ИЗГУБЕНАТА ЕВРОПА

0
150

 

 Сергей Станишев е председател на Партията на европейските социалисти.

 

  Обичам разговорите с хората в БСП. Заради искреността им. На последния конгрес на партията десетки наши членове ме питаха притеснено: „Какво ще я правим Европата?“ „Ще я спасявяме!“, отговарях им аз. И тогава се изпречи още един въпрос. Убийствен заради точността и навременността си. Но най-вече заради същността си. Зададе ми го бай Георги, сигурно сред най-възрастните ни делегати. На тръгване от НДК, в асансьора. „Другарю Станишев, защо тук никой не дебатира опасността от война? Аз помня какво беше след нея. И си мислех, че никога повече няма да имам повод да се плаша от нея тук, у дома. За един живот една война стига!“ Заради неговия въпрос написах тази статия.

 

 

 

 Когато Европа избра мира

 Преди по-малко от един човешки живот Старият континент бе в руини. Войната беше опустошила съдби, бъдеще, доверие – между човеци и държави. Беше дала път на омразата, стените и разделението.

 И точно тогава Европа избра мира, избра Обединението. Тя тръгна от идеята на Стария континент никога повече да няма война. А за да няма, първата най-важна задача беше ликвидиране на фашистките и нацистките идеологии, винаги водещи до насилие, произвол и войни. Впоследствие тази идея за Европа се разви по посока на взаимна помощ и благоденствие на всички страни-членки на ЕС. Обединена Европа, която да бъде уютен, светъл дом за своите обитатели.

 Чудото на социалдемократическия консенсус срещу господството на пазара

И Европа стана такъв дом. Няколко поколения хранеха надеждата, че войната е забравена, че децата занапред ще живеят много по-добре от родителите си, че мирът, носещ просперитет и бъдеще, е единственият възможен начин на живеене мажду Ламанша и Урал.

Бащите на европейската идея я създадоха като съюз за търговия и икономически растеж, но именно левицата постави в центъра човешкото добруване – солидарността и справедливото разпределение на благата.

 Ние, социалистите, изградихме обединена Европа в следвоенните десетилетия. Неслучайно историците формулираха концепцията за „социалдемократическия консенсус“, породил днешна Европа. Ние я създадохме, стъпвайки върху нашите базисни ценности, формулирани от френските революционери: Свобода, Равенство, Братство.

 Известно време класическата десница беше наш партньор в този градеж. Тя прие социалдемокретическия консенсус и това послужи за основа на успешното развитие на Европа.

 В последните десетилетия обаче класическата десница се обърна срещу този градеж, избра господството на пазара и започна да разрушава:

• Десницата подмени Свободата с подчинението на човека на „изискванията на финансовите пазари“. Според десницата не икономиката съществува, за да обслужва човека, а точно обратното – човекът съществува, за да обслужва, дори не икономиката, а финансовата сфера. Това гарантира, че всяко следващо поколение ще живее по-зле от родителите си. Не приемаме тази подмяна.

• Десницата подмени Равенството с възстановяване на феодални отношения на неравенство. Разликата в доходите е нечувана, поне от края на ХIХ век насам. Свръхбогатите не връщат нищо в общността, защото им е дадена възможността да не плащат данъци изобщо, криейки се зад офшорни фирми. Същите тези свръхбогати са превзели големи територии от политиката и така изработват закони и политики единствено в своя полза. В това време крайната десница лансира идеи, които да разделят хората на национален, верски и етнически признак – да възродят ксенофобските идеологии, според които някои са „по-равни“ от другите.

• Десницата зачеркна Братството. Именно чувството за братство породи политиките на солидарност, довели до онова благополучие на гражданите на Европа, което беше пречупено от десните политики на затягане на коланите. Докато обаче гражданите послушно затягаха, свръхбогатите съвсем развързаха своите. Именно ликвидирането на Братството доведе до световната криза отпреди десет години; и в момента подготвя следващата.

 Зимата на нашето недеволство – Брекзит, „жълтите жилетки“ и други метафори

 Зейнаха огромни неравенства. Миналата седмица в Брюксел изпълнителният директор на Световната банка Кристалина Георгиева заяви, че пропастта между бедни и богати в ЕС е нараснала за 15 години с над 70 процента: 10% от най-бедните граждани на Европа са обеднели с още      7%, а 10-те % най-заможни са станали с 66% по-богати. По данни на неправителствената организация „Оксфам“, която се занимава с проблемите на бедността, разликата между бедни и богати расте бързо в целия свят. Според „Оксфам“ 42-те най-богати семейства в света разполагат с такива ресурси, каквито притежават общо 3,7-те милиарда най-бедни хора на планетата. 1% от хората по света държат 82% от световното богатство, сочи друг доклад на организацията.

Пуснатият от клетката капитализъм превърна икономиката в господство на пазара. Европейските институции, доминирани от десетилетия от ЕНП, се подчиниха на финансовия капитал, застанаха на страната на големите компании и парите и загубиха доверието на европейците.  Европа забуксува на скорости, без перспектива и без лидерство.

 Великобритания подаде молба за развод, французите облякоха жълти жилетки, държави се обявиха срещу двойния стандарт на храните и в политиката, за милиони европейци ЕС вече не е хапче срещу бедността и нищетата, а младежите в Европа са най-многобройната армия от безработни.

 Оцеляването на Европа vs. оцеляването на десницата

 Европа стигна дотук. И не е нужно да ви цитирам Милан Кундера, Марио Варгас Льоса, Орхан Памук и останалите интелектуалци, които написаха писмо „Сражавайте се за Европа или разрушителите ще я унищожат“.

 Идеята за Европа наистина е в опасност.

 Ние, от левицата, също имаме своите грешки. Във времето, в което имахме мнозинство в Европейския съвет, не успяхме да пренесем социал­ния модел от национално на европейско ниво. Последните десетилетия под диктата на ЕНП изгубихме Социална Европа. Борихме се за социални политики, но не успяхме да постигнем достатъчно. Затова и напуснахме голямата коалиция в ЕП. Нашите различия са толкова фундаментални и радикални, че само в битка за идеи и ценности на избори можем да докажем правотата си.

 Времето е разделно. Досега класическата десница държеше на карта и успя да срине благоденствието на европейските граждани. Сега на рулетката е самата идея за Обединена Европа. Заради странен залог – оцеляването на европейската десница.

 След десетилетия царуване на статуквото, няма как сега Вебер и ЕНП да пропагандират промяната. Новото при тях е коалицията.

 Във властта на всяка цена

 За да остане в управлението на Европа, десницата прегърна национализма. На практика те вече са едно и също – ЕНП отглежда лидерите на модерното робство като Орбан, гради мостове към Салвини, а според председателя на ЕП Антонио Таяни, Далмация е част от Италия.

Развързана и позиционирана, крайната десница вече се прицелва в сърцето на европейската идея. Вместо общ дом, националистите предлагат разпадането на обединена Европа на национални държави, гледащи се изпод вежди през граници, опасани със стени и телени мрежи. А вътре във всяка страна, в която са стигнали до властта, крайнодесните градят феодални обществени отношения, по всичко противоречащи на нашата Европа.

 Както винаги в такива случаи, присъствието на крайната десница в управлението води до политики на ксенофобия, расизъм и омраза към различните. И в България, и в други страни виждаме как партии-членки на ЕНП активно подпомагат крайната десница в подриването на самите основи на европейския начин на живот. Целта на десните и на крайнодесните е ясна: не възстановяване на Европа, а победата над левите и социалистите, с цената на разрушаване на Европа.

 Ако се построи къща на щастието, най-голямото помещение ще е чакалнята

 Точно така звучат обещанията на националистите – продавачи на щастие, основано на носталгия по несбъднато славно минало, клетви по настоящето и оградено от стени и национализми бъдеще. Гарнирано с всеядността на ЕНП на изборите.

 Тази коалиция продава захарен памук и резервирани места в чакалнята. А за страни като България – специални мерки – за чакалнята на чакалнята – и в Шенген, и в Еврозоната.

 Проблемът е, че след чакалнята ще дойдат оградите, след оградите – напреженията между държавите, а после крачката до война – търговска, религиозна, ценностна или междуетническа – е твърде малка.

Не съм си представял, че в ХХI век война в Европа е възможна. Но както е видно, въпросът на бай Георги е напълно резонен.

 Мисията на левицата – септември ще бъде май!

Не защото ще свалим Рая на земята.

 Ние, социалистите, изградихме онази мирна и благоденстваща Европа, която днешната десница разруши. Наша е отговорността, наша е задачата да не допуснем разделение, а да започнем възстановяването на нашата Европа. А когато започнем, надяваме се и други да започнат да се включват в това общо дело.

 Ние, европейските социалисти, най-автентично можем да водим тази битка на страната на гражданите. Трябва да изпълним своята историческа мисия както в Европа, така и в България, като останем единни и обединени от ценностите си. От едната страна на барикадата сме – с идеята за Европа, с желанията и правата на гражданите ѝ, със справедливостта, солидарността и надеждата. От другата страна са онези, които работят за разгръщане на национания егоизъм, разделението и популизма, разчитащ на лесните решения, лъжите и страховете.

 Влезем ли на полето на идеите с ясни, мощни послания, ценности и политики, ние няма да допуснем да се случи широко рекламираният предстоящ триумф на национализма. Нашето движение е родината на идеите за по-добро бъдеще; и ние ще можем да победим на изборите, ако отново започнем да назоваваме нещата със собствените им имена. Експлоатацията да бъде наречена експлоатация, войнолюбието – войнолюбие, омразата – омраза, бедността – бедност, беззаконието – беззаконие.

 Задълго сърцето на политиката – идеите – беше спряло да бие. Точно липсата на идеи и изтласкването на гражданите вън от политиката доведе както до сегашните кризи, така и до недоверието на хората към управляващите елити. Свърши ерата на „деидеологизацията“; напротив, наблюдаваме бурното възраждане на идеологическото мислене. Хората искат идеи за бъдещето и най-вече – за своето бъдеще.

 Нашата мисия на евровота през май ще бъде не само да се сражаваме, а да се борим да възстановим нашата Европа. Върнем ли се там, откъдето тръгнахме преди столетие и половина – на територията на идеите – ние не само ще спечелим изборите. Напълно е възможно в следващия ЕП прогресивното мнозинство около левицата да излъчи следващия председател на ЕК и той да се нарича Франс Тимерманс.

 Затова на предстоящия конгрес в Мадрид Партията на европейските социалисти ще приеме свой изборен манифест. Чрез него искаме да кажем ясно, че е време да минем от защита към отстояване на правата на работещите. Акцентът в документа е върху Европа на равенството и справедливостта.

Неравенството трябва да бъде драстично намалено, а концентрацията на блага и имущества в ръцете на малцина привилигировани да бъде спряна. Имаме задължение да защитаваме хората, ако се разболеят, загубят работата си, страдат от увреждания или изпаднат в трудно положение. Хората от всички възрасти имат право да работят и да живеят достойно. Справянето с безработицата и социалното изключване трябва да става колективно, а не поотделно, като отделни слаби страни. Необходимо е да се спазва принципът за равно заплащане за равен труд на едно и също място. Всички работници да имат еднакви права: да няма работа без договор, да няма работа без справедливо възнаграждение, а договорите за нулеви часове и фиктивна самонаетост да се забранят. Ще се борим за достойни минимални заплати в цяла Европа. Ние искаме силен Европейски орган по труда, оправомощен да се бори със социалния дъмпинг и да осигурява справедлива трудова мобилност в целия ЕС.

 Защо ЕС е важен за България – дезертъорството на посланията на национализма

 В предстоящата предизборна кампания ще се наслушаме на антиевропейска реторика. Ще чуваме колко лош и ненужен е ЕС, колко отдалечени и ненужни са институциите му, с какви двойни стандарти разполага, колко безсмислени са високите заплати на 751 европейски депутати, а след Брекзит малко по-малко.

 Не, уважаеми читателю, изборите през май няма да са за това. Изборите ще са, за да си отговорим с „да“ или с „не“ на следното:

 1. Искаме ли Съюз, или отделни и слаби държави, сами в света?

2. Искаме ли разделение, противопоставяне и модерни войни?

3. Искаме ли стени, модерно робство и неофашизъм?

4. Искаме ли Съюз на солидарност и справедливост, или мозайка от държави, в която големите и силните ще мачкат слабите, т.е – разделените?

5. Искаме ли да се чува гласът на България наравно с другите, или пък ще оставим големите да определят политиката спрямо собствените им интереси?

6. Искаме ли европейска солидарност при еврофондове, охрана на границата, споразумение с Турция, мигрантите, двойните стандарти?

7. Искаме ли четирите си свободи на движение или ще оставим правото на труд в страни от ЕС да бъде все по-застрашено?

8. Искаме ли България да остане периферия по география, но и по политика?

9. Искаме ли да сме най-бедната държава в ЕС, с най-достоверните и големи неравенства – между мъже и жени, между региони и градове, между държава и ЕС?

10. Искаме ли българските управляващи да се крият зад „началниците в Брюксел“ всеки път, когато им изнася, но страната да върви напред, или ще ги оставим ароганто да ни обясняват, че имаме „усещане“ за корупция, бедност и липса на перспектива.

11. Искаме ли българските псевдопатриоти да ни учат на морал и що е то предателство на националните интереси, или искаме някой, който последователно и трудно отстоява европейското настояще и бъдеще на страната?

 За разумните българи дори не е необходим подобен тест. Според проучванията мнозинството от нашите сънародници искат България да бъде равностоен член на ЕС, такъв, какъвто беше замислен от основателите му.

 Глас за управляващото мнозинство у нас е гаранция за обратното. Има опасност и част от смислените партии в България да се изкушат от подобни антиевропейски модерни послания. На всички тях искам да кажа, че битката на тези избори ще е именно за ценности.

Пазенето на националния интерес изисква пълноправното и авторитетно членство на страната ни в Европейския съюз. Но ЕС на солидарността, справедливостта и на новия социалдемократически консенсус.

 Партията на европейските социалисти е готова да предложи този нов обществен договор за Европа.

Ако бях днес на 18 години, щях да имам една мечта…

 Нужно ли е да припомням, че постиженията, с които толкова се гордеем днес – осемчасовият работен ден, свободата на медиите, стачките, всеобщото право на глас, безплатното образование и т.н. – не са дар от Бога, нито от просветената десница. Постигнати са в резултат на дългогодишните борби на леви партии и движения. Благодарение на левите политики милиони хора се спасиха от нищетата, унижението и дискриминацията. Тъкмо прилагането в действителността на левите идеи позволи на гражданите да живеят несравнимо по-добре от предшествениците си.

 Аз съм живял и в друго време, и затова искам да кажа на днешните младежи: нищо в живота не ни е дадено завинаги. За да се изгради свободен мирен свят, се изисква време, големи усилия и саможертви на цели поколения. Затова го има на толкова малко места по света. Да се разруши такъв свят, е много лесно. Нужен е само един кратък момент.

 Затова не вярвайте на тези, които ви казват, че Европейският съюз е само лозунги, началници, процедури и регламенти. Съюзът е гарант, че свободата, достойнството, демокрацията, солидарността и справедливостта вече не са само мечта, а ежедневна реалност.

Навремето бащите на ЕС не са предвиждали множество скорости и напускания. Те просто са вложили цялата си вяра в единството на Европа.

Така че, защо да губим вяра в смисъла на единството днес? Само защото стана реалност за нас ли? Или защото ни омръзна, или се изморихме от него?

 Каква е моята мечта ли?

 Ако съм на 18 и имам възможностите на днешните младежи, на първо място… не бих се отказал от тях. Бих избрал да живея в мир, предвидимост и просперитет.

 Бих учил, мечтал, работил, пътувал, обичал навсякъде по Стария континент.

 Бих отстоявал идеите на Европа, за да знам, че един ден моите деца ще имат повече от мен – шансове, пари и мечти.

 Бих подкрепил не политическите разводи и браковете по сметка между партиите, а искреното желание за членство в общността на различни държави, започвайки от Балканите.

 Бих поровил в интернет за платформите на общите кандидати в предстоящата битка. Ей така, за да знам, че този път няма да направят избор без мен.

 Бих слушал аргументи. Но не посипани с патината на миналото, разделящи и противопоставящи. Бих искал да гледам в бъдещето.

 И бих гласувал – едно парче в YouTube време…

 И да, ако бях на 18, щях да кажа на бай Георги, че не искам дори спомена за една война в живота си! Пък бил той покрит и с най-светещия ореол на националпопулизма!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук