшното е, че българската нация ще извърши самоубийство и до последно ще вярва, че това е за добро.
В рамките на сегашния световен ред България наистина няма бъдеще. Но светът се променя главоломно. Грехът на България е, че се отрече от самата себе си, застана срещу цивилизацията, на която векове е била стожер и щит, очаквайки срещу това лъскав и охолен живот, който никога няма да получи. И това отричане е при всеки наш избор от Възраждането насам. Всеки път ние следваме избора на 52-мата боили и Владимир Расате.
Скоро ще дойде време за поредния ни избор и той може да се окаже последен, ако отново е погрешен. Бъдещето ни си остава неясно и в Божиите ръце. От нас се иска само да не забравяме, че имаме свободна воля.
