СТАРОТО МОРЕ НА ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ

0
275

Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ , работил е като журналист, за кратко и като моряк. Морето присъства трайно както в първия му сборник „Пътища“ (1995), така и в електронната му книга „Морето в българската периодика ХIХ — ХХ в.“ Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.

 

Свикнали сме да приемаме сина на Рачо Казанджията като възрожденски поет, вестникар, събирач на народни умотворения и радетел за свободата на България. За него е писано много и се създава впечатлението, че е казано всичко. Но в художественото му наследство има и малък дял за морето, който сякаш остава встрани от погледа на изследователите. И който, струва ми се, също заслужава нашето внимание.

Той е олицетворен с емблематичното „По море се скитам ази“ —1864 г.

По море са скитам ази,

от пристанище далеко,

между бурните талази

да ма влачат в тъмнина.

Ах, морето яровито,

а небето е покрито

с черни облаци и мрачни

и звездица ни една…

 

 

Но авторът, като публицист и сериозен анализатор на развитието ни през ХIХ в., съвсем ясно и конкретно изразява към морето отношение, което с право можем да наречем „новаторско“. Пример е статията Нашата търговия“, отпечатана с други подобни във вестник „Македония“ през 1868–1869 г. Сега читателският поглед се насочва към регионите на Черно море и реките Дунав, Сава, Драва. И към евентуалните делови партньори – Сърби, Хървати, Власи, а най-вече Българи! Какво би било, ако бяха по със време свестни, или нека кажем, ако и сега ся свестяха тези народи и съставяха народни (национални корабни б.а.), компании? Не щяха ли да имат и те един добър дял от несметните богатства, които ся стичат днес в Унгария и Австрия? Ний, Българите, които населявами бреговете на Черно море, които сме обгърнали най-знаменитата и най-хубавата част на Дунав, не бихме ли зели едно доста хубаво място в събранието на тези малки народи? Ето великата идея…“  Защото творецът е осмислил безкрайните възможности на морето за предприемчивите си сънародници, изнасящи стоки от родните места по всички краища на Османската империя и в европейските страни. Или черпещи научни знания в университети в напредничави за времето си държави. Корабът далеч на хоризонта става символ на нещо ново и разкрепостено. На нов начин на мислене и обмен на впечатления и идеи с други, водещи цивилизации, от което българинът през Възраждането определено се нуждае…

На Славейковото перо и на вниманието му към природния феномен дължим един от първите, ако не и пръв в литературната ни история маринистичен пътепис, също отпечатан във вестник „Македония“. Текстът не е озаглавен, а сам авторът го датира от 21 март 1868 г. Две са основните теми в него: разказ за кораба в лошо време и разказ за пасажерите-бедняци.Непресяквано валящийт дъжд, и не утихно дующийт вятър мя държаха под затвор в камарата, която от злочестината на болезненното състояние на джоба ми не беше ни вторий клас, ни първий, но от класът на кораберните стаи, дето между четирнадесет легла в една от четирнадесет педеи ниска и тясна стая, петнадесетий аз в сред димъ-т на тютюня и смрадът, на дъховете и нечистотата и шеметъ-т от плакнътието на корабъ-т правяха своите токо кажи без связни и безтълковни размишления, които ся мержеяха не ясно в замаянийт ми мозък като не ясно ся представяха на замрачелите ми очи предметите в тъмната стая, в която ся намирах“.

Можем да твърдим, че поднесеният пасаж е само основа за истинската градация на впечатленията, които страдалецът Медникаров бърза да сподели. Чест му прави, че в описание на случилото се не е подминал орисията на себеподобните си и в никакъв случай не се разграничава от тях. Тук индиректно ни навежда към размисъл и за цената на моряшкия труд. И в цялата нерада обстановка пак той, поетът, долавя могъществото на стихията, за да остави на читателите образа ù за години и десетилетия в бъдеще време:

Шумът на вълмите блъскани дървените но твърдите ребра на пароплувното ни корито, плескът на дъждът, бучението на вятъра правяха дива една гармония от грозната музика на разяренната природа, музика, която колкото нощ-та напредуваше, толкоз и тя по-гръмогласна биваше. И аз ща не ща слушах я и ся ужасавах (за да не кажа наслаждавах ся) две нощи наред, в които сънят неумолимо бягаше от отегналите ми за него очи. Бях принуден да дремя, а да не заспивам, но в просъница час по час, като ся уничах около си на очите стаята, в която ся намервах, ми ся представяше ту като вертеп разбойнически с онуй мъждиво кандило и 13-те четирнадесет мрачни, черни, прибледняли и нечисти фигури, ту като едно от подземните онези жилища толкоз грозно измисленните от изобретателната фантазия на някои калугери за стреднувание на грешниците. Да ли ще би в адъ по-жестоко от тука, ся питах аз измъчван от задуха, димъ, смрадъ, теснота, и още нещо подобно на червени. Но при излязванието ми на вън първийт поглед на тези, които още по-бедни от мене оставаха изложени на дъждът и на студенийт вятър, измокрени и под мишци стояха свити на кълбо, скостени от студъ, без да мръднат освен зъбите им, които чутом дрънкаха, даде ми да разумея, че състоянието на тези, които бяха извън мойт ад, беше по-несносно и че аз трябаше да оценявам по-добре несносното си прибежище. Несносно наистина, но не вечно, защото скоро му видях крайт… Намусеното небе ся по разведри, дъждът посякна, вятрът потихна, намръщеното чело на своенравната черноморска пачина ся позаравни, зашаваха кораберите, задими ся пароходното димилище, затътнаха котлите, зацапаха перките на колелата и пароходът при вечер ни понесе към Варна, дето ся извезохми…“

Доста по-рано в „Цариградски вестник“ се появява, в поредица от няколко броя, свежото представяне на Первий мореплавател“ (1), според обяснението – поема в две песни от Геснера Германца, побългарена от главата до петите по възрожденска мода от преводача Славейков. Ето как обяснява той избора си за поемата:

Волно е на поетите да обличат фантазиите си в многостранчести измислици, за да сполучат да изразят някои си предмет, който са си наумили. Тойзи поет, като поискал да даде едно начало на мореплаванието, предполага едно землетресение, което откъснало острова Китира (нине Чериго) от крайния върх на Лакония в Морея. Казва да е живяло на това отсочено място една чета мъж и жена с едно много хубаво дете момичено, а по-навътре в сушата друга една чета с момчана рожба. И после останалите на сушата всякога жалееха за разлъката на откъснатите от них близоседи, и пред момченцето ся разговаряли за неописанната хубост на тяхното момиченце. Момчето от детинство совзе една склонност за връстницата си; като возмъжа качвася на един пън, преплува отделяющето ги море, намерва живи толкос оплаканите островитяне, оженвася за девойката, и нихните внуци осовършенствуват мореплаванието“.

Творбата всъщност е изплетена от две взаимно допълващи се сюжетни линии: на острова майката Стойка и дъщеря ù Миланка се занимават със земеделие и скотовъдство. Бащата Милчо е отдавна в отвъдното, а на континента момъкът, който не е конкретно именуван, въздиша и се чуди как да стигне до любимата. Нежни мечтания разкъсват и бога Еол по една от дъщерите на Нереида. Той пък що да стори? На помощ се притичва Любинко – в съвременен предполагаем вариант Амур, син на Венера, спомената в текста и като Китирянка, и като Пенка. Боговете сключват сделка – когато момъкът направи лодка, за да намери през морето Миланка, Еол ще насочи ветровете в благоприятна към острова посока. Любинко пък ще прободе с любовна стрела палавата щерка на Нереида, за да намери и божественият му приятел интимна утеха и тихо щастие.

Разбира се, така и става. Затова не се спираме на разни подробности, как Миланка, красна като Афродита на Пафос“, отрасва и започва да задава смущаващи въпроси за самотата си, за животинското и човешкото възпроизводство и пр. На които Стойка не знае как да отговори, водена от целомъдрен свян. Интересува ни строителството на така нужната лодка, издигната до символ, без която не ще има щастлив край и всичко останало.

А момъкът се колебае: Дълбя това дърво, за да влезна вътре и да плувна с него в пространното море“, споделя той, боейки се, че ще го вземат за, меко казано, странен. Ала постоянството надделява: Минали ся бяха няколко дни, пънат ся издълба и заприлича на една ненаправена добре ладийка (канче). Ето с много труд довлече я тамо, гдето брегат запасваше малка една част от морето и я запазваше от бедствието на вълмите. Тамо отлъсна дървото в водата, седна в него, оставися да го носят тихите вълми на където щат от брега, и пригледа добрините и погрешките на делото си. Вълмите го докараха на брега. Заловися навторо на работа, измени нещичко, и пак често го опитваше. Сега вече (така мисляше) сега искарах полвината на работата си; но где са онези средства, за да управям пътя си на където ща? Инак ща ходя на където мя блъскат вълмите.“

Прозрял техническите недостатъци в творението си, казано в духа на добродушната шега и пак на нейния фон, момъкът, българска глава корава, и в добавка — влюбена, като нищо му намира колая. Като се сеща за тисящи доумения“ (варианти) и напуща материка: Но (мисляше си) лебедат управя пътя си с широки нозе, които тлъскат, така и сичките други птици, които плуват из водата. Ако мя научи едно животно как да плувам върху пъня лма щат мя пак други животни научи на това. Какво ли щеше стана, ако да направях дървени нозе, широки като лебедовите, гдето боравят из водата, че да ги управям двата с двете си ръце и по двете страни на издълбания пън? Прехласнат за това си сосещание, завтече набързо да отсече наръчно дръво, и той час му даде образ на две лопати; завтече с тях при ладийката, и опитвася за много време напраздно. Но всякой ден пригледваше движението на нозете плавающих птиц, и всякой ден изнамярваше нови способи за да управя пъна. Много време плуваше само из залива, но най после обнадежден по смело на художеството си исплува сега вън по откритото море, и завърнася пак честито на края с ладийката си, и тогас изпълн радости искокна вън на брега.“

Читателят навярно е наясно, че след успешните изпитания анонимният млад нашенец скоро ще грабне в обятията си Миланка. Но за да е сигурен в това, влюбеният прави още подобрения, за да пори канчето вълните успешно, чакайки попътни ветрове. Незрим му помага Любинко, който подействува извнезапу да прозябие ладийката му една висока ветва, от която ся сплитаха на върха цветнясти венци на къде острова; защото беше повелил на зефирите да духат в цветнястите венци, и да докарват щото вълмите да блъскат от брега към предницата на ладийката. Други бяха определени, за да раздвояват вълмите от пред ладийката, за да станова равен влажний път…“

И щастливият финал на поемата бавно изгрява на хоризонта. Водната преграда е преодоляна, младите стават семейство, неудобните възпроизводствени“ въпроси отпадат, възцаряват се вековечни мир, любов и хармония. Но морето никак не е забравено. Потомците на Миланка и момчето поправиха художеството мореплавании на крайморието са заправи едно голямо село и го назоваха Китира. Високи стълбове (кули) и храмове ся лъщеяха на далеко из лаконическото море… Изобилие и благополучие живяеше в селото, и богато натоварените кораби Океянови набираха ся в безопасното му пристанище“.

Явно, за по-силно естетическо внушение в повествованието се мяркат морски невестулки (сирени), които сред морската пяна свирят с рогца, т.е. с раковини и разни още елементи на екзотиката. С което „поемата“ свършва, но навежда към размисъл… пак за същността на морето. Човеците в текста мислят и действат сред романтична обстановка, наситена с аромата на сол и плисък на вълните. Необичайни декори за познат иначе сюжет, правещи го сега по-вълнуващ и драматичен по пътя на разказа към щастлив край…

Наистина, Петко Славейков се докосва само бегло до морето и свързаните с него теми. Но го е направил успешно, достигайки целта си: да посочи на българина икономическата изгода от него. И едновременно — романтичната му същност, зад която се крие трудно спечелен хляб. Причудливите уроци пък как се строи лодка с лебедови нозе, как се дълбае пън и се строи пристанище, също не са отишли нахалост. Някой някъде из стара България ги е прочел и запомнил — не за да ги пробва в практиката, а защото са били новост и като всяка новост са добре дошли за нашия Ренесанс.

Що се отнася до героите, безспорно те са българи, както личи от имената им. Сам Славейков, патриот до мозъка на костите, не би възвеличил друг народ, освен този, що го е родил. Изключваме Русия, разбира се. Фактът, че синът на Рачо Казанджията е „открил“ българи в българско „село“ с българско пристанище на брега на Лаконическото море, само още веднъж красноречиво доказва убеждението му, че неговите сънародници имат равни права с останалите люде в Турско и се ползват от тези права умело, практично и с достойнство.

Иначе у нас вече позамря отколешният спор познавал ли е българинът морето, или не. Става ясно, че напредничавите български умове отдавна са оценили неговото икономическо значение и безкраен тематичен избор за художествено пресъздаване. Цитираните тук редове от творбите ясно илюстрират това. Петко Славейков е красноречив пример за българския интерес към синята стихия с малкото си, ала и днес любопитни примери. А това е по-важно от всякакви спорове, струва ми се…

 

Бележка

(1)       Первий мореплавател.//Цариградски вестник, № 232, 9 юли 1855. (В този брой се поставя начало на печатане на поемата.)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук