КЪМ НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКОТО ПРИКЛЮЧЕНСКО ЧЕТИВО

0
187

Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология“ , работил е като журналист, за кратко и като моряк. Морето присъства трайно както в първия му сборник „Пътища“ (1995), така и в електронната му книга „Морето в българската периодика ХIХ — ХХ в.“ Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.

Всяка литература, особено когато е „млада“, се развива бурно и динамично. В нея навлизат теми от всеки щрих на битието, но не непременно реалистичен. Символизмът, фантастиката, натурализмът, приключенските четива намират равнозначно място в съзнанието на читателя, освободен от рамките на догматиката, задължителните теистични книги и побългарените произведения, така характерни за Възраждането. Това е истинско предизвикателство към писателите, решили да се дистанцират от традиционно познатото. Да навлязат в непознати сфери и да ги интерпретират според възможностите си, знанията си и естетическите разбирания, които изповядват.

Това се отнася и до приключенските ни четива. Между тях в различно време съществува, пак чрез побългаряванията, бегла приемственост.

Нека надникнем в Цариградски вестник“ за един от примерите. В поредица от няколко броя се появява свежото представяне на Первий мореплавател“ — според обяснението поема в две песни от Геснера Германца, побългарена от главата до петите, както е възрожденската ни мода, от преводача Петко Славейков. Ето как обяснява той избора си за поемата: Волно е на поетите да обличат фантазиите си в многостранчести измислици, за да сполучат да изразят някои си предмет, който са си наумили. Тойзи поет, като поискал да даде едно начало на мореплаванието, предполага едно землетресение, което откъснало острова Китира (нине Чериго) от крайния върх на Лакония в Морея. Казва да е живяло на това отсочено място една чета мъж и жена с едно много хубаво дете момичено, а по-навътре в сушата друга една чета с момчана рожба. И после останалите на сушата всякога жалееха за разлъката на откъснатите от них близоседи, и пред момченцето ся разговаряли за неописанната хубост на тяхното момиченце. Момчето от детинство совзе една склонност за връстницата си; като возмъжа качвася на един пън, преплува отделяющето ги море, намерва живи толкос оплаканите островитяне, оженвася за девойката, и нихните внуци осовършенствуват мореплаванието“. Което произведение по същество е и приключенско. Защото главният герой трябва да преодолее редица „неочаквани“ предизвикателства на съдбата, докато стигне до подсказания щастлив финал. А още е видно, че под фантазии Славейков разбира приключения­та, митарствата на персонажите си, на които са подложени в повествованието. Докато изграждат неговия хоризонт и едновременно своите вълнуващи читателя от време оно характери…

Този пример във възрожденската ни преса съвсем не е изолиран. А след Освобождението българското приключенско четиво продължава своето вече самостоятелно развитие. С непобългарен, автентичен сюжет, избран самостоятелно от твореца. През 1900 г. скоропечатницата на Спиро Гулабчев в Русе поднася на читателите разказа, издаден като самостоятелна книга,Корабокрушение“. Неговият автор Иван Тодоров добавя подзаглавие „Из моряшкия живот“. Каква история ни поднася той в кратките по обем 24 страници? И какво се случва из редовете, та да привлече читателското внимание във време оно? Накратко… сюжетът е „класически“, като гениалните хрумвания са оставени за някой друг път. Голям кораб излиза в океана, застига го буря и лодките са спуснати на вода. В услуга на повествуването всички те потъват, с изключение на една, приютила осем моряци и пасажери, които трябва да намерят спасителен остров сред вълните на разбеснялата се стихия. И го намират, но спасителен ли е той?

Независимо от красотата и чудесната природа – с огромни лимонови дървета, кокосови палми и захарна тръстика, с бистра вода и южни аромати, късчето суша крие заплахи. Още първата нощ като заспаха всички, една змия (боа) дойде с силен шум; тя отвлече едного от матрозите настрана и го раскъса цял; остави само главата на тоя нещастник. От силния вик на матрозина, те се събудиха, но що да видят?  Другарят им беше вече раскъсан от змията, а само главата му беше останала. Змията като ги видя, че стават, впустна се върху тях с всичката си сила да ги раскъса, но те замахнаха с острите си ножове върху ù, и главата на звяра отскочи на 10 метра растояние от тялото.

Следва описание с погребението на тленните човешки останки, което е глътка въздух преди следващите екзотични ужасии. Много цветя, духовни песни и горестни сълзи изпращат останалото от „monsieur Depare, матроз от парахода Suede“. И със спокойствието на крушенците отново е свършено. След малко се появи голям шум, от което нещо един матрозин се събуди и се погледа тук, там, да види от где иде този шум. Най-после той видя, че къде тях иде една ладия с диваци (черни хора), след което той на часа събуди всичките си другари. Те веднага станаха като напълниха пушките си. Ладията плуваше все по-силно към тях, а вътре диваците викаха с зверски глас. По едно време един вистрел прехвръкна над главите на матрозите; които отвърнаха с един залп, от когото трима диваци се потърколиха в водата. Ладията веднага спря, спустнаха куки да уловят убитите, които след малко бяха извлечени в ладията. Един от диваците си извади големия нож и с едно замахвание отсече едната ръка на едного от убитите, като почна да я разкъсва с острите си зъби…“ Моряците пък, хора смели, веднага заемат позиция на висока скала. Започва епична престрелка между представителите на два свята. Диваците биват избити, а ладията им — завладяна и с вдигнати платна поема пътя към Ливърпул. Такъв е моряшкият живот, такъв е животът на моряка, който на всяка крачка е изложен в опасност“ — дълбокомислено заключава авторът Тодоров.

Защо възраждаме този разказ, в който фантазията и фантасмагория­та взаимно се допълват?

Независимо от цялата сюжетна наивност той е сред предвестниците на нашата приключенска проза във времето на нейния ранен, непроучен зачатък. И родното „Корабокрушение“ ражда логичното днес любопитство. То е изградено от два, условно казано, самостоятелни фрагмента. Иван Тодоров съзнава, че за островния апокалипсис трябва причина — описаната в увода буря. При това е успял да бъде достоверен и убедителен: „Надвечер, когато се стъми хубаво, се появи очакваната буря. Тя дойде с такава голяма сила, щото да бръкна в самото сърдце на морето, което се разигра от дъно. Смъртта беше над главите им: вълните тласкаха кораба с всичката си сила ту на една страна ту на друга, догдето най-после смазаха левия му борт съвършенно. От страх всички бяха прежълтели като лист. О! Любезний читателю, колко е страшно человек да гледа такава ужасна картина, картина на агония. След малко мачтите, заедно с платната, бяха отсечени от бурята и завлечени надалеч в морето, от което корабът изгуби съвършенно надеждата си за спасение. От него почнаха да гърмят с топове, гласът на които се разнасяше чак до бреговете на морето, да кладат огнйове и да викат с всичкия си глас за помощ. Но кой отиваше в такова развълнувано море да ги спаси? – Никой.“

Веднага добавяме, че авторът има усет за водната стихия, която според него е „замислена“, щом утихне. Описанието на кораба доказва грамотност в познаването на конструкцията му с термини като мост (мостик), полубак, каюта, борд, палуба, куверта и пр. Флагът се вее на „заднята“ част, т.е. – на кърмата. Точно там, където му е мястото и в наше време, а също така е вярна и картината на корабния делник… Не подлежи на съмнение сцената с давещите се люде, търсещи спасение в отчаян порив: Всички, които бяха нападали в морето, търсеха спасение; те плуваха в развълнуваното море и достигаха до лодките; но онези, ако са им били по-напред братя, сега им станаха най-големи неприятели, ако някой от нещастниците се доближаваше до лодките и се улавяше с ръката си за тях, те веднага изваждаха ножовете си да му отрежат ръката. Ужасно нещо, любезний читателю, но още по-ужасно е то, когато го гледаш с очите си“.

Тези подробности са всъщност индикация, че авторът е уж изживявал нещо подобно. Преход към следващия фрагмент е пътят на спасилата се лодка, понесла читателските очаквания към нещо предполагаемо. Но робинзониадата на острова — смес от екзотика, кървави баталии, суровоядство, пресича подобно усещане. Ако Тодоров бе привнесъл български щрих сред героите-европейци, щеше да е несъмнено убедителен. Ако не бързаше да изтреби туземците, за да поемат белите крушенци пътя към английския си дом. И ако бе се сетил, че освен людоеди и страховити животни островното усамотение бележи неизвестност, измамни очаквания за платно на хоризонта. С отчаяние и копнеж по гласа на близки хора. С апатия, безнадеждност и… смърт. Не го е прозрял и днес е само любопитен.

Затова пък, може би подсъзнателно, е установил причинно-следствена връзка между събитията, следващи своя апокалиптичен порядък. Избрал е сюжетен център, около който гравитират кръвожадните му хрумвания. Напълно в духа на времето, когато е написана книжицата. Защото ако ги нямаше, ако всичко в нея би било равно и спокойно, тя не би впечатлила читателите от началото на миналия век. Свидетели на исторически трусове, преселения, разбити човешки съдби и какво ли още не. „Жестоките“ сцени са просто отговор на очакванията им като нещо еестествено. Придружаващо приключенията на героите в един свят, който за нашенеца по това време остава засега непознат.

Слабостите в сюжета и в естетическата му реализация не намаляват познавателната стойност на „Корабокрушение“, когато говорим за приключенското ни четиво в началото на ХХ век. Книжката е едновременно стойностна, когато се носи по вълните, и наивна, поставяйки ни в причудливата обстановка на груба художествена измислица. Но е литературен факт, който трябва да намери място в съвременен сборник за българското приключенско четиво.

Свидетели сме как в наше време излизат произведения, пълни с всякакви „фентъзи“ чудатости. Заместили истинските параметри и критерии на жанра с нещо псевдомодерно, но доста чуждо за нашия читател. Със странновати герои, родени от уж европейски фолклор. „Корабокрушение“ на Иван Тодоров е поне откровена нашенска измислица. Която, заменяйки през 1900 година липсващия интернет, услужливо пренася нашенците в непознати тям светове.

Нека литературната история спомня автора и книжицата му с добро… То се полага на всеки откривател. В случая се запознаваме с ранен предвестник на приключенската ни литература, обагрена в морско синьо. Не съм убеден, че Тодоров е чел знаменитото произведение на Даниел Дефо. Нито пък, че е странствал по света, преди да създаде разказа си — книга. Но е вписал името си в историята на приключенското четиво у нас, за което не трябва да бъде забравян…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук