Емилия Ченгелова е професор, д.с.н. в Института за изследване на обществата и знанието при БАН.
Екип учени от Института за изследване на обществата и знанието при БАН проведе през октомври – ноември 2018 г. национално представително проучване на „икономиката в сянка“ като девиантна практика. Това е първи по рода си изследователски проект с подобна предметна насоченост.
През годините, в които българската икономика се трансформираше в икономика от неолиберален тип, в обществото протекоха мощни процеси на всеобхватна аномия. Последствията от нея са осезаеми във всеки аспект на социално-икономическите отношения и се виждат ясно в разпространението на девиантните практики. В контекста на ширещата се аномия и дискредитиране на предишните социални императиви, девиантното поведение си извоюва статус на „позволено“ и „допустимо“.
Типично проявление на девиантно поведение (1) са сенчестите икономически практики. Тяхната същност е в грубото и съзнателно неспазване на формалните правила и законови актове с оправданието, че значимите жизнени цели не могат да бъдат постигнати чрез използване само и единствено на легитимни средства. Това отключва употребата на нелегитимни средства.
Аномията в българското общество ‒
индуктор на девиантност
Аномията (2) в българското общество е аномия на крайностите и изострените процеси на социална отчужденост и атомизиране, демонстративни прояви на морално безразличие, грубо неспазване на моралните норми и императиви, открито афиширане на поставянето на личните интереси над груповите и тотално неглижиране на „другите“, „… поразителна липса на социалност, на споделен ангажимент към съществуването ни като общество“ (Димитров, 2009:93).
Задълбочаването на състоянието на аномия на българското общество е съпроводено от радикален разпад на ценностите и социалните норми, силен спад в междуличностното доверие и доверието към социалните институции. Европейското изследване на ценностите (четвърта вълна, 2008 г.)
констатира, че с годините на прехода тревожността и несигурността в българското общество нарастват, а доверието, тази невидима ос на обществото, критично намалява.
„Съвременното българско общество – пише Бояджиева, е пронизано от междуличностно недоверие, което разкъсва социалната му „тъкан“ и по този начин основите на неговата цялост и идентичност.“
(Бояджиева, 2009:34). Недоверието расте по всички наблюдавани показатели и засяга всички основни аспекти на политическото и социалното поведение на индивидите. Българското общество се оказва общност на скептично и враждебно настроени, отчуждени и капсулирани в своето личностно битие атомизирани индивиди. „Образно казано, социалната тъкан на нашето общество е разкъсана и „проядена“, тъй като хората се отнасят с недоверие помежду си и към социалните институции, те се оказват в жизнена ситуация, която всекидневно произвежда напрежение и несигурност“ (Бояджиева, 2009: 62-63).
Отличителна черта на българското аномично общество е, че лавинообразно нараства броят на индивидите, които прибягват до девиации, за да реализират своите жизнени цели. „Става дума за аномия на постоянните травматични шокове и ситуативни удари, на жизнения срив, на които са подложени мнозинството българи. Проблемът е в това, че продължителното състояние на аномия, в което се намира обществото, налага нови ценности, нормативи и правила на поведение, прокарвани от корумпиран елит, мафиотски, сенчести и криминални структури, с което се стимулира създаването на паралелни социални отношения и социален ред, който размества по необратим начин всички страни от нашия живот. Тя създава особена, специфична социокултурна среда и групови интереси, които в болшинството от случаите тласкат в различни посоки, модифицират обществените отношения и процеси, задават промени, които са в състояние да блокират успешното осъществяване на належащите реформи, задържат динамиката на трансформационните процеси, не създават необходимите и достатъчни предпоставки за устойчиво развитие.“ (Ерменов, 2013).
Авторът обръща специално внимание на факта, че постоянното състояние на аномия „стимулира“ раждането на нови вълни от девиантност и неизбежно води до притъпяване на чувствителността на обществото към нарушенията на моралните императиви. В този контекст се повишават търпимостта и толерантността към нарушенията във всички обществени области. Нещо повече, колкото по-масово разпространени са нарушенията на социално санкционираните норми, толкова по-високо е нивото на толерантност към всякакъв род нарушения.
За изграждането на общ фон на масова социална търпимост и неглижиране на девиациите допринася и широкото им отразяване в медиите, превръщането им в постоянен обект на публичния дебат. В преобладаващия случай индивидите реагират на публично обсъжданите примери за девиантност със засилваща се алиенация, което допълнително „разкъсва“ социалната тъкан на българското общество (в смисъла на Бояджиева, 2009).
Вместо порицание и осъждане, трансформиращото се българско общество развива своеобразно „социално дебелокожие“ и резистентност към социалната проблематика. Вместо повишена чувствителност се забелязва точно обратното ‒ пасивно възприемане на ръста на девиациите и засилена индиферентност към масовото погазване на социалните норми. Моралните императиви загубват санкциониращата си сила и се стига дотам, че широкото разпространение на девиациите (и превръщането на част от тях в нова нормалност) принуждава коректните индивиди да прибягват към девиантност, за да бъдат социално адаптивни и да постигат жизнените си цели (Ерменов, 2013).
Когато определени модели и жизнени стратегии придобият статус на масово разпространени модели на поведение („защото така правят всички“), те започват да се борят за своето „легитимиране“ в контекста на социалната нормалност. Формират се нови хабитуси и нови полета, в рамките на които това поведение е нормално.
„Икономиката в сянка“
Сенчестите икономически практики са типичен пример за девиантно поведение, изразяващо се в целенасочено и напълно осъзнато неспазване на законово установените норми и регулации.
В българския случай сенчестите икономически практики са специфичен вид девиантно поведение, породено от процесите на тотална смяна на отношенията на собственост и последвалото радикално преразпределение на средствата за производство (3). Сенчестите икономически практики в България, макар и да са своеобразен наследник на „втората икономика“ от времето на държавния социализъм, са обективно детерминиран продукт на радикалната трансформация на обществото и извършващата се едновременна промяна във всички основни области на социално-политическия живот (4). Съзнателните нарушения на действащите формални регулации са отличителна характеристика на началните години на българския преход, а с времето вместо да бъдат ограничени, те достигнаха нива от 42% през 2010 г. (5).
В България сенчестите икономически практики възникнаха бурно и за кратко време се превърнаха в масово разпространен модел сред предприемачите. Това дава основание да се постави логичния въпрос – след като са масово разпространени, запазват ли те статуса си на девиантност, или при определени условия се превръщат в нова „нормалност“? И във връзка с това същностно важният въпрос е как обществото се отнася към сенчестите икономически практики ‒ осъжда ли ги, порицава ли ги, или тихомълком ги одобрява и ги конституира в нови социални полета, в контекста на които тези практики са „легитимирани“ и приемливи.
Емпиричното изучаване на степента, в която индивидите се включват в сенчести икономически практики, както и изследванията на нивото на толерантност и търпимост към този тип нарушения, дават основание да се заключи, че едни и същи сенчести практики се оценяват по различен начин: от пълно отрицание до открито приемане и одобрение.
В масовото съзнание, от една страна, доминира представата за „сивата икономика“ и „сивите практики“ като нарушение на законово установените норми и правила за стопанско поведение. Но паралелно с това значителна част от населението е склонно да оправдае използването на „сиви практики“, тъй като счита, че те са компенсационни механизми за „снемане“ на пропуските и несправедливостта на съществуващите преразпределителни механизми.
Най-новите емпирични данни (2010‒2015) (6) по темата показват, че тъй като са масово разпространени, а публичното санкциониране и порицаване е по-скоро изключение, сенчестите икономически практики се оказват сред девиациите, към които населението проявява изключително висока търпимост и толерантност.
Сенчестите икономически практики са пробният камък за структурата и силата на моралните императиви в най-новото време. Не може да се каже, че такива императиви липсват, напротив, те са компонент от масовото съзнание, но санкциониращата им сила е сведена до критично ниско ниво. От санкциониращи и определящи личностното поведение на индивидите и техния съзнателен избор на жизнени стратегии моралните императиви са се трансформирали в прескриптивни, пожелателни морални предписания.
Така например, показателно за масовото съзнание от началните години на прехода в България е навлизането на клишето „гъвкав предприемач“. Гъвкавостта не е в търсенето на рационални подходи и стратегии за легитимна дейност, а в изграждането на широки мрежи, в създаването на собствените лобита и разработването на нелегитимни практики, с чиято помощ да се неглижират, омаловажат или игнорират съществуващите официални (формални) регулации и правила. Ако се върнем към предприемаческия етос от първите години на прехода, ще открием преобладаващ респект към тези, които си изградиха ореол на недосегаеми и неподвластни на официално съществуващите нормативни правила и социални норми.
Най-нови емпирични данни за нагласите и готовността на българското население към девиантно икономическо поведение и алиенация
Проведеното през октомври‒ноември 2018 г. изследване на склонността на българина към девиантно поведение хвърля светлина върху същностно важни нагласи на съвременния българин, в т. ч. нагласите за спазване на социално санкционираните норми и психологическата му готовност за включване в сенчести икономически практики. Тези нагласи, от една страна, допринасят за засилване на алиенацията между индивидите от различни социални групи, но паралелно с това изграждат много силни връзки и отношения между индивидите, споделящи една и съща девиантна субкултура.
Субектите, които осъществяват определен род сенчести практики, си изграждат общи защитни маски, с които мимикрират и чрез които поддържат статуса си на „нормални“ социални индивиди. Те осъзнават, че нарушават социалните правила, но го правят с ясното съзнание, че това е в отговор на несъвършенства на формално съществуващата правова и нормативна среда.
Цитираното изследване събра много богат емпиричен материал, но ще се ограничим до тези нагласи и оценки, които индикират готовността за участие в девиантни икономически практики, или казано по друг начин, сенчести икономически практики.
Трябва веднага да отбележим, че на декларативно ниво индивидите са склонни да заявяват уважение към институциите и държавността. Ето някои типични нагласи, които заслужават да бъдат отбелязани в тази връзка:
ü 73,9% от населението са на мнение, че институциите трябва да бъдат уважавани, тъй като те са формалните механизми за упражняване на властта и поддържането на обществен ред;
ü 76,1% са принципно съгласни, че за да функционира нормално едно общество, са необходими закони и адекватни регулации.
Така изразените нагласи изграждат общия декларативен фон, зад който мимикрират една немалка част от индивидите. Когато навлезем в детайлите, откриваме, че принципното възприемане на примата на законите не означава автоматично готовност сляпо и безропотно да се спазват законите и регулациите. По-скоро е налице декларативно съгласие, че обществото се нуждае от законодателно регулиране. Ако се вникне в конкретиката на нагласите за икономическо поведение, става ясно, че съвременният българин е силно капсулиран, воден от егоистични съображения и преследващ твърдо идеала за икономически просперитет. Що се отнася до реалната готовност да се спазват законите, тук продържавните нагласи „се пропукват“:
ü Само 31,9% от респондентите считат, че повечето закони са добре написани и са напълно приложими за реалния живот. Останалите две трети от обществото имат известни резерви;
ü 49,3% от българите не са напълно убедени, че повечето закони са добре написани и са добри за прилагане;
ü 18,8% категорично не подкрепят мнението, че преобладаващата част от законите са добре написани и са приложими за живота.
Като цяло тук смущава фактът, че само една трета от българското общество е убедена в адекватността и релевантността на законите и регулациите. Това би могло да се тълкува като латентна психологическа резистентност към законодателството и готовност да не се спазват законите (ако се прецени, че са неадекватни и нереалистични) (7).
ü Само 33,9% ‒ около една трета от населението, считат, че и най-лошият закон трябва да се спазва, тъй като е продукт на законодателната инициатива на държавата;
ü 57,1% ‒ преобладаващата част от населението, заемат средна позиция по този въпрос ‒ принципно я подкрепят, но с известни резерви, което подсказва, че тяхната психологическа готовност да спазват законите не е твърда и непоколебима;
ü 9% от респондентите са изказали мнение, че лошият закон не трябва да бъде спазван, т.е. тук прозира убедеността, че гражданинът има право да осмисли коректността на даден закон и ако прецени, че не е релевантен, може да не го спазва.
Изследването показва, че около една пета от българското общество директно изразяват нагласите си за неспазване на законите и уредбите.
Става въпрос за принципно неспазване на законите ‒ добри или лоши, това е въпрос на преценка. В случая около 20% от хората изначално са настроени да не спазват законодателството и открито заявяват това.
ü 20,9% от българите считат, че законите са за страхливите ‒ хитрите хора намират начин да ги заобиколят;
üДруги 35,4% от българите споделят подобна позиция, но я изразяват с известни резерви;
üНа другия полюс са 43,7% от българите ‒ те категорично не са съгласни с това твърдение.
Ако трябва да перефразираме, тези данни подсказват, че една пета от хората са откровени нарушители на законите и не крият това свое отношение към държавността, докато 35% изпитват известни колебания и очевидно при определени обстоятелства биха нарушили законите. Така се оказва, че около 44% е относителният дял на хората, които при каквито и да е обстоятелства биха спазили законите, тъй като ги възприемат като задължителна нормативна рамка, която има доминираща сила и поставя изисквания към поведението на гражданите. Пак в подкрепа на тези констатации са и следващите данни:
ü19,8% от българите са на мнение, че ако даден закон им пречи, е допустимо да го „заобиколят“ и да си действат, както са решили;
üС подобна опция не са съгласни до известна степен 41,3% от респондентите, а 38,9% я отхвърлят изцяло.
Спазването на законите е свързано с преценката на индивидите до каква степен биха могли да постигнат своите житейски цели ‒ краткосрочни и дългосрочни. Изследването сочи, че
üспоред 23,9% законодателството е пълно с изкуствени регулации, които пречат на хората да постигат своите цели;
ü43,9% са само до известна степен съгласни с подобно твърдение, което освен колебливост и неустойчивост на този тип нагласи загатва също така и за латентна готовност за неспазване на законите, ако индивидът прецени, че законите възпрепятстват неговото личностно и професионално развитие;
üСамо около една трета от обществото (32,2%) считат, че законите не трябва да бъдат оценявани от гледна точка на тяхната релевантност спрямо личните цели на индивида и трябва да се спазват, независимо дали помагат или пречат на индивида.
В търсене на обяснение за нереалистичността и нерелевантността на законите
ü31,8% от българите са преценили, че законодателите са силно отдалечени от реалния живот и затова създават невъзможни за прилагане закони;
üТова мнение е подкрепено и от други 47,3%, макар и с известни резерви.
Изследването откроява и друга особеност на българската народопсихология: нагласата за надхитряване на законите и държавността. Много е вероятно тази нагласа да се дължи на спецификите в развитието на българската народност.
ü28,0% от респондентите открито са заявили, че предпочитат да са от тарикатите, които не спазват законите;
üдруги 23,1% са приели да бъдат част от този тип поведение, но са си запазили опцията да не бъдат напълно съгласни с публичното вербализиране на подобен тип нагласи;
ü48,9% от обществото са изказали категорично неподкрепяне на нагласите за надхитряне на държавността и законите.
Очевидно, поне половината от българското общество споделя в откровен или латентен вид нагласата за заобикаляне на законите. Защо това е така? Отговор ни дават друг вид оценки, изразени по отношение на твърдението, че законите у нас са добри, но проблемът е, че не се прилагат еднакво към всички субекти.
ü48,9% от респондентите са категорични, че проблемът се крие точно в нееднаквото третиране на различните субекти, което създава усещане за безнаказаност, както и психологическа готовност да се нарушават законите;
üВ тази връзка, 52,9% от респондентите считат, че докато има хора, които са над законите, българите няма да имат равни шансове за развитие.
Цитираното изследване открои серия от въпроси, с които общественото мнение бе провокирано в търсене на параметрите на поведенческите модели, типични за общество в алиенация. Според данните базата за широкото разпространение на девиантно поведение в българското общество, включително и за участието в сенчести икономически практики, са нагласите за силно индивидуализиране на поведението и готовността в името на постигането на лично благо да се погазят колективните норми. Груповият етос е силно отслабен ‒ приоритет получават поведенческите модели, които дават възможност за утвърждаване на индивидуума и неговите лични цели.
Този етос перфектно се вписва в капиталистическия и неолибералния дух, които прокламират свобода на личната инициатива както в икономически, така и в духовен, политически, културен и други аспекти. Но преследването на освободеността крие много рискове, един от които е развиването на склонност към силно атомизиране и отчуждение. Отчуждението върви по всички линии. То се развива паралелно по множество оси, най-важните от които са оста „граждани ‒ институции“ и оста „индивид ‒ индивид“.
Ако се вгледаме в данните, ще видим, че обществото ни е изградено от индивиди, които се стремят да си създадат собствен свят, перфектен за тях, без да се съобразяват с последствията от това върху цялото обществото.
ü33,9% от респондентите са категорично убедени, а други 55,1% са съгласни до известна степен, че в днешно време всеки е сам за себе си и затова трябва да си изгради такъв свят, какъвто му харесва;
ü50,9% от респондентите сочат, че всеки индивид си има собствени цели и не е задължително те да съвпадат с обществено формулираните;
ü46,9% от българите считат, че обществените идеали невинаги са най-доброто за един човек, затова всеки трябва сам да реши какво е най-доброто поведение за него;
üПак в този контекст 62% са на мнение, че ако даден закон им пречи, разумното е да се намери „вратичка“ и да се действа. 56% пък са заявили, че ако могат да намерят начин да заобиколят даден закон, ще го направят.
Коментираните по-горе данни получават допълнителна конкретизация, ако бъдат „прочетени“ според основните демографски характеристики на респондентите.
Например, по отношение на твърдението „Всеки е сам за себе си. Изгради си такъв свят, какъвто на теб ти харесва“ проверката показва, че полът и възрастта не влияят статистически значимо върху посоката на изказаните оценки. Трудовият статус обаче има средно по сила влияние. Тези данни са илюстрирани във фиг. 1:
Фиг. 1. показва, че 71% от работодателите, 50% от държавните служители, 40,8% от студентите, 40% от безработните, 37,5% от самонаетите лица, 33,3% от домакините напълно споделят твърдението, че „Всеки е сам за себе си. Изгради си такъв свят, какъвто на теб ти харесва“.
Любопитни са данните и по отношение на изразеното съгласие/несъгласие с твърдението „Ако даден закон ти пречи, намираш „вратичка“ в него и си действаш“ (фиг. 2). Тук проверката показва, че статистически значимо влияние върху характера на изказаните оценки има възрастта на респондентите. Оказва се, че този тип мисловна нагласа е най-категорично разпространена сред индивидите от възрастовите групи 26-35 г. (31,3%) и 36-45 г. (29,3%), а най-нетипична е тя за по-старите поколения ‒ хората над 66-годишна възраст (5,1%). С увеличаване на възрастта се увеличават и относителните дялове на лицата, които не са съгласни с подобно твърдение, т.е. те не го възприемат като диспозиция за евентуално поведение.
Фиг. 3 представя пример за влиянието на пола на респондентите върху изказаните от тях оценки. Такова е положението по отношение на твърдението „Ако мога да намеря начин да заобиколя закон или друг законов акт, който ми пречи, ще го направя“. Макар че и тук стойностите индикират по-скоро средна по сила значимост, все пак тя е налице и не трябва да се игнорира. Както става ясно, мъжете два пъти по-често от жените са носители на нагласата да заобиколят закон или наредба, ако тя им пречи да си постигнат целите:
В контекста на представените данни не е учудващо, че общо 75% от респондентите са заявили, че „с честност и труд не могат да се изкарат много пари“, а 96% са посочили, че икономиката в сянка е „най-бързият начин да се изкарат повече пари“. 86% са преценили, че икономиката в сянка е нужна на съвременните общества, тъй като „законодателството е тромаво и пречи на активните индивиди“.
В заключение
Представените данни позволяват да се направи изводът, че около една трета от българското общество са ревностни пазители на държавността и при всички други условия са готови да спазват законите. Останалите възприемат реалността прагматично и правят много сериозна преоценка на законодателната рамка. Около една пета от хората откровено и без каквото и да е завоалиране изразяват своето неодобрение на законите и стъпвайки на това свое принципно несъгласие, считат за приемливо да ги нарушават и неглежират. С други думи, тази една пета българи директно признават факта, че в своето икономическо поведение се придържат към девиантни модели. Други около 35-40% също са под въпрос ‒ техните нагласи не са стабилни и не са ясно вербализирани: в тях се съдържат елементи на колебание и несигурност, под които прозира риск от попадане в капаните на сенчестото икономическо поведение.
Очертаващите се констатации са, че в трансформиращото се българско общество, в отговор на аномичната ситуация, се наблюдават типични модели на поведение, в което условно се разграничават осем категории: конформисти, иноватори, ритуалисти, оттеглящи се, бунтари, максимизатори, неутрализатори, алтернатори.
Основните фактори, които определят принадлежността на индивидите към един или друг поведенчески модел, са: трудовият статус, доходите, наличието на постоянна заетост, възрастта и структурата на домакинствата. Колкото по-несигурни и непостоянни са заетостта и доходите на индивида, толкова по-голяма е вероятността той да използва модели от типа ритуалисти, оттеглящи се и бунтари.
По-младите и средните възрастови групи са в по-висока степен носители на поведенческия модел на бунтарите, докато с напредването на възрастта се увеличават дяловете на ритуалистите и оттеглящите се.
Максимизатори, иноватори, неутрализатори и алтернатори се срещат най-вече сред индивидите със средни и по-високи доходи, с едночленни или многочленни семейства, с постоянна заетост и работа на повече от едно място. По-младите лица интернализират най-вече модела на максимизаторите и иноваторите, докато средните и по-високите възрасти използват моделите на неутрализаторите и алтернаторите.
Получените данни корелират позитивно и с други тип оценки, събрани при настоящото изследване. В опита да се оцени силата на солидарните връзки между различните страти (8) в българското общество, респондентите бяха помолени да споделят дали според тях успехът в живота се измерва с това човек да е създал нещо ново и ценно, полезно за цялото общество. Тази нагласа се споделя от 50,2% от българите.
Респондентите бяха провокирани също така да оценят какви цели си поставят хората в съвременното българско общество. Идеята бе да се прецени дали си поставят други цели, различни от материалните, или преследването на материалния успех е детерминанта за поведението на преобладаващата част от хората. Получените данни сочат, че според 81,1% от респондентите една много малка част от хората си поставят цели, различни от материалните.
Тази оценка е изключително важна и не бива да се пренебрегва – тя подсказва, че в българското общество доминират нагласите за асоцииране на успеха с постигането на материално благополучие. Подобен тип нагласи са типични за американското общество от 60-те години на миналия век и до днешни дни, буржоазните общества с либерален тип управление на икономиката. И тъй като българското общество вече 30 години „успешно“ крачи по пътя към своето буржоазно развитие, никак не е чудно, че индивидуалистичните нагласи, свързани с откровеното преследване на материалния успех, излизат на преден план.
Проблемът обаче е, че там, където се преследват материални облаги, социалната спойка се изпарява. Тя е неприсъща за капиталистическите общества, тъй като по дефиниция те се отличават с висока степен на алиенация.
Тук обаче има един парадокс, който трябва да бъде взет под внимание: колкото по-силно развити са капиталистическите индустриални отношения, толкова в по-висока степен се развиват механизмите за социална солидарност и проява на загриженост за отделния индивид. Пример за това са политиките за корпоративна социална отговорност. В най-силно развитите световни икономики могат да бъдат намерени множество примери за реално прилагане на корпоративно социално поведение, чрез което отчуждението на работника от труда и капитала се минимизира.
В българското общество също могат да се намерят примери за корпоративно социално отговорно поведение, но те са по-скоро изключение, отколкото правило. Затова би било коректно да се обобщи, че към настоящия момент развитието на индустриалните отношения не предполага ярко обособяване на солидарността и общностните връзки. Те са силно редуцирани и сведени до абсолютния си минимум, като обществото е силно атомизирано, разслоено и разделено.
Аномията на българското общество е дълбока и все още доминираща. Всичко това създава обективни предпоставки за развитие на нагласи за отчуждение – както на ниво индивиди, така и на ниво отношение към държавността и нейните институции.
Тази среда, от своя страна, е крайно благоприятна за възникване и упорито „възпроизвеждане“ на сенчести икономически практики. Показателен е фактът, че само 15,3% от населеното считат, че постигането на целите, които човек си е поставил, трябва да става само с легитимни средства, останалите 85% от населението в една или друга степен споделят убеждението, че еднакво позволени и приемливи са както легитимните, така и нелегитимните средства. Тези убеждения населението обвързва с несъвършенствата в законодателната рамка, дефинираща икономическото поведение, а също и с избирателното прилагане на законодателството спрямо поведението на стопанските субекти, създаването на политически чадъри и покровителства, провокиращи възникването на сенчести икономически практики.
Изследването показа, че близо 80% от населението клонят (в по-висока или по-ниска степен) към приоритизиране на откровена индивидуалистична нагласа, поставяйки собствените си интереси над интересите на обществото. 27% от населението откровено споделят, че живеят в своя собствена вселена и нищо друго не ги интересува.
Всички тези данни са повод да се замислим. Очевидно, социалната спойка в съвременното българско общество е силно изтъняла. Поради това българинът не счита за необходимо да отделя средства за социално осигуряване, защото не желае с неговите средства да се облагодетелства някой друг, социално по-слаб. Не го интересуват проблемите и болките на другия. Възприема държавността като субект, възпрепятстващ индивидуалното му развитие, а на законите гледа като на обективно съществуваща реалност, която е добре да бъде „заобиколена“.
Социалността отстъпва място на атомизирането и капсулирането на индивида. Отчуждението се оказва спасителният остров, в който търсят спасение както преуспяващите, така и социално слабите. Докато първите се обграждат с комфорт и привидно спокойствие, гарантирани им от финансови средства, вторите вегетират и съществуват на ръба на оцеляването. Така обществото се оказва във все по-висока степен разделено и отчуждено.
В състоянието на алиенация широко развитие получават субкултурите и девиантните групи, които изместват социалната солидарност в рамките на цялото общество. В основата на алиенацията е различното място в системата от индустриални отношения и различният достъп до капитали, средства за производство и възможности за упражняване на власт.
В смисъла на Бурдийо, в съвременното българско общество съществуват множество различни социални полета и хабитуси, с различаващи се ценности и цели, със специфични средства за постигане на тези цели и различни очаквания и представи за това, което схващат като успех. Тези нагласи се подсилват от споделяното от 47,1% от населението убеждение, че обществените идеали невинаги са добри за всички индивиди. Затова всеки сам трябва да прецени какво е най-добре за него. И тъй като човекът е обществено същество, т.е. има нужда от споделеност и приобщеност към социална група, дори и в състояние на ярко изразена алиенация, индивидът търси своите социални маркери, припознава ги в поведението на индивиди, имащи сходни нагласи и убеждения, намиращи се в аналогични житейски ситуации и изповядващи сходни житейски философии.
Затова би могло да се заключи, че съвременното българско общество е общество на дълбоко алиенирани, паралелно съ-съществуващи социални групи, общото между които е стремежът им за преуспяване в материално отношение и просперитет във финансов и властови аспект.
Бележки
(1) Девиантен – отклонен, извън нормата.
(2) Аномия (от гръцки, а ‒ отрицателна частица, и nómos ‒ закон; нарушаване на закона) ‒ състояние на обществена система, при което моралните и традиционните норми, законите и правното регулиране, обичайните правила за обществено поведение отслабват своето действие. Голяма маса от хора и групи, общности и институции не се съобразяват с тях, нарушават ги. Пренебрегва се принципът на солидарност и се преминава към принципа на силата и бруталността. Искат се права и облаги, като се пренебрегват обществените задължения и дългът. Индивидуализмът и егоизмът в масовото обществено поведение надделяват над колективизма и чувството за интегрираност и социална принадлежност. Така в обществото като цяло се натрупва рискова маса на конфликтност и деструктивност, то загубва своето равновесие и устойчивост, влиза се в спирала на обществена криза (Мирчев, Аномията. http://assa-m.com/sociologia32.php).
(3) Възникналото в резултат на това предприемачество изработва своите морални императиви „в движение“ ‒ старите морални норми се оказаха нерелевантни на променените реалности, затова в динамичен порядък бяха изковани новите морални норми. Предназначението им е да отразят същността на предприемачеството и да направят възможно успешното функциониране на новите стопански субекти. И точно тук се явяват сериозните проблеми, защото една немалка част от новопроходилите предприемачи схванаха свободата на пазара като липса на правила и ограничения, съответно техният предприемачески етос оправдава използването на нелегитимни средства за постигане на целите. Логичен резултат от това е възникването на нелоялна конкуренция като типична характеристика на трансформиращата се българска икономика.
(4) Изследователите на българския преход отбелязват изрично, че специфична черта на трансформацията на българското общество е извършване на едновременни радикални промени във всички основни области на социално-икономическия живот. Преходът се изразява основно в смяна на отношенията на собственост, което води до промяна на типа на обществените връзки и структури, както и в промяна на представите за солидарността (в смисъла на Дюркем). Органичната солидарност е заменена от механична солидарност, базираща се на нов тип отношения и по-слаба социална кохезия, а икономическият опит на индивидуално ниво (от времето на държавния капитализъм) служи като база за развитие на мрежите от втори и трети вид (в т. ч. за развитие на неформалните практики в икономиката). По този въпрос по-детайлно виж Спасова, 2013: 75-76.
(5) По данни от националното представително изследване сред работодателите в България (2010 г.), реализирано по проект „Ограничаване и превенция на неформалната икономика“, изпълнен от Асоциация на индустриалния капитал в България.
(6) Имат се предвид емпиричните данни от серията социологически изследвания, реализирани по проект „Ограничаване и превенция на неформалната икономика“ (2010 ‒ 2015г.) Проектът е реализиран от Асоциация на индустриалния капитал в България, а създаденият в рамките на проекта Национален център „Икономика на светло“ функционира като устойчива институционална структура, провежда ежегоден мониторинг на основни показатели за обхвата и проявите на неформалната (в частност, „сивата“) икономика в България и на тази основа ежегодно изчислява композитен индекс „Икономика на светло“.
(7) Подобни са наблюденията от проведените изследвания в рамките на проект "Ограничаване и превенция на неформалната икономика", реализиран от АИКБ в партньорство с КНСБ. Изследванията сред работодателите от страната показват, че работодателите са склонни във висока степен да диференцират своето отношение към законодателната уредба. Те считат за напълно нормално и приемливо да правят оценка на релевантността на законите и в случай, че тези закони са неадекватни, тяхното неспазване се възприема като нормално и приемливо.
(8) Социална общност, дефинирана по определени критерии
Бек, У. (2013) Рисковото общество. По пътя към една друга модерност, Изд. Критика и хуманизъм.
Бояджиева, П. (2009) Доверието – невидимата ос на обществото. В: Европейските ценности в днешното българско общество. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, стр. 31-64.
Златанова, В. (2013) Механизми за „научаване“ на девиантно поведение. В: Социализация и девиантно поведение. Съставител и редактор: проф. дсн. В. Златанова, http://www.omda.bg/page.php? IDMenu=408&IDLang=1.
Коев, К. (2009) Ценностни трансформации и преживявания на несигурността. В: Европейските ценности в днешното българско общество. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, стр. 65-84.
Лиотар, Жан-Франсоа (1996) Постмодерната ситуация. София.
Мирчев, М. Аномията. http://assa-m.com/sociologia32.php.
Спасова, Л. (2012) Девиантното поведение като хабитус. В: Социология и икономика, бр. 3/2012, с. 71-84.
Ченгелова, Е. (2014) Икономика в сянка. Холистичен подход за емпирично изучаване и актуални измервания, Изд. „Фабер“, ISBN 978-619-00-0062-4, с. 595.
Merton, Robert K. (1964) Social Theory and Social Structure. New York: Free Press.
Messner, Steven (1988) ‗Merton‘s – Social Structure and Anomie‖: The Road Not Taken‘, Deviant Behavior 9(1): 33-53.
Messner, Steven F. and Richard Rosenfeld (1994) Crime and the American Dream. New York: Wadsworth Publishing Company.
Murphy, D., & Robinson, M. (2008). The Maximizer: clarifying Merton’s theories of anomie and strain. Theoretical Criminology, 12(4), 501. DOI: 10.1177/1362480608097154 (ISSN: 1362-4806) [Nov 2008]
Passas, Nikos (2005) Lawful but Awful: – Legal Corporate Crimes‘‘‘, The Journal of Socio-economics 34(6): 771–86.
Schoepfer, A., N. (2006) Piquero Exploring white-collar crime and the American dream: A partial test of institutional anomie theory. In: Journal of Criminal Justice. 227-235.
Sykes, Gresham and David Matza (1958) Techniques of Neutralization‘, American Sociological Review 22: 664–70.
