Чавес преобрази Венецуела и откри пътя към новия социализъм
Hugo Chavez
(1954 – 2013)
„На тези, които с нетърпение очакват смъртта ми,
пожелавам дълъг живот! Нека години наред те да са свидетели
на победите на Боливарската революция!“
Уго Чавес, декември 2012 г.
В деня на неговата смърт, 5 март 2013 г., видният модератор Мигел Пирела се обърна към потъналия в скръб народ на Венецуела с думите: „Братя, не унивайте! Днес не умря един човек. Днес се роди една легенда.“
И действително, след смъртта си Уго Чавес зае достойното си място в пантеона на Латинска Америка, редом до Симон Боливар, Хосе Марти, Че Гевара, Салвадор Алиенде. Образът на легендарния „команданте“, който върна вярата и надеждата на потиснатите хора по света в обществото на социалната справедливост, завинаги ще ни гледа от знамената и плакатите не само в собствената си родина.
Уго Чавес се ражда на 28 юли 1954 г в Сабанета, малко градче в щата Баринас, като второ от 6 деца на учителско семейство. Като момче от провинцията и метис с недостатъчно светъл цвят на кожата, пътят му за социално развитие е затворен. За такива като него кариерата в армията е единственият шанс в живота за място под слънцето.
След като завършва образованието си, Чавес постъпва във Военната академия и през 1975 г. е вече младши офицер. По странно стечение на обстоятелствата обучението във Военната академия формира съзнанието му по начин, съвсем различен от онова, което са очаквали началниците му. Току-що е завършила борбата срещу партизанското движение в страната и военните променят своите схващания за успех срещу него. Смятат, че това е възможно само ако се познава добре лявата идеология на революционерите. По този невероятен начин кадетите в академията получават за първи път възможност да четат официално трудовете на Маркс, Енгелс, Че Гевара, Ленин и Мао в оригинал.
Така от младия Уго се оформя офицер, който буди притеснение в своите началници с независимия начин на мислене и преклонението си пред образа на националния герой на Венецуела Симон Боливар. Въпреки че властите го почитат само ритуално, Боливар се превръща за Чавес в символ и пример за подражание. Още през XIX век той е предсказал, че „САЩ под лозунга за права и свободи на човека ще се превърнат в потисник на народите на Южна Америка“. Неговият възглед, че „е позор военните да използват оръжието си срещу собствените си народи“, определя и отношението на Чавес към кървавата баня, устроена от военните на 27 февруари 1989 г. срещу хилядите демонстриращи срещу повишението на цените. Това престъпление е извършено от социалдемократическото правителство на Карлос Перес. Тогава са убити към 4000 души. Ескадрони на смъртта провеждат истински хайки срещу социални активисти, а офицери, които отказват да участват в касапницата, губят живота си при странни обстоятелства.
По това време Уго Чавес командва гарнизон в дълбоката провинция. С верни съмишлении през 1983 г. той образува във въоръжените сили тайна организация „Революционно боливарско движение 200“ — МВR-20, именувано така по случай 200-та годишнина от рождението на Симон Боливар. Кървавият акт на социалдемократа Карлос Перес променя решаващо възгледите на Чавес и неговите другари: „За нас стана ясно, че връщане назад няма, и затова решихме да обърнем оръжията си срещу тях“ — споделя по-късно той.
В деня на въстанието, 4 февруари 1992 г., команданте Чавес се отправя начело на 300 души парашутисти от един от командваните от него батальони към Каракас, за завземане на президентския дворец, военното летище „Ла Карлота“ и на други стратегически обекти. В същото време се наддигат военните и в Маракайбо, Маракая и Валенсия. Но докато бунтовниците във вътрешността на страната бележат успехи, въстанието в столицата буксува и министър-председателя Перес не може да бъде арестуван. След като Чавес са убеждава, че няма да постигне бърза победа, за да избегне кръвопролития, той се предава на властите. Но за да сложат оръжия и разбунтувалите се части от вътрешността, трябва военното командване да му разреши да се обърне към тях с призив по телевизията. Тази уникална възможност светкавично му придава широка известност всред народа.
С двеминутното си обръщение, може би най-краткото в цялата му кариера, Чавес влиза в аналита на историята. Той поема отговорността за събитията и обявява, че целите на борбата „por ahora“ („за сега“) не са постигнати. „Рor ahora“ — тези две думи се възприемат от народа на Венецуела като обещание за бъдещето. Уго Чавес е арестуван със съучастниците си, но още на 26 март е освободен. Рафаел Калдера, който печели изборите през 1993 г., проявява разбиране към бунта на офицерите и ги помилва, при условие че ще напуснат военната служба.
След това, вече цивилен, Чавес образува на основата на тайната организция МВR-200 легалната партия „Движение за петата република“ (МVR), която участва в парламентарните избори през декември 1998 г. и печели от раз 57%. Чавес за първи път застава начело на управлението на страната. От периода преди официалното му встъпване в длъжност на 1 февруари 1999 г. той си спомня следната знаменателна случка. Една вечер по време на Световния социален форум в Порто Алегре при него идва представител на бизнес-кръговете на Венецуела и му казва: „Господин президент, искаме да Ви помогнем и затова Ви предлагаме този списък с наши експерти — кандидати за министри“. „Естествено, прибрах бележката, но не назначих нито един от предложените“, си спомня Чавес. С тази си постъпка Чавес за първи път в историята на Латинска Америка се разграничава от многобройните държавници, които печелят избори с лява популистка фразеология и след встъпване във властта бързо забравят за обещанията си и вярно служат на господстващата класа и на бизнеса. За разлика от тях, човекът от Сабанета никога не забрави своя произход и дори като президент в двореца „Милафлорес“ се чувства съпричастен към нуждите на своя народ.
Целта на Чавес като държавен глава е да преобрази Венецуела. Първа стъпка в тази насока е да насрочи всенародно допитване за нова конституция. Референдумът се провежда на 25 април 1999 г., по-малко от 100 дни след поемането на властта, и е спечелен с 87%. Великото народно събрание е избрано в края на юли. И за него Чавес получава мнозинство. Новата конституция на Боливарска република Венеуела е одобрена на референдум със 71% от гласовете.
По това време венецуелският народ опознава Уго Чавес и като човек по-отблизо чрез телевизионните диспути „Ало, президенте!“, в които той, заедно със своите министри, отговаря на въпросите на народа. Тези министри, които не успяват да дадат удовлетворителен отговор, бързо губят поста си.
Дори само тези политически реформи към повече демокрация, с които още не се докосва същността на капиталистическата система, събуждат яростен гняв в управляващите кръгове на Съединениите щати. Още през есента на 1999 г. „Гласът на Америка“ започва ожесточена манипулативна кампания срещу Венецуела и управляващите я, които са наричани от Вашингтон „популистка диктатура“. В резултат от тази намеса през 2001 г. зависимият от социалдемократите профсъюз СТV и Съюзът на предприемачите – Fedecamaras единодушно призовават населението да свали правителството. Тази кампания завършва през април 2002 г. с опит за преврат.
„Финалната битка ще се проведе пред президентския дворец „Мирафлорес“, указва в извънредното си издание от 11 април 2002 г. опозиционният вестник „El Nacional“. За този ден профсъюзите, Fedecamaras и партиите от дясната опозиция обявяват голяма демонстрация. Официално тя е насочена към централата на държавния петролодобивен концерн PdVSA, чийто ръководен екип Чавес възнамерява да подмени и постави под контрол, защото действа като „държава в държавата“. Но в деня на пуча маршрутът на опозиционната демонстрация неочаквано е променен и насочен към седалището на правителството. А там, за да защитят двореца „Мирафлорес“ от атаката на опозицията, са се събрали хиляди привърженици на „боливарския процес“. Когато демонстрантите и привържениците на правителството се доближават само на стотина метра, прозвучават първите изстрели от снайперисти, разположени по високите сгради наоколо. Броят на убитите е 19, повечето привържениции на Чавес. Опозиционните медии твърдят, че той първи е заповядал стрелба по неворъжените демонстнанти.
Висшите военни от генералитета оттеглят подкрепата си за президента и искат неговата оставка. Въоръжени части обсаждат двореца, а генералите заплашват, че ще го бомбардират. За да избегне сблъсъка, Чавес се предава, и веднага е отведен на неизвество място. Той обаче не подписва своята оставка. В нарушение на конституцията управлението се поема от военна хунта с представители и на олигархията. За президент е поставен председателят на Съюза на предприемачите Педро Кармона. Неговата първа работа е да разпусне парламента, Върховния съд и да отстрани определението „боливарска“ в името на държавата.
Превратаджиите са пропуснали обаче да отчетат мнението на обикновените хора от народа. Почти три години след промените в системата на управление на страната те вече са добили куража да казват „НЕ“ на опитите да бъдат върнати старите времена и порядки. Спонтанно, без видимо ръководство, хората масово излизат на улицата, събират се пред телевизите, пред казармите и пред президентския дворец. Техният брой бързо стига милиони, а парашутистите от Маракая обявяват, че не признават режима на Кармона. Този акт е решаващ във военно отношение, защото отнема контрола на пучистите над въздушните сили. Управляващите, които вече удобно са се настанили в двореца, панически се разбягват и укриват.
И с този пуч на опозиията не се удава да свали Уго Чавес от власт. Добре известните и практикувани по целия свят сценарии на „нежни революции“, режисирани от Съединените щати чрез икономическа и политическа дестабилизация и улични размирици, тук се провалят. Отчаяният опит през декември 2002 и януари 2003 г. да се задуши Венцуела чрез безсрочна „генерална стачка“, всъщност е саботаж в петролодобивната промишленост. Но той се самопроваля заради издигнатото искане за референдум за сваляне на правителството. В проведеното през август 2004 г. допитване Венецуела гласува с близо 60% за Чавес. Провалът се потвърждава и от проведените две години по-късно президентски избори, които показват близо 63% подкрепа за Чавес. Въпреки демонстративната увереност в победата, опозицията е бламирана и на последните избори през октомври 2012 г., които Команданте спечели с 55%.
Междувременно Уго Чавес радикализира политическия курс на Боливарската революция, като от началото на 2005 г. издига социализма като крайна цел на борбата за смяна на системата. По този начин Венецуела става първата страна в света, която след 1990 г. открито поема курс към „преодоляване на капитализма“ и установяване на социалистическо устройство на обществото. Чавес се превръща в символ и инициатор на непознато досега обединение на Латинска Америка. Антиимпериалистическият алианс ALBA, Съюзът на нациите от Южна Америка и основаната през 2011 г. в Каракас Общност на държавите на Латинска Америка и Карибите – CELAC, ще останат завинаги свързани с неговото име.
Този устремен процес от успехи на Боливарската революция претърпява през 2011 г. жесток удар на съдбата – Чавес заболява от рак. Опериран в Куба, той остава до края си оптимист. И действително по време на предизборната борба през есента на м.г. Чавес прави впечатление на здрав и жизнен човек. Скоро обаче отново усеща болки, ограничава публичните си изяви и заминава повторно за Куба. Изследванията там установяват наличието на нов тумор.
След операцията Чавес се завръща отново в Каракас и на 8 декември 2012 г., три месеца преди смъртта си, в драматично предаване по телевизията за първи път споделя със своите съотечественици, че вероятно ще се оттегли от своя пост. Съзнавайки, че това ще предизвика болка и скръб у хората, той ги призовава да поддържат сплотени своите редици. Защото „няма да липсват опити да се реставрира капитализмът в неговата най-злокачествена версия — неолиберализма. В случай, че не се върна в управлението, предлагам народът да гласува за вицепрезидента Николас Мадуро“. В този трагичен момент на неизбежната раздяла с живота Чавес продължава да мисли за народа, за успеха на Боливарската революция, за венецуелския социализъм и новата демокрация. Това е неговото последно публично послание.
Рано сутринта на 18 февруари 2013 г. след завръщането си в Каракас Чавес е приет във Военна болница, където след 2 седмици, на 5 март 2013 г., в 16 ч. и 25 мин., той умира. Със задавен от болка глас вицепрезидентът Николас Мадуро съобщава скръбната вест по радио и телевизионните канали на страната и заявява: „Знамето на Чавес трябва да бъде носено високо, с чест и достойнство. Команданте, където и да се намираш ти сега, знай, че този народ, когото обичаше и закриляше, когото не изостави никога, ти изказва своето хилядократно „Благодаря“.
Шокът от тъжното събитие се разнася бързо из цялата страна и по целия свят. Пред Военната болница в Каракас, в която Чавес прекарва последните си часове, спонтанно се събират над 2 милиона души, за да споделят заедно своята скръб и да се поклонят пред него. Тяхната колона се вие почти на 10 километра по булевардите на Каракас и хората трябва да чакат почти цял ден под палещите лъчи на екваториалното слънце, за да си вземат последно сбогом с любимия Команданте.
За погребението пристигат над 30 държавни глави. В Ла Пас, столицата на Боливия, президентът на страната Ево Моралес със сълзи на очи и задавен глас отдава последна почит „на революциония другар, който посвети живота си на борбата за независимост на Латинска Америка“. Боливия обявява седемдневен национален траур. На половина са спуснати знамената над държавните учреждения и в Еквадор. „Скъпи Уго“, обръща се по медиите току-що преизбраният президент на страната Рафаел Кореа, и цитира редове от известна песен на популярния революционен певец на Венецуела Ал Примера: „Тези, които са посветили живота си на щастието на хората, те не умират“. Кубинският официоз „Granma“ излиза с черно заглавие и с думи за раздяла на цялата си първа страница: „Куба ще остане винаги вярна на твоите завети и ще се бори за постигането на идеалите ти за единство на революционните сили, за интеграция и независимост на Латинска Америка. Твоят пример ще бъде за нас пътеводна звезда в бъдещата ни борба“.
Делото на Уго Чавес оставя след себе си една политически и икономически променена Венецуела и обединена Латинска Америка. В действителност никой досега не е преследвал и реализирал с подобно постоянство и праволинейност един толкова грандиозен, социален и демократичен проект като този. А за левите сили в разтърсваната от поредната криза на капитализма Европа, която напразно се
опитва да „възкреси мъртвеца на неолибералната чума“, политическите възгледи на Уго Чавес за новия социализъм са безценен опит, който подкрепя вярата на народите в едно по-добро бъдеще и в обществото на социалната справедливост.
От този опит си заслужава да се поучим и ние, особено днес, след като 23-годишният преход окончателно ни доведе до края на задънената улица.
Венецуела при Чавес
Средногодишен ръст
1999-2012 – 3,2%
през 2003 (по време на петролния локаут): – 10%
2004-2012 – 4,3%
Държавен дефицит
2012 – 7%
Изтичане на капитали
2003-2012 – 150 милиарда долара
Равенство
Венецуела се превърна в страната с най-голямо равенство в региона.
Дял на бедните
1999 – 49,4%
2010 – 27,8%
Дял на крайно бедните
1999 – 21,7%
2010 – 10,7%
Процент на децата в училищна възраст в средното образование
2000 – 53,6%
2011 – 71,1%
Ръст на разходите за здравеопазване
2000 – 2010 – 61%
Ръст на хората, получаващи пенсия
1998-2011 – 472%
Доказани запаси от петрол
На първо място в света, пред Саудитска Арабия
Производство на петрол
1998 – 3,5 милиона барела на ден
2012 – 2,5 милиона барела на ден
Дял на вносните основни хранителни продукти
1998 – 90%
2012 – 30%
Средства, предоставени от САЩ на опозиционните групи
2000 – 230 хиляди долара
2003 – 10 милиона долара
2012 – 20 милиона долара
Избори
от 1999 – 16
спечелени от Уго Чавес – 15
Брой лекари на 10 000 души
1996 – 18
2012 – 58
Източник: „Le Monde diplomatique“, април 2013
