Милена Милошева е студентка по история в магистърска програма „Кризи, конфликти и дипломация в световната политика XVII-XX век“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Завършила е бакалавърска степен в специалността „Етнология“. Интересите ѝ са в областта на историята, етнографията, културата и традициите на България, Балканския полуостров и Европа. Пише и по проблеми на международната политика от близкото минало и съвременността. Член е на Академично етноложко сдружение и на клуб „Балканика“ към СУ „Св. Климент Охридски“.
70 години от спасяването на българските евреи
Историята на евреите по българските земи започва още през II век сл. Хр. Тогава, след Втората юдейско-римска война, са датирани първите сведения за заселили се евреи по българските земи. Появата им се отнася не само до съвременната територия на България, а до цялата историко-географска българска област – Мизия, Тракия и Македония. По долното течение на река Искър, в древноримския град Ескус, към края на II в. сл. Хр. вероятно е съществувала синагога. Откритата антична синагога в днешния Пловдив, построена или реконструирана след 267 г. сл. Хр., е една от тринадесетте антични синагоги в еврейската диаспора от римско време.
Сведенията за еврейските общности в Средновековна България са спорадични и невинаги ясни. Предполага се, че в езическия период от българската история (VII-IX в.), по нашите земи проникват евреи-романьоти от Византия. Все още непокръстените български владетели, изглежда, са по-толерантни към тази общност, преследвана от официалната византийска църква. Първото конкретно споменаване за евреите по българските земи намираме в „Отговори на папа Николай I по допитванията на българите“ (886 г.). Приема се също, че през ХI в. на българска територия се появяват група евреи-ашкенази, прогонени от германските и унгарските земи.
В периода на Втората българска държава еврейски общности съществуват в по-големите български градове, включително и в столицата Търново. Византийският историк Георги Пахимер пише, че българският цар Теодор Светослав (1300–1321г.) имал на разположение доверени евреи-палачи. Знае се със сигурност, че българската царица Теодора, втората съпруга на цар Иван Александър (1331–1371г.), е еврейка по произход с рождено име Сара. Тя е майка на последния владетел на Търновска България Иван Шишман (1371–1395г.) и на българския княз Иван Асен, загинал в битка с османците през 1388 г.
През 1360 г. в Търново е проведен втори антиеретичен събор. Той е ръководен от патриарха в присъствието на царя и е насочен срещу еврейската ерес и учението на адамитите и варлаамитите. Някои изследователи приемат, че съборът от 1360 г. е отражение на масовите гонения срещу евреите в Европа по това време, които били обвинявани и за избухването на чумната епидемия.
Последното и най-значително еврейско преселение към българските земи започва след прогонването им от Испания, Португалия, Южна Франция и Южна Италия и по-късно – по време на Контрареформацията. В пределите на Османската империя броят на трайно настанилите се евреи-сефаради възлиза на около 90 000 души. Първоначално те се установяват в големите градове Истанбул и Салоника (дн. Солун), след което започват да се заселват и в градове по българските земи. За разлика от Европа, Османската империя се отнася толерантно към тези бежанци. Още от края на XV в. евреите са признати от султана за отделен народ в империята (йеуди миллети), начело с главен равин.
Еврейската общност поддържа отлични взаимоотношения с освободената през 1878 г. българска държава. Търновската конституция от 1879 г. гарантира политическото равенство на етническите и религиозните малцинства, а евреите играят важна роля не само в икономиката, но и в политическия и културния живот на страната.
През 1880 г. Габриел Алмозино от София е назначен за главен равин, а през 1909 г. българското царско семейство присъства на тържественото откриване на внушителната нова синагога в София – третата по големина в Европа и една от най-красивите. Като лоялни поданици на българската държава, евреите взимат участие във войните, които страната води за националното си обединение: Сръбско-българската война (1885 г.), Балканските войни (1912–1913г.) и Първата световна война. Общият брой на загиналите евреи в тези войни е 952.
Между двете световни войни броят на българските евреи е около 50 000 души (0.8% от цялото население в България). Повече от половината от тях живеят в столицата. Около 90% са родени в България, а 92% са български поданици. Заедно с гърците и арменците евреите само исторически представляват търговците в държавата, а броят на богатите хора сред тях е доста малък. Присъствието им в бизнеса и търговията е почти символичен (около 5.17%).
Идването на Адолф Хитлер на власт в Германия има сериозно отражение върху българските общество и политика. Конкретните прояви на политическия антисемитизъм в България започват през 1940 г. и са тясно свързани с тогавашната външнополитическа ориентация на страната ни. Антисемитизмът е наложен отгоре и е продиктуван не от вътрешни убеждения, а от нуждата да се удовлетворят исканията на немската страна. През 1941 г., по нацистки образец, е приет Закон за защита на нацията (ЗЗН), който легитимира антисемитизма като държавна политика.
Инициативата за този закон поема правителството на проф. Богдан Филов. Законовият акт предизвиква протести както в Народното събрание, така и извън него. Противопоставят му се политици, учители, писатели, общественици, Светият синод на Българската православна църква, Централната консистория на евреите, интелектуалци, представители на професионалните организации, както и мнозинството от българския народ. Всички те определят ЗЗН като антиконституционен, нечовешки, неморален и се обявяват в защита на еврейското население.
През април 1941 г. Българската армия навлиза в Беломорска Тракия и Македония и тези „новоприсъединени земи“ се поставят под контрола на българската администрация. Евреите от тези земи са лишени от граждански права и спрямо тях са въведени всички ограничения, забрани и задължения, наложени в старите предели на царството.
На 29 август 1942 г. към Министерството на вътрешните работи и народното здраве се учредява Комисарство по еврейските въпроси, на което е възложено да организира изселването на еврейското население и да ликвидира имуществото му. За ръководител на Комисарството правителството назначава 42-годишния юрист Александър Белев. На 22 февруари 1943 г. Белев и хауптщурмфюрерът от СС
Теодор Денекер сключват Споразумение за изселване най-първо на 20 000 евреи (от Тракия и Македония) в германските източни територии. В спогодбата се споменава за евреи предимно от Тракия и Македония, но Белев фалшифицира споразумението, като по този начин то става валидно и за пределите на „стара“ България. За да се избегнат публични протести, споразумението не е обнародвано в Държавен вестник, а българското общество не знае още нищо за подготвяната депортация. Между 18 и 29 март 1943 г. около 11 350 евреи от Беломорска Тракия и Македония са депортирани за Полша, където почти всички загиват в германския концентрационен лагер „Треблинка“.
Но българската нация не остава безразлична към съдбата на своите евреи. Надига се мощна обществена и политическа опозиция срещу подготвяната през март 1943 г. депортация. Диапазонът на хората, дръзнали да защитават и спасяват евреите, обхваща целия спектър на българския политически живот – от най-левите до поддръжниците на крайно дясната националистическа линия. Особено достойна позиция по еврейския въпрос заема Българската православна църква, нейните ръководители и преди всичко екзарх Стефан и митрополит Кирил Пловдивски.
Акцията по спасяването на евреите тръгва от Кюстендил. Изтеклата информация за предстоящото им изселване от страната мобилизира българските им приятели. Излъчена е делегация, която заминава за София със задача да издейства отмяна на планираната депортация. Нейните членове влизат в контакт със заместник-председателя на Народното събрание, също родом от Кюстендил. Притиснати от възмущението на българското общество и от настояванията на застъпниците, управляващите отстъпват и на 9 март 1943 г. (Деня на българското благородство) е издадена заповед за отмяна на депортацията.
На 17 март 43 народни представители от 25-ото ОНС отправят писмено възражение до министър-председателя Богдан Филов срещу депортирането на евреите в Полша. След Кюстендилската акция следва спасителна операция и в Пловдив, в която главна роля играе митрополит Кирил. Висшият свещеник заявява пред подготвяните за депортация евреи, че където и да бъдат отведени, той ще сподели съдбата им.
Мощната обществена съпротива в страната дава сила и на българския монарх. При поредната си среща с Хитлер и Рибентроп на 1 април 1943 г. цар Борис III заявява, че останалите около 25 000 евреи смята да събере в трудови лагери в страната, тъй като се нуждае от тях като работна сила за строежи на пътища. Под този предлог царят избягва извеждането на евреите от страната.
На 24 май 1943 г. започва депортацията на евреите от големите градове и съсредоточаването им в трудови лагери. В София самите евреи организират протестна манифестация, която е подкрепена от много българи и от авторитетното присъствие на екзарх Стефан. На 26 май започва изселването на софийските евреи и до 7 юни столицата напускат 19 153 души.
Внезапната смърт на цар Борис III на 28 август 1943 г. в известна степен също допринася за спасението на евреите, тъй като натискът върху България в тази посока отслабва.
Оценката на историческата наука за политиката на България към нейните граждани от еврейски произход е разнопосочна. От една страна, депортирането на евреите от Македония и Тракия не е спряно и те загиват в лагера „Треблинка“. Евреите от другите български територии обаче, въпреки подготвяната депортация, са спасени. Историците не са единни и в оценката чия е главната заслуга за спасяването на българските евреи – на двореца, на църквата, на отговорни представители на управляващия режим или на усилията на цялата нация. Сигурно е обаче, че антиеврейската политика среща силната съпротива на българското общество, на което антисемитизмът е изначално чужд.
Краят на Втората световна война заварва българските евреи живи, но силно обеднели и лишени от средства за съществуване. За тях новосъздадената Държава Израел става естествен притегателен център. Решението, което българското правителство взема – да позволи на евреите, които желаят, да заминат за Израел, да го направят свободно, всъщност представлява българската помощ за младата еврейска държава.
От 25 октомври 1948 г. до 16 май 1949 г. от България за Израел заминават организирано 32 106 души, а много други напускат страната по частен път. Те оставят значителна празнина в занаятчийските и търговските съсловия, както и в средите на служещите и интелигенцията.
Лоялни и креативни граждани на Държавата Израел, българските евреи отдават творческите си сили на новата си родина, но остават благодарни завинаги на своето отечество България, като никога не го забравят.
Използвана литература:
Евреите по българските земи (анотирана библиография)
Стара и антична история, стр. 419-431.
Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, ISBN 954-8872-43-9, 2002, второ преработено издание.
Калчева, Дора, Холокостът в Третия райх и неговите съюзници, Дими 99, 2008.
