„НАЙ-ЛОШОТО В ТЕАТЪРА Е КОМЕРСИАЛНОТО…“ (интервю)

0
253

Кева Апостолова е автор на пиеси, поставяни у нас, в Македония, Турция, САЩ; на телевизионни драми („Посоки“ е излъчена в Югославия, Полша, Чехословакия и Монголия); на радиопиеси и пиеси за деца. Има поетични книги, отделни цикли са публикувани в Македония, Полша, Унгария. Автор е на книгата „Театър, театър, театър“ и на редица материали театрална журналистика. Нейни пиеси са многократно номинирани за най-добра драматургия от Съюза на артистите в България, от фестивала „Нова българска драма“ в Шумен и др. Кева Апостолова е главен редактор на сп. „Театър“.

Уважаема г-жо Апостолова, преди двадесет години се заехте с трудната мисия да спасите изоставеното от държавата единствено наше списание за театър. Всъщност, изоставени се оказаха доста ценни и стари периодични издания, които излизаха за кратко време, неподкрепени, но повечето от тях загинаха. Кое ви накара така да упорствате?

– В списанието съм от 1981 година, а негов  главен редактор станах през 1992 година — назначи ме ексминистърът на културата проф. Елка Константинова. Тогава излезе и министерско постановление, което забраняваше министерствата да имат свои печатни органи, а нашето Министерство на културата тогава имаше шестнадесет, между които и сп. „Театър“. Оттогава няма държавни издания. Издател на „Театър“ сега е „Театро“. Тогава много ценни издания спряха да излизат. Вече нямаше идеологическа и естетическа цензура, но ни връхлетя финансовата. Списанието е на стопроцентова самоиздръжка, съществува чрез абонаменти, проекти и реклами, но рекламодателите отдавна си имат свои  схеми и заобикалят културните издания, защото са малотиражни. Мои колежки и приятелки още в началото на обществено-политическите промени се насочиха към други печатни и електронни медии, сега са много добре материално, а аз, въпреки че имах предложения, си останах в „Театър“.  Усещам привързаност към съсловието, познавам го „отвътре“ и „отвън“,  страданията и радостите му ме засягат. Съпругът ми Георги Г. Георгиев беше актьор, за съжаление не е вече между нас, синът ми също е актьор, приятелите ни, обкръжението ни е само от хора от този бранш. Жоро, съпругът ми, често се шегуваше, че трябва да разширим кръга си, за да имаме и по-богати приятели, от които да можем да искаме пари назаем. Защото сме изпадали в положение, в което от никого не можем да поискаме. Смятам списанието за нужно и ценно. То е паметта на българския театър — няма значимо събитие, заглавие, име, които по един или друг начин да не са отразени между кориците на някой брой. Срещала съм неимоверни трудности, които са ме сривали, но за часове. После ставам и продължавам.

След като направихте пълния каталог на „Театър“ („Летопис. 60 години сп. „Театър“, 2006 г.), сега ни зарадвахте с уникален албум. Моля ви, представете го накратко….

– Фотоалбумът „Визуална история на българския театър. Из фотоархива на сп. „Театър“ издадохме в края на 2011 година във връзка с 65-годишнината на изданието благодарение на финансовата подкрепа на програма „Култура“ към Столична община и Министерството на културата. За първи път се прави подобно амбициозно  издание. В него са публикувани 793 снимки от спектакли на всички столични, извънстолични, драматични и куклени, професионални, държавни и общински театри. Фотосите са описани. Всеки театър е представен отделно — със снимка на сградата на театъра, годината на създаването му и поредица от театрални фотоси. Фотоалбумът е черно-бял, стилен. Работили сме много и върху „подмладяването“ на снимките, някои от които са във фотоархива ни  65 години. Изданието има документална и научна стойност и е своеобразен снимков музей на българския театър.

Как приемате определенията „столичен“  и  „извънстоличен“ театър?  Лично мен, като  нестоличанин, ме обиждат… вярно е, че нашият театрален живот напоследък е концентриран в столицата, за София се дава много, докато дори големите културни центрове са ощетени, а по-малките ­­— направо ограбени. Ето едно безобразие: закриването на добрия репертоарен театър на Силистра, най-важния културен център в този стар български град. Това е престъпление! Или на повече от стогодишния „Сълза и смях“…

– Вместо извънстоличен, може да се нарече провинциален, но тази дума е натоварена с много предубеждения, затова смятам „извънстоличен“ за по-приемлива в нашия случай. У нас София винаги е била културният център на страната. Поляците, например,  си имат освен Варшава, Краков, Вроцлав, Лодз и още други центрове, но при нас децентрализация не се получи. Може би една от основните причини е липсата на достатъчно добро самочувствие, което води до копиране и папагалстване на ставащото в столицата.  Що се отнася конкретно до театъра, отвреме навреме са се появявали  краткотрайни, но запомнящи се театрални притегателни центрове, като например четирите години на театъра в Бургас с Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов; Димитровград по времето на режисьора Асен Шопов; Хасково с Иван Добчев; Сливен с младите тогава Атанас Атанасов, Ивайло Христов, Йорданка Стефанова и Пламен Марков; Пазарджик с Николай Поляков и силния му актьорски екип; Пловдив с Любен Гройс и Иван Добчев;  Русе със Слави Шкаров и Стоян Камбарев; Кърджали имаше силни сезони с Димитър Игнатов; Перник с великата си актьорска трупа, включваща Леда Тасева, Георги Русев, Стоян Гъдев, Румяна Бочева, Тео Юруков… Днес, освен недоимъка, една от най-големите беди на нашия театър е, че много актьори започнаха да поставят. Няма как професионалното равнище да не се снижи. И колко отчайващо е, когато гледаш сатирично-комедийна програма с претенция за театрален спектакъл от афиш на театър!

В криза ли е българският театър днес и само безпаричие­то ли е причина за това?

– Финансовите проблеми — колективни и индивидуални, са и в театъра. „Салоните са пълни“ обаче може да изрече само човек с прекален оптимизъм. В София  се пълнят  салоните на няколко постановки, между които истински жив интерес продължава да има към моноспектаклите на Мариус Куркински и Камен Донев. Успехите на двамата са феноменални! Появиха се и други моноспектакли, наскоро и Мая Новоселска се включи в тази професионална конкуренция, но Мариус и Камен засега са ненадминати. Мариус в това отношение е много опитен и знае нещо решаващо важно: че трябва да стъпи на драматургия, на силен текст. Мариус и Камен  имат забележително отношение към текстовете си!

Реформи ли бяха наистина тези два опита с реформите за промяна в театъра?

– Реформата на новия екип на Министерството на културата не е анонимна, тя си има своите автори и реализатори, нека те да отговорят. Бих казала обаче, че не всичко приключва с най-новите промени. В историята на много български театри е имало закривания за по няколко години, после отново откривания; преминаване от държавно към градско финансиране; изпадане до положение на полу­професионално съществуване; после пак възземане и последване на върхови творчески постижения. „Кривата“ на театралната ни история е много начупена. Най-доброто през тия двадесет и две години подвижни пясъци под краката ни е, че сградите на театрите ни — театралните ни домове, запазиха своето предназначение и това го дължим на всички екипи на Министерството на културата досега. Тези прекрасни сгради можеха да станат лесна плячка и да са превърнат в бингозали и магазини от прочути хранителни и други вериги. 

Приемате ли  т.нар. делегирани бюджети, които измисли министерството,  и може ли един театър да печели от Чехов и Стриндберг, без да допуска компромиси в репертоара като „Стимулатор за чифтосване“ или „Трима в леглото“?  Има ли нужда българският театър от подобни заглавия? Не мислите ли, че в повечето театри репертоарът се прави  на парче, че се играят еднодневки? Че се принизява критерият.  А Чехов беше казал, че не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол….

– Лошо е, когато държавни театри запълват репертоара си с булевардни пиеси. Те са предназначени предимно за булевардни, частни формации, за мобилни състави, които пътуват от град на град, където водещото е  комерсиалното. Но най-лошото е, че объркваме зрителя — той си мисли, че щом гледа представление под покрив на реномиран театър, това му гарантира, че гледа изкуство! Що се отнася до репертоара у нас, той се прави така: личното пристрастие на режисьора и директорското „време е за някаква премиера“. Понякога зрителите имат късмет.

Има ли разслоение в нашия театър днес? Може ли да се каже, че  се прави елитарен и масов и нормално ли е това?

– Здравословно е, когато нишите са запълнени, а не всички да се стремят да бъдат като СФУМАТО, например. Ако на някого му се гледа чалга-театър, отива в салончето на булевардната формация и се забавлява, както му душа иска. Но да отидеш в държавен професионален театър и да гледаш представление, което мирише от безвкусица, това вече е голяма  беда  за театъра и за зрителите и би трябвало да е голяма тревога за държавната управа.  В изкуството разслоението, разликите са движещи — бяхме в еднаквото, в сплотеното, което, слава Богу,  вече е минало. Колко градивно различни са Явор Гърдев, Лилия Абаджиева, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Елена Цикова, Александър Морфов…

За оперативната критика, която преди беше доста добре развита, сега почти няма място, дори в списанието? Защо?

– Както в медицината и други области на живота, така и в театъра започна да се усеща специализирано присъствие, и това е естествено, щом като няма съответно заплащане на този труд.

Имаме ли сега добра режисура?

– Да. Но нямаме ярка млада режисура. Добрите ни млади режисьори са вече над 40 години.

Трябва ли, според вас, да се въведе квота за българската драматургия в българския театрален репертоар, както е в някои страни, както беше и у нас преди промяната?

– Аз съм споделяла мнението си по този проблем. То съвпада с позицията  на Станислав Стратиев, който беше за квота, като даваше за пример Франция, където, както той казваше, има „негласна квота“ за националната им драматургия. Повече грижи поне за класиката ни, предназначена за сцена.

Нашата публика почти не знае за вашия голям успех като автор в Щатите. Разкажете за драмата „Аватар“ („Христос и Магдалена“).

– Пресата и електронните ни медии не отразиха този мой, а като представител на българския театър и на театъра ни успех в Ню Йорк. Опитах, но срещнах ледени стени (бях принудена да се похваля на страниците на сп. „Театър“, бр.7-9/2009 г.). Добре, че го има интернет. Тези, които се интересуват, могат да влязат в сайта http://grosnipelikani.net, там е публикувана пиесата „Христос и Магдалена“, има интервю с мен по повод премиерата; цитати от отзиви в „Ню Йорк таймс“, „Ню Йорк поуст“, „Ню Йорк дейли нюз“ и мн. други, съобщение, че спектакълът се е играл и в ООН, а в моя Faсebook-профил Keva Apostolova  съм публикувала цял албум „Една българка в Ню Йорк“, където може да се проследи пребиваването ми там, има и много фотоси от самия спектакъл.

Виждате ли светлина в тунела?

– Ами ако светлината е от насрещно МПС с развалени спирачки?

Разговаря Огнян Стамболиев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук