Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Работила е в различни централни издания. Издала е четири художествени книги, между които стихосбирката „Странни знаци“ и есеистично-документалната „Поздравете всички от мен“ (книга за Ламар), спечелила конкурса „Сто книги“ на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.
Наследено от старобългарските книжовници, при липсата и непознаването на модерната литература, в която има разграничение между видовете и жанровете, житието е любима форма на самописмена изява по време на Възраждането. Дълго време то запълва липсата на ръкописна и печатна книжнина — преводна, побългарена или оригинална.
Години е трябвало да минат, докато възрожденските книжовници потърсят и други форми за творческа и духовна изява. А в самото житие, в същината му, е съществувала симбиозата на видовете и жанровете и по-точно техният зародиш. Защото, ако се вгледаме по-внимателно и оценим нещата по достойнство, в житията наистина ще намерим от всичко по малко. И то не само житие-битие авторско, но и разказна и повествователна история, както и поетическа, философско-естетична и притчова фантазия. А това са наченки на форми, от които съвременният читател наистина може да види бъдещи поеми, документални повести и романи, а защо не и пътеписи.
Може би писателската находчивост на Георги Раковски не е „мислила“ по този въпрос над „Житието“ Софрониево, но не е случайно и това, че той му е дал „европейска“, модерна оценка, като го е отпечатал още през 1861 г. в своя „Дунавски лебед“. Така да се каже, увековечава „литературните“ търсения на възрожденския интелигент и книжовник Софроний.
Наред с типичните си за епохата автобиографичност и изповедност, патос и романтичност, афористичност и притча, простородие и християнски стоицизъм през делото, а и изобличението на това зло, в Житието на Софроний има едно „ходене по мъките“, скиталчество за род и Отечество. И с изкусната си документална описателност авторът се е самоописал чрез едно свое „пътешествие“ в преизподнята на робския живот.
А животът на земята и народа са намерили място покрай житието и страданието авторово. И то плътно и на място — истинско единство на човек и природа във възрожденско пътешествие през живота!
Но защо тогава авторът не е озаглавил своето съчинение Скитание, а житие и страдание? Просто защото на злочестия читател е необходимо да бъдат посочени злото и страданието още с първата дума, та да се замисли и за автора на съчинението, а и за себе си.
Към този възрожденски труд не бива да пристъпваме със сегашни изисквания за пътепис, а просто с по-особено, и с по-тънко око да надникнем в него, за да се убедим, че е налице един шедьовър, едно съкровище с чудни пътеписни места. И след затварянето на последната страница умният читател ще остане с внушението, че е прочел един пътепис. Макар и попретоварен, претрупан от житейски факти, историческата достоверност на „природните неща“ не се губи или не потъва в останалото.
Нека само изброим едни от имената на местата, където е стъпил кракът на великия скиталец — Котел, Цариград, Юскюдар, Адрианопол, Сливен, Коритен, Карнобат, Шехлари, Костен, Сигмен, Арбанаси, Враца, Коиларе, Русчук, Варна, Тетевен, Габруву, Свещов, Черепиш, Карлюково, Тернову, Никопол, Бокурещ, Зимнич, Крайов и т.н. Някои от тези места са посещавани неведнъж, а и много от тях са пропуснати. Дълъг е списъкът от имената на хората и личностите, с които Софроний се е срещал по време на своите скитания и страдания, а също и на историческите събития и техните подробности. От всичко това се получава нещо твърде внушително по обем, което един съвременен автор би използвал за няколкостотин страници. А скромният възрожденски труженик е използвал това, за да изпълни Житието си със земна плънка, със свещена истина, с факти и събития и природни описания с пределна яснота. И то крайно пестеливо, с точност на словото и мисълта. С тънката сила на изящния стил.
Все пак нека да надникнем повечко в някои страници на Житието. Например при описанието на пътуването до Юскюдар. Ето ти го Цариград, нататък е „Анадолската страна“, скелята с ладиите, оттам се виждат царските палати, народ около пехливаните, отиване към царските палати с множеството, Яли Кьошк с бостанджиите, които казват: „Що ходите ви тука, скоро да поидите от тува, по что отсекнуват глави вашя…“ И по-нататък авторът продължава: „И като се варнахме назад, почти они не видели нас, като проминахме сас ония народ. И като се освободихме от тамо, поидохме на общая скея и преминахме на Юскюдар.“
Ето и описанието на Софроний за отвеждането под стража към Казанлък: „Повдигна са и начанаха да поидут оное поле до Коритен. Беше месец иулия, 23 ден. Толико беше време жарко и тежко като огн, а нам сверзваше руце назад и понудиша ме пеши да ходим. Ходихме колко два часа, и от пек захряхме. Почто они на кони, а нии пеши, како возможно ест равно да ходиме?“
Една твърде гъвкава и пластична мисъл, която оживява и природата, и човешкото страдание.
Покъртително е бягството на Софроний през Видинско, Врачанско, Плевенско от ордите на Пазвантооглу: „Сас каков труд и стар пострадах, докля са добия веднош до Враца! Каковий ли гори и холми и доли не обиколихме!… Нощем приидуша конакчий. И аз чюх, востанах тая нощ на осм часа да бяга от Враца навон. Нощ темна, време беше дождевно, а планина стръмна, висока… Хели са случи един поп на пут, селянин та ги знаял, както бягат у една пещера. И заведе ни при тях. И седях тамо при них у оная пещера двадесет и четири дни, и узех студ, и разболяхся… И востанах… Аля тамо планини високи, кон ни можи да са язди, а мене болят нозете… Ала беше сняг глубок, зима люта, десят часа ест от тамо, едвам за три дни поидохме…“
Природоописанието и авторовите мъки продължават на десет страници. И човек наистина ще се убеди и удиви от „пътеписните“ възможности на великия страдалец. Не бива да пропускаме и „оправданието“ на тези страдалчески скитания: „Затова ся трудя и аз сеги денем и нощем да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно меня да сказувам сас уста моя да чуят от мене грешнаго…“
Но защо е това оправдание?
Малко преди това е „обяснението“ пред читателя за това, че го занимава със своето житие: „Имам обаче една скроб и боюся от Бога, да мя не суди Бог като узех аз оное паству на рамена моя и оставих го… зарад почивание мое, но от голямая нужда и от тежкий долг, що мя натовариха и що не веруват…“
Авторът с присъщата му възрожденска честност иска да изясни чрез своето житие причината за отсъствието си от своите задължения на духовен пастир. Ние сме щастливи, че наред с това той ни е дал и един чудесен литературен урок как пътеписните елементи допринасят много за силата на едно художествено произведение.