СЛЕД КРЪСТОПЪТНАТА 2016-А НАКЪДЕ?

0
253

 

Борис Попиванов е доктор по политология, доцент, преподавател във Философския факултет на СУ Св. Климент Охридски. Научните му интереси са в областта на политическите идеологии, теория на гражданството, младежките изследвания.

Изтеклата година се превръща в символ на края на либералната геополитическа утопия и на идеите за безалтернативност на днешния световен ред, основан на неолибералната икономика, Вашингтонския консенсус и едностранната доминация на една глобална свръхсила


Едно от малкото почти консенсусни твърдения за отминалата 2016 г. е, че това беше повратна, кръстопътна година за света, Европа и България. Под различна форма подобно признание направиха и „законодателите на политологичната мода“ в наши дни. Хенри Кисинджър изрично подчерта факта на завръщането на Русия на сцената и изпъкващата сега необходимост от световен ред, основан на баланси и сътрудничество. Збигнев Бжежински заговори за „глобално пренареждане“ и заяви, че САЩ „вече не са глобална имперска сила“. Франсис Фукуяма видя края на една епоха, в която Америка е символизирала демокрацията за хората, живеещи при авторитарни и корумпирани режими, и нещо повече, оповести, че „демократичната част“ от нашите политически системи драматично се надига срещу „либералната част“.

При повратни моменти коментаторите често прибягват до аналогии, за да откроят значението на изследвания обект. Сравнението с 1989 г. някак се натрапи на вниманието от само себе си.

Годината, в която беше съборена Стената, беляза не просто края на Източния блок, Студената война и двуполюсния свят, но и края на съветската комунистическа утопия. В края на 80-те добиха необратимост процеси на отхвърляне на системата на реалния социализъм, стартирали години по-рано и завършили през следващите две години с официалния разпад на Съветския съюз и снемането на червеното знаме със сърпа и чука от Кремъл. 1989 г. кулминира и осмисли пътя, извървян от 1985 г. до 1991 г. По аналогичен начин процесите на зараждане на многополюсен свят набираха сила през новия век, а през 2016 г. добиха необратимост, макар да е ясно, че за пълноценното им разгръщане ще са необходими още години.

През 1989 г. „нежната революция“, площад „Тянанмън“ и остров Малта изпъкнаха като символи на промяната. През 2016 г. в такива глобално значими символи имат шанс да се превърнат Брекзит, Доналд Тръмп и Южнокитайско море. „Завършекът“ на 2016 г. още не е дошъл, но усещането за настъпил „обрат“ в световното развитие е масово. Изтеклата година започва да символизира края на либералната геополитическа утопия, на идеите за „край на историята“ и за безалтернативно властване на един световен ред, основан на неолибералната икономика, Вашингтонския консенсус и едностранна доминация на една глобална свръхсила.

2016 г. по своеобразен начин
„преоценява“ тълкуването на промяната от 1989 г.

В края на ХХ в. Съединените щати с правото на силния бомбардираха европейска страна. Русия не беше в състояние да противодейства; изявлението на президента Елцин „Мы Косово не дадим!“ увисна във въздуха.

През 2016 г. не е необходимо президентът Путин да декларира „Мы Крым не дадим!“ В Русия няма влиятелни политически сили, които да застанат зад обратната теза, а в международен план ситуацията може да бъде оспорвана, но не и променена.

Сирия е още по-точен пример. Преди три години проблемът за бъдещето на сирийския конфликт се свеждаше до това дали САЩ ще решат едностранно да нанесат военен удар, или ще се въздържат. Днес САЩ останаха встрани от ключов етап в развитието на конфликта.

През 1989 г. се раждаше еднополюсният свят; през 2016 г. – многополюсния. Ясно е, че и в двата случая това не може да протече безболезнено. Но именно последиците от тези два глобални кръстопътя ни позволяват да видим разликите.

През 1989 г. като че ли беше ясно накъде ще се поеме след кръстопътя. Малко или много, основните геополитически играчи показаха склонност да се съобразят с Америка. Не просто комунистите, но и по-умерените леви отстъпваха в безредие, пометени от всеобщата вяра в пазара, дерегулацията и частната инициатива. В левицата виждаха анахронизъм. Такива „пережитки прошлого“ впрочем се откриваха и в наследниците на бившите комунистически партии от рухналия Източен блок, за които се смяташе, че по чисто биологически причини много бързо ще изчезнат.

В социалните науки се възцари парадигмата на транзитологията, настояваща, че всички страни в преход вървят към едно и също състояние на либерална демокрация по един и същи маршрут и с едни и същи стъпки. Някои просто ще постигнат „либералния рай“ по-скоро, а други ще се забавят, но не по някакви нацио­нално специфични причини, а заради „скелетите“ в комунистическия им гардероб. Европа ще се интегрира все повече и повече, границите ще падат, националните стереотипи ще се рушат, индивидът ще победи традицията. Изборът от кръстопътя на 1989 г., общо взето, бе почти предопределен.

През 2016 г. решение не беше взето. Просто проблемът, че светът се намира пред промяна, която не може да бъде спряна, бе осъзнат. Но в каква посока ще бъдат търсени изходите, се оказа наследство, отстъпено на следващата година. Сами можем да се убедим, че повечето ярки събития на 2016 г., като Брекзита и избора на Тръмп, както и да бъдат оценявани, каквито и мотиви да откриваме за тях, носеха предимно разрушителен характер, защото разбиваха едно ненавиждано от мнозина статукво, без да го преобразуват в промислена и дългосрочно обнадеждаваща алтернатива. След Брекзит британското общество не е по-сигурно отпреди – дори за онези, гласували на референдума за напускане. След президентските избори американското общество не е по-уверено в бъдещето – дори за онези, избрали Тръмп.

Да припомним две събития, натоварени предварително с големи очаквания – срещите на върха на НАТО във Варшава от 7–8 юли 2016 г. и на Европейския съюз в Братислава от 15 септември с.г.

Усети се разлом вътре в рамките на НАТО, отчасти поощряван и от послания в президентската кампания в САЩ. Водещ кандидат като Тръмп недвусмислено изрази съмнения в смисъла на бъдещ ангажимент на Америка към европейската сигурност. Сред европейските членки на Пакта противоречията растяха, предимно по повод на Русия.

Срещата във Варшава трябваше да оповести нова стратегия, базирана на растяща концентрация на военни сили на Източния фланг и улеснена процедура при стартиране на военни операции. Резултатът бе, в добрия случай, половинчат. Държавите членки едва можаха да се договорят за квотите в новите „източни“ батальони. Черноморската флотилия, ръстът във военните бюджети, ядрената стратегия останаха на заден план с обещанието, че „конкретен план“ ще бъде предложен наесен. След опита за преврат в Турция „черноморското“ направление дори стана още по-съмнително като реализация, поне до края на годината. А единната декларация спрямо Русия не прикри изявленията от френска и германска страна, че не виждат в Русия нито заплаха, нито враг. Така се засили впечатлението, че промените имат за цел единствено да удовлетворят претенциите на Полша и Прибалтийските страни и не срещат особен ентусиазъм извън тях. НАТО се озова на прага на криза на своята идентичност.

Срещата на върха на ЕС в Братислава бе очаквана с голямо напрежение, защото се предполагаше, че тя ще бъде повратна точка и ще открие пътя било към консолидиране на ЕС, било към центробежни процеси. Получи се компромисен вариант, който отлага решенията, но не премахва тежестта на проблемите. На практика в Братислава държавите се споразумяха да не се споразумеят и си дадоха шестмесечен срок за изглаждане на спорните въпроси. Видя се, че Германия не е склонна да се поддаде на южноевропейския натиск за антиостеритетна политика, нито Прибалтика приема общата отбранителна политика, след като съществува НАТО. Важен мотив, който все по-явно стоеше зад поведението на лидерите, е електоралният. Съображенията за обществена подкрепа често надделяваха над предварителните планове. Така поведението на Ренци се обуславяше от амбицията му да победи на предстоящия референдум, Орбан легитимираше курса си с антимигрантския референдум в Унгария, а Меркел трудно успяваше да наложи своето виждане заради постоянно припомняните изборни поражения, които нейната партия продължаваше да търпи на регионалните вотове в Германия.

Несигурността, изразявана в систематично отлагане на решения, не може да продължи прекалено дълго. Ето защо с началото на 2017 г. навлизаме в период, в който интересите и  

визиите за бъдещето
постепенно започват да се проясняват 

 

15 март 2017 г., 23 април и 7 май 2017 г., 24 септември 2017 г. … А далеч не е изключено и още някоя дата, доста по-близка от май 2018 г.

Става дума за изборите в Нидерландия, Франция, Германия и Италия, които ще упражнят решаващо влияние не само върху националния политически пейзаж на съответните държави, но и върху пътя на Европа като цяло. И ако Франция и Германия традиционно са разглеждани като мотор на европейския проект, а след Брекзит Италия се превръща в липсващия трети елемент на една челна европейска тройка, то вниманието към Нидерландия изисква известно пояснение. Тя е сред страните основателки на Общността с определено влияние, една от първите, които остро поставят темата за етнически мотивираното несъгласие, от страните, в които националпопулизмът сравнително рано заема място с изгрева и залеза на звездата на Пим Фортейн, от държавите, които често могат да казват „не“ там, където сякаш царува общоевропейски консенсус: например в референдума за Европейската конституция или в референдума за асоцииране на Украйна към ЕС. Дори България е изпитала на гърба си холандския скептицизъм, след като това минава за единствената страна, противопоставяща се твърдо, неотклонно и без уговорки на българското членство в Шенгенското пространство.

Общият знаменател на електоралните ситуации в Нидерландия, Франция, Германия и Италия е наличието на влиятелни сили, които оспорват политиките на целия управляващ елит, независимо дали ляво- или дясно оцветен, отричат либералната глобализация и са силно подозрителни към транснационалните, прекрачващи граници формати. Такива сили са често наричани крайна десница, националисти, популисти, радикална десница, консервативни популисти и т.н. В случая по-важна е не терминологията, а общите характеристики на явлението. Но не бива да забравяме и различията.

В Нидерландия Партията на свободата на Герт Вилдерс се стреми към първото място, без шансове да участва във властта. Във Франция кандидатът на Националния фронт Марин льо Пен издава увереност, че вече апробираният общ фронт на умерените леви и десни срещу нея този път може и да не проработи. В Италия „Пет звезди“ на Бепе Грило не само отправят претенции към управлението, но с победите си на местно ниво, включително в столицата Рим, показват, че целта не е напълно непостижима. В Германия историческият бекграунд усилва сериозността на предизвикателството. Новоизбраният американски президент Тръмп може да бъде дълго иронизиран заради лозунга си „Да направим Америка велика отново“. Но всеки сам си дава сметка как би прозвучал и какви асоциации би събудил хипотетичен лозунг на германски политик „Да направим Германия велика отново“. Ето защо в тази страна възходът на партия като „Алтернатива за Германия“ не е просто въпрос за овладяването на властта, а за самото представителство и възможността да бъдат публично афиширани интереси от краен националистически порядък. В последните две години, когато политиката на канцлера Ангела Меркел по миграционния проблем фокусираше вниманието на световните медии, „Алтернатива за Германия“ последователно печелеше места в регионалните ландтази (парламенти) и за първи път е изправена пред реалната възможност да стъпи и в Бундестага.

Тезите на този тип антиестаблишмънт формации не само привличат все по-широки кръгове от избиратели. Те се отразяват и върху говоренето и практиките на властващите елити в съответните страни. Така например, както премиерът Тереза Мей във Великобритания, така и консервативният кандидат за президент Франсоа Фийон във Франция често заимстват антималцинствени и евроскептични послания от своите радикални опоненти.

Тенденцията в европейските държави е
към превръщане на маргиналното в престижно

На изключението – в норма, на периферното и екзотичното – в солиден мейнстрийм. Социално-психологическият климат все повече е доминиран от консервативни разбирания, призоваващи сигурността на традицията и нацията срещу заплахите на глобализацията и падналите граници. Вече не говорим за това как крайните и радикални политически сили да се адаптират в политическата среда на своите държави. Установените с десетилетия умерени проевропейски елити са тези, които трябва да се адаптират и да потърсят своята роля в нови условия, за да не продължат процеса към бавно, но еднопосочно губене на позиции.

Политическата интеграция в Европейската икономическа общност, и впоследствие в Европейския съюз, вървеше по линия на създаване на политическо представителство по оста ляво–дясно. Най-демократичната институция в системата на Съюза, Европейският парламент, е разделен на групи не по национален, а по идеологически признак в координатната система на лявото и дясното. Проблемът на сегашното преобръщане на пластовете, което направи от 2016 г. кръстопътна година, е в едновременната криза на левите и десните политики.

Ерозията на доверието в тях има разнообразни измерения и сложни национални подтекстове, но едно обяснение добива ключова тежест в светлината на нашата тема – обстоятелството, че гражданите спряха да виждат в партиите на лявото и дясното алтернатива на неолибералната глобализация и на нейните разрушителни последици. Критичните нива на социално недоволство можеха да се развият като лява вълна, за което имаше налични предпоставки и в масови движения („Окупирай“, „Възмутените“), и в нововъзникващи или трансформиращи се политически партии (гръцката СИРИЗА, испанската „Подемос“, британските  лейбъристи).

През 2016 категорично надделя дясноконсервативната вълна. Левите загубиха поредица национални избори (Испания, Австрия, Чешката република, Хърватия, Литва, Португалия), в Германия влиянието им се сви до невиждано ниски от Втората световна война насам стойности, във Франция се срина до едноцифрени процентни равнища на одобрение, а в САЩ Бърни Сандърс, въпреки силното си представяне, отпадна от президентската надпревара.

Лявото бе припознато като част от статуквото. Вместо да го възприемат като защитник на трудовите права и достойния живот, обществата привидяха в него крепител на международния капитал и адвокат на малцинствени права (от етнически до сексуални). В този смисъл кризата на либералния ред засегна тежко и левицата. Нейният дневен ред бе идентифициран като част от либералния дневен ред, и то в онези направления на „отвореност“ и „толерантност“, които в най-голяма степен са разглеждани като заплаха.

Лявото не печели от нарасналото социално недоволство. Дясното опитва да избегне отговорността за породената от него криза – и в резултат се разкъсва между глобалистките си неолиберални действия и крайните националистически изкушения. Кризата на лявото и дясното е криза на европейския политически ред, което означава криза на неолибералния модел на европейско развитие, зад който по един или друг начин стояха и левите, и десните.

При това положение въпросът за избора пред Европейския съюз изглежда породен от кризата на лявото и дясното, но положен в контекста на съвсем други дилеми: промяна – статукво, съюз – нация, малки – големи, център – периферия, затваряне – отваряне.

На прага на 2017 г. и в нейното начало се формират поне 

четири изхода
от европейския кръстопът

Би било претенциозно и пресилено да се говори за четири нови европейски проекта. Ако има такива, те още не са се развили в своята пълнота, а са проекти in statu nascendi*. И освен това, под „изходи“ не бива да се разбира непременно работещи изходи – но варианти за бъдещи действия, зад които стоят влиятелни обществени, икономически и политически фактори. Нека наречем условно четирите варианта „Вишеград“, „Атина“, „Кобленц“ и „Брюксел 2“. 

Вариант „Вишеград“  

 

Вишеградската група страни (Чехия, Словакия, Полша, Унгария) дълго време функционира като координационен форум с предимно икономически и интеграционни цели. С началото на поредиците кризи, разтърсващи ЕС, политическото измерение на тази инициатива става все по-осезаемо. Ако по-рано унгарският министър-председател Виктор Орбан е смятан за enfant terrible** на европейската демокрация, то неговите антимигрантски, отчасти ксенофобски и не твърде демократични действия постепенно го направиха един от европейските примери за подражение, с привърженици във всички европейски държави.

Отявлен и последователен критик на „брюкселската“ половинчатост и компромисност по въпросите на европейската сигурност, а също и на „берлинската“ либерална търпимост, Орбан нямаше как да се утвърди като „алтернатива“, ако не се беше стигнало до консолидиране на позициите на вишеградските държави. Така спорът за бъдешето на Европа („либерална Европа“ или Европа на националните държави със затворени външни граници) доби характера на своеобразен конфликт Запад – Изток.

Историческият момент сякаш бе подходящ за това – над десетилетие след петото разширяване страните от Централна и Източна Европа вече се чувстваха не като новоприети в „клуба на богатите“, задължени да се съобразяват и да спазват правила, а като равноправни членове, с основание да предявяват претенции.

 Премиерите на страните от Вишеградската група: на Словакия – Роберт Фицо, на Чехия – Бохуслав Соботка, на Полша – Беата Шидло, и на Унгария – Виктор Орбан, на среща във Варшава, 21 юли 2016. Снимка: Janek Skarzynski/AFP via Getty Images.

 

На 16 септември 2016 г. министър-председателите на вишеградските страни излязоха с обща декларация по пет точки, засягащи ерозията на демокрацията, равнопоставеността на държавите, сигурността, миграция­та, единния пазар – прочетени от европейските медии и като ултиматум. На 24 октомври с.г. бе отправено предупреждението срещу „съветизация“ на Европа, което значи превръщането ѝ във фиктивна федерация с еднолично властващ център. Чуха се изявления и срещу налагането на германските и френските интереси в ЕС.

Макар изкованото от Орбан понятие „нелиберална демокрация“ да не се споделя официално от останалите „вишеградци“, неговото унгарско съдържание има преки допирни точки с политическия курс в Полша, донякъде в Словакия и в най-малка степен в Чехия. „Вишеград“ по такъв начин опитва да представи цялостна алтернатива на досегашния европейски политически коловоз в поне три сфери – на управлението, на сигурността, на външната политика. Може би е парадокс, но идеологически най-завършената и цялостна критика на „отвореното общество“ в Европа се зароди именно в родната страна на идеолога на това общество, Джордж Сорос.   

Вариант „Атина“  

За обединение на позиции на южноевропейските държави се говори най-малко. Не социално-икономически са темите, които са в центъра на европейската политика днес. И въпреки всичко тези теми не могат да бъдат избегнати, нито притесненията от развитието им – туширани. Кризата от 2008 г. изведе на преден план дълговата спирала, в която затъваха все повече държави, стегнати в капана на трипроцентовия таван на бюджетните дефицити. Драматичните колизии около „спасителния план“ за Гърция през 2015 г. не само актуализираха страховете от фалит на държави, но и провокираха основателни опасения в други страни от южния европейски пояс, включително и във Франция.

На 9 септември 2016 г. в Атина гръцкият премиер Алексис Ципрас успя да свика Среща на солидарността с участието на държавни и правителствени ръководители на Гърция, Франция, Италия, Кипър, Малта, Португалия и Испания. Срещата прие специална декларация, изтъкваща нуждата от „нов импулс“ за ЕС.

 28 януари 2017, Лисабон. Втората среща на Европейско-средиземноморската група: гръцкият премиер Алексис Ципрас, испанският премиер Мариано Рахой, френският президент Фрасоа Оланд, португалският премиер Антонио Коста, президентът на Кипър Никос Анастасиадис, премиерът на Малта Йозеф Мускат и италианският премиер Паоло Джентилони. Снимка:Patricia De Melo Moreira/AFP/Getty Images.

На 28 януари 2017 г. в Лисабон се състоя втора среща на групата, прие­ла вече названието Европейско-средиземноморска. Проблемите за конвергенцията и антиостеритетните мерки бяха поставени, макар и приглушено и без крайности, но в достатъчно явен вид. Прозвуча иронията на германския финансов министър Волфганг Шойбле, че „където социалистите се събират, нещата няма да тръгнат на добре“.

Участниците в този постепенно укрепващ форум не са само социалисти. Общо е виждането, че социалният фундамент на европейския проект и потребността от реформи за гарантиране на благосъстоянието трябва да бъдат висш приоритет, а не едни държави да налагат диктат върху други и банковата система да определя начина на живот на европейските граждани.   

Вариант „Кобленц“  

Националистическите и евроскептичните партии не са нещо ново в европейската политика. Опитите им да синхронизират някак усилията си досега винаги удряха на камък. Идеята за „националистически интернационал“ по правило звучи оксиморонно. Но кризата на ЕС отпуши процеси на сближаване между тези партии с доста сходни разбирания по много теми – външнополитически (отношението към Путин и към Тръмп), но и икономически (социалната защита и националното производство), без да говорим за общите нагласи към чужденците и транснационалните обединения.

На 21 януари 2017 г. под лозунга „Свобода за Европа“ в германския град Кобленц бе осъществена първата по рода си „контра-среща“ на върха, с участието на лидери на националистически формации от цяла Европа. Фрауке Петри от „Алтернатива за Германия“ посочи като цел на съвместните им усилия „Европа на свободните отечества“. В светлината на прожекторите задълго попадна лидерката на френския Национален фронт Марин льо Пен, която обяви, че „ЕС е мъртъв, но още не го знае“. В своята реч тя изтъкна, че Брекзит е отприщил непреодолима вълна на падане на европейските плочки за домино, а Тръмп е нанесъл втория удар върху старата идея за Европа. Ето защо според Льо Пен 2016 г. е била „година на пробуждане на англосаксонския свят“, а 2017  ще бъде „година на пробуждане на Континентална Европа“. И както Герт Вилдерс от холандската Партия на свободата предупреди, „духът няма да се върне в бутилката“.

 

Фрауке Петри от „Алтернатива за Германия“ и лидерката на френския Национален фронт Марин льо Пен на първата по рода си контрасреща на върха в германския град Кобленц, където лидери на националистически партии се обявиха за преобразуване на ЕС в Европа на свободните отечества.

 

Следва да се подчертае, че вариантът „Кобленц“ е по-краен от този на „вишеградци“, макар формално в първия случай също да не става дума за разпускане на ЕС, а за преобразуването му. Във „Вишеград“ искат преди всичко реформиране на управленските институции и ограничаване на правомощията им. В „Кобленц“ намеренията засягат цялостно преструктуриране на социалните и икономическите регулации, с други думи – съвършено нов Съюз (ако изобщо остане съюз).   

Вариант „Брюксел 2“  

До края на 2016 г. представителите на европейските институции бавеха решенията и търсеха по-компромисен тон, за да постигнат най-големия общ знаменател за всички държави-членки, т.е. онези послания и мерки, които биха солидаризирали всички. Същевременно ясна и донякъде разбираема беше склонността на „брюкселския“ елит да симпатизира повече на германските и френските интеграционистки и либерални виждания.

Рано е да се правят цялостни изводи, но с настъпването на 2017 г. картината осезаемо се променя. Още след Брекзит се наблюдаваше координиране на позиции между големите западни държави в Съюза – например, общите статии на външните министри на Германия Франк-Валтер Щайнмайер и на Франция Жан-Марк Еро по актуални проблеми на сигурността и европейската интеграция или съвместното изявление на Ангела Меркел, Франсоа Оланд и Матео Ренци от 22 август 2016 г.

За първи път обаче идеята, че „големите“ могат и да се откажат от общоевропейския консенсус и да развият връзките помежду си сепаративно, без участието на други държави, прозвуча официално в Белгийския парламент на 21 февруари 2017 г. от устата на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. „Европа на две скорости“ може да се окаже „отговорът“ на учредителите на ЕС спрямо претенциите и амбициите на късно дошлите. Такава хипотеза, без да е подробно разработена, откриваме и в лансираната от Юнкер на 1 март т. г. Бяла книга за бъдещето на ЕС след Брекзит. Подозрението, че евроскептицизмът всъщност е скептицизъм срещу „другата“ Европа (онази на Изток и онази на Юг), се среща доста често в западноевропейския печат. Две от най-сериоз­ните кандидатури за предстоящите избори – на Еманюел Макрон за френски президент и на Мартин Шулц за германски канцлер – са показателни в рамките на тази интерпретация, че европейският избирател не се е увлякъл окончателно по национализма и популизма, но може да намери днешен източник на проевропейско вдъхновение в съвременни политици, стига въпросът за Европа да не се представя само като въпрос за помощ за другите.

Изборите навсякъде протичат според традициите, особеностите, конюнктурата, конкретните лица и конкретните проблеми на дадената страна. И в Нидерландия, и във Франция, и в Германия, а по-късно и в Италия ще гласуват за съвсем ясно определени партии и кандидати, които са различни в различните държави и говорят различни неща. Но е доста вероятно скицираните набързо по-горе четири варианта да набират все по-съществено присъствие като пътища, по които Европа и европейските държави ще вървят след кръстопътя на 2016 г., отвъд сюжета с персоналните победители и победени в един или друг национален избор.   

Изборът пред България  

също попада в тези рамки. Консервативно-националистическата вълна не ни отминава и няма да ни отмине, дори някъде да си правят илюзии по това. Тя по всяка вероятност ще бъде реалност не само на 26 март, но и през следващите години.

Утешително или не, българското общество се вписва в европейски тенденции, и то без традиционното забавяне с по няколко десетилетия. Но при нас тази консервативно-националистическа вълна е допълнително усилена, защото е и реакция на прекомерния триумф на либерализма, невиждан в западноевропейски условия. Антимигрантските настроения тук често пъти се раждат от страха, че я няма държавата да защити хората при необходимост, че тази държава твърде дълго е била заклеймявана като враг, изтласкана от повечето обществени сфери, олигархизирана и парализирана, когато се стигне до насъщните проблеми на сигурността.

Ориентацията към политическите пророци на евтините горива и лекарства тук идва от огромната ножица между бедни и богати, която превръща за мнозина спестените стотинки в реална печалба – независимо от либералното високомерие по темата. Ширещите се тук конспиративни теории могат да бъдат осмислени и като отговор на либералния култ към „невидимата ръка“ на пазара, който не позволява на хората да разберат чия е отговорността за всички последици от политиката във всекидневния им живот. Голяма е групата на онези, които не разбират защо се случва всичко и кой е виновен, но усещат много добре, че е против тях.

Консервативно-националната вълна идва да предложи повече сигурност, повече държава, повече връщане към традицията. Но консерватизмът може да има както ляв, така и десен прочит. Обичайните твърдения на политици и експерти, че ляво и дясно не съществуват, са класическа дяснолиберална теза, може би най-успешната в пропагандно отношение, защото е внушила на огромни маси хора, че алтернативност няма, че пътят е един и същ. Затова, както вариантите на развитие на европейския кръстопът са последица от изникването на този кръстопът посред кризата на лявото и дясното, така и в България лявото и дясното отново трябва да станат наши ориентири.

Повече сигурност, повече държава, повече традиция – но каква сигурност, чия държава, коя традиция? Защото неофашизмът също твърди, че е повече сигурност, държава и традиция. И в България, и в Европа левите отговори стават все по-необходими.

 

* В процес на възникване – бел. ред.

** Трудното дете – бел. ред.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук