Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“, секция „Философия“, на УНСС.
Екология и идеология
Известно е, че съществуват множество концепции за социализма. Някои от тях се създават още преди индустриалната революция и свързват социализма с живеещи в хармония с природата асоциации от хора, притежаващи заедно собствеността. От времето на Сен-Симон и Робърт Оуен обаче социализмът ще открие източник на прогреса в неудържимия прогрес на основата на индустриалното производство, ще се разгърнат множество версии на индустриален социализъм. Такива са и източноевропейският съветски тип държавен социализъм, и западноевропейската традиционна социалдемокрация. И едните, и другите оставят въпросите за съхранението на природата встрани от своя интерес.
Това обаче е валидно и за различните версии на либерални и консервативни идеологии. Те също се разгръщат през ХIХ век в контекста на възхода на индустрията и индустриалното производство и тяхната обосновка на капитализма в една или друга степен оставя също периферен проблема за конфликта между общество и природа.
Нещата започват да се променят в края на 60-те години на ХХ век в развитите западни страни най-напред с ляворадикалните бунтове и насочеността на някои от младежките движения към живот в малки общини, близко до природата. Зараждат се екологически идеологии. В началото на 70-те години, когато се появява Римският клуб, избухва първата петролна криза и част от предходните ляворадикални импулси се трансформират в зелените движения и партии, които изглеждат като че ли различни от традиционните леви движения и от традиционните ляво-десни деления. С превръщането на екологията в политически проблем възниква въпросът за различните типове интерпретации на противоречията и решенията на екологичните проблеми. Появяват се разнородни съчетания на проблемите на идеологията с традиционните идеологии на либерализма, консерватизма и социализма.
В България, а и в други страни в Източна Европа първоначалната критика срещу съществуващия държавен социализъм дойде от екологични организации. След това те отидоха в периферията на обществото и не присъстват сред водещите и участващите в управлението партии днес у нас, но в същото време наблюдаваме специфичен проблем — в гражданското общество най-голям потенциал за протест имат екологичните проблеми и именно екологичните протести в най-висока степен смущават през последните години управляващата партия ГЕРБ, карайки я да отстъпи от взети вече решения или готвени законопроекти.
Така беше с проекта, свързан с генно модифицираните храни, същото стана и при проектите за лифтовете в българските планини, за добив на шистовия газ, защитата на дюните край Черно море и т.н. Младите хора са по-активни в гражданските си протести, когато става дума за екологични, а не за традиционните за партиите социални проблеми.
Тези идеологически протестни движения, чието пространство най-често са социалните мрежи, не желаят да имат каквато и да е връзка с партии и идеологии, но факт е, че там, където има политика, не можеш да избягаш от партии и идеологии. Стремежът да бъдат деидеологизирани и деполитизирани протестните екологически прояви, е свързан с общия негативизъм към политиците и политическото у нас днес, обвинявани за провала на българския преход. Тази деидеологизация и деполитизация е изгодна и за управляващата партия. Реално обаче и тук в най-висока степен става дума и за политика, и за идеология.
Факт е, че в момента проблемите за състоянието на природната среда, за природосъобразния начин на живот, за опасностите от глобалното затопляне, за изчерпването на ресурсите на земята присъстват в програмите и в езика на почти всяка партия. При огромната част от партиите обаче няма отговор на въпроса за базисните причини на екологичните противоречия освен повърхностни декларации за значимостта на тези проблеми. Когато в някаква степен се засягат тези базисни причини и търсят посоките на решаване на този проблем, ще открием най-често две основни обяснения. Първото е технологическо. Деградацията на природната среда се свързва с индустриализацията и технологиите на втората индустриална революция. Предполага се, че новите технологии ще бъдат все по-технологично съобразени, а развитието на биотехнологиите и екологичното земеделие ще бъдат технологично решение на сегашните екологични проблеми.
Второто обяснение търси отговора на проблема в социално-икономическата система. В този случай екологичната проблематика и дискурсът, в който тя се вкарва, съдържа отношенията социализъм-капитализъм и ляво-дясно. Тя се свързва с дискусиите за справедливостта, разпределението, равенството. В този контекст са дискусиите за причините на екологичната криза и за това дали капитализмът притежава вътрешни механизми да преодолее тази криза или не, дали е нужна друга социална система, дали пазарни или непазарни са механизмите за борба срещу замърсяването. Така обаче проблемът за причините, политиките, решенията на екологичните проблеми се свързват с понятия като „зелен капитализъм“ и „екосоциализъм“.
Зеленият капитализъм
Развитие на идеите на екокапитализма могат да се открият от края на 80-те години на ХХ век насам. Първоначалната употреба на термини като „зелен капитализъм“, „екологизъм на свободния пазар“, „екокапитализъм“ можем да открием при зелените партии в Западна Европа, като стимулът за това е противопоставянето на идеята за екосоциализма, според която капитализмът по своята същност противостои на природата и води до нейната деградация. Зад термина стои идеята, че чрез механизмите на свободния пазар могат по-успешно да бъдат преодолени екологичните проблеми, отколкото чрез неговото ограничаване. Идеята е, че капитализмът може да реши екологичните проблеми просто чрез увеличаване и разпространение на екологични приемливи стоки и услуги. В този смисъл се говори понякога за „зелен неолиберализъм“.
Някои предлагат екологични данъци или екоданъци, които да заместят всички други данъци, докато други обсъждат разрешенията за търговия с различни стоки в зависимост от техните екологични характеристики и съответните екологични задължения за замърсяващите природната среда. Различните версии на екокапитализма си приличат по това, че всички те призовават за по-точна оценка на естествения (природния) капитал като основа, на която се изграждат други форми на богатство и капитал. Стремят се да определят количествената стойност на екологичните активи, като използват за това неокласическия икономикс. След като на природните блага и услуги е приписана съответната ценност, се калкулира количествената цена за всяка потенциална употреба на съответното благо. Eкокапиталистите се обявяват срещу държавните субсидии, чрез които се насърчават производства, разрушаващи природата. От друга страна, те пледират за насърчаване на екологично приемливи продукти и екологичено ориентиран бизнес чрез съответни данъчни стимули. Всяка форма на капиталистическо предприемачество, свързано с позитивни екологични следствия, се подкрепя от тях. В крайните либертариански версии на екокапитализма можем да открием лозунги от типа на „Цветът на здравата среда и цветът на парите са едни и същи“ и „Капиталистите са истинските зелени“ (1).
В същото време можем да открием и различни неоконсервативни версии на екокапитализма, при които той се свърза с връщането назад към природата, противопоставяне на урбанизацията, защита на традиционните ценности и институции. Това обаче е неотделимо от функционирането на пазара, съчетано обаче с неоконсервативни ценности.
Най-често като позитивен пример за екокапитализъм се дава Протоколът от Киото, приет през декември 1997 г., влязъл в сила на 16 февруари 2005 г., опиращ се на идеята за продажба на квоти въглеродни емисии. Той се основава именно на включването на пазара и пазарния интерес в решаването на проблемите, резултат на глобалното затопляне. Това става чрез три основни механизма:
• Търговия с квоти за вредни емисии от страна на държави и корпорации.
• Механизми за чисто развитие. Става дума за проекти, при които развиващите се държави получават инвестиции за строежа на нови мощности за сметка на стари.
• Съвместно изпълнение на проекти за изхвърлянето на парникови емисии в една държава за сметка на друга държава, инвестираща в съответната икономика за екологично производство — нещо, което не може да направи на своя територия.
Привържениците на Протокола от Киото твърдят, че на основата на тези, свързани с капиталистическия пазар механизми, и преди всичко чрез търговията с въглеводородни емисии, става възможна интернализацията на разходите по тези емисии, които преди това са екстернализирани, т.е., ако по-рано никой не е носил отговорност за тях, сега става възможно някой да носи съответната икономическа отговорност, да бъде санкциониран чрез пазарни въздействия. Критиците на този механизъм възразяват, че пазарите не са достатъчно ефективни за борба със замърсяването и има много начини, чрез които то продължава с огромни темпове.
Пазарен механизъм за решаване на екологични проблеми е въведеното през последната година допълнително заплащане за найлоновите торбички, в които поставяме купените от нас стоки в магазините. В рамките на ЕС подобен род механизми се свързват със стимулирането на производството на „зелена енергия“, при която по-високите разходи на капиталистите се компенсират от държавата чрез изкупуването на произведената от тях енергия на по-високи цени. От този род са етическите индекси, чрез които различни организации оценяват компаниите, като в тези индекси се включва и тяхното екологично поведение. Но и срещу тях има критично отношение, тъй като много често се сочат примери на дезинформация от страна на компаниите за техните екологични заслуги, с цел да си създадат по-добър имидж. Изтъква се, че те извеждат на преден план своите позитивни страни, но премълчават негативните. Особено често даван пример е производството на храни, в които има генно-модифицирани организми. Левите критици на екокапитализма наблягат, че той просто създава една „зелена маска“ за по-нататъшна комодификация и свръхексплоатация на природата.
В същото време понятия като биохрани и бигорива започват да привличат нарастващо количество пазарни субекти, т.е. капитализмът във все по-висока степен комодифицира и маркетизира екологичното и биологичното, включвайки в пазарен оборот и екологичния, и биологичния дискурс. Опазването на околната среда създава един нарастващ пазар, където могат да се трупат гигантски печалби.
Капиталистите откриват в екологията шанс да печелят нарастващо количество пари. Според експертите на ООН пазарът на щадяща околната среда енергийна техника до 2015 г. ще се покачи на 130 млрд. евро от 31 млрд. евро, колкото е бил през 2006 г. Само в производството на фотосоларни клетки към този период се очакват годишни обороти от 400 млрд. долара. Американският концерн General Electric планира към 2016 да печели по 16 млрд. долара годишно само от енергоспестяващи електрически крушки и други подобни енергоспестяващи домакински уреди (2).
В същото време обаче трябва да се имат предвид две много важни тенденции. Първата е, че досега както механизмите на Протокола от Киото, така и други форми, особено в ЕС, чрез които се прави опит да се стимулира екологично чиста енергия или производство, нямат забележим ефект върху бързите процеси на деградация на природната среда и особено на глобалното затопляне. Втората е, че в условията на световна икономическа криза, която според редица автори има системен характер, повече от всякога се изострят различни социални неравенства, включително и неравенствата в екологично отношение — достъпа до природни ресурси, в частност чиста вода, храна, чиста природна среда, биопродукти. Противоречията на капитализма се екологизират в нарастваща степен.
В своето изследване под знаменателното заглавие „Зеленият капитализъм: божеството, което се провали“ Ричард Смит отбелязва, че надеждите, възлагани на зелените технологии, зелените такси и всякакви биостоки като инструмент, чрез който можем да възстановим природата и да правим пари, са се провалили. Проектът за устойчив капитализъм е бил обречен от самото начало, защото съчетаването на печалбата и спасяването на планетата са в конфликт и не могат да бъдат системно свързани, макар че може да има някакви съприкосновения помежду им в един или друг момент. Основната причина е, че при капитализма ръководствата на големите корпорации не са отговорни към обществото, а към частните собственици. Максимизацията на печалбата е като желязна клетка на капитализма и слага граници върху каквато и да е екологична реформа (3).
Екосоциализмът
Екосоциализмът, „зеленият социализъм“ или „червените зелени“, съчетава различни версии на социализма с отговор на въпроса как да бъдат решени екологичните проблеми. Затова неговите привърженици понякога са характеризирани като „дини“, т.е. зелени отвън и червени отвътре. Те откриват източника на деградация на природата в самата същност на капитализма като система на стоково производство, ръководена от егоизма и култа към печалбата, превръщаща всичко в стока, раждаща неравенство, бедност и деградация на природната среда. Затова и решението на екологичните проблеми не може да стане без ограничения на капитализма или премахването му като система на частна собственост. На капитализма се гледа като изпълнен с противоречия, създаващ една глобална система на хегемония на капитала, неспособен да намери решения на екологичните проблеми. В крайна сметка основната идея е, че само една нова версия на социализма може да намери необходимия баланс между просперитет и защита на природата.
Критиката срещу капитализма създава такива нови категории като екологически империализъм, свързан с целенасочения контрол на богатите капиталистически страни върху природните ресурси на останалия свят, с много по-голямото замърсяване, идващо от тези страни, с разрушаване на екологията в подчинени страни и региони, унищожаване на местната флора и фауна, преноса на чужди елементи в екосистемата на подчинените народи. Така разбирането за империализъм се разширява и включва и екологичния фактор (4).
Немалка част от версиите на екосоциализма се противопоставят не само на повечето от досега съществувалите форми на социализма, но и на това, което правят зелените партии. Те съчетават различни елементи на антиглобалистките движения, анархизма, марксизма, екологическите движения, социализма. Изтъкват, че основният екологичен проблем е социалната несправедливост и липсата на справедливост води до свръхексплоатация на невъзобновяемите природни ресурси, глобалното затопляне и разрушаване на средата.
Съществуват своеобразни анархистки версии на екосоциализма, които виждат източника на бедите не само в капитализма, но и в държавата. Те не вярват и във възможностите на държавата да реши екологичните проблеми и наблягат на създаването на свободни асоциации от хора, владеещи колективно собствеността и живеещи в хармония с природата. При това някои от тях стигат до крайност, изтъквайки самоценността на всеки жив организъм и противопоставяйки се на антропоцентризма (5).
Между популярните работи, развиващи идеите на екосоциализма, е книгата на Сарал Саркар „Екосоциализъм или екокапитализъм“ (6). В нея се развива идеята, че социалистическият проект не е мъртъв, както изглежда като че ли с възхода на неолибералния капитализъм, но за да се върне на живот, той трябва да включи в комплекта от противоречия на капитализма като много важно противоречието с природата. Социализмът трябва да създаде не само социално справедливо, но и екологично устойчиво общество — нещо, което не е постижимо чрез „невидимата ръка“ на пазара и под егидата на Световната търговска организация. За тази цел обаче сега съществуващите социалистическа теория и практика трябва да изоставят модернистката вяра, че неограниченият индустриализъм е път към социализма, нужно е да станат много по-екоцентрични, да включат не между другото, а като централен проблема за конфликта с природата.
В момента редица от ляво ориентираните партии се опитват да разширят и обновят своите идеи по посока на идеи, идващи от екосоциализма. Във Венецуела Уго Чавес включва екосоциализма сред съвкупността от идеи, които трябва да формират социализма на ХХI век. В Германия, където е най-силната екологична партия в света — Партията на зелените, част от привържениците и идеолозите на ГСДП предлагат демократичният социализъм да се развие до екосоциализъм. „За най-обща идейно-политическа характеристика на тези „екосоциалистически“ сили в социалдемокрацията може да се съди например по отношението им във ФРГ към Годесбергската програма. Като признава основните принципи и позиции на Годесберг, „екосоциализмът“ ги допълва и коригира по следния начин. Най-напред чрез „критика на класически социалистическата вяра в „благоденствието за всички“ чрез неограничен по тенденцията си икономически растеж“, а след това и чрез „критика на класически социалистическата вяра в компетенциите на централната държава на благоденствието и чрез искането за по-обхватна децентрализирана и автономна самоорганизация на задоволяване на потребностите на обществото и на грижата за съществуването.“ (7).
Факт е, че най-различни версии на съвременни социалистически движения виждат именно в противоречията с природата онзи препъни-камък, който ще срине в крайна сметка капитализма. Те смятат, че изчерпването на невъзобновяемите природни ресурси и деградацията на природната среда ще бъдат фактор, играещ ускоряваща роля за разгръщане на всички останали противоречия на капитализма, ще правят все по-нетърпими потисничеството и експлоатацията с мотива за печалба. При това с глобализацията на неолибералния капитализъм става все по-трудно неговото обуздаване от страна на държавата, което дава възможност за нов възход на неговите противоречия, включително и противоречията с природната среда. Не е случайно, че дори след имащия ограничени следствия договор, какъвто е Протоколът от Киото, никаква по-нататъшна договореност за решаване на този проблем не се постига след това. Екологичните противоречия стават все по-остри, а капитализмът все по-трудно може да ги решава, особено в контекста на проблемите със сегашната световна икономическа криза. В същото време по-голямо от всякога е неравенството между социални групи, страни и региони. Възходът на екологичните противоречия и конфликти, съчетан със социалните противоречия и конфликти, може да се окаже фатален за капитализма.
Бележки
(1) Вж. по по-подробно за екокапитализма: Finley-Brook, Mary. Ecocapitalism, In: Green Politics: An A-to-Z Guide, Sage, 2010.
(2) Вж. Ерата на зеления капитализъм, В: http://money.ibox.bg/comment/id_87832688, 11.02.2007
(3) Smith, Richard. Green Capitalism: the god that failed, In: Real-world economic review, 2011, N 56, pp. 112-144
(4) Вж. Gareau, Brian J. Ecological Imperialism, In: Green Politics: An A-to-Z Guide, Sage, 2010
(5) Вж. O’Sullivan, John. Ecosocialism, In: Green Politics: An A-to-Z Guide, SAGE, 2010
(6) Sarkar, Saral. Eco-Socialism or Eco-Capitalism, Zed Books/St. Martin’s Press, 1999.
(7) Канев, Д. От Берлин до Хамбург. Програмните дебати в германската социалдемокрация през ХХI век, С., Фридрих Еберт, 2008, с. 13-14.
Статията е въз основа на изказване пред конференцията „Хуманистични измерения и аспекти на екологическите проблеми“, организирана от Фондация „Човещина“ и Балканския институт по труда и социалната политика.
