ДИСКРИМИНАЦИЯТА И „НЕЙНАТА“ КОМИСИЯ

0
169

Мирослав Попов е юрист, специалист по конституционно право и политическа социология. Публикувал е над сто и петдесет статии по правни и политически въпроси и книгата „Ново единодействие“ (1998 г.), посветена на сътрудничеството между левите партии.

 

Няколко са конкретните поводи за тези редове ­— предстоящото през пролетта парламентарно обсъждане на Годишния отчет на Комисията за защита от дискриминация за 2011 година, избирането  (по-рано или по-късно от Народното събрание и от президента) на нов състав на Комисията, чийто мандат изтече през април 2010 г.; вероятното обсъждане на някакъв коригиран вариант на Законо­проекта за изменение на Закона за защита от дискриминация, внесен, изтеглен и повторно внесен с корекции от правителството на ГЕРБ, и най-сетне, дебатите около избора на новата парламентарна квота на Комисията за защита от дискриминация (КзД).

В хода на тези парламентарни обсъждания ще проличи, доколко сегашното парламентарно мнозинство е успяло да избистри концепцията си за Комисията и изобщо наясно ли е колко страшен е проблемът „социално неравенство“ в днешна България. Надявам се да го направи бързо, тъй като Комисията вече е в  уникално просрочване на мандата си.

Първите три доклада бяха приети от Народното събрание „за сведение“. Дебатите по последните два годишни отчетни доклада на Комисията в парламента бяха провалени по същество, преди всичко заради позициите на Политическа партия „Атака“, изначално отричаща нуждата от самата Комисия. Едно поведение, което допринесе за самодискредитирането на „Атака“. Същевременно, дискриминацион­ните проблеми на България растат…

Всъщност, обсъждането на годишните доклади на КзД следва да бъде връхна точка в националните дебати за спазване на принципа за равенство и за преодоляване на дискриминационните реалности в страната.

Кризата, дискриминацията
и неравенството след кризата

В общества като българското публичното поставяне на проблемите на дискриминираните, на фактически обезправените най-често цели да покаже и поддържа някаква видимост за социално ангажиране на властта, а не толкова решаването на самите социални въпроси.

През 2012 година, на фона на неовладяната икономическа криза, както управляващите страната, така и опозиционните сили ще имат ред възможности публично да се произнесат по широк кръг проблеми от областта „неравенство — дискриминация — равни възможности“. Няма да е от прилив на елитарен егалитаризъм, нито от внезапно изострена социална чувствителност. Ще бъде свързано с все по-суровите социални реалности в страната, т.е., от политическия императив да се направи нещо срещу растящото социално безправие и маргинализацията, срещу ширещата се обществена апатия, породена от масовото усещане за безизходица. В общества като българското публичното поставяне на проблемите на дискриминираните и фактически обезправените обикновено цели по-скоро да се поддържа някаква  видимост за социалното ангажиране на властта, отколкото да се решават самите социални въпроси. 

Задълбочаването на социалното неравенство е част от същността на днешната световна икономическа криза — като обективен резултат, а в определен смисъл и като търсен съпътстващ продукт. Горчивата равносметка от последните няколко години е, че повечето хора в България някак неусетно свикнаха да възприемат явления като крайната бедност и мизерията. Те не са готови публично да протестират срещу високата безработица, свикнаха с просяците, с безпризорните деца, с инвалидите и  наркоманите по улиците, които постепенно станаха естествена част от социалния пейзаж — нещо като неизбежен атрибут на прекрасния нов свят, в който живеем. Гледната точка на фактически обезправените отсъства от националните дебати. Медии и социолози дори не си дават сметка за социалните ексцеси в иначе „европейското“ ни общество… Социалната сетивност се притъпи…

Основният резултат от глобалната криза не е „собствено икономическият“, а по-скоро антисоциалният — загуба на работни места, особено за квалифицирани служители, стопяване на спестявания, снижаване на икономическия и социалния статус на средните класи, общо влошаване на жизненото равнище.

Най-страшен е ръстът на безработицата (в ЕС — около 20%). Безработният гражданин, който търси работа, е изначално неравен на работещия. Сегашната икономическа политика на българското правителство енергично заличава „социалната следа“ от управлението на тройната коалиция, когато безработицата спадна до 250 хил. души. Банално е да се каже, че в условията на криза „неравенството се задълбочава“. Масовата безработица, удвоила се за две-три години, разрушава самата социална тъкан на българското общество, обрича го на деградация.

Едновременно с това в хода на кризата, от есента на 2008 г. насам, броят на милиардерите в нашия свят, в частност в „кризисните държави“, неотклонно расте… Както наскоро установиха от Националната агенция за приходите, същото се отнася и за българските милионери. След кризата, когато и да свърши тя, богатите западни общества (САЩ, Западна Европа, Япония и останалите) ще бъдат социално по-контрастни, отколкото преди нея. Светът ще стане по-неравен…

Световната криза поставя под въпрос утвърдени социални ценности и публични механизми за гарантиране на човешките права. Възражения от типа: В Европейската социална харта пише…“ всекидневно се отклоняват с аргумента Да, но сега е криза…“. Само че социалните харти се пишат и за кризисно, и за просперитетно време. Дори повече за кризисно време, когато защитата на човешките социални права е от животоспасяващо значение.

Най-важният резултат от кризата е все по-масовото ограничаване на правата на хората в напреднала възраст, на жените, на наемните работници, на хората с увреждания, на обикновените наематели на жилища и т.н. Парадоксално е, че кризата не се анализира от гледна точка на защитата на човешките права, в частност, на социалните права. Фокусът е изключително върху „финансовата стабилност“.

Според последния годишен доклад на Международната организация по труда (МОТ) дискриминационните практики през годините на кризата са зачестили. В редица сфери те вече са по-скоро правило, отколкото изключение.

През последните три десетилетия борбата за социално равенство, което никога не е означавало еднаквост, фактически бе изключена от националните политически дебати.

Нужна е смяна на подхода. Следкризисното възстановяване предполага значими промени в модела на социална регулация, а не само на банковата и финансовата. Адекватният подход към кризата ще се базира на защитата на социалните права. След края на кризата предстои продължителен период на икономическо и социално възстановяване, в центъра на който ще се окаже проблемът за социалното неравенство и социалната дискриминация.

Преосмислянето на подхода към социалното неравенство и към социалното изключване е основен момент от търсенето на нов, общоевропейски и български отговор на кризата. Вече и в Давос разбират, че острата социална несправедливост е мощен прокризисен фактор.

Дискриминацията е нарушаване на правата на човека, така както те са прогласени въз основа на общочовешкия принцип за равенство между хората, записан във Всеобщата декларация за правата на човека. В днешна България, от една страна, са преодолени някои от класическите, най-остри форми и прояви на дискриминация, но от друга, в множество области те продължават да съществуват и се задълбочават. Нещо повече, дискриминацията стана трайна и неблагоприятна характеристика на съвременното българско общество.

Причините и механизмите за различните форми на проява на дискриминация са изключително разнообразни, бързо се обновяват и следва да се анализират колкото се може по-конкретно, но общото между тях е игнорирането на базисния за съвременното право принцип на равенство на гражданите.

През последните десет-петнадесет години не без помощта и на влиятелни външни фактори, у нас се наложи разбирането, че най-острите проблеми в България в полето на дискриминацията са:

дискриминация във връзка с етническа различност;

– дискриминация въз основа на пола;

– дискриминация поради вероизповеданието.

И трите сфери са подчертано проблемни, но тяхното „фаворизиране“ затъмни погледа на обществото върху други прояви и сфери на неравенството.

Проблемите около
Комисията по дискриминация

Комисията фактически започна работа от 1 ноември 2005 г. Всяка година тя се произнася по няколко десетки случая.

Въпросът за институционалния статут на Комисията в някои отношения остава открит. Няма принципна разлика между делата за дискриминация, които се завеждат пред съдилищата и пред Комисията. Това би било приемливо, ако е някакъв недържавен, арбитражен орган, към който страните по своя инициатива, доброволно се обръщат, за да си спестят продължителната съдебна процедура. Като извънсъдебна юрисдикция би могло дори да се проблематизира и конституционосъобразността на решенията на този орган, каквито мнения бяха изказвани по отношение на други особени юрисдикции.

През периода преди приемането на Закона за защита от дискриминация (ЗЗД), през цялата 2002 г., в публичните дискусии по правозащитни въпроси институционалното решение се поставяше алтернативно — необходим е специализиран орган — омбудсман или комисия срещу дискриминацията“. Законодателят създаде и двете институции. При предстоящите обсъждания на дейността на Комисията трябва да се има предвид и разбирането, че на Комисията по защита от дискриминация предстои процес на по-нататъшно институционално утвърждаване.

Българският национален разговор
за социалната дискриминация

Дискриминацията е трайна и неблагоприятна характеристика на днешното българско общество. Причините и механизмите за различните форми на проява на дискриминация са разнообразни, бързо се обновяват и следва да се анализират колкото се може по-конкретно, но общото между тях е игнорирането на базисния за съвременното право принцип на равенство на гражданите.

Проблемите около дискриминацията са многостранни и акумулират в себе си всички основни проблеми и противоречия в днешното ни общество. Тяхното решаване изисква многопластово и прецизно законодателно уреждане, компетентна юрисдикция и умно администриране и не на последно място, активна и честна публична интерпретативна политика.

Забраната на дискриминацията и утвърждаването на принципите на равно третиране са императиви на съвременното международно право и на българската конституция.

Прилагането на антидискриминационите норми поставя сложни теоретични и интерпретативни въпроси. В публичния дебат се появяват небалансирани  некоректни интерпретации; подминават се сериозни нарушения на принципа за равенство, пропускат се скандални случаи на дискриминация, а наред с това се класифицират като дискриминационни действия, за които не е безспорно, че са имали такъв характер.

Непрецизното диагностициране на случаи на дискриминация, например „етническа“, тогава когато случаят има друга природа, обективно поражда обществено несъгласие и дори в определени моменти в междуетническите отношения могат изкуствено да провокират ксенофобски нагласи и действия.

В Закона за защита от дискриминация, както и в поредица от антидискриминационни актове практически се прокарва принципът за размяна на доказателствената тежест“ — дискриминаторът да обоснове, че в конкретния случай не е действал дискриминационно. За българската общественост обаче някак се засенчва  принципното  условие, поставено в международноправните документи — ако е безспорно, че има дискриминационен акт; „ако е налице дискриминация prima facie“ („от пръв поглед“, в смисъл  на очевидно).

Действащият български Закон за защита от дискриминация не поставя това изискване достатъчно отчетливо и категорично. „Размяна на доказателствената тежест“ е допустима само ако е ясно „от пръв поглед“, че е извършено противоправно деяние, ако са налице факти, от които може недвусмислено и преди правораздавателната процедура да се направи извод, че срещу потърпевшия е упражнена дискриминация; именно тогава, в тежест на ответника е да докаже, че не е нарушил принципа за равно третиране. Като резултат от неадекватния начин на „разясняване“ на закона, включително и пред професионални юридически среди, в редица антидискриминационни дела адвокати на дискриминираните отстояват разширително тълкуване на този прийом. Стига се до утвърждаване на „презумпция за виновност“.

Често се демонстрира неразбиране на принципа, че няма дискриминация там, където по силата на закона има предвиден специален нормативен ред. Не всяко различно третиране е дискриминационно. То не е такова, ако преследва законна цел.

За доказването на дискриминация

Според чл. 55, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация Докладчикът (член на Комисията) започва процедура по проучване, в която събира писмени доказателства, необходими за пълното и всестранно изясняване на обстоятелствата, като ползва служители и външни експерти.“  Това се наричаслужебно събиране на доказателства“.

Следващият член очертава начина на извършване на „проучването“:

чл. 56. (1) „При осъществяване на своите правомощия Комисията има право:

1. да изисква документи и друга информация, свързана с проучването;

2. да изисква обяснения от проучваните лица по въпроси, свързани с проучването;

3. да разпитва свидетели.“

Приемаме, че се има предвид не цялата Комисия, а само докладчикът, респективно конкретният състав. 

Ангажиментът за събиране на доказателства се възлага изключително на Комисията, но

„(2) Принудителното събиране на доказателствата по ал.1 се извършва с разрешение на съдия от Софийския градски съд по искане на председателя на Комисията“.

Четвъртата алинея определя: Събирането на доказателствата се извършва от докладчика по преписката със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи.“

Този модел в редица отношения не е в синхрон с националното ни процесуално законодателство. Административно-процесуалният кодекс, приет през 2006 г., например в чл. 29, ал.2 предвижда, че не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс, или по реда, предвиден в специалните закони.“ В Закона за защита от дискриминация подобно ограничение липсва…

Ако Законът за защита от дискриминация е специален закон в посочения смисъл, то се изправяме пред любопитната ситуация един и същи човек, като член на Комисията, да има възможност да инициира административно-наказателното производство, след това да разпитва свидетели, да събира и оценява събраните доказателства и накрая да се произнася с решение…

Интересен е проблемът за евентуалното

провокиране
към дискриминационно действие“

Неприемливо е практикуването на „провокация“ към извършване на противозаконно действие, още по-малко от страна на неправителствени организации или от индивидуални правозащитници. Публично терминът „провокация“ не се използва — говори се за „изпитване“, „тестване“, с цел „да се провери“ дали едно лице е склонно да извършва дискриминационни действия. Някои правозащитни организации дори заявяват, че единственият начин да се докаже индиректна дискриминация е тестването“.

Не може да се приеме тезата, че индиректната дискриминация се доказва само чрез „тестване“ и затова било наложително то да се въведе. Този въпрос е принципен. Не става дума за следствени експерименти, извършвани, примерно, в хода на предварително наказателно разследване от специализирани държавни органи, а за узаконяване на правната възможност неопределен кръг лица и организации да „тестват“ по своя преценка когото преценят, след което евен­туално да завеждат антидискриминационни дела.

Този въпрос е сходен с въпроса за следенето в интернет, с осъждането само въз основа на показания на анонимен свидетел и т. н. Практиката на тестване за дискриминационни нагласи“ не може да бъде част от българското антидискриминационно законодателство и юрисдикционна практика.

Чл.12б от Наказателния кодекс в последната си редакция от 2010 г. освобождава от наказателна отговорност държавни служители, действащи „под прикритие“, когато са действали в рамките на определените им правомощия… Но те са хора от специалните служби, работещи по безспорни правила и методики.

Провокацията е забранена от нашия Наказателен кодекс преди повече от половин век и затова има множество сериозни основания. Водещ е стремежът да се осигури засилената защита на правата на гражданите. Държавният орган, респективно негови представители, не биха могли да стават съучастници в извършване на правонарушение, като го „режисират“. Особено през първите две-три години от функционирането на Комисията за защита от дискриминация делата за прояви на дискриминационно отношение, проявено в условията на изкуствено създавани конфликтни ситуации, с участието на неправителствени дейци, в поредица от случаи бяха гледани от Комисията.

Периодично възникват спорове около използването на провокацията за доказване на подкуп във връзка с чл. 307 от Наказателния кодекс. (Който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години.“) Дискусиите по този член се подхранват от всеки европейски доклад, в който се настоява за мерки срещу корупцията. Но докато наказателноправниците повече от десетилетие успяват да защитят тезата си, че полицията трябва да използва „други способи“, за да се докаже престъпно поведение, някои правозащитници фактически наложиха провокационния способ на доказване на дискриминационно отношение.

Борбата с едно противоправно поведение, каквото е дискриминацията, не може да се извършва с друго такова, в случая провокацията.

Практиката на „тестването за дискриминационни нагласи“ не следва да бъде част от българското антидискриминационно законодателство и юрисдикционна практика. Законът за защита от дискриминация трябва изрично да я изключи като възможност.

Обръщане“
на доказателствената тежест

Става дума за разпоредбата на чл. 9 от Закона за защита от дискриминация, която регламентира т. нар. обръщане на доказателствената тежест в случаи, в които се претендира за нарушаване на правото на равно третиране. Заинтересованата страна представя пред Комисията/районния съд факти, от които може да бъде заключено, че е налице пряка или непряка дискриминация. От този момент ответникът е длъжен да докаже, че не е нарушил принципа за еднакво третиране.

Доктрината казва:След като веднъж установи, че става дума за „защитима претенция“, тежестта на доказването се обръща и върху ответника пада задължението да убеди съда в легитимността и обосноваността на визираното действие.“

У нас по някакъв странен начин се внушава, че „обръщането на доказателствената тежест“ е изначално предпоставено.

ЛЕВИЦАТА И ДИСКРИМИНАЦИЯТА

Проблемите на дискриминацията
в стратегическата и в актуалната политическа
активност на БСП

Изходен пункт за модерното ляво политическо виждане е осъзнатата необходимост от повече солидарност и сплотеност в обществото, за дължимите усилия за защита правото на всеки гражданин на пълноценно и ефективно участие в социалния, икономическия и културния живот. Според левицата прогласяването на принципа за равенство следва да се съчетава с дължимото обществено и държавно противодействие срещу всички форми на социално изключване и дискриминация, за защита правото на всеки гражданин на пълноценно и ефективно участие в социалния, икономическия и културния живот.

Антидискриминационната дейност днес е легитимна и препоръчителна дейност на държавните институции и органите, които са натоварени със задълженията да я осъществяват, следва да функционират по начин, който обективно да съдейства за пълноценната социална интеграция на социално неравнопоставените и изключените.

Същностна характеристика на съвременните леви партии е тяхната антидискриминационна ориентация. „Лявостта“ на една партия се доказва с реалната нормативна, управленска и социална подкрепа на неравнопоставения и дискриминирания.

Изследването и оценката на дискриминационните реалности за социалистите е част от големия въпрос за изграждане на достоверна социална картина за заобикалящия я свят, без каквато просто не може да се води ефективна лява политика. И обратно, подценяването и пренебрегването на дискриминационните реалности оставя левите политически сили някак извън реалния свят… Не е достатъчно просто да се отстоява принципът за равенство, да се прокламира „равенство на шансовете“. В определени социални ситуации Законът за защита от дискриминация утвърждава принципа на позитивната дискриминация“ — аз предпочитам разбирането за

насърчителни мерки“,
насочени към неравнопоставените

Законът трябва да предвижда, а правителството да осъществява активни насърчителни мерки в полза на социално неравнопоставените. В „дясно“ има различни виждания, но левият анализатор еднозначно приема необходимостта от „позитивна дискриминация“, стига, разбира се, мерките да са коректно обосновани, ако се прокарват мъдро. Позитивната дискриминация и особено позитивната социална дискриминация ще става ключов компонент от новата политическа идентификация на левицата през ХХI век.

За всички леви сили изследването на дискриминационните реалности е част от големия въпрос за изграждане на достоверна социална картина за заобикалящия я свят, без каквато просто не може да се води ефективна лява политика.

Проявите на социална дискриминация в България не срещат дължимия обществен отпор, за съжаление, често и от страна на хората, спрямо които тя се проявява. Неолиберализмът не е само икономическа политика, но и социална доктрина, според която социалната жертва, т.е. неравнопоставеният, ограбеният трябва да бъде научен да мисли по такъв начин, че да приема дискриминирането му като справедливо, като естествено. В тази „дисциплина“ България е сред европейските шампиони…

Социалистическата партия по ред причини досега не е развила публично и достатъчно отчетливо своята визия за дискриминацион­ните реалности в страната и за стратегиите за тяхното преодоляване.

Днес са нужни отговори на серия от въпроси — каква следва да бъде лявата позиция по въпросите на дискриминацията в България и кои са необходимите конкретни действия?

През 2002-2003 г., когато е замислян, подготвян и обсъждан в Народното събрание Законопроектът за защита от дискриминация, това се случва, без да се анализират в дълбочина фактическите социални реалности в страната и без да се познава в дълбочина националната правна уредба. Водещ е бил мотивът да се изпълни още една важна точка от Глава 13 в преговорния процес по присъединяването на страната към Евросъюза.

Десетина години по късно основен проблем на българското общество е фактически ограниченият и затруднен достъп на широки обществени слоеве до добре платена работа, до качествено здравеопазване и образование, отдих и т.н., независимо от действащото законодателство. Решаването на този проблем не е главно на плоскостта  на „борбата с дискриминацията“, а на провеждането на активна и отговорна държавна политика, насочена към решаване на социалните проблеми.

Концептуалните проблеми на антидискриминационното законодателство и произтичащата от него юриспруденция, от друга страна, са много по-сериозни от това, което традиционно се привижда на политическите сили и правозащитните организации. Законът за защита от дискриминация като цяло се оценява положително от задгранични наблюдатели и институции. Истинската си оценка обаче той може да получи само на база ефективността му в конкретните актуални български условия, от самите български граждани, които са потърсили опора в него, т.е. са му повярвали.

Задачата, която се поставя пред социалистите през 2012 г. в тази сфера е да се анализира в дълбочина и публично да се оцени практиката на Комисията по защита от дискриминация и на съдилищата по Закона за защита от дискриминация от приемането му през есента на 2003 г. до днес.

До момента са минимални усилията за изучаване на съществуващите слабости и пропуски в нормативната уредба на дискриминацията на база съдебната практика. Разчита се изключително на „външни подсказвания“.

В периода от 1999 г., когато в изпълнение на европрепоръките от името на няколко водещи правозащитни организации, получили впечатляващо външно финансиране, бе развита и обоснована идеята да се приеме закон срещу дискриминацията, до днес БСП сравнително рядко е изразявала юридически позиции по дискриминационната проблематика. При приемането на Закона за защита от дискриминация през есента на 2003 г. участието на народните представители от Коалиция за България в дебатите е почти символично.

Ясно е, че антидискриминационната законова уредба се нуждае от по-нататъшно усъвършенстване, както е ясно, че една по-решителна промяна ще засегне множество интереси. Нужни са конкретни виждания за промени в действащото законодателство — при това не само в Закона за защита от дискриминация, с цел засилване на неговата обществена ефективност и правна избистреност.

По време на управлението на правителството на тройната коалиция БСП се въздържаше да преобразува новоучредени държавни органи. Сега левицата трябва да е готова публично да обясни как оценява работата на Комисията за защита от дискриминация и как възнамерява да я реформира.

Необходимо е да се стимулират задълбочени обществени дебати за корените, същността, формите на проявление и за параметрите на дискриминацията в България, както и за дейността на държавните институции за нейното преодоляване. Според мен, редно е социалистите да заявяват много по голяма ангажираност с проблемите на социалната неравнопоставеност и социалната дискриминация.

Особено важно е да се въведат в обществените дискусии и проблемите на политическата дискриминация, жертва на която през годините на прехода  станаха внушителен брой дейци и симпатизанти на БСП.

За институционалните
проблеми на Комисията

Любопитен е въпросът защо в досегашния всъщност първи състав на Комисията за защита от дискриминация няма леви представители, излъчени от Народното събрание? В Комисията по защита от дискриминация по време на нейния първи мандат (2005-2010 г.) БСП имаше символично влияние. Влиянието на ДПС например бе несравнимо по голямо. За председател на Комисията бе избран депутатът от ДПС Кемал Еюб. През април 2005 г. НДСВ и ДПС си поделиха петте места от парламентарната квота в Комисията. Неофициално бе коментирано, че НДСВ по някакви свои причини изглежда е предоговорило и преотстъпило на „сините“ едно от своите места…

През пролетта на 2005 г. в 39-ото Народно събрание БСП не получи места в Комисията от парламентарната квота. В Указа на президента Георги Първанов от май 2005 г. за назначаване на членове на Комисията сред четирите номинации бе и тази на Пламен Славов. Три месеца по късно, след сформиране на правителството на тройната коалиция, той напусна Комисията и отново влезе в Народното събрание, а на негово място бе назначена Росица Георгиева, асистент по Наказателно право. Формирането на парламентарната квота за Комисията предполага ясно и публично изразено разбиране, че парламентарното мнозинство не може да съподчини комисията, която по замисъл е много по обвързана с левите и просоциалните сили.

Традиционно Комисията представя технически доста добре организирани отчети. В отчета за предните години правят впечатление такива факти и оценки: малък е броят на случаите на самосезиране на Комисията, а в медиите излизат впечатляващ брой съобщения за дискриминационни действия. Например за една година в Комисията са образувани 13 преписки за дискриминация въз основа на белега „пол“. Няма съмнение, че това е само върхът на айсберга.

Странно е, че през 2010 година до Комисията са достигнали едва 4 случая на дискриминация по политическа принадлежност. Лично аз мога да изброя няколко десетки. Арогантното отношение на власт­та към хората с леви политически убеждения след изборите от лятото на 2009 г. е идентификационна характеристика на стила на партия ГЕРБ и на утвърждаващите я медии.

Същевременно не е коректно всички задачи, произтичащи от вкоренените през вековете стереотипи за „подчинената роля“ на жената в обществото да се самовъзлагат на Комисията за защита от дискриминация — равенството на половете е конституционен принцип, който задължава широк кръг държавни и общински органи и институции. Ще сгрешим, ако си представим, че деветчленната комисия за защита от дискриминация би могла сама да се пребори с такова социално явление.

Войната срещу КЗД и позицията на БСП
по намеренията за редуциране
на състава на Комисията

На 29 април 2010 г. Народното събрание разгледа годишния отчет на Комисията за защита от дискриминация и го отхвърли. Необходими бяха пет гласа, за да бъде приет. Четирима членове гласуваха „за“ (Синята коалиция, БСП, ДПС, РЗС), един глас „против“ — на „Атака“, и без никакви конкретни коментари четиримата депутати от ГЕРБ се въздържат. По време на заседанието на парламентарната комисия не са отправени критични бележки към Комисията за защита от дискриминация.

Впечатляващ е подходът на управляващите към годишните отчети за дейността на Комисията в 41-вото Народно събрание. Скандалите започнаха при обсъждане на отчета на Комисията за защита от дискриминация за 2009 г., когато под давление на ПП „Атака“ мнозинството не прие годишния отчет на Комисията.

В законово предвидения срок предишният годишен отчет влезе в Комисията по правата на човека.

На 28 април 2010 г. под предлог за икономия на средства правителството на ГЕРБ  взе решение да се съкрати броя на членовете на Комисията от 9 на 5 души. На следващия ден Комисията по правата на човека към 41-вото Народно събрания разглежда годишния отчет на Комисията за защита от дискриминация за предходната година и не го приема. През 2011 г. управляващото парламентарно мнозинство на ГЕРБ, в онзи момент плътно подкрепяно и от „Атака“, проявява неприемливо и недържавническо отношение към Комисията.

Вече година и половина управляващото мнозинство от ГЕРБ и „Атака“ демонстрира неприемливо, недържавническо отношение към този орган.

Един от най-сериозните упреци срещу законопроекта е, че той не отчита че Комисията за защита от дискриминация работи в състави — три постоянни, специализирани и един общ петчленен — за проявите на множествена дискриминация.

Не споделям идеята за редуциране на състава на Комисията за защита от дискриминация. Оценявам положително антидискриминационната дейност на Комисията и на всички останали държавни органи, които имат отговорности в тази сфера, без да съм във възторг от тях. Намирам, че тя е важна и полезна за обществото.

Парламентарната група на Коалиция за България категорично се обяви в защита на досегашния брой членове на Комисията (деветима). Тя отхвърли „бакалския“ подход на правителството при съкращаване на броя на членовете на Комисията. Народните представители от левицата възпроизведоха основния аргумент на неправителствените (предимно правозащитни) организации — Комисията за защита от дискриминация не е чисто „регулаторен орган“ (сякаш всички са съгласни с извършените от ГЕРБ механични редукции на съставите на чисто регулаторните органи) и затова не следва да бъде „редуциран съставът й.

Необходимостта от специализиран орган за защита на равенството, какъвто в България е Комисията за защита от дискриминация, е безспорна. На евентуалните опити за нейното закриване или „маргинализиране“ следва да се даде отпор.

За бъдещия състав на
Комисията за защита от дискриминация

Коалиция за България не бива да пропуска развитията около номинациите за нов състав на Комисията за защита от дискриминация. Поначало Комисията би спечелила от определена приемственост в състава си. Грешка ще бъде от страна на управляващите, ако заделят за себе си местата от парламентарната квота в Комисията за защита от дискриминация.

В хода на парламентарните дискусии в Народното събрание очаквам левите народни представители да посочат нуждата от съществени промени в Закона за защита от дискриминация. Изработването на една нова лява позиция по закона предполага да се проведат многобройни срещи с представители на неправителствените организации, работещи в областта на правата на човека, и да се установят общите или допирните точки и различията. Българската общественост следва да бъде официално запозната с конкретните преценки и виждания на социалистите за работата на Комисията, достатъчно време преди да започне процесът на номинация на кандидатури за новите членове на Комисията за защита от дискриминация.

Днес е необходимо широко публично обсъждане както на проблемите в работата на Комисията, така и като цяло на проблемите на дискриминацията в България. Според нас

основните фактори на дискриминация
у нас са от социално естество

Лявата партия по своята същност е антидискриминационна. Борбата с дискриминацията е борба за социално равенство и следва да стане важен политически фокус в дейността на БСП. В близка перспектива БСП трябва публично да овладее проблема дискриминация, да усвои антидискриминационната реторика, а постепенно и институционалните механизми за борба с дискриминацията.

Усилията на социалистите, на Коалиция за България по проблемите на дискриминацията през десетината години след приемането на Закона за защита от дискриминация не бяха добре фокусирани. Законът не бе осъзнат като универсален закон срещу дискриминацията, включително срещу политическата дискриминация. Вместо да се използват пълноценно възможностите, които той дава, периодично, несистемно и некатегорично на дневен ред се изваждаха идеи от типа Що да не направим един закон за равните възможности“, визиращи закон против един дискриминационен белег — дискриминацията по пол. Впрочем, такъв законопроект бе изготвен по време на управлението на НДСВ и вносителите се отказаха от него.

В една немалка част левите парламентарни питания опират до нарушаване на социални, културни и политически права, защитени и от антидискриминационната правна уредба.

Антидискриминационното законодателство и правозащитната съдебна практика в напредналите държави по правило е в сферата на повишен интерес на левицата. Нещо повече — антидискриминацион­ната политика е една от важните разграничителни линии между модерната левица и останалите политически играчи.

Смятам, че основен проблем на българското общество е фактически ограниченият и затруднен достъп на широки обществени слоеве до добре/нормално платена работа, до качествено здравеопазване и образование, отдих и т.н.

Редно е темата за дискриминацията и за борбата с нея да е в центъра на социалнополитическото поле на БСП. Тук социалистите могат да спечелят обществените дебати. БСП може да се опита да инициира много по-широки обществени и политически разговори за формите на проявление и за параметрите на дискриминация в България, както и за дейността на държавните институции за нейното преодоляване, за социалното неравенство в страната и в частност за „горещите“ прояви на дискриминация в нашето общество в условията на криза.

Всъщност, да се говори днес за кризата, означава и да се говори за дискриминацията в условията на криза. Обществеността трябва да бъде убедена, че се нуждае от значителна и много по-активна антидискриминационна дейност и от по-добре функциониращи институции, осигуряващи равенството. Социалистическата партия следва да усвои антидискриминационната реторика. В една немалка част парламентарните питания опират до нарушаване на социални, културни и политически права, защитени от антидискриминационната правна уредба.

Левият поглед се натъква на редица слабости и грешки както в работата на Комисията, така и в ориентацията на закона. Според мен основните фактори на дискриминация у нас са от социално естество. Това по правило се затъмнява. Левицата следва да постави пред Народното събрание и пред обществото като цяло реалните проб­леми на социалното неравенство и на неравното третиране в държавата. Отговорното отношение е какви са обществените задачи, които се възлагат и с какви ресурси трябва да бъде подсигурена Комисията.

Разгръщането на левите позиции  по въпроси като дискриминация на работното място, особено на жените, дискриминацията спрямо възрастните хора, най-вече в областта на здравеопазването, защита на правата на работещите майки, социалноправните аспекти на интеграцията на ромите, дискриминация на хората в малките населени места и т.н. могат да привлекат обществения интерес към позициите на социалистическата партия. Обръщането на БСП с лице към проблемите на дискриминацията и на дискриминираните е сред най-адекватните неща, които тя днес може да направи.

Антидискриминационният подход трябва трайно да се наложи в политическото всекидневие на Социалистическата партия. През 2009 г. бургаските социалисти осъдиха Бойко Борисов за дискриминационно поведение. Въпросът е публично да се идентифицират и персонифицират конкретни антидискриминационните действия. Редно е публично да се обявява кой и от кого е дискриминиран — на социална, политическа, етническа, полова, възрастова, религиозна или друга някаква основа.

Социалното неравенство, разбира се, не идва от „лошите хора“, а от установения порядък, от законите и институциите, които го защитават — от парламентите, правителствата, централните банки и т.н.

Част от позицията на БСП следва да е разбирането, че както органите на правосъдието, така и редица държавни институции не показват дължимата компетентност по тази материя, поради което наред със законосъобразните се срещат необосновани и дори произволни решения. Същевременно има определени слабости и грешки както в работата на Комисията, така и в закона.

Ако трябва да обобщим, необходими са известни промени в Закона за защита от дискриминация, но те следва добре да се подготвят на експертно равнище, на база адекватен анализ на социалните реалности в страната. Във фокуса трябва да бъдат поставени възрастните хора, хората с увреждания, жените, другите неравнопоставени групи и общности — преди всичко ромите, жителите на малките и отдалечени населени места и т.н. Много социалисти често са подложени на политически тормоз, на който не се реагира адекватно.

Напълно e по силите на днешната БСП да очертае един реалистичен и обоснован модел на реформиране на Комисията за защита от дискриминация, а и на последващо съществено усъвършенстване на антидискриминационния закон, и да бъде готова с него преди следващите парламентарни избори.

 

НОРМАТИВНИ АКТОВЕ:

ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА СРЕЩУ ДИСКРИМИНАЦИЯТА

(Обнародван в ДВ бр. 86, 30 септември 2003 г., с поредица  изменения )

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук