Мариян Карагьозов е завършил Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“. Семестриално е завършил право в СУ “Св. Климент Охридски” и ориенталистика в Нов български университет. Член е на Дружеството за ООН – България. Автор на статии в периодичния печат.
ХРОНИКА
17 декември 2010. Продавачът на зеленчуци Мохамед Буазизи се самозапалва в провинциалния тунизийски град Сиди-Бузид в знак на отчаяние и протест срещу корупцията, безработицата и икономическите условия в страната.
24 декември 2010.Започват демонстрации против корупцията и безработицата, в хода на които са застреляни двама митингуващи.
27 декември 2010.Тунизийските профсъюзи провеждат в столицата демонстрация, на която излизат 1000 души.
5 януари 2011. В няколко алжирски града се провеждат масови протести против повишаването на цените с 30% от началото на новата година. Загиват двама души.
8 януари. В градовете Тала и Касерин в Западен Тунис започват масови безредици. Загиват над 50 души.
12 януари. Президентът на Тунис Зин Абидин бен Али принуждава министъра на вътрешните работи на страната Рафик Белхадж Касем да си подаде оставката и освобождава част от арестуваните демонстранти. В столицата е въведена войска. В безредиците загиват 8 души.
13 януари. Туниските демонстранти излизат с искане за оставката на президента. Зин Абидин бен Али обещава, че няма да участва в следващите избори. Армията напуска столицата.
14 януари. Президентът на Тунис принуждава правителството да си подаде оставката, а самият той напуска страната и търси убежище в Саудитска Арабия, като предава властта на военните. В страната е обявено извънредно положение
15 януари. Съгласно конституцията на страната, президент на Тунис става председателят на парламента Фуад Мебаз.
17 януари. В Тунис е сформирано правителство на националното единство. В цялата страна се провеждат демонстрации с искане за разтуряне партията на президента Зин Абидин бен Али.
18 януари. В Йемен се провежда първата демонстрация с искания за оставка на президента Али Абдулла Салех.
25 януари. Начало на масови протестни демонстрации против властите в Египет. Хиляди хора се събират на централния площад „Тахрир” („Независимост”) в Кайро.
26 януари. Новото правителство на Тунис издава международна заповед за арест на сваления от власт президент на страната.
27 януари. ЕС замразява сметките на бившия президент на Тунис. В Йемен около 16 000 души излизат по улиците на столицата Сана с искания за политически реформи и оставка на президента
28 януари. В Тунис стотици хора демонстрират, настоявайки за оставката на премиера Мохамед Гануши, който заема този пост от времето на президента Бен Али.
В Йордания членове на организацията „Мюсюлманско братство”, на профсъюзи и леви организации провеждат трихиляден митинг с искане за оставка на министър-председателя Самир ал-Рифаи.
Властите в Египет блокират достъпа до интернет. Президентът Хосни Мубарак въвежда комендантски час и привлича армейски части за борба с гражданското неподчинение.
29 януари. Х. Мубарак обявява оставката на правителството, шефът на военото разузнаване ген. Омар Сулейман е назначен за вицепрезидент.
1 февруари. Кралят на Йордания Абдулла II уволнява правителството с премиер Самир Рифаи. За нов премиер е назначен Маруф Бахит.
Президентът на Египет Хосни Мубарак заявява, че няма да участва в президентските избори, но ще остане на своя пост до края на мандата си през септември 2011 г.
2 февруари. Президентът на Йемен Али Абдулла Салех обещава да не издига кандидатурата си на президентските избори през 2013 г. и да не предава властта на сина си
3 февруари. Въпреки тези обещания, в целия Йемен е проведен Ден на гнева. В центъра на столицата се събират 20 000 души, настояващи за смяна на властта
11 февруари. Вице-президентът на Египет ген. Омар Сулейман обявява, че Хосни Мубарак е подал оставка.
12 февруари. По улиците на алжирските градове десетки хиляди хора настояват за смяна на властта. Полицията разгонва демонстрантите с помощта на водомети, няколко хиляди души са арестувани.
13 февруари. Властта в Египет е предадена на Висшея съвет на въоръжените сили, който разпуска парламента, отменя конституцията и разчиства площад „Тахрир” от демонстрантите.
14 февруари. В Бахрейн шиитската опозиция провежда Ден на гнева. В стълкновенията с полицията загива един демонстрант.
15 февруари. Представители на либийската интелигенция призовават лидера на страната Муамар Кадафи „да се откаже от властта и да обезпечи мирен преходен период”. В Либия започват първите протестни акции.
16 февруари. Около 2000 души вземат участие в стълкновенията с полицията в либийския град Бенгази. На Перления площад в столицата на Бахрейн се събират хиляди хора и изграждат палатков лагер. Събралите се са разпръснати от полицията, шестима са убити.
17 февруари. Либийската опозиция призовава за провеждане на Дни на гневав страната. В същия ден в сблъсъци с воените загиват 19, а в следващите три дни – други 200 души, 800 са ранени.
18 февруари. В Бахрейн полицията открива огън срещу тълпата, която се е събрала в центъра на столицата Манама. Един е убит, 66 са ранени.
19 февруари. Великобритания прекратява доставките на оръжие и полицейско снаряжение за Бахрейн и Либия.
20 февруари. В Либия демонстранти подпалват сградата на правителството в Триполи и завземат военна база в Бенгази. Властите в страната блокират достъпа до интернет. Постоянният представител на Либия в Лигата на арабските държави (ЛАД) напуска поста си „във връзка с разправата с демонстрантите“.
21 февруари. Либийският град Бенгази минава под контрола на въстаниците. Против тях за пръв път е използвана авиация. Начало на подготовката за евакуация на чуждестранните граждани.
22 февруари. Група либийски офицери призовава армията да свали Кадафи. Либийските ВВС нанасят удари по жилищни квартали в Триполи. Кадафи обвинява за безредиците „Ал Кайда” и обещава „да изчисти Либия къща по къща”.
23 февруари. Лигата на арабските държави замразява членството на Либия. Външният министър на Либия заявява, че „Ал Кайда” е създала „ислямски емират” в източната част на страната.
24 февруари. Бунтовниците завладяват три града в Западна Либия. В Зауия военните използват тежка артилерия за потушаване на въстанието, загиналите са над 100 души. Кадафи заплашва да извади от строя нефтените обекти на страната.
25 февруари. В Тунис започва безсрочен митинг с искане за оставка на премиера Мохамед Гануши. В хода на безредиците загиват трима души, арестувани са над 200.
В Йордания се провежда най-голямата протестна акция, участват 6000 души. Настоява се за оставка на правителството и ограничаване властта на краля.
Третият по големина град в Либия – Мисрата – преминава под контрола на въстаниците. Страните от ЕС се споразумяват за налагане на санкции срещу Либия, а САЩ прекъсват дипломатическите си отношения с нея.
Заради безредиците в Бахрейн е отменен етап от гран-при на „Формула 1”.
26 февруари. Владетелят на Бахрейн принуждава четирима министри да си подадат оставките.
27 февруари. Под натиск от страна на демонстрантите министър-председателят на Тунис Мохамед Гануши подава оставка.
Съветът за сигурност на ООН налага санкции против Либия. Опозицията започва формиране на временно правителство в Бенгази. Според някои данни за 10 дни в страната са загинали около 100 000 души (при население от 6 милиона).
28 февруари. В Оман демонстранти блокират пристанище и магистрала. В сражения със силите за сигурност загиват 10 души.
САЩ започват дислоциране на самолетоносачи към бреговете на Либия. Департаментът по финанси на САЩ замразява активи на либийските власти на стойност $30 млрд.
1 март. Британският премиер Дейвид Камерън заявява, че съществува възможност за използване на сили от НАТО против либийските власти.
2 март. Съветът за сигурност на ООН изключва Либия от Съвета по правата на човека на ООН. Силите на Кадафи завземат три града на Източна и Северозападна Либия.
3 март. Министър-председателят на Египет Ахмед Шафик подава оставка.
4 март. Либийските ВВС възобновяват ударите по населени места в източната част на страната.
5 март. Създаденият от опозицията Либийски национален съвет се самопровъзгласява за единствената законна власт в страната.
В Саудитска Арабия властите забраняват всички акции и протести.
6 март. Муамар Кадафи обявява, че се отменят митата за производство и потребление на стоките от първа необходимост.
9 март. В Йемен полицията открива огън срещу опозиционен митинг, пострадали са около 50 души.
10 март. В съответствие с решението на Съвета за сигурност на ООН Русия налага оръжейно ембарго срещу Либия. Франция признава Либийския национален съвет като законна власт в Либия.
14 март. Ръководени от Саудитска Арабия сили на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив от Саудитска арабия и ОАЕ с обща численост 1500 военни и полицаи навлизат в малката островна държава Бахрейн.
Дмитрий Медведев отказва на Кадафи или хора от обкръжението му достъп до Русия.
15 март. В Бахрейн са убити трима демонстранти и саудитски военни. В страната е обявено извънредно положение за три месеца.
16 март. Франция, Великобритания и Ливан предлагат в проекторезолюция на ООН да бъдат нанесени точкови удари по Либия.
В Бахрейн започва разтуряне на лагера на опозицията в Манама.
До 17 март. Сблъсъци с променлив успех между бунтовниците и лоялните на Кадафи сили в градовете Сирт, Аджабия, Зауия, Мисрата, Рас Лануф, Тобрук. След първоначалните успехи на опозицията благодарение и на авиационното си превъзходство, силите на Кадафи вземат надмощие и обсаждат гнездото на съпротивата Бенгази.
17 март. Съветът за сигурност приема Резолюция 1793, с която са потвърдени или наложени оръжейно ембарго, замразяване на сметките на либийския режим и налагане на зона, забранена за полети. Резолюцията е приета с 10 гласа „за” и 5 „въздържал се” (Китай, Русия, Бразилия, Германия, Индия).
В Бахрейн са арестувани лидери на опозицията.
18 март. Либийските власти обявяват прекратяване на всички воени операции. Над 30 души загиват при безредици в Сана, Йемен. На територията на цялата страна е въведено извънредно положение.
В Сирия е разпръсната мирна демонстрация, има трима убити.
19 март. В столицата на Мавритания Нуакшот Изпълнителният комитет на Африканския съюз се събира на спешно заседание във връзка със ситуацията в Либия. Президентът на страната Мохамед Улд Абдел Азиз заявява, че трябва да се намери решение, което да зачита териториалната цялост на Либия и отхвърляне на всякаква чуждестранна военна намеса под каквото и да било форма.
В 16.45 ч. по Гринуич самолети „Рафал” на френските ВВС нанасят първия удар по либийска военна техника.
20 март. Над 20 западни самолета, включително британски самолети „Торнадо” и американски В-2 бомбардират с над 40 ракети голяма либийска военновъздушна база. В 19 ч. Американски бойни кораби и подводници изстрелват 110-112 ракети „Томахоук” срещу цели в Либия, включително и граждански. С този аргумент либийските власти отказват да признаят резолюцията на ООН. Либия излиза също от програмата на ЕС за борба с нелегалната имиграция и настоява за извънредно заседание на
Съвета за сигурност на ООН. При бомбардировките са убити около 50, а ранени 150 души.
Източници: http://www.kommersant.ru, http://www.debka.com, http://un.org, http://www.stratfor.com
Арабският свят обхваща 22 страни с около 400 милиона души население. Техните географски, исторически, демографски и икономически условия и показатели са твърде различни. По тази причина Ричард Хаас, председател на американския Съвет по външни отношения в своя статия е категоричен, че всяка страна трябва да се разглежда сама за себе си (1).
Тунис и Египет
Въпреки че протестни движения тлееха от години, като че ли никой не очакваше събитията, които разтърсиха арабския свят.
През лятото на 2008 г. „народът от мините“ в Тунис излезе на протести (2), но на пръв поглед диктатурата в страната изглеждаше стабилна. Самозапалването на младия продавач Мохамед Буазизи (3) не беше първото от този род, но се оказа искрата, която подпали страната, а по-късно — и целия арабски свят.
В Тунис Бен Али управляваше с желязна ръка от 1987 г., когато в качеството си на вътрешен министър свали с мек преврат президента Хабиб Бургиба. В преврата помагаха Израел, Италия и Алжир. Фактът, че Бен Али беше обучен в разузнавателното училище „Форт Холабърт“, Мериленд (4), и позволяваше в страната да се възцари твърдо неолиберален курс, го „застрахова“ срещу критики от страна на Запада за потъпкване на човешките права. Дори по време на протестите, които доведоха до свалянето на Бен Али, френският външен министър Мишел Алио-Мари беше на почивка в Тунис, платена от тунизийската държава, заради което министърката беше принудена да подаде оставка по-късно. Същото се случи и с френския премиер, който беше в друга „приятелска диктатура“ — Египет. Ако все пак се чуеха критики, използвано беше и любимото плашило с радикалния ислям.
Режимът беше изключително корумпиран. Твърди се, че всяка фирма трябвало да отделя до 50% от печалбата си за подкупи за управляващата клика (5). Също така, при бягството си в Саудитска Арабия бившият президент отнесе крупна сума пари и тонове злато…
Корупцията и големите неравенства в доходите и между развитието на различните райони на страната са причините, довели до масови протести. Отчаяният акт на М. Буазизи просто ги катализира. Демонстрациите нарастваха лавинообразно, властта не успя да ги овладее и повика на помощ армията. За разлика от полицията, която беше част от репресивната структура на режима, армията е национална институция и тя отказа да се изправи срещу народа. Освен това, тя не е част от корумпирания елит. Президентът беше принуден да подаде оставка (6).
В Египет в предходните години имаше няколко „гладни бунтове“ или бунтове на различни прослойки — след изборите през 2005 г.; през 2008 г. В края на 2010 г. демонстрациите там започнаха няколко месеца преди тези в Тунис, но бяха с по-слаба интензивност и поради това не привлякоха вниманието на западните медии. Причина за протестите бяха проведените през ноември 2010 г. парламентарни избори. За разлика от предходните избори през 2005 г., когато кандидати от „Мюсюлмански братя“, издигнати като независими, получиха 20% от местата, този път Националната демократическа партия (НДП) на Хосни Мубарак практически напълно монополизира органа на законодателната власт и чрез фалшификации спечели 97% от местата. Недоволство предизвика и конституционната промяна, която направи практически невъзможно участието на независими кандидати в президентските избори, насрочени за септември 2011 г. (7)
Египет е най-важен, защото е сърцето на арабския свят. Той е рожденото място на панарабизма по времето на Гамал Насър и главният елемент на мира в Близкия изток по времето на Ануар Садат. Египет е с население 80 милиона души (колкото Ирак, Саудитска Арабия и Сирия взети заедно), има голямо и енергично гражданско общество, силно чувствителни, сравнително независими медии, широк спектър от политически сили и уважавана съдебна система (8). Не бива да подценяваме и неговото културно влияние и стратегическото му местоположение (през Суецкия канал минават 2,3 милиона барела петрол за денонощие). Наред с това, макар и безусловно поддържащ проамерикански курс, Мубарак опитваше да води политика, която представяше като многовекторна (9). Но все пак
какво позволи диктатурите да се сгромолясат
И Тунис, и Египет бяха неолиберални държави. Тази догма повелява държавата да няма друга роля освен да пази целостта на пазарите. Така стартира процес на постоянна разпродажба на услуги и ресурси, които допреди това са били контролирани и предоставяни от държавата. Логично е тези, които са в най-тесни връзки с правителството, да се възползват и да спечелят от кампанията за разпродажба на държавните ресурси. Приватизацията донесе безпрецедентни печалби за хората, които имаха необходимите връзки. Тези протекции са нужни, за да могат да бъдат изкупени на безценица държавните активи или да бъдат монополизирани печалбите от международната помощ и туристическата индустрия. По този начин се заличава разликата между политика и корпорации, а корупцията е системен, вътрешноприсъщ феномен, резултат именно от въпросното сливане на политика и икономика.
За пример могат да бъдат посочени списъците с богатствата на поддръжниците на режима, които циркулират в египетската блогосфера и преса след падането на режима. Те винаги са оглавявани от Мубарак и най-близките му роднини (синовете му Гамал и Алла). Според различните статии тяхното лично богатство варира от 3 млрд. до 70 млрд. щатски долара.
Ахмед Ез, генерален секретар на падналата от власт Национална демократическа партия и най-голям магнат в производството на стомана в Близкия изток, „струва“, както се твърди, около 18 млрд. щатски долара; Зухаир Гарана, бивш министър на туризма — около 13 млрд. долара; Ахмед ал-Меграби, бивш жилищен министър — около 11 млрд. Бившият министър на вътрешните работи Хабиб Адли, мразен много заради полицейското насилие и изтезания, също е успял да натрупа около 8 млрд. Друг случай, подобен на Ахмед Ез, е този на бившия парламентарен председател Талал Мустафа, закупил огромно количество земя за строителния проект Madanity, без да участва в публичен търг и като се възползва от държавната инфраструктура (10).
Според някои оценки около 60% от египетската икономика е била в ръцете на Мубарак, неговото семейство и техните приближени, а в Тунис този процент вероятно е още по-висок.
В Египет режимът на Мубарак унищожи здравната и образователната система, доведе до гигантски неравенства в заплащането, най-вече в безкрайно разширяващия се частен сектор. В резултат на тази политика бюджетният дефицит достига 8%, а държавният дълг нараства до 72% от Брутния вътрешен продукт (11).
40% от египтяните живеят под границата на бедността от 2 долара дневно. 60% от населението са хора под 30 години, но процентът на безработицата сред тях е около 80%.
„Цветна“ или народна революция?
Разбира се, веднага щом бунтовете избухнаха, се появиха твърдения, че това е поредната инспирирана от Вашингтон задкулисна смяна. В свой подробен материал Уилям Ингдал описва връзките на египетската опозиция с американската администрация (12). Един от организаторите на протестите — Уаил Гоним — компютърен специалист, работещ за „Гугъл“, живее в Дубай и затова неговият профил в различни социални мрежи не може да бъде блокиран от египетските власти. Широко цитирана е изтеклата в навечерието на събитията в Египет информация на вездесъщия WikiLeaks — според публикуваните материали част от организаторите на революцията, скрити под постоянно сменящи се имена — „Кифайа!“ („Стига!“), „Младежите от 6 април“, „Младежи за промени“, „25 януари“ и пр., са посещавали САЩ, където са участвали в семинари и тренинги (13).
Българските любители на конспирации в един вътрешнопротиворечив текст посочиха, че може би САЩ не застават твърдо зад Бен Али, тъй като в последните години той си позволи няколко „своеволия“ — през 2000 г. скъса дипломатическите отношения с Израел, не взе участие във войната срещу Ирак през 2003 г., а през 2009 г. подписа важни договори с Китай (14).
Томас Кародърс (15) не крие, че „Националният демократичен институт, финансиран от правителствени фондове, е доста активен и ефективен поддръжник при развитието на политическите партии в множество арабски държави вече повече от десет години. В тези обучения често са се включвали ислямистки партии като „Ислямският фронт за действие“ в Йордания, Партията на справедливостта и развитието в Мароко и партия „Ислах“ в Йемен. Участието им по никакъв начин не засяга интересите на Съединените щати и води до много плодотворен диалог между ислямистите и американците.“ (16)
Това са реално съществуващи факти, но интерпретацията им не е съвсем коректна.
Преди всичко, протестите изненадаха западните дипломации и разузнавания. Дори и дадена група хора да са получили помощ, за да ги организират, без дълбоки социални основания, това просто не може да се получи. Най-големите протести в Египет станаха, след като властите забраниха достъпа до интернет (17). САЩ са силна държава, но не могат с едно щракване на пръстите да изкарат 1 милион души на площада. Според самите протестиращи „нашето движение е обвинявано, че се финансира отвън, че се снабдява от САЩ, че е възникнало, инспирирано от „Хамас“, че е под ръководството и организацията на водача на Националното сдружение за промяна Мохамед ел Барадей и накрая, но не на последно място, че се направлява от „Мюсюлмански братя“. Самата съвкупност от обвиненията в този вид доказва, че те са фалшиви. Всички протестиращи са египтяни с ясни и определени национални цели. Протестиращите нямат никакво чуждестранно оръжие или оборудване, както твърдят агитаторите. А широкият отклик, който то среща сред хората, показва, че това са същите цели на масата египтяни като цяло, а не на някоя вътрешна или външна организация или формация.“ (18)
В момента САЩ и западноевропейските страни* имат достатъчно вътрешни проблеми и ангажименти в Ирак и Афганистан, за да дестабилизират допълнително региона. Нестабилна и преди началото на масовите протести в арабските страни е също ситуацията в Йемен, Сомалия и Судан. Според международните анализатори в 9 държави протестите (стачки, демонстрации, походи и събрания, гражданско неподчинение) са силни, а в други 8 арабски страни — по-слаби или умерени. Никоя световна държава, дори и най-силната, не може да се справи с това.
Ролята на политическата опозиция в протестите е слаба, донякъде дискредитирана в очите на хората, които протестират, заради първоначалното й колебливо поведение.
Най-важният аргумент срещу предположенията, че бунтовете са инспирирани от САЩ, е, че и Тунис, и Египет бяха верни американски съюзници, най-лоялните в региона. Египет получава от САЩ втората по обем (след Израел) военна и икономическа помощ, оценявана на 1,3 — 2 млрд. долара (19) годишно, изпреварвайки дори Турция или пък Колумбия. САЩ и Израел не могат да разчитат на това, че наследникът на Мубарак би бил по-подходящ от него. Просто няма накъде повече. Сирия и Иран са едни от страните в региона, в които е възможно чужди сили да подбудят протестите, тъй като и двата режима са враждебни към Израел, а въпреки известното затопляне на отношенията САЩ гледат с подозрения на Сирия и с явна враждебност към Иран.
Протестите са народни, като според анализа на Самир Амин сред протестиращите има 4 групи — младежите; левицата (състояща се от репресираните леви партии и възраждащите се профсъюзи); демократите от средната класа; ислямистите (20).
Ислямска революция?
Това е едно от основните опасения на западното обществено мнение. Самото начало на революциите — актовете на самозапалване — носи определен символизъм. Ислямът забранява самоубийството и самоубийците попадат в ада — това e едно от основните положения в Корана и то е известно на всички. Саудитският мюфтия Абд-ал-Азиз-аш-Шайх на 21 януари 2011 г. заяви, че актовете на самоизгаряне са против исляма. На 18 януари представител на авторитетния каирски богословски университет и юридически център „Ал-Азхар“ Мохамед Рифа ат-Тантауи заяви, че „шариатът категорично забранява самоубийството, независимо от неговите мотиви,и не приема такова отделяне на душата от тялото“, дори и повод за това да е желание да се изрази гняв или протест.
Показателен е случаят с Тунис. Режимът твърдеше, че ако не е на власт, контрол над страната веднага ще поемат ислямистите, например партията на Рашид Гануиш. 69-годишният лидер на опозиционната проислямска партия „Ан-Нахда“ („Възраждане“) живее в Лондон от 1989 г. Някои анализатори смятат, че тази партия е представител на течението, което може да бъде определено като „ислямски либерализъм“. В интервю за „Аш-Шарк ал-Аусат“, влиятелен вестник, който излиза на арабски език в Лондон, Гануши заявява, че е необходимо всички революционни сили в Тунис да се борят за „общество, изградено на демократични основи, включително уважение на човешките права и свобода на съвестта“.
На 30 януари Гануши се завърна в Тунис. На летището в столицата го очакваха всичко на всичко няколкостотин човека, по-голямата част от които журналисти. Същата партия дори се натъква на атаки от страна на някои по-крайни ислямисти, тъй като се бори за равноправие на жените.
Дори снимките от площад „Тахрир“ показват липсата на религиозни символи. Огромен брой от демонстрантите на площада са снимани да показват с показалец и среден пръст буквата „V“, което идва от английското „victory“ („победа“), а не само размахан показалец, което е честа практика при ислямистите и символизира ислямската концепция за единобожието (таухид) (21).
Факт е, че масовите протести в Египет започнаха на 25 януари 2011, но набраха сила едва на 28 януари, петък, когато е почивен ден, и в тях след призива на „Мюсюлмански братя“ се включиха повече хора след петъчната молитва. Поради системното задушаване на опозицията, джамиите се превърнаха в единственото незабранено за масови събирания място. Руският анализатор Александър Игнатенко дори пише за куриозната ситуация, в която хората били посъветвани по време на молитва да приберат обувките си със себе си, вътре в джамията (обичайно те се оставят на входа на джамията), за да не могат провокаторите и агентите на политическата полиция да ги вземат и по този начин да оставят участниците в протестите боси, което би затруднило действията им.
В някои от телевизионните репортажи бяха показани плакати с полумесец и кръст, поставени като съветския сърп и чук. Тези плакати са останали от кампанията, организирана от властите, за да демонстрира „единството на египетския народ — мюсюлмани и християни“ след терористичния акт на 1 януари, когато беше взривена коптска църква в Александрия и загинаха над 20 души, а стотици бяха ранени. Тогава официалното духовенство на Египет подкрепи кампанията и дори беше издадена специална фетва, разрешаваща на мюсюлманите по време на демонстрациите да използват символи на други религии, т. е. кръст.
В свое телевизионно интервю от 7 февруари президентът на САЩ Барак Обама зае категоричната позиция, че радикалните ислямски организации не могат да вземат властта в Египет: „Мюсюлмански братя“ са добре организирани и част от идеологията им е с антиамериканска насоченост, но те не се ползват с широка подкрепа. В Египет преобладават хората, предпочитащи светския начин на живот, разбиращи ценностите на гражданското общество. И те искат да участват във вземането на решенията“ (22).
Израелският кинорежисьор Юсри Насрала заявява, че „за египтяните няма нищо вдъхновяващо в иранската революция, която вкарва кинорежисьорите в затвора, смазва опозицията и изтезава хората, няма нищо вдъхновяващо даже за „Мюсюлманските братя“! (23)
В последните събития, преобразили арабския политически пейзаж, „ислямът не се споменава често“, потвърждава анализаторът Рами Хури. „Ролята на ислямистите не бе голяма“, добавя той. „Хората искат да са част от модерния живот и не щат да чуят за халифат“, посочва журналистът Джон Рандал, автор на книги за Близкия изток, написал и биография на Бин Ладен. „Според мен, хората са достатъчно зрели и се питат защо не могат да имат нормално общество: всеки иска да живее нормално“, отбелязва Рандал.
По повод протестите в Египет ливанската социоложка Далал Бизри отбелязва, че „младежкото крило на „Мюсюлмански братя“ незабавно се вдигна на крак, после братството постави в служба на демонстрантите логистичните си възможности, но не се опита да монополизира политическото послание“ (24).
Самата организация „Мюсюлмански братя“ преживява период на разкол и вътрешни противоречия на основа разногласията по отношение на тактиката и поведението, което трябва да държи след парламентарните избори от ноември 2010 г. (25)
Знаково е, че организацията направи редица изявления в посока, че не желае да взема властта, няма да издигат кандидат и за президент. Англоезичният уебсайт на движението обяви, че египетското въстание не е „ислямско“, а масово действие „далеч от всякакви ислямистки групи“. Камал Хелбауи, бивш говорител на организацията, отбеляза същото в интервю за Би Би Си (26). „Братята“ обявиха, че на изборите през есента няма да издигат кандидати в редица райони (по този начин процентите, които могат получат, ще бъдат около 30-35).
Това поведение не се дължи на някакъв емоционален избор, а е добре пресметнат ход. Партията не е готова да вземе властта. Евентуално спечелване на изборите от ислямисти е твърде вероятно да доведе до ембарго от страна на Запада, което на свой ред ще предизвика икономическа криза, а групата няма ресурси да се справи.
Фейсбук революции?
В редица медии много беше акцентирано върху съвременните средства за комуникация — социалните мрежи „Фейсбук“ и „Туитър“ като предпоставка за бунта. Както вече беше отбелязано, най-големите демонстрации в Египет се случиха, след като достъпът до интернет беше вече спрян. Безспорно е, че новите технологии облекчиха организацията на демонстрантите, но да се говори за революции, случили се само благодарение на тези технологии, е малко пресилено. В редица свои текстове наблюдателят Малкълм Гладуел изтъква, че за протести, които предполагат голям риск от насилие и сблъсъци с полицията, по-важни са личните отношения извън интернет между участниците (27).
Каквото и да се случи в Египет, конфронтация с Израел е много слабо вероятна. Независимо от събитията обаче, Израел винаги ще има въздушно превъзходство, опцията ядрен удар и възможността да разруши Асуанския язовир, което би било катастрофално за Египет. Асуанският язовир обаче е във връзка със събитията в Судан.
Напрежението между християнския и черен юг и северните мюсюлмански и арабски части на страната се усилва от геноцида, провеждан от страна на арабските милиции джанджауид в Дарфур в западната част на нилската държава. Независимостта на Южен Судан, в резултат от проведения през януари 2011 г. референдум, е логичното развитие на напрежението вътре в страната. Независимостта на южната част и разделянето на най-голямата африканска (10-о място в света по площ) и една от най-големите арабски държави са изгодни единствено за Тел Авив, който отдавна поддържа топли връзки с отцепниците в суданския юг.
Южен Судан планира да използва по-голяма част от водите на река Нил. Построяването на хидровъзли от страна на Южен Судан ще намали дебита на реката в Северен Судан и Египет, поставяйки Страната на фараоните „на границата на екологична катастрофа, усилена от демографска катастрофа. Физическото оцеляване на населението на Египет не може да бъде гарантирано при превишаване на една пределно допустима численост на жителите, която е около 86 млн. души“ (28). Проблемът за подялбата на водните ресурси на Нил отдавна трови отношенията на Египет с крайречните държави. През май 2010 г. Етиопия, Руанда, Танзания и Уганда засегнаха интересите му, като сключиха отделен договор, оспорващ подялбата на водите от 1959 г., която запазваше за Египет (както и за Судан) лъвския пай (29).
Египет беше един от главните защитници на идеята Судан да не се разделя, но след безкръвния разпад на египетския южен съсед не е изключено в средносрочен план да станем свидетели на обединяването на Северен Судан с Египет.
А сега накъде?
Сериозен проблем е обстоятелството, че след десетилетията на диктатури или авторитаризъм във всички арабски страни са останали твърде малко обществени структури за мирен преход. Това важи и за Тунис и Египет. Всички погледи са обърнати към тях — дали в тези страни ще успее да се установи демокрация?
Засега виждаме ситуация, в която новите министър-председатели на двете страни са ключови фигури от предишните режими. От емиграция се завръщат хора, които настояват за продължаване или дори за засилване на връзките със западните страни (30).
В Тунис изборите за национално учредително събрание, което трябва да изработи новата конституция на страната, са насрочени за 24 юли т. г. Признаците, че обществото ще намери сили да постигне демокрация, са налице и са обнадеждаващи — женските организации не смятат да се откажат от борбата за правата си, на политическата сцена се появиха или бяха възстановени 8 партии.
Подобно е и положението в Египет, очакващ парламентарните избори през септември.
По думите на бившия немски външен министър Йошка Фишер „…в сравнение с Източна Европа през 1989, в Близкия изток през 2011 липсват каквито и да е стабилизиращи външни структури като НАТО и ЕС, които могат да влияят на процеса на вътрешно реформиране чрез покана за присъединяване. Цялата необходима енергия за прокарване на тези мащабни промени трябва да дойде от самите общества…“ (31). Поне що се отнася до Тунис и Египет, можем да твърдим, че обществата им притежават тази необходима енергия в достатъчна степен.
Временни решения
Виждайки вълната от протести, които заливат арабския свят, правителствата предприемат спешни мерки — дотации за храна, увеличаване на заплатите, субсидии в някои сектори и най-вече — пълна мобилизация на всички военни, полицейски и разузнавателни ресурси.
По данни на „Икономист интелиджънс юнит“, обещаната от саудитския крал Абдулла финансова подкрепа ще достигне 1330 долара на глава от близо 27-милионното население. Незабавна програма на стойност 27 млрд. саудитски лири (около 32 млрд. евро) беше пусната в действие. Освен това, властите планират до 2014 г. да изразходват към 400 млрд. долара за развитие на инфраструктурата, образованието и здравеопазването. Опозицията обаче настоява за по-радикални мерки — създаване на парламент, общи избори, разширяване на правата на жените, действия за борба с корупцията (32). Възнагражденията бяха вдигнати с 15%.
Един милион домакинства, които имат нужда от помощ, за да се сдобият със собствен дом, очакват крал Абдулла да одобри отдавна жадувания закон за ипотеките, който трябва да осигури достъпни жилища. Законът трябва да бъде одобрен от краля, а недостигът от жилища е свързан и с деликатния въпрос, че повечето от земята е собственост на кралското семейство (33).
Кралят на Бахрейн Хамад бен Иса ал Халифа също раздаде на разбунтувалите се негови поданици по две и отгоре хиляди долара, но резултатът беше нулев: демонстрациите в Манама продължават до ден-днешен (34).
За да бъде избегнато каквото и да е недоволство, в Кувейт заплатите на държавните служители бяха повишени двойно, гражданите даже получиха по 3500 долара (35).
Режимът на полковник Муамар Кадафи пък обеща безлихвени заеми и безплатни жилища и освободи няколко политически затворници (36).
За съжаление на деспотите, това са по-скоро палиативни решения.
Иран
Въпреки икономическите санкции, Иран продължава да развива своя ядрена програма и по оценката на ексдиректора на израелското разузнаване „Мосад“ Меир Даган няма да може да изготви ядрена бомба до 2015 г., а чак към 2020 г. е възможно да бъде готов за ограничена ядрена война (37). В края на 2008 г. обаче се говореше, че Иран ще произведе първата си атомна бомба в началото на 2009 г. (38)
Дори и председателят на Руския еврейски комитет Евгений Сатановски е принуден да признае, че предположенията за възможността Иран да нанесе удар по ЕС или САЩ са „несъстоятелни“ (39). Нанасянето на удари срещу ислямската република е малко вероятно, тъй като в момента САЩ не разполагат с необходимите свободни човешки ресурси, а израелският военен потенциал също е недостатъчен за пълно разрушаване на ядрената програма, което най-вероятно включва и сухопътна операция.
Техеран успешно развива отношенията си с Китай, със страни от Африка, Латинска Америка и — забележително — едновременно с Индия и Пакистан, както и с Турция, с която фактически си подели сфери на влияние в Ирак.
Засилените позиции на Иран в Мавритания не се нравят на Мароко. Възможно е това закрепване на Техеран в Наукшот да служи като транзитен пункт за прехвърляне на оръжие, както и евентуално да има връзка с ядрената му програма като свръзка с най-близките ирански партньори в Латинска Америка — Венецуела и Бразилия.
Дългата ръка на Иран редица анализатори виждат и в конфликта на йеменските хауситски племена със Саудитска Арабия, както и в бунтовете в малките монархии от Персийския залив, в които живеят шиитски общности — Бахрейн, Катар, в по-малка степен Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Кувейт.
Възможно е Йемен да се превърне в първата страна, която да води „водна война“ — със съседната Саудитска Арабия. В скоро време има вероятност Сана да се превърне в първата столица в света с нулев воден баланс.
Допълнителна причина за конфликт е фактът, че ред исторически йеменски провинции са анексирани от саудитците в началото на ХХ век. Структурата на обществото е племенна, страната е хронично нестабилна след десетилетия на граждански конфликти по оста север-юг и е най-бедната в арабския свят, а по-голямата част от поголовно въоръженото население през повечето време се намира под въздействие на местния наркотик „кат“, който се дъвче. При евентуален конфликт шансовете не са на страната на престарелия саудитски елит, затънал в разкош и не можещ да овладее всички процеси, които текат в кралството, въпреки че протестите бяха смазани.
Нестабилността в Йемен може да повлияе и на световните пазари на нефт, тъй като протокът Баб-ел-Мандеб минава покрай бреговете на страната и невъзможността да се осъществяват доставки през него е равносилна на затваряне на Суецкия канал. Протестите там не стихват, въпреки че снайперисти обстрелват демонстрантите и все повече поддръжници на режима сменят лагера. Липсва обаче човек, способен да смени ген. Салех на президентския пост. По тази причина страната рискува да се превърне в пиратска територия, подобна на Сомалия, още повече че хиляди сомалийски бежанци вече живеят в Йемен и допълнително го дестабилизират. Броят на жертвите от безредиците в Йемен още не се знае, но по всяка вероятност е съпоставим със загубите на двете враждуващи страни в Либия (40).
През морето срещу Йемен е разположен Африканският рог, на чието крайбрежие са съсредоточени най-бедните, обхванати от междуособици и пълни с бежанци страни: Еритрея, Джибути и Сомалия, разпаднала се на анклави, най-големите от които са Пунтланд и Сомалиленд. На хоризонта не се очертава сила, способна да ги обедини, освен може би проислямисткото движение „Аш-Шабаб“.
В ибадитския (41) Оман управляващият от 1970 г. султан Кабус бен Саид няма наследници. Трудно е да се прогнозира какво ще се случи в малките монархии около Персийския залив, които балансират между САЩ (военни бази в Кувейт, Катар и базата на Пети флот в Бахрейн), Великобритания (присъствие в Оман) и Франция (която анонсира строителството на военна база в ОАЕ), от една страна, Иран (в конфликт с ОАЕ) — от друга, и Саудитска Арабия — от трета. Тези страни също поддържат неофициални, но активни отношения с Израел. Съществува безпокойство за Оман, защото, ако нестабилността се прехвърли там, това нанася нов удар върху петролните доставки. Ако хаосът обземе и Оман, това ще блокира и другия край на Арабския полуостров. Страната пребивава в самоизолация, усилена от разкриване на ислямистки заговор, за който Маскат обвини ОАЕ.
„Петролните монархии“
Страните са най-богатите в региона. Общото между тях е, че са малки, управлявани от консервативни проамерикански монарси. Засега те са относително стабилни. При всички тях, включително и Саудитска Арабия, главният фактор за евентуална нестабилност могат да станат чуждестранните работници, които в редица страни многократно превъзхождат по численост собствените им граждани.
В Кувейт повече от половината коренни жители нямат гражданство — гражданите са елитно малцинство. Икономическата криза отслаби ОАЕ, особено Дубай, тъй като се спука „балонът на недвижимостите“, на който беше основано благополучието му в последните години.
Своето политическо влияние укрепва умерено уахабитският Катар. Мощта му се дължи на неговите газови запаси (трети в света) и сателитната телевизия „Ал-Джазира“. Свидетелство за нейното влияние са опитите на режимите, в чиито страни има бунтове, да забранят излъчването £. Но този инструмент за влияние може да се окаже безполезен, в случай че безредиците се пренесат на територията на самия Катар (42).
Ситуацията в Бахрейн е най-сложна. Държавата е остров, разположен между Саудитска Арабия и Иран и държи ключовете за морската врата, през която минава сериозен дял от световния добив на петрол. Там се сблъскват саудитските и иранските интереси, управляващото сунитско малцинство и шиитското население, демократичните реформатори и силите, които желаят запазване на статуквото.
Освен уличните демонстранти, в самата управляваща фамилия престолонаследникът шейх Салман бин Хамад ал Халифа има репутацията на реформатор. Миналия месец той предложи диалог с шиитската опозиция и каза, че протестиращите могат да останат на площад „Перла“. Главно искане на продемократичното движение в Бахрейн е оставката на премиера консерватор шейх Халифа бин Салман ал Халифа, който заема този пост от 1970 г. (43) Твърди се, че министър-председателят прибира като комисионни до 50% от стойността на почти всеки по-голям проект на острова.
На среща през февруари с двама бивши американски официални лица високопоставен шейх от ОАЕ е заявил, че „ние и саудитците няма да приемем шиитско управление в Бахрейн. Ако вашият президент каже на фамилията Халифа това, което каза на Мубарак (да напусне), това ще предизвика разрив в нашите отношения със САЩ“. Същият представител на емирствата е обърнал внимание на гостите си на факта, че заливните държави могат да обърнат поглед и на Изток — към Китай, Индия или Турция — за алтернативна (на американската) подкрепа в сферата на сигурността (44).
В Алжир гражданска война с ниска интензивност тече от 1992 г., когато военните не позволиха втори тур на изборите, за да не бъдат спечелени от ислямистите. Президентът Абдулазиз Бутефлика е стар, съществува и ислямистка заплаха, но като че ли сериозните трусове бяха избегнати (45). Властите склониха да направят отстъпки на опозицията. Държавният глава Бутефлика например обеща да отмени извънредното положение, въведено още преди 19 години, да предостави телевизионен и радиоефир на всички политически партии и да намали цените на храните.
Независимо от всичко Координацията за демократична промяна (създадено преди месец движение на обединената опозиция), редица синдикати и правозащитни организации продължават да искат оставката на алжирския държавен глава (46).
Въпреки че под прицела на активисти от „Ал Кайда“ е властта в Мароко, както и чуждестранните туристи, крал Мохамед VI има по-малко основания за безпокойство, отколкото други свои „колеги“. Ричард Хаас е на мнение, че „истинските монархии в региона изглежда са по-приемливи за своите граждани от династичните автокрации“ (47).
Подобно е становището и на един руски анализатор: „Монархическите режими в Йордания и Мароко имат свои дълбоко вкоренени династически традиции, достигащи до пророка Мохамед. За разлика от повечето монархии на Арабския полуостров тези страни са се придвижили далеч напред по пътя на политическата модернизация. Това ни дава основания да предположим, че тези режими са по-малко уязвими“ (48).
Общ риск и за Алжир, и за Мароко е тяхното многобройно берберско население. Ново разпалване на враждата между араби и бербери е дестабилизиращ фактор (49).
В Йордания протестите не добиха голям размах, но кралят смени министър-председателя и направи някои отстъпки на опозицията (50). Дестабилизиращо може да действа ескалиране на израело-палестинския конфликт, както и наличието на 700 000 иракски бежанци, които създават трудности пред икономиката.
В Сирия започнаха протести, но времето ще покаже дали те ще прераснат в нещо по-сериозно. Режимът със сигурност има по-широка социална база, в сравнение с Тунис например. Според някои информации в Сирия се появява известно напрежение между различните религиозни и етнически групи — кюрдите (около 10% от населението) са против управлението на алауитската (51) фамилия Асад, докато християните (също около 10%) я подкрепят. Най-вероятно в Сирия ще се разиграе не египетски или либийски сценарий — отхвърляне на самия режим, а йордански — „да“ на краля в Йордания, респективно Башар в Сирия, „не“ на правителството и отделни представители на режима.
В страната се намират и 1 000 000 бежанци от войната в Ирак, които допълнително усложняват ситуацията там.
АРАБСКОТО ПРОБУЖДАНЕ, ИЛИ КАК ДУХЪТ ИЗСКОЧИ ОТ БУТИЛКАТА – II част
Бележки
(1) Richard Haass, Financial Times, „How to read the second Arab awakening“, http://www.ft.com/cms/s/0/6ea2c8b0-49bd-11e0-acf0-00144feab49a.html#axzz1Geqe7j4z, 15.03.2011.
(2) Вж. Карин Гантен, Омея Седик, „Бунт на „народа от мините“ в Тунис“, „Монд дипломатик“, юли 2008.
(3) По-коректно е изписването „Мухаммад“, но се придържам към утвърдената у нас форма „Мохамед“.
(4) „Начало на „политическо пробуждане или отчаян опит на Запада да се спасява“, в. „Строго секретно“, бр. 190, март 2011.
(5) Пак там.
(6) По-подробна съпоставка за ролята на армията в бунтовете в Алжир, Тунис и Египет вж. у Басма Кодмани, Салам Кауакиби, „Армиите, народът и автократите“, „Монд дипломатик“, http://bg.mondediplo.com/article707.html, 20.03.2011.
(7) Александр Аксенёнок, „Восстание арабов“, http://www.globalaffairs.ru/number/Vosstanie-arabov-15100, 20.03.2011.
(8) По Robert Kagan and Michele Dunne, „Why Egypt has to be the U.S. priority in the Middle East“, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2011/03/06/AR2011030602928.html, 15.03.2011.
(9) Андрей Миловзоров, „Арабските бунтове — предупреждение за Кремъл“, http://e-vestnik.bg/11057/arabskite-buntove-preduprezhdenie-za-kremal/, 22.02.2011.
(10) Walter Armbrust, „A revolution against neoliberalism?“, http://english.aljazeera.net/indepth/opinion/2011/02/201122414315249621.html, 07.03.2011 г.; също и Neil MacFarquhar, David Rohde, Aram Roston, „Mubarak Family Riches Attract New Focus“, http://www.nytimes.com/2011/02/13/world/middleeast/13wealth.html?_r=1, 07.03.2011.
(11) Александр Аксенёнок, „Восстание арабов“, http://www.globalaffairs.ru/number/Vosstanie-arabov-15100, 20.03.2011.
(12) William Engdahl, „Egypt’s Revolution: Creative Destruction for a ‘Greater Middle East’?“, http://www.engdahl.oilgeopolitics.net/print/Creative%20Destruction%20Washington%20Style.pdf, 20.03.2011.
(13) Александр Игнатенко, „Закат политического ислама“, Институт религии и политики, http://i-r-p.ru/page/stream-trends/index-27212.html, 20.03.2011.
(14) „Начало на „политическо пробуждане“ или отчаян опит на Запад да се спасява“, в. „Строго секретно“, бр. 190, март 2011.
(15) Влиятелен американски изследовател и коментатор на американската външна политика и демократичните процеси по целия свят, вицепрезидент, отговарящ за международната политика и управление в Carnegie Endowment for Internacional Peace, Вашингтон, САЩ. Основател и директор на програмата „Демокрация и върховенство на закона“.
(16) Thomas Carothers, „How not to promote democracy in Egypt“, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2011/02/24/AR2011022406530.html, 16.03.2011.
(17) Stratfor, „Egypt: The Distance Between Enthusiasm and Reality“, http://www.stratfor.com/weekly/20110213-egypt-distance-between-enthusiasm-and-reality?utm_source=GWeekly&utm_medium=email&utm_campaign=110214&utm_content=readmore&elq=90287ef4cc4e4997adf9e62c6616e874, 14.02.2011.
(18) Декларация на протестиращите от площад „Тахрир“, 04.02.2011, превод от арабски език Мая Ценова.
(19) Да се разбира щатски долари, ако изрично не е указано друго.
(20) По Immanuel Wallerstein, „Libya and the World Left“, Commentary No. 301, Mar. 15, 2011, http://fbc.binghamton.edu/301en.htm, 18.03.2011.
(21) Александр Игнатенко, „Закат политического ислама“, Институт религии и политики, http://i-r-p.ru/page/stream-trends/index-27212.html, 20.03.2011 г.
(22) Пак там.
(23) Роджър Коен, „След Мубарак – Техеран от 1979-а или Берлин от 1989-а?“, http://e-vestnik.bg/11049/sled-mubarak-teheran-ot-1979-a-ili-berlin-ot-1989-a/, 22.02.2011.
(24) Жак Шармло, „Войнстващият ислямизъм присъства дискретно в арабския бунт“, http://e-vestnik.bg/11228/voynstvashtiyat-islyamizam-prisastva-diskretno-v-arabskiya-bunt/, 15.03.2011.
(25) Александр Аксенёнок, „Восстание арабов“, http://www.globalaffairs.ru/number/Vosstanie-arabov-15100, 20.03.2011.
(26) The Economist, „Iran’s view of Egypt: Opportunity and envy. Which Iranian revolution has now broken out in Cairo?“, http://www.economist.com/node/18114557?story_id=18114557&CFID=156979985&CFTOKEN=57059914, 21.02.2011.
(27) Малкълм Гладуел, „Туитър, Фейсбук и социалната активност“, сп. „Либерален преглед“, http://www.librev.com/component/content/article/1165, 22.03.2011.
(28) Евгений Сатановский, „Революция и демократия в исламском мире“, http://www.globalaffairs.ru/number/Revolyutciya-i-demokratiya-v-islamskom-mire-15101, 08.03.2011.
(29) Софи Помие, „Къде изчезна Египет“, „Монд дипломатик“, http://bg.mondediplo.com/article665.html, 20.03.2011; също и Майкъл Клер, „Войни за ресурси“, С., „Захарий Стоянов“, 2003.
(30) Immanuel Wallerstein, „The Wind of Change – in the Arab World and Beyond“, Commentary No. 300, Mar. 1, 2011, http://fbc.binghamton.edu/300en.htm, 06.03.2011.
(31) Йошка Фишер, „Пробуждането на Близкия изток“, http://glasove.com/article-12452.php, 16.03.2011.
(32) „Вълната на протестите тръгва по света“, http://e-vestnik.bg/11167/valnata-na-protestite-tragva-po-sveta/, 07.03.2011.
(33) Улф Лесинг, „Саудитска арабия — кралят го няма, надвисват протести“, http://e-vestnik.bg/11092/sauditska-arabiya-kralyat-go-nyama-nadvisvat-protesti/, 21.02.2011.
(34) Иван Яковина, „Примката около монархията в Саудитска Арабия“, http://e-vestnik.bg/11203/primkata-okolo-monarhiyata-v-sauditska-arabiya/, 07.03.2011.
(35) Александр Аксенёнок, „Восстание арабов“, http://www.globalaffairs.ru/number/Vosstanie-arabov-15100, 20.03.2011.
(36) Hisham Matar, „Libya calling“, http://www.nytimes.com/2011/03/10/opinion/10matar.html, 20.03.2011.
(37) Евгений Сатановский, „Революция и демократия в исламском мире“, http://www.globalaffairs.ru/number/Revolyutciya-i-demokratiya-v-islamskom-mire-15101, 08.03.2011.
(38) „Разузнаването на САЩ: Иран ще бъде в състояние да изгради първата атомна бомба през февруари 2009“, http://www.orientbg.info/sabitia/debka_iran.html, 20.03.2011, превод от близкия до израелското разузнаване сайт DEBKAfile.
(39) Евгений Сатановски, op. cit.
(40) Ефин Анбиливин, „Шиитски гамбит“, http://www.utro.ru/articles/2011/03/16/962416.shtml, 20.03.2011.
(41) Умерени представители на хариджитския ислям
(42) По Евгений Сатановский, „Революция и демократия в исламском мире“, http://www.globalaffairs.ru/number/Revolyutciya-i-demokratiya-v-islamskom-mire-15101, 08.03.2011.
(43) Alister Lyon, „Bahrain crisis could worsen Sunni-Shi’ite sectarian tensions in the region“, http://blogs.reuters.com/faithworld/2011/03/16/bahrain-crisis-could-worsen-sunni-shiite-sectarian-tensions-in-the-region/, 20.03.2011.
(44) David Ignatius, „High stakes over Bahrain“, http://www.washingtonpost.com/opinions/high-stakes-over-bahrain/2011/03/15/AB7ykyZ_story.html, 20.03.2011.
(45) По Евгений Сатановский, „Революция и демократия в исламском мире“, http://www.globalaffairs.ru/number/Revolyutciya-i-demokratiya-v-islamskom-mire-15101, 08.03.2011.
(46) Иван Преображенский, „Европе угрожает энергетический голод“, http://www.rosbalt.ru/2011/02/21/821531.html, 07.03.2011.
(47) Richard Haass, Financial Times, „How to read the second Arab awakening“, http://www.ft.com/cms/s/0/6ea2c8b0-49bd-11e0-acf0-00144feab49a.html#axzz1Geqe7j4z, 15.03.2011.
(48) Александр Аксенёнок, „Восстание арабов“, http://www.globalaffairs.ru/number/Vosstanie-arabov-15100, 20.03.2011.
(49) „Civil War in Libya: Jets bomb civilians. Pilots, high officials flee“, DEBKAfile Special Report February 21, 2011, http://www.debka.com/article/20691/, 15.03.2011.
(50) Иван Преображенский, „Европе угрожает энергетический голод“, http://www.rosbalt.ru/2011/02/21/821531.html, 07.03.2011 г.
(51) Шиитска секта
