АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ И БОРИС III

0
458

 

Из подготвената за печат монография 
„Алeксандър Цанков и неговата партия 1932-1944 г.

 

Александър Цанков е активен политик от периода между двете световни войни. Настоящата статия разглежда отношението на дяснорадикалната социалнополитическа ориентация на Цанков и неговата партия към монархическата институция в България и специално към личността на цар Борис III. Отношенията между тези две политически личности са показателни за политическия манталитет в междувоенна България.

Стартът на Александър Цанков в голямата политика е назначаването му от цар Борис III за министър-председател след Деветоюнския преврат 1923 г.

Управлението на Цанков остава в историята с необосновано жестокото смазване на Юнското и на Септемврийското въстание през 1923 г., с кървавия Закон за защита на държавата, с погрома на левите сили след атентата в църквата „Света Неделя“ през април 1925 г. Затова Александър Цанков е популярен с прозвището Кръволока, а не Брадата, както го наричат неговите последователи.

В края на 1925 г. сговористкият кабинет на Александър Цанков става непоносим за страната и неприемлив за цивилизована Европа. Премиерът търси съдействие от военните среди да разтури Народното събрание и да управлява, опирайки се на Военния съюз (ВС), но нито ВС, нито царят са склонни на подобен риск. Цанков не успява да се сближи с царя, който се изказва не особено ласкаво за него: Този фатален човек с очи на кукумявка… кой знае дали няма да доведе до зло на България“ (1), споделя Борис пред близки хора.

Лишен от парламентарна опора (голяма група от Сговористкото мнозинство го напуска) и от поддръжката на царя, кабинетът на Цанков се разделя с властта. Образува се второ сговористко правителство, оглавено от Андрей Ляпчев, което провежда редица мерки за относително нормализиране на положението в страната. Александър Цанков е вътрешнопартийна опозиция. Лансира идеята за силна власт, която да се опира на преустроен парламент, окръжни и общински съвети“.

В условията на започналата световна икономическа криза (1929 г.), която засяга много сериозно и България, популярността на кабинета „Ляпчев“ бързо спада, налагат се спешни мерки за неговото консолидиране. Александър Цанков веднага се кандидатира за премиер, но при извършената през 1930 г. реконструкция на кабинета цар Борис му възлага само Министерството на просвещението.

През пролетта на 1931 г. предстоят парламентарни избори за XXIII ОНС. Царят има идея изборите да се проведат от коалиционен кабинет и възлага на Александър Цанков да състави коалиция за управление (Кабинет на националното обединение). Цанков отново се разминава с премиерския пост — той не успява да състави коалиционно правителство. Изборите за XXIII ОНС (21 юни 1931 г.) се провеждат от Андрей Ляпчев и се оказват злополучни за партията на Александър Цанков: Демократическият сговор губи изборите, получава само 78 мандата, от които само 5 за цанковистите. Печели изборите коалицията „Народен блок“ (Демократическата партия, БЗНС „Врабча“, Радикалната и Националлибералната партия). Управлението поема правителство на Народния блок с министър-председател Александър Малинов.

Изборното поражение разтърсва из основи Демократическия сговор. Александър Цанков и неговите последователи са настроени да се отцепят в отделна партия, ако идеите им не бъдат възприети от организацията и ако Цанков не бъде признат за неин безспорен лидер. А кандидатът за лидер не просто е виден икономист, но е и непримирим противник на Народния блок, на неговите антикризисни мерки и на проведената политическа амнистия. Ядрото на програмата, лансирана от Александър Цанков, е силна власт като тази на Мусолини“, против старите грохнали партии, за оздравяване на капитализма, за български национализъм“ и трансформиране на Демократическия сговор от партия в движение (2).

На конгреса на Демократическия сговор през май 1932 г.  Александър Цанков организира разцеплението на партията — на Демократически сговор с Андрей Ляпчев („Розов сговор“) и Демократически сговор  с председател Александър Цанков („Син сговор“). Платформата на Синия сговор включва намеса на държавата в стопанския живот, избягване неразумните увлечения на частната инициатива, надзор върху акционерните дружества, прогресивно данъчно облагане, ограничаване на местното самоуправление и окръжните съвети (3).

Цанковият сговор се развива и разраства с феноменални темпове. Още през 1932 г. има структури в цялата страна, солидна парламентарна група, синдикати, младежка организация. За това допринася неуспехът на антикризисните мерки на блоковото правителство, несъстоялата се демократизация, неблагополучието в левите партии — БКП и БЗНС. През пролетта на 1934 г. Синият сговор става най-масовата партия в страната (198 хил. членове).

Започва възвеличаване на Александър Цанков по фашистки образец. Разпространяват се негови снимки, значки и мартеници с образа му. Фанатици цанковисти го величаят като месия, често го титулуват „цар“. Появява се теорията за „светата троица: Бог, Борис III и Александър Цанков“. В края на краищата за Александър Цанков се налага титлата Водач (4).

Цар Борис, който се гневи от всяка значителна политическа сила, защото се бои за своето самовластие, не се възторгва от възхода на Синия сговор. Още повече че Дуче (така монархът нарича Александър Цанков) си позволява не особено ласкави изказвания за монарха — знак, че ако отново поеме управлението, Цанков не ще се съобразява с царя.

По време на правителствената криза през май 1934 г. царят отново се връща към идеята да се състави коалиционно правителство с участието на Александър Цанков и на БЗНС „Врабча“. В същото време цанковистският печат алармира, че кабинетната криза не може да се реши по традиционния парламентарен път. Призовава чрез уличен натиск да се наложи властта на Водача. Чрез народа, отдолу, идеите на Александър Цанков щели да тържествуват, но след терзания. По-добре било това да стане отгоре, пише Цанковият печат — едно недвусмислено предупреждение към царя да даде властта на Александър Цанков, за да не я вземе той сам по вече изпитания и добре познат на обществото начин (в стил 9 юни 1923 г.) (5).

Заплахите за нов преврат не оказват върху Борис очакваното въздействие. Той все повече се надява една коалиция Д. Гичев — Ал. Цанков да неутрализира Дуче и да премахне заплахата от негова еднолична власт.

По това време е в ход подготовката на първия конгрес на Синия сговор, преименуван вече от Александър Цанков в Народно социално движение — название, символизиращо официалния отказ на Цанков от партийно-парламентарната система и демокрацията. Проектоуставът на организацията официално въвежда в нея пълна централизация и метода на командването (6).

Сценарият за брилянтен, грандиозен и респектиращ конгрес на НСД, а може би и за нещо повече, остава неосъществен. Военният съюз и „Звено“ го изпреварват с преврата на 19 май. Те се опасяват, че Александър Цанков може да ги изненада и вместо конгрес, да направи преврат.

Дошлото на 19 май правителство на Кимон Георгиев, именуващо се безпартиен режим, разтурва XXIII ОНС и правителството поема законодателни функции. Забранени са политическите партии. Разформировани са профсъюзите. На тяхно място се учредява Български работнически съюз (БРС) със задължително членство. Подготвен е и законопроект, ограничаващ прерогативите на царя.

Цар Борис играе хитра игра за отслабване и ликвидиране на Военния съюз и за обезвреждане на Александър Цанков. Водача, който все още се надява на царя, демонстрира загриженост за царската династия и трона, препоръчва да се потърси формула за непрекъснатост на династията. Предлага да се създаде Държавен съвет като регулатор между държавния глава, парламента и правителството.

Александър Цанков е стресиран от очертаващата се перспектива не НСД, а Георги Кьосеиванов, министър на външните работи в поредното след 19 май правителство, дипломат от кариерата, бивш началник на царската канцелария, да състави кабинет. За Цанков това би означавало бедствие за страната. В този дух е телеграмата, която той изпраща до царя. В нея внушава, че само правителство на НСД ще потърси всички здрави сили на нацията, ще проведе конституционна реформа и всички необходими преобразувания. Цанков демонстрира, че е монархист и бди над царя, публично вдига тост за Борис III (7).

През ноември 1935 г. царят назначава правителство, оглавено не от Александър Цанков, а от Георги Кьосеиванов, в което няма представители на НСД. Правителството няма ясна концепция за политиката си, но действа уверено и изглежда стабилно, тъй като зад него е царят, който диктува политическия курс.

Александър Цанков полага неимоверни усилия да промени нещата, да отнеме властта от Кьосеиванов. Гръмоотводът трябвало да се снеме от двореца и да се инсталира върху парламента — така образно изразява Цанков искането си за провеждане на парламентарни избори.

На 15 май 1936 г. Александър Цанков отправя по нетрадиционен и загадъчен начин писмо до царя. Иска среща с началника на царската канцелария П. Груев, за да му предаде нещо за царя. Срещата е уговорена за 15 май 1936 г. в Чиновническото дружество (Цанков е деец на това дружество). За преголяма изненада на Груев, Цанков се явява на срещата със стенограф. Държал това, което иска да предаде на държавния глава, да бъде съвсем прецизно и черно на бяло формулирано. След двучасова работа стенограмата е готова, запечатана в плик и изпратена в двореца.

Тази странна форма на общуване с монарха става достояние на обществото по-късно благодарение на публикация във в. „Утро“, но съдържанието на писмото остава загадка (8).

Цар Борис в същото време търси начин да обезсили Водача и неговата партия и отново се опитва да формира земеделско-цанковистка коалиция. Александър Цанков приема този противен компромис“, но Димитър Гичев пак казва „не“ на партньорство с НСД (9).  Така амбицията на царя да обезсили НСД и БЗНС „Врабча“ като опозиционни фактори, включвайки ги в правителство, в което взаимно да се контрират и ограничават и така да неутрализират крайностите на Георги Кьосеиванов, пропада.

При кабинетната промяна на 4 юли 1936 г. Александър Цанков успява все пак да наложи двама цанковисти в правителството на Кьосеиванов: Т. Кожухаров (министър на съобщенията) и Д. Мишайков (министър на просветата). При това те влизат в правителството не като личности, а като мандатьори на НСД — не се крие нарушение­то на безпартийността. Александър Цанков прави изявление, че неговата партия сътрудничи на правителството на Георги Кьосеиванов. За водача това е важна крачка към самостоятелна нацистка власт на НСД. Той вече се вижда на бял кон да препуска към премиерския пост и се държи като шеф на правителството. Апелира към интелигенцията да бъде с царя и да му съдейства да установи в страната социалния национализъм“ (10) .

Кабинетът на Георги Кьосеиванов с участието на НСД обещава нормализиране чрез провеждане на парламентарни избори през втората половина на октомври 1936 г.  НСД бързо се организира за настъпление. Водачът сключва джентълменско споразумение с царя и с премиера Кьосеиванов за сътрудничество на НСД с правителството в предстоящите парламентарни избори, включително издигане на общи кандидатури.

Александър Цанков обаче се оказва изигран от царя и Кьосеиванов. След многократно отлагане на конкретното договаряне за организиране на изборната борба, става ясно, че избори няма да има, те се отлагат за неопределено време (11).

След отлагане на парламентарните избори НСД се оказва едновременно на две политически писти. От една страна, участва в управлението и се опитва да не вършинищо мимо царя“ и в същото време има опозиционни прояви: провеждат се събрания, срещи и други мероприятия на НСД, в които участват Т. Кожухаров, Д. Мишайков и техните ведомства (12).

Освен това се носи слух, че въпреки участието на НСД във власт­та, Александър Цанков готви военен преврат. В заговора били ангажирани военни около ген. Дипчев и княз Кирил, осигурено е оръжие, но… заговорът е издаден. Александър Цанков отрича слуховете за преврат, нарича ги глупост и главният му аргумент е, че царят не желае подобно действие (а лозунгът на НСД е „нищо мимо царя“)(13).

Няма данни за сериозен антиправителствен заговор. Най-вероятно става дума за настроения и идейни проекти на предани на Александър Цанков военни. Или пък за шантаж срещу цар Борис — пред заплахата за нов вариант на деветоюнския преврат да даде властта на Александър Цанков.

Вместо да получи цялата власт, през есента на 1936 г. Александър Цанков губи позициите си в управлението. На 22 октомври 1936 г. Т. Кожухаров и Д. Мишайков са принудени да напуснат кабинета. Този път Александър Цанков пада наистина от високо. След лятната подигравка на двореца (с непроведените избори), този есенен сюрприз му идва в повече. Водача изпада в поредната си тежка нервна криза. Провежда се драматична среща на Александър Цанков с царя в двореца „Враня“. Водачът иска обяснение за отказа от изборите и за обезвластяването на НСД, претендира за правителство от бивши политически партии, на което НСД да бъде център, а самият той — премиер.

Борис ловко отбива домогванията на Водача. Мотивира се с положението в страната, че не е време за избори. След като не са успели за привлекат БЗНС „Врабча“, не може да се даде предпочитание на НСД. Царят изтъква още, че армията няма доверие в Цанков, народът го мрази, външният свят също е твърде резервиран към него. Заканите на Александър Цанков, че ще разкрие отговорността на царя за масовите политически убийства през 1923-1925 г., че дори може да постави въпроса за премахване на монархията, нямат очаквания ефект. Царят хладнокръвно отбива заканите на Цанков, с което още повече го вбесява.

Словесният двубой на монарха с Водача не завършва с лулата на мира. Двамата си тръгват на раздалечени позиции и поемат по различни и пресечни пътища (14).

Новината за срещата на Ал. Цанков и царя във „Враня“ се разнася светкавично из заведенията и улиците на София. Реакцията на Цанков по повод оставките на Т. Кожухаров и Д. Мишайков не се оценява еднозначно в НСД. На някои срещата на Цанков с царя допада, други смятат, че Водачът сам има нужда от водач. Политици и журналисти прогнозират близък провал на Цанков (15).

Играта на двореца с насрочването на избори, загубата на двете министерства от НСД и инфарктната среща с Борис самонадеяният, злопаметен и самовлюбен Ал. Цанков не забравя и не прощава. Цар и Водач външно демонстрират зачитане и уважение, но всъщност съвсем не си вярват, дебнат се и се подозират. Известната обиколка на Александър Цанков из европейските столици в края на 1936 г. е препоръчана от царя — за проверка на международната подкрепа на Цанков и неговата партия. Самият Цанков пък трескаво обмисля ответна реакция срещу царя, като се люшка между фронтална атака“ (поход срещу София) и обходен маньовър“ (превземане на селата). Накрая отпадат и двата варианта — организацията е в стрес и е неспособна да действа.

В началото на 1937 г., особено след загубата на НСД в общинските избори (март 1937 г.), НСД започва кампания срещу цар Борис. Движенците демонстрират неприязън към монарха, позволил си да елиминира Водача и да го обезличи политически. На партийни сбирки, на публични места, в компании цанковисти демонстративно ругаят царя и неговото самодържие. Той задминал Вилхелм и Николай II, водел България към неизвестност. Цанковистите открито призовават към противодействие на двореца, за да се сведе до нула царската власт.

Александър Цанков не противостои на тия настроения в организацията, дори ги поощрява. Негативизмът в НСД към монарха проличава при раждането на дългоочаквания престолонаследник Симеон II (16 юни 1937 г.). Цанков не споделя въодушевлението и оптимизма на някои политически среди, проявява сдържаност към събитието. На тази основа нарастват разногласията между Александър Цанков и Т. Кожухаров — втория човек в НСД, поклонник на цар Борис.

Цанков все пак прави някои реверанси към царя. В лично писмо, разпространено и като позив (август 1937), Цанков издига царя в ранг първи народен водач“ и му обещава сътрудничество. Царят-водач да действа за разделение на властите, за да се възстанови демокрацията и да се нормализира обществено-политическия живот. Това може да се осъществи със съдействието на политическите сили, ако „водачът цар“ ги подпомогне. Писмото завършва с всеобщото вече искане за час по-скорошното провеждане на парламентарни избори, като царят не допусне избирателната система, използвана за общинските избори (16).

В парламентарните избори за XXIV ОНС през март 1938 г. Александър Цанков очаква 50-60 мандата (от общо 160) за НСД плюс приток на депутати от други партии. На практика НСД спечелва 37 мандата, но болшинството от тях се присъединяват към правителственото мнозинство и накрая парламентарната група на НСД остава с трима депутати. Въпреки усилията да бъдат върнати отклонилите се от правата вяра, това не се случва. Главната причина движенци да изневеряват на Водача са влошените му отношения с царя, което значи, че шансовете на НСД за идване на власт все повече намаляват.

Цанков отхвърля съветите да подкрепи правителството на Кьосеиванов. Съображението да не се подчини на царската диктатура е неудържимият му мерак за собствено управление. Щом ще е диктатура, на никого не приляга повече да я оглави освен на самия Цанков. В парламента Водача следва линия на дискредитиране на Г. Кьосеиванов, удари по имиджа на царя и вбиване на клин между правителството и двореца. Александър Цанков спори с царя най-вече по въпроса за войната — има или няма опасност от скорошното й започване.

Избухването на Втората световна война (1 септември 1939 г.) влошава рязко вътрешнополитическото положение на България. Очаква се ново правителство. Действително кабинетът на Кьосеиванов подава оставка и царят провежда консултации с политическите водачи. И Александър Цанков е удостоен с аудиенция, като настоява Г. Кьосеиванов и неговата система на управление да си отидат, а властта да поеме правителство на най-видни общественици“.

През октомври 1939 г. XXIV ОНС е разпуснато и се насрочват избори за XXV ОНС. Противно на очакванията и настроенията в НСД Александър Цанков извършва завой в изборната си пропаганда — прави реверанси към царя и взема на прицел Г. Кьосеиванов.  Царят оставал най-верният пазител на конституцията и нямало да позволи на Г. Кьосеиванов да своеволничи.

Противопоставянето цар срещу премиер не носи успех на НСД. Изборите печели правителството на Г. Кьосеиванов, но противно на парламентарната традиция, то губи властта. През февруари 1940 г. управлението поема кабинет начело с проф. Богдан Филов — професор-археолог, председател на БАН, министър на просветата при Георги Кьосеиванов.

След второто изборно фиаско на НСД неговият лидер изпада в поредната депресия и паника. Допълнително е съкрушен от слуха, че името му е в списъка за касиране на опозиционни депутати. Царят се плашел от Александър Цанков, негов съперник за налагане на германското влияние в България, обяснява Цанков отношението на двореца. Той критикува царя, че е неблагодарен, че не е това, което е бил по-рано, и се заканва, че при нова опасност за престола вече няма да помага на Борис.

Александър Цанков прави преоценка на тезата си за „царя-водач“. Значението на държавния глава и трона не бива да се изравняват с ролята на водач. Монархията е традиция, знаме, но монархът не е водач на нацията, той не бива да се излага на риск. Цанков завоалира основното си съображение: ако цар Борис остане водач на нацията, не остава терен за водачеството на самия Водач (17).

Александър Цанков, както и други крайни германофили, подозират царя, че е „антигерманец“, или поне не е напълно лоялен към Райха. Борис III пък се дразни от хвалебствените оценки на някои хитлеристки представители за Цанков и допуска, че те действат за подмяна на Филовото правителство с друго, предпочитано от тях. Действително, при затягане на преговорите за присъединяване на България към Оста нацистите търсят нов премиер, който да състави по-германофилско правителство. Един от вариантите е управлението да се повери на Цанков. Но скоро и царят, и германците се отказват от този вариант (18).

Ал. Цанков обаче не се отказва, продължава да се надява, че въпреки всичко, заслужава да му се повери управлението.

Отечественият фронт и въоръжената борба създавали опасна конфронтация и държавата и нацията могли да бъдат спасени само от българския национален социализъм“. Нужна е силна власт, настоява Цанков.

В късното лято на 1943 г. диктаторският режим и всички прогермански сили понасят внезапен и зашеметяващ удар — умира цар Борис III (28 август 1943 г.). Проблем номер едно за политическите сили става изборът на регентство, тъй като престолонаследникът Симеон е малолетен. Със специална декларация демократическата опозиция се обявява за свикване на ВНС, което да избере регенти — само така регентството ще бъде законно и конституционно. Функциите на ВНС не могат да се поемат от действащото XXV ОНС, нито друг орган може да назначи регентство.

Опозиционерът Александър Цанков обаче е на противното мнение. Той е против провеждане на избори за ВНС и лансира пред премиера Богдан Филов за регент преди всичко княз Кирил. Управляващите заобикалят Водача при избора на регенти, но избягват да се конфронтират с него и с остатъчното НСД и отхвърлят кандидатурите за регенти на политици, които могат да предизвикват недоволството на цанковистите (напр. Христо Калфов).

Александър Цанков излага следната своя позиция за регентството: за един месец не могат да се подготвят избори за ВНС. Действащото XXV ОНС да избере регенти, а впоследствие едно ВНС да одобри този избор. Подкрепя правителствените кандидати за регенти: княз Кирил, Б. Филов и генерал Н. Михов. Произнася хвалебствено слово за покойния цар, като не пропуска да изтъкне личните си заслуги за закрепването на монархията и на династията в България. Декларацията на Ал. Цанков, че и в бъдеще ще пази трона, короната, свободата и независимостта на България, е поредната му заявка за премиерския пост.

Ал. Цанков и Т. Кожухаров гласуват за предложените от правителството регенти, докато демократическата опозиция демонстративно напуска заседанието на XXV ОНС. Б. Филов отбелязва в дневника си, че в случая Александър Цанков се е издигнал като държавник. Напълно заслужена оценка — в такъв решителен за режима момент „опозиционерът“ Ал. Цанков застава твърдо зад правителството.

След смъртта на Борис III отношенията на Александър Цанков с двореца преминават в нова фаза.

 

Бележки

(1) Груев, С. Корона от тръни. С. 1991, стр.106.

(2)  Свободна реч, 20 юли 1931 г.; Победа, 8 февруари 1931 г.; Преглед на чуждия печат, №599, 1 ноември 1931,  № 289, 22 ноември 1931 г.

(3)  Слово, 16 май 1932 г.; Свободна реч, 17 май 1932 г.; Демократически сговор, 16 май 1932 г.

(4)  Селска България, 22 януари, 15, 29 април 1934 г.; Пладне, 10 ян. 1934; Земеделско знаме, 9 февруари 1943 г.

(5)  Слово, 1 авг. 1933; 18 май 1934; Пладне, 12 ян., 20 ап. 1933.

(6)  Демократически сговор (Ц), 28 април 1934.

(7)  АМВР, о.д. 23602, т. XX, л. 242-250.

(8)  АМВР, о.д. 23602, т. VI, л. 177; Утро, 10 юни 1936 г.

(9)  АМВР, о.д. 23602, т. VI, с. 130-132; т. VIII, л. 150; Ал. Цанков. България в бурно време. С. 1999, 240-245.

(10)  АМВР, о.д. 23602, т. IX, л. 170; Николаев, Н.П. Фрагменти и мемоари. С. 1994, с. 134-135.

(11)  Цанков, Ал. Цит. съч., 245-247.

(12)  Чешмеджиев, Гр. Политически спомени. С. 1988, с. 445.; Сирков, Д. Георгий Кесеиванов — государственный деятель и дипломат. В: Славянские народы — общность истории и культуры. М. 2000., 314-315.

(13)  Мигев, Вл. Утвърждаване на монархофашистката диктатура в България 1934-1936 г.. С. 1997. с. 167.

(14)  Цанков, Ал. цит. съч. , 246-249.

(15)  АМВР, о.д. 23602, т. IX, л. 72, 169.

(16)  АМВР, о.д. 23602, т. XIV, л. 216-218.

(17)  Дневн. на XXV ОНС, II р. с., кн. 1, 309-311; кн. 3, с. 597.

(18)  Груев, П. цит. съч., 342; Филов, Б. Дневник, 228 с.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук