Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 21 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 220 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
( Продължение от миналия брой )
Етническият модел не бива да се полага като противовес и в конфликт с националния модел, с националния идеал, в разрив със съкровищницата на историческата биография и национално-културната история на отечеството ни. Защото той е органична и специфична част на националния модел, а не нещо различно, което му противостои, както някои се опитват да го представят. Историческата му мисия е да сплотява, а не да разединява българските граждани, независимо от етническия произход или от религиозната им принадлежност.
Българският етнически модел може и трябва да бъде битие на равноправни, свободни, но и отговорни граждани на републиката. Неговото обществено призвание също е да стимулира и гарантира историческото и културното развитие, облагородяване и усъвършенстване на индивиди и общности с различен етнически или друг генезис и принадлежност, които са част от нацията. Този етномодел се базира върху човешкото достойнство и гражданския статус на всички българи. С други думи, само чрез залозите на Човешкото и Човещината са реално възможни и пълнотата, и перспективността на историята, и всекидневието на етносите в нея.
Българският етномодел се представя едностранчиво
За огромно съжаление темата за националния идеал, за националната ни мисия или стратегия не се радва на подобаващо внимание, на загриженост и усилия. Тя се подценява или се пренебрегва от почти всички партийно-политически елити. Опитите да се използва етническият модел като оръжие срещу еднонационалността на българската държава трябва да бъдат своевременно разобличени и пресечени. Защото те не са интелектуално-хипотетична приумица или привидност, а горчив и тревожен факт от свръхполитизираните преходни реалности и нрави.
И тук не става дума само за директните опасности, идващи от публичните прояви на представители на ДПС, които преди време пледираха за промяна на статута на еднонационалност в конституцията, а също за някои десни или центристки партийни елити, които (заради сервилност към западните си покровители) биха били склонни към такива стъпки, стига да се облагодетелстват от тях и независимо от вредите, които ще нанесат на нашето Отечество и на нацията ни.
Демократическият преход даде шансове на темата за малцинствените и персоналните права, но затули безотговорно темата за историческото състояние и историческата пребъдност на българската нация, на нейната държавност. Това на свой ред представи в едностранчив вид и темата за етномодела, за неговите обещаващи възможности, а и горчиви реалности.
Дълг на гражданството е да вложи своя дял, за да отстрани тази едностранчивост.
Етническите дилеми, лицата на времето и постмодерният неолиберализъм
Впрочем, подобно развитие на нещата се дължи и на постмодерната тотална втораченост и обсебеност от настоящето, което за неолиберализма е приоритетен темопорален вектор. Подобна абсолютизация на настоящето предпоставя и налага дезавуиране на миналото. Триумфиращият днес пазарен неолиберално-идеологически фундаментализъм способства за омаловажаването или спекулативното инструментализиране на различните — ретроспективни или футуристични — лица на Времето, както и за тяхното отношение и принос в манипулациите по етнически и верски дилеми. Той декретира и всякак легитимира конструктивизма на или спрямо Времето, т.е. че както Миналото, така и Бъдещето са само функции или производни от Настоящето. Трансформирането на Миналото и Бъдещето във фикции и функции на Настоящето е органична съставка на съд-бовен и страстно отстояван жест от неолиберализма. Този жест с лекота преоценява (или пък абсолютизира) определени фрагменти от Миналото/Бъдещето, стига да импонират и служат на стратегиите на Настоящето. Оттук идва и прехласването по алогичните теории за „края на историята“, вечното и неоспоримо историческо оцеляване и господство на капитализма, а и за неговите невероятни адаптационни потенциали.
За разлика от постмодерните и неолиберални иконографии и тълкувания на настоящето, епохата на Модерността мощно полага настоящето под знаменателя на дължимото бъдеще, в т.ч. и като средство за реализация на визията на това Бъдеще. Тази епоха търси обяснения за причините, както и средства за промяна на хода, ритъмат и посоката на историзираното/социализираното Време. Хуманизацията се превръща в съдбовно значима за човечеството, докато за постмодерните неолиберални теории, логики и практики тя се използва най-вече като инструмент и маскиращ компонент на стратегията им, които иначе — в дълбочина и реалност, притежават социалдарвинистки замисъл. Постмодерният неолиберализъм ражда в изобилие и непрестанно плуралистични и фрагментирани жизнени светове, в които обаче царува отчуждение между хората, а пазарното обезценява и опорочава истински човешкото или нравственото.
„Конвейерно“ създаващ и разпространяващ подобни дистанции, алиенации и социалдарвинистки бариери между отчуждени или привидно споделени жизнени светове, постмодерният неолиберализъм няма как да не засяга, фатално да поразява „имунната система“ на етнически, етнокултурни системи и религиозни структури, а чрез това да поставя под въпрос националната идентичност и перспективността £.
Неолибералната глобализация афиширано или перфидно дава приоритет на човешките права, като нерядко с това десакрализира статуса на човешки общности, между които най-застрашени се оказват националните идентичности. Парадоксите и съблазните, противоречията и коварните последици на тази глобализация ярко се провиждат и в противопоставеността между човешките права и унищожението на националната, но още повече и на социалната държава днес. А тоталното опазаряване на всичко в отворения глобален свят (чрез свободния пазар) предоставя и фиктивни инструменти за гарантиране на човешките права и свободи.
Постмодерността извежда на предна позиция и темата за жертвата като идейно-смислов контрапункт на темата за героичното, лансирана от епохата на Модерността. Това особено проличава в концептуализацията и в практическата реализация на дегероизацията на определени човешки (в т.ч. верски, етнически и етнокултурни) общности, които са прицел на неолибералния сценарий.
В Модерността сътворението, развитието на националното начало са в иконографската и тълкувателната преса на героизацията на общия дух и устрем. Тогавашният гражданин може/трябва постепенно или радикално да се отдалечава от своите (етнически, етнокултурни и религиозни) специфики, като се съобразява с универсално-общовалидното за всички членове на съответната нация или държава. Духът на Просвещението, както и визиите на Романтизма акцентират върху духа на народа, върху ролята и значението на езика, културата и традициите като базисни предпоставки, условия, фактори и механизми за историческия градеж на нацията.
Постмодерното време преобръща оптиката и интерпретативната призма: сега вече гражданинът не само не бива да прикрива, но — обратното — да демонстрира и отстоява своите специфични различия или принадлежности (към етнос, вяра и пр.), дори когато те поставят под въпрос и създават компликации на националното тяло. Появяват се и нечувани и недопустими за Модерната епоха постулати: вече не Гражданинът следва да се съобразява с Държавата; тя трябва да му служи! За постмодерността не националната, а персоналната, малцинствената идентичност са предпочитан, съблазнителен и фаворизиран фокус на публичния интерес, както и на политическата телеология и инструменталност. Вече индивидуалността, а не масовото, се превръща в център на управленски домогвания, властни манипулации.
Дошъл е редът на оплакванията от (и на протестите за) преживяваното в статуса на невинни жертви от страна на малцинствата в процесите на националния градеж или при развоя и волунтаризмите на конкретната национална държава.
Ако в епохата на Модерността създаването и утвърждаването на нацията изискват съответни и разнородни жертви от страна на нейните граждани, сега вече може или трябва да се търсят компенсации и възмездия за реално или фиктивно преживяното от жертвите на някогашната или на продължаващата „национализация“ на социума.
Постмодерният неолиберален дискурс си позволява да упрекне националната държава, че е плод, а и инструмент на репресии, дори на стремежи и опити да тотализира жизнените светове на своите поданици/граждани; че се опитва да колонизира съзнанието и битието на хората, но и да ги подчини на интимните замисли и проекти на държавната бюрокрация или администрация. Странното е, че в доста отношения одиозно-репресивният облик на държавата, заклеймена от неолибералния постмодернистки дискурс, си прилича с много от критиките, които марксизмът адресира към буржоазния тип държавност.
Ако в епохата на Модерността господства убеждението, че нацията се основава и уповава на изконни и есенциални цялости, в постмодерната реалност се лансират и легитимират идеологемите, че нацията е конструкт, продукт и дериват от преднамерено, спекулативно и инструментално дело от страна на властимащите.
Тези специфични различия между манталитетите на Модерността и на Постмодерността съществено се отразяват върху представите, настроенията и нагласите за националната/етническата идентичност, а оттам оказват и своето влияние върху визиите и тълкуванията на етническия модел.
Миналото в кривата оптика на днешните тълкувания
В тази (смислова и интерпретативна) „оптика“ по-лесно можем да разберем и предимствата, които постмодерността отдава на пренаписването, прередактирането или на тоталното съчиняване на разказите за и на митовете за историята на нации, етноси, религиозни, етнокултурни и жизнени светове в дадени страни и общества. Това преконфигуриране на ипостасите на историческите разкази може и трябва да влияе върху етническия, етнокултурния, верския статус и патос на определени идентичностни субекти — национални, общностни и персонални. То следва да влияе на тяхното съзнание и самосъзнание, на днешния/бъдния им етос. Нещо повече, то би трябвало да декретира и легитимира съответни описания, както и обяснения или аргументации за не/историчността на конкретни етноси, вери и пр.
Днес сме непосредствени свидетели, а някои дори и участници в опитите за тотално дегероизиране на националната ни биография или на много съществени и значими отрязъци, на събитийни фрагменти от нея, а и на изкривяване на оптиката за тяхното социално-политическо, културно или етническо виждане и тълкувание.
Едни от най-солидните фрагменти от всевъзможните опити за „пренаписвания“ на историята на България от Освобождението, а особено и по време на социализма, са подчинени на нови редакции и сътворения на разкази, които се отнасят до национално-етническата тематика и до етномалцинствените колизии. В тези нови свръхполитизирани, идеологизирани и етнизирани наративи неизбежно се стига и до инструментално заиграване и преекспониране на темата за виктимността на малцинствата, предизвикана от волунтаризма на бившия режим. И всичко хубаво и прогресивно, което се е случило с някои етноси (циганите и турците), сега придобива оценъчните контури на кошмарен геноцид. Независимо че социологическите изследвания категорично показват особено силна носталгия към социалистическото минало и неговите социални придобивки именно сред тези етноси, чиито елити днес се оплакват и клеймят социализма (1).
Самият термин „геноцид“ се оказва с мултифункционално предназначение и с невероятно висока честота на употреба в политическите дискурси. Подобна хипертрофирана експлоатация на този термин се забелязва в политически етнизираните дискурси или наративи и особено много в политическите речници на етнически, правозащитни структури.
Постмодерният дискурс всеки да се счита за някаква невинна жертва на ред исторически, политически, икономически, социални, културни или други фактори и обстоятелства от миналото или от настоящето обаче се превръща в умишлено селектиран и масово употребяван рефрен във всекидневното общуване на хора с различен етнически, верски и пр. генезис.
По принцип темата за и спекулацията или манипулацията с виктимността на някои етноси обаче пренарежда по свой начин въпроса за правата и задълженията, за свободите и отговорностите на етническия и гражданския субект в обществото. Абсолютизацията на правата и свободите в неолибералните постмодерни клишета определено предизвиква инфлация в курса на гражданските отговорности и задължения на социалния субект — персонален или етнически общностен.
Българският етнически модел обаче не бива да взривява органичната сплав между правата и свободите, от една страна, и отговорностите и задълженията — от друга. Той следва да притежава държавнотворна и национално-консолидираща същност и роля; в тях права, свободи, отговорности и задължения имат важна роля. За жалост практиките на досегашната му реализация клонят към тревожен разрив и инструментализация на правата и свободите спрямо отговорностите, задълженията.
Сегашната форма на етномодела
преекспонира правата, абсолютизира свободите
и неглижира отговорността
Сегашната форма на етномодела преекспонира правата и абсолютизира свободите, като сериозно неглижира или елиминира ролята и значението на другата съставка — гражданските отговорности и задължения. Гражданският патос и статус, които се вменяват на този модел, се употребяват в посока на правата и свободите, без да се съчетават разумно и полезно с отговорностите и задълженията.
Нещо повече, в условията на еднонационална държава, каквато е и нашата, етническият модел не бива да дезавуира или делегитимира правата и свободите на националния субект за сметка на преференции на малцинствените права и свободи. Това означава, че гражданството следва да бъде наясно и с особената „йерархия“ на проблемите: малцинствените права и свободи са само една част от компендиума на етномодела. Той пък е съставка от националния ни модел и опит. Опитите да се дава приоритет на малцинственото означават последното умишлено и спекулативно да се равнопоставя или дори да се възкачва спрямо националното. Толерантността към етническите и общностните права и свободи не може да бъде в ущърб или като заплаха за историческите права, свободи и традиции на нацията, да пренебрегва и елиминира нетолерантно историко-културното ни наследство, битие. А от съблюдаването и гарантирането на права-та и свободите на нацията ни съвсем определено произтичат и съответни отговорности, а и задължения на гражданите £, въпреки и независимо от техните етнически произходи и верски принадлежности.
В масовата психика и общественото съзнание съвсем умишлено се налагат образите, обясненията и тълкуванията за употребите на този етномодел в контекста на застрашените, ограничените или отнетите права и свободи, които обаче изобщо не кореспондират със съответни граждански и обществени отговорности и дългове. За немалка част от българското гражданство претенциите и очакванията за права и свободи, въздадени и гарантирани чрез въпросния етномодел, сякаш носят одиозен мирис на нещо меркантилно, етнически себично, човешки егоистично и асоциално. На нещо, което трябва да се заплати обаче с ограничения и лишения на други хора, етнически/социални общности, на цялото общество или на българската държава, но без всякакви жертви от облагодетелстваната страна, без каквито и да са усилия и без поети конкретни социални, граждански, морални отговорности, задължения от нея.
Така някои индивиди и общности сякаш трябва да придобият преференции, които обаче не са притежание на всички останали граждани. Вместо изравняване, реално се получава фаворизация на лица и общности, почиваща на антиконституционни и противозаконни предпоставки и трактовки: сякаш обществото е задължено повече на някои, които се възползват от права и свободи, привилегии или облаги, отредени само за техните общности. По този път обществото и държавата не са в състояние исторически безкрайно да влачат „на буксир“ тези етнически общности, които само претендират за още нови права и свободи, без дори да полагат и минимум усилия или жертви за своето възмогване, адаптиране или за самоусъвършенстване.
Търтейщината, безогледното използвачество, безразсъдното, даже наглото разхищение на ресурси, средства и усилия в условия на криза от страна на държавата и обществото, чувството за безнаказаност и за претенциозност към държавата, която е „вечно задължена“ на тези етнически индивиди и общности и пр., се оказват грозни физиономии или гримаси на сегашния ни етнически модел. Изнудването на властта с ескалиращи претенции, заплахи и ултиматуми за борба за права и свободи на малцинствата се превръща в опасно политическо оръжие, което се подхранва от необосновани и неоправдани етнизации на социалните проблеми. Тунеядството се превръща в манталитет за определени слоеве, в т.ч. и етнически. Динамично и мащабно се разраства една субкултура на потребителство от страна на такива слоеве, която обрича на регрес не само самите тях, но и цялото общество.
Човешки права и свободи „за собствена употреба“
За редица политически или граждански структури, организации и движения извънредно лесно и полезно е да слагат върху всички социални проблеми или колизии клеймата на съответни етнически/етнизирани обяснения и интерпретации, и то без да имат каквито и да са сериозни и солидни основания за подобен жест. Немалка част от правозащитните НПО определено спекулират с такова етнизиране. Изкористяването на правата и свободите на малцинствата се превръща и в начин на съществуване, на публичен PR или на легитимация на някои субекти и структури. Подобни тревожни и опасни явления или процеси имат и скрито лице – корумпирането на нещо наистина сакрално, каквото са човешките права и свободи.
По този начин етнизацията се превръща в удобна публична парола за всички неблагополучия, за всевъзможни (обществено-вредни и даже опасни) аспирации на представителите на отделни етнически групи и на техните политически елити. Тук няма да споменаваме и въпроса за меркантилното използване и източване на наши и европейски средства (по целеви програми), свързани с темата за интеграцията, които обективно не са довели до съществени промени в живота на някои етноси. Тези щрихи от портрета на битуващия етнически модел дискредитират последния.
За някои слоеве или елити на етнически общности у нас интеграцията им в обществото се разбира единствено и само като перманентно предоставяне на още нови права и свободи на техните членове, без оглед, че такава тенденция означава явна редукция на правата и свободите на други етнически общности и на нацията. Затова гражданството привижда в етномодела перфиден инструментариум за аморално, антиобществено облагодетелстване за сметка на нацията и държавата. Ето защо не бива да ни учудват исканията на нарастващи слоеве в обществото да се ограничат и намалят правата и свободите на някои етнически групи или лица, да се радикализират законовите средства за тяхното съблюдаване или контролиране. Социологическите изследвания категорично сочат такива тревожни тенденции.
Що се отнася до турския етнос, преекспонирането и свръхексплоатацията на темата за Възродителния процес от елита на ДПС вече става контрапродуктивно. Те носят повече негативи, отколкото ползи на турския етнос, в т.ч. и на елита му. С тях може да се постига мобилизация на етноса, но с цената на неговата социална изолация и капсулиране, за сметка на руиниращи връзки с други етноси в страната, на динамично отчуждаване на турския етнос и от националното тяло на България.
На фона на възстановените религиозни или етнически права и свободи укорително извисяват ръст изгубените социални позиции и културни придобивки на турското и ромското население в заклейменото социалистическо минало. Едва ли нормалният разум ще е склонен да чества триумфа на етнорелигиозното в компанията на мизерията, неграмотността, автосегрегацията, гетоизирането и отчуждението. А тъкмо това ни предлагат някои реалности, родени от битките за „човешките права“, или от изкривените разбирания и тълкувания за реализацията на нашия етномодел!
Не, истинският български етнически модел не бива да се базира върху една коварна, антихуманна борба за човешки права и свободи „за собствена употреба“, без тяхното съзвучие, отговорност и дълг към правата и свободите на другите хора!
Очевадната дисхармония между права, свободи, отговорности и задължения провокира, легализира и вкорени в публичното пространство и в масовите вкусове доста неверни представи за етномодела като коварен инструмент за малцинствено облагодетелстване за сметка на държавата, обществото и другите техни граждани.
За това крайно неблагоприятно положение на нещата огромна вина имат преди всичко политическите фактори, партиите на власт или в опозиция, а и редица други субекти. Защото преходът роди прекалено много политици, обаче не създаде държавници, които истински да милеят, а и да се грижат за настоящето и бъдещето на нацията и на българската държава или за възхода на гражданското ни общество. Това обстоятелство ражда и катализира ескалации на масови настроения и нагласи на неодобрение, че етномоделът има като тайна цел деструкция на националното начало и крушение на националния дух, постигнати с цената на егоистично облагодетелстване на различни елити у нас.
За немалко хора сегашният етнически модел представлява умишлено и политически-инструментално прокарвана ерозия на националния интегритет, на националния суверенитет или на териториалната цялост и независимост на България. А подобни социални нагласи и опасения няма как да не обуславят вече и инфлация на идейно-ценностния фокус и смисловия статус на „българския етнически модел“.
Българският етнически модел и летаргиите на хуманността
Напоследък все повече се говори за „трагична етнодемографска перспектива“ на България в следващите няколко десетилетия. Перспектива, която ще е в състояние коренно да преобърне или дори да унищожи редица досегашни стожери на българското и българщината. „Апокалипсисът“ на България, на българското и българите вече е пред очите ни! А има ли нещо по-кошмарно от това един народ да вижда свършека си в Историята?!
Може би си струва да отвърнем взор от астрологичните прогнози на днешни магове, лоши ясновидци и зли прорицатели за бъдната орис на нацията и отечеството, за да приковем погледа си към „астрономичните“ показания на науката, на нейните теории и концепции по тези въпроси. При това вероятно ще ни се наложи да се завърнем към размислите и идеите на Л. Гумильов за пасионарността на етносите, народите и нациите и за тяхната обреченост да приключат пътя на своето движение в небосвода на Историята. Нали в тази пасионарна теория има неща, които могат да ни подскажат и обяснят някои тайни или неведоми за нас фактори и възможности; да ни дадат оръжия и пътища как можем и трябва да се справяме с връхлитащите ни опасности в своето време?!
Не е ли крайно време да се вразумим и да се замислим: какво ни липсва като хора и човеци, а не като представители на конкретни етнически общности? За да сме в състояние по-скоро да разкрием и проумеем „тайнствата“ на собствената ни човешка природа — в ипостасите на нейната „азовост“ или „другост“! С други думи, не бива ли да се размислим и спрямо пасионарните валенции на всеки от нас, в качеството му на индивид и личност, а и в битността му на член на етнос, нация? А оттам вече да отправим взор и към пасионарните потенции и ресурси на всички онези социални сфери, общности, мрежи, координации и йерархии, в които волно или неволно сме включени в своята исторична или всекидневна биографичност. Подобно „философстване“ съвсем не е излишно. Тъкмо обратното — то е повече от всякога нужно именно тук и сега, когато сме изправени пред исторически бездни!
Някой остроумно бе казал: няма шанс за спасение, трябва да оцеляваме! А преди него в историята друг бе ни завещал своята сентенция: само поробеният изцяло има основателен и оправдан шанс за своето освобождение! А пък трети, французин, предизвикателно бе се провикнал през просторите на времето, бе ни призовал, а и насърчил: бъдете реалисти, искайте невъзможното! Е, не са ли това удобни, достойни решения на днешните ни смутове и страхове?
Тук изобщо не става дума за някакви екстравагантности на езика, нито за еквилибристики с неговата семантика. Тук става дума за отрезвяващо и мобилизиращо апелиране към човешкото в човека, към разбуждането му и прокуждането на летаргиите на хуманността, която в трудни времена понякога може да потъне в тежък сън. А от подобна летаргия и от такива кошмарни сънища могат и исторически се раждат и развихрят чудовищата на безчовечността, антихуманизма и на безумието.
Българският етнически модел не е някаква проблемна плоскост, която е чужда и безразлична към разчупените релефи на човешкото изобщо. Подобно на нравствеността, и етничността е разпръсната по всички посоки, във всички сфери. Тя пронизва и засяга цялостния живот на човека.
Цифрите на предполагаемите и „солидно обосноваваните“ от „експертите“ етнодемографски съотношения са прекалено смущаващи, дори потресаващи. Публикуват се научни монографии, статии и интервюта. Правят се и всевъзможни медийни дискусии, дебати и полемики с „тънки познавачи“ на актуалния проблем.
Количество почва да вилнее или дори да си устройва пир, при това за сметка на качеството на хората, на техния социален потенциал и човешки капитал!
А тъкмо качеството трябва да ни тревожи, а не само и не толкова количеството на представителите на един или на друг етнос в тялото на нацията. Сега трябва да ни интересуват или да ни притесняват тъкмо количествените характеристики на съответни качества в човешките ресурси. Именно те могат да бъдат причина, залог, гаранция или стимулатор на коренно различни, а и противоположни процеси и тенденции в бъдещето ни.
Тези регистрирани или предполагаеми дадености не са застинали и непроменими метафизически величини. От цялото общество, от всеки един от нас зависи дали въпросните дадености ще си останат на това равнище, или ще поемат в една или в друга посока на развитие. Това съвсем не значи, че „всеки за всичко е отговорен“. Ще е наивно да се уповаваме на подобна формула, още повече в един свят, в който полиархията има своите страшни мащаби; и в които човек, независимо че може да става все по-свободен, същевременно се оказва все повече обвързан, зависим, обременен с явни или незрими „мрежи“. По-важното е всеки сам да осъзнае своите отговорности не само и не толкова за самия себе си, колкото за другия, за ближния или за различния и чуждия спрямо него; както и да помогне на този друг да проумее собствените си отговорности към себе си.
Само в тази двустранна, динамична и плодотворна взаимообвързаност може да триумфира една историческа и всекидневна перспективност за човека, за възхода на неговата природа. А това означава, че азът не може без другия, но и че другият е в състояние да бъде истински и пълноценен „аз“ само виждайки в отсрещния също един „аз“.
Етнически астигматизъм и политизирани далтонизми
Не е толкова фатално дали циганите ще са половин или един милион! Това, което може или трябва да ни стряска и плаши, е, от една страна, какви са или могат да бъдат като качество този половин (или един) милион роми, и второ — как самите ние, българите като етнос, можем да се сбогуваме с предразсъдъците си към този етнос; доколко сме в състояние да му помогнем по-скоро да се интегрира в нацията и обществото, да стане полезен за българската държавност и идентичност.
Опираме до качествени характеристики — било на ромите, било на българите, до качеството на взаимните им отношения, съжителства, които днес не са лицеприятни.
Поне на този етап, в масовата психика и всекидневното съзнание битуват социално едностранчиви, непълни и неверни представи или нагласи: интеграцията се оказва дълг и дело или на държавата, или пък на самите цигани, в крайна сметка и на българите, но най-вече в качеството им на изпълняващи служебните си тегоби.
Ние, българите, не смятаме, че има какво да променим в реакциите, в отношенията си към ромите или към турците. Според всекидневните трафарети, си имаме исторически проверени, практически верни представи за тяхната „чуждост“. „Те“ трябва да станат като „нас“, без обаче ние да сторим каквото и да било, за да променим нещо в самите себе си; за да станем други спрямо това, което сега сме. А такъв манталитет и маниер на обноски, отношения към другостта/чуждостта нямат никакъв шанс да се докоснат, да превземат и да се отличат с хуманност.
Подобен етнически или етнизиран астигматизъм, както и политизираните ни далтонизми са в основата на причините или възможностите да смятаме другостта и особено чуждостта като непременно нуждаещи се от качествена промяна.
За съжаление, поне за момента вниманието се насочва към голите цифри, а и към политизираните и етнизираните екстраполации с тях, а оттам и с манипулация на социалната психика, на общественото и персоналното съзнание и самосъзнание. Така волно или неволно се опростяват и манипулативно се изкривяват дължимите дебати спрямо държавническото, гражданското и личното отношение към въпроса.
Несъзнателно или умишлено раздухваната социална психоза, а дори мания или фобия към „турцизацията“ или „циганизацията“ на отечеството ни придобива огромни мащаби и невероятно силни резонанси в различни слоеве на обществото. Социологическите изследвания постоянно констатират, а и демонстрират тревожно покачване на нетърпимостта, нетолерантността и непоносимостта към „другостта“. Паниката от демографско „превземане“ или „претопяване“ на българската нация се разпространява в огромни мащаби, с непредвидима преди няколко години скорост. Тя се оказва рожба и следствие, но и причина на разнородни политически, социални, етнически и религиозни предразсъдъци или предубеждения, на взрив от „мотивирани“ или неосъзнати дистанции, отчуждения.
С мрачната етнодемографска перспектива днес обаче започват да се правят и тревожни политически, политизирани и етнизирани заигравания и злоупотреби. А безхаберието по тази проблемна материя от страна на властта и политиците, които само отвреме-навреме, конюктурно и доста спекулативно се спират и опират на нея, още повече развихря социални тревоги, негативни настроения и нагласи. Лошото е, че по тази деликатна тема безконтролно и без коригиращи визии и тълкувания се допускат до публична трибуна всевъзможни експерти, специалисти и анализатори, напълно скарани с елементарните научни знания за нейното коректно проблематизиране, обяснение и интерпретиране.
Такива експерти си позволяват крайно непрофесионално и преднамерено да експлоатират термини, постановки и тълкувания, за да заслужат внимание и оценки от дадени среди. Тъкмо такива „вещи познавачи“ са в състояние да формулират и разпространяват погрешни или вредни представи, които още повече объркват и без това недостатъчните знания за нашия етномодел. Някои от последните провокират и катализират антихуманни и обществено опасни идеи, предложения, прилагането на инструментариуми и репертоари, които изобщо не съответстват на духа и пулса на днешната историческа съвременност. Не само от амвона на официални, парламентарни или политически трибуни и централи, а и неформално — по разни блогове, сайтове в социалните мрежи на интернет, се лансират и рекламират чудовищни арсенали и техники за „нормализация“ на нарушения етнически баланс или за корекции, елиминации на опасните тенденции.
Все по-често и по-натрапчиво в социалните мрежи или в публичното, но и в междуперсоналното говорене се очертават опасни и антихуманни призиви за едно по-твърдо, безкомпромисно отношение и ограничаване, дори за отнемане правата и свободите на някои етнически общности, които се оказват „виновници за всичко“. Такива идеи се прокарват и публично лансират бързо и поради обстоятелството, че почти винаги в исторически преломни или кризисни ситуации, при деструкции и анемии на държавността, а и при ценностен вакуум в социума, са налице солидни изригвания на различни политически, социални, етнически, религиозни и др. предразсъдъци, на бум от политически/етнически бариери, дистанции и конфликти. Именно в подобна сложна и метежна преходно-кризисна ситуация сме и ние днес. В този контекст се проявява и
исторически непознат досега ръст на расистки идеи и нагласи
Тези идеи, мнения и нагласи могат да имат и фатални последици за младите поколения. Експлоатацията на инцидентни множества или на сформирани агитки, предназначени за психологическо влияние и въздействие в конкретна социална сфера (например в спорта и агресивните групировки на феновете на даден тим) се оказват благодатна среда, от която пипалата на нетолерантното или на репресивното отношение към „другостта“ се простират и отвъд нея. Фашизоидността на групите на ултрасите избива в тяхната символика, в бруталност, арогантност, безцеремонност на поведението им към другия. Затова и никак не е чудно, че подобни радикализирани и лумпенизирани „агитки“ се оказват твърде удобни за политически или политизирани ситуации, за публично демонстриране на расистки, националистически, ксенофобски нагласи и прояви. А това отваря много лесно и бързо възможности, при които „чуждостта“ от периметъра на спорта да се окаже, че е придобила „физиономията“ и „натурата“ на непоносимата етническа „другост“, която следва да бъде „акуратно възнаградена“.
Лавинната характеристика на отделните, атомизирани сили, които в тези агитки скоростно се съприкосновяват, се превръща в огромна стихия. Тази стихия обикновено търси къде да избие, къде да демонстрира своята огромна и поразяваща мощ.
Така вече поразително „красноречиви“ или подозрително приличащи си по външност индивиди, съобразно някакъв предпочитан (расов, етнически или антропологически) типаж, който априорно е осъден, се оказват тъкмо „на място“, а и удобни „по време“, за да разбунят предразсъдъците и да изтърпят възмездията от страна на онези, които са си въобразили, че имат право да раздават присъди към този свят.
Знайно е отдавна, че комплексираната и фрустрираната душевност търси да избие своята злъч и отрова върху гърбовете и душите на по-слабите и уязвимите. А тъкмо представителите на ромите, например, днес се оказват и най-потърпевши.
В някои слоеве вече е налице откровено, публично говорене за по-скорошно законово налагане на български апартейд спрямо турците, циганите, евреите и т.н. Антисемитизмът, антициганизмът и антитурцизмът приемат доста крайни форми, които са безусловна симптоматика за нарушено здраве на държавата и обществото.
Далеч назад, в смутното време около ратификацията на Рамковата програма за защита на малцинствата, един наш философ с доста горчива самоирония бе споделил, че не бива да се плашим от тази крута стъпка; може би трябва дори с разбиране, но и с търпение да я приемем, защото тя е път към бъдещето ни; когато ние, българите, вероятно ще сме малцинство, поради което ще имаме нужда от законови регламентации и защити за застрашената ни битност и идентичност.
Всъщност, в живота ни на практика се осъществи придошлият от памтивека роден трафарет: всяко зло — за добро! Стига да сме умни, за да го проумеем добре!
За зла участ днешните тревожни етнодемографски прогнози сякаш ни поставят в крайно нежелателна и неудобна ситуация като пръв етнос. Вместо да се търсят начини за премахване на съществуващите сегрегации или дори гетоизации на някои части от двата нарочени етноса, на практика се стига до пледоарии за държавни интервенции в подкрепа и усилване на тези процеси. Ксенофобията придобива все повече брутални или завоалирани физиономии, а и се превръща в неразделна съставка от всекидневния речник и език по тази тема.
Подобни тревожни и опасни идеи и нагласи стигат и до крайности. Например, споделените масово предложения или мнения в един блог за тотално експортиране на роми в САЩ като щедър, но и символичен подарък за рождения ден на тази нация; или пък даже за кастрацията на ромите. При това въпросните предложения са правени не от някакви неграмотни, нискокултурни индивиди, а от висшисти; дори от публични персони или от хора, които притежават несъмнено значим социален статус, интелектуални възможности.
Ако не се промени сегашното състояние, ни очакват тежки времена. Защото гражданското ни общество ще набъбва с човешки потенциал с недостатъчна образователна, интелектуална и духовно-културна специфика. Тъкмо неграмотността, духовното занемаряване и дори оскотяването на части от ромския етнос се причина за ширещите се като опасна зараза предразсъдъци в публичното пространство, които неправомерно засягат и духовните, а и достойните хора в него. Така заради една част страда целият етнос, заради отделни индивиди или групи излизат негативни прозвища, битуват публични нагласи и остракизми към ромите изобщо.
Присъствието и проявите в социума на подобна неграмотна и примитивна в културно отношение човешка маса се оказват опасни за бъдещето на държавата, на гражданското общество, на нашата нация, а и на нейната културна автентичност.
Политическата антропология, социологията, а и други научни дисциплини доста отдавна са опознали, изучили и обяснили радикализацията на социума с естествен растеж и демографска преконфигурация на структурите му, предвидимото, трудноконтролируемо ескалиране на конфликтогенните му ресурси. Такава маса се оказва застрашаващ фактор за социалния порядък, но също и за политическия мир и нормалното протичане на политическия процес в страната.
Нискограмотната или духовно уб¥гата човешка маса лесно се манипулира. Тя бързо се радикализира, а и страда от липса на значими (ценностно-нормативни, но и идейно-политически) ориентири, поради което лесно се поддава на моментно ситуативни влечения или на социални илюзии.
Ако не се промени равнището на духовно-културния статус на тази опасна човешка маса, тя по естествения път на своя количествен растеж ще ускорява, разширява, задълбочава и усложнява конфликтогенния си ресурс. Количествената доминация на подобна човешка маса ще провокира, но и ще стимулира процеси и тенденции на радикална преконфигурация в йерархиите на социалните ценности и норми, оттам и в социалната пирамида на нашата държава. Субкултурното ще има възможност да се възкачи по йерархията, да се сдобие и със скиптъра на властта, да се радва на изключителен символен престиж и капитал сред все повече човешки маси. То дори може да се превърне в еталонно-културно, като снеме от пиедестала на ценностните пирамиди и символните върхове сегашните културни образци, нрави и отношения.
Вместо разума на трона може да се възкачи
семплият житейски разсъдък
Всъщност с това идва огромна опасност: вместо разума, на трона да се възкачи разсъдъкът, но не изисканият, а житейският, семплият, обремененият с безброй предразсъдъци, предубеждения и разнолики пороци житейски разсъдък, който самодоволно и измамно си въобразява, че е връх на ума. Подобен преврат ще обуслови и мракобесие на духа, ледникови периоди за хуманизма.
Предполагаемият опасен развой на етнодемографските процеси и тенденции ще води до тежки поражения в гражданското общество и по една друга линия — тази, която е свързана с етнизирания профил на маскулинизиране на определени нрави и сфери от страна на социално и духовно по-примитивни лица и общности, в т.ч. и за особено опасните му проекции върху политическите процеси в социума.
Културологическите изследвания наскоро публично оповестиха една стара и всеизвестна тайна: българските мъже са по-женски ориентирани от нашите жени. Тук става дума за проведените (по известните техники на Хофстеде) изследвания, които удостоверяват съответни исторически дадености или модулации в характера на изследваните социални субекти, по-конкретно етнически/национални общности.
Установяването и теоретико-аналитичното верифициране на тези особени портрети на етническия/националния субект обаче могат драматично и драстично да влизат в пререкание, в конфузни дистанции и остри конфликти с битуващото във всекидневното и традиционното мислене и поведение. Получават се солидни „ножици“ между авторефлексията и данните, които излизат наяве от провеждане на такова профилирано изследване.
Естествено за конкретния случай е важно, но и наложително да се отбележи, че данните са валидни за преобладаващото количество български мъже, но не и за тези, които са типични представители на турския и ромския етнос. Тъкмо при тях примитивизираната, патриархализирана маскулинизация на нравите както спрямо етнически „ближните“, така и много повече към етнически „чуждите“, се проявява в цялата си пищност и великолепие, но с това нанася и своите поражения.
Бъдещето изглежда по следния начин: задава се етнически смесена среда, в която българките ще са повече от българите като етнос поради по-краткия жизнен път на последните. Същевременно обаче другите етноси, най-вече ромите и турците, имат демографска популация, която в перспектива няма да провокира подобни аномалии в етническата им общност.
Спрямо българите ще има още нещо: на преобладаващото количество застаряващи, овдовели жени ще се противопостави едно разрастващо се и много по-младо иноетнично население, което ще отстоява и налага на социума своите консервативни и патриархални трафарети. Като се вземе под внимание и обстоятелството, че това по-младо иноетнично население ще има и по-радикални, по-лесно манипулируеми социални вкусове и нагласи, дори повишен взривоопасен за обществото ментален и поведенски ресурс, твърде лесно е да се предположи, че атмосферата в политическия ни живот ще се промени драстично; че радикализираният, манипулиран, а и по-млад иноетничен електорат ще се стреми и налага своите и „приписаните“ му претенции и очаквания на останалата част от българското общество.
Така женският български и нетурски електорат все повече ще се съобразява или ще се стреми поне да не предизвиква, а да търси някакви компромиси с ескалиращата радикализация на маскулинизираните електорални кохорти на турския и мюсюлманския електорат. А паралелно с това „феминисткото“ в българския електорат също ще се засилва. По естествени причини демографският дисбаланс ще промени статута на етническите партии, които от конституционно забранени вече ще станат и легитимирани, но пък и по-значими фактори за посоките и особеностите на политическите промени и т.н.
Българският етнически модел –
граница между различни типове национализми
Българският етнически модел може и трябва да бъде гранична бразда между различни типове — обществено приемливи или пък неприемливи — национализми. Той не може да бъде студенокръвен, равнодушен и безсърдечен към поривите и мелодиите на родолюбивото сърце, към аритмиите на патриотичната душа, воля.
Истина е, че етнизацията и политизираното спекулиране с „етничната карта“ водят или до тихото пришествие, или до оглушителното възшествие на определени модуси на етнонационализми. Те разпалват искри на автономистки и сепаратистки умонастроения и въжделения за прослава на „правата“ вяра/етничност. Това обстоятелство затруднява, а и усложнява статуса на потребния национализъм. Вместо органичен и хуманен съвременен национализъм, то прокарва пътищата на взрив от противостоящи, противоборстващи етнонационализми в нашето общество.
В историческия „прахоляк“, който е предизвикан от радикални и колосални промени в обществото и в държавата, силуетите на подобни етнонационализми не изпъкват толкова фрапиращо, нито са прекалено плашещи или травмиращи хората. Нерядко те се възприемат и оценяват от увлечените от спиралата на събитията хора като нещо естествено, непредотвратимо за логиката на мащабните трансформации.
Далеч по-могъщи и плашещи влияния и въздействия притежават редица други процеси или тенденции, които не са толкова и органично свързани с, но косвено също така се отразяват върху национално-идентичното битие. Това е и напълно обичайно за преломни времена, общества, нрави и обстоятелства: тогава хората, увлечени във водовъртежа на собствените си драми, много по-слабо забелязват огромните структурни преобразувания в социума, които обаче имат неимоверна гравитационна сила и тежест върху собствените им екзистенции.
За хората, зашеметени и даже объркани от размаха и неизкристализираността на веригите от събития, дълбинният смисъл и посоката на процесите и тенденциите се оказва труднозабележим, нерядко почти смислово или ценностно непонятен, и т.н. Тъкмо поради тези причини хората се вторачват в отделни събития или процеси, които притежават за тях по-особено или екзистенциално значение, пропускайки много по-крупните структурни преобразувания, на които събитията и процесите се оказват отделни компоненти, деривати, инструменти или „воали“ (2).
Двадесет години някои се опитват да натрапят възгледи или изображения за този модел като за нещо, което е напълно стерилно от национално чувство, или пък е органично чуждо на всяко патриотично мислене и действие. А пък други ни подтикват да поемем по пътечката на разбирането, че този модел е благослов за етничното, но е същевременно и анатема за националното ни чувство; че в този етномодел националното и етничното нямат и шанс за щастлив живот; че едното непременно ще губи, ако се даде път, право или пък свобода на другото.
Подобно неоснователно противопоставяне на националното спрямо етничното още повече налива вода в мелницата на негативните нагласи към етническия ни модел. Та нима космополитизмът пречи на американците днес да са крайни националисти? Нима не е време, в което национализмите показват своите зъби, лакти и юмруци по най-безцеремонни и умопотресаващи, и то за милиони човешки съдби начини? Не е ли днес време, в което конкуренцията или „войните между цивилизациите“ се обясняват и оправдават с „имунната недостатъчност“ на отделни цивилизации или религии, на конкретни идентичности, култури и светове, които не са „по сърце“ на властелините на мига или са чужди на мандарините на бесуващите идеологически и геостратегически сценарии?
„Чудовището“ на европейския комунизъм е повалено, мъртво. Ала напук на заклинанията, че с него в небитието ще си отидат и национализмът, шовинизмът, ксенофобията, сегрегацията и т.н., последните се плодят безразборно. Вместо жадувано нормализиране и умиротворяване на предубедено предполагаеми нечовешки нрави и условия, Историята сюрпризира с бум от ужасяващи ексцесии.
Краят на Студената война отприщи бентовете на горещи конфликти и сблъсъци, дори на кръвопролитни и братоубийствени войни между етноси, нации, вери и пр. Расизмът и неофашизмът надигат гордо глава; те се пъчат и със своите трофеи; публично и безпардонно оповестяват своите мерки за „въвеждане на ред“ в живота. „Гласът на кръвта и земята“, ехото на праисторията и миналото се възвръщат, и то в целия си блясък и великолепие, в нови популистки движения, партии и прояви. Митовете за кошмарните и гибелни настъпления на чуждостта или на чужденеца спешно са изтупани от нафталина на историческата забрава и отново са на мода. А напълно непознатите в соцминалото скинхеди са вече всекидневие; те дефилират и малтретират „виновниците“ за обществените и личните им несполуки.
Какво да се прави?! Нали Демокрацията дава слънчев шанс на всичко! Дори на антидемократични идеи и настроения, нагласи, на антихуманни вкусове и изяви! Те поглъщат в своите мъртвешки прегръдки (а и в ценностните си обятия) общества, държави, региони, исторически и всекидневно житейски светове, нрави, реалности.
Глобализацията и свободният пазар не страдат от сантиментални предразсъдъци, в т.ч. и спрямо човешките права и свободи. Не бива да си правим илюзиите или да живеем с измамното чувство, че сме незасегнати или неподвластни на тези вихрещи се опасности, нрави и реалности; че сме имунизирани, осигурени срещу техните смъртоносни влияния и поражения; че даже сме способни с туристическо любопитство или с екскурзиантски емоции да се отнасяме към случващото се в съвременната история или в световната панорама. Защото турбуленцията на тези процеси и тенденции увлича и собствената ни съдба. Затова желаният, хуманен и дължим исторически облик на „българския етнически модел“ не бива да е широкопръст, безотговорен или лукаво пресметлив, сляп, глух и ням към безумствата и поразиите на доста разгащеното патриотарство, на бясно-оглушителните крясъци-призиви на сирените на популисткия, гнил национализъм.
Куриозно е, че когато Иван Костов „погреба“ българския национализъм и когато публично, на всеослушание анатемоса ДПС и неговия лидер, представяйки ги като „проклятие за България“, не някой друг, а именно Ахмед Доган възвести парещата нужда от модерен национализъм — обърнат не към кошмарите и сенките на историческото минало, а към просторите и реалностите на желаното бъдеще. Тъжно и смешно е, че именно „рицарите на Синята идея“ се оказаха фанфарони и с фанфарни звуци поведоха люта бран със „зловредния дух“ на етническия ни модел. (Нали техен президент оповести „гениалното“ си прозрение и намерение: да замени кирилицата с латиница; за да можем да станем по-скоро европейци по манталитет! Може би това бе „Нобеловият“ им принос към българския етнически модел?!)
И не Доган бе този, който благоразумно и вежливо ни посъветва по-бързо да „сменим чиповете на българското в мозъка“ на нашите съграждани, за да паснем на европейските стандарти, маниери или манталитети — толкова щедро възхвалявани и така сърцераздирателно описвани като безалтернативни досега, а пък и занапред. Всъщност днешното
тотално отсъствие на връзка между етническия модел и национално-патриотичното възпитание
на младите поколения е нещо потресаващо. В своята многовековна и драматична история България не познава подобна стихия на безродничество, пренебрежение и подигравка с чувствата на родолюбие.
Встрастени до маниакалност в стремежите и опитите си да се докопат и да се облагодетелстват от властта, немалко партийно-политически елити и лидери съзнателно или несъзнателно влагат свой, значим принос в символната девалвация на всичко българско, свързано с предишни времена и исторически обстоятелства. И тъкмо подобни техни „умотворения“ се възприемат и налагат в публичността — било чрез медиите, било чрез неформалните, а и свръхполитизирани контакти и пр.
Не можем да не страдаме, като виждаме млади хора, израснали и възпитани в антибългарски дух, лишени от родолюбие и пренаситени с гняв към родината си. Не можем да не се изпълваме с тревога или дори със страх, когато виждаме как младежи и девойки с усмивка на уста категорично обявяват желание по-скоро да емигрират, като не забравят да подчертаят, че никога вече няма да се върнат обратно в своята родина.
Дебългаризацията на нацията ни е реален процес!
Тъкмо политиците и немалка част от идеолозите на Промяната са тези, които носят вина за семантичното и семиотичното развенчаване на термини като родина, отечество, татковина и майчица България. Вместо тяхната предишна исторически многовековна интимно-смислова топлота и значимост, сега такива политици и идеолози инжектираха одиозни и негативни семантични заряди и нюанси в тези понятия, а на всичко отгоре спомогнаха и за тяхното прокуждане от териториите на всекидневните говори на българските граждани.