СТО ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

0
345

 Поетът и публицистът Веселин Ханчев е роден на 4 април 1919 г. в Стара Загора. Учи право в Софийския университет, но в съкровищницата на  българската култура влиза преди всичко със своята прекрасна лирика.

Първата му стихосбирка ‒ „Испания на кръст“, е посветена на Испанската гражданска война. На героизма на българския войник във Втората световна война посвещава стихосбирката си „Стихове в паласките“. Сам той е участник във войната.         

Под перото му  са излезли не само стихове, но и драматургични творби. Превеждан е на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и др.

Умира на 4 ноември 1966 г. в София, само на 47 години.

 

100 години от рождението на Веселин Ханчев

 

ПИСМО ОТ ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ ДО ВИЧО ИВАНОВ

 24.09.44 г.

Фронта

 

Драги Вичо,

Съжалявам много, че не можах да ти отговоря на дългото, сърдечно писмо. Постоянно бяхме на път, а сега сме на фронта, за да браним делото на 9 септември.

Съжалявам само, че сега не съм между вас, за да работим с двойна енергия и възторг. Но свободата сега се нуждае повече от щикове – затова с радост понасям опасностите и несгодите.

В София, където бях за няколко дни точно по времето на величествените народни манифестации и митинги и на преминаването на Червената армия, се видях с бай Димитър* и с много други приятели и познати.

Културният живот започва трескаво и възторжено.

Ония сили, които фашизмът беше смазал брутално, сега отново се раждат, двойно по-могъщи.

Желая ти творчество на свобода и доскоро виждане.

Ако имаш време, обади ми се с няколко реда.

Много поздрави на госпожата ти и на теб.                                                  

                                         Твой Веселин

 

* Д. Б. Митов (1898-1962) е български литературен критик и историк, главен редактор и собственик на в. „Литературен глас“.

 

 

                                            Безсмъртие

Ще минат ешелоните на времето,

в косите ни ще паднат преспи сняг,

събития, ту малки, ту големи

край нас ще бягат в своя бесен бяг.

 

Земята ще е пак земя. Небето

ще бъде пълно пак със ветрове,

ще блъскат неспокойно вековете

водите си във свойте брегове.

 

А ние ще сме пръст корава, черна,

безименна земя, безимен прах.

И вий, които идвате на смена,

ще кажете: „Смъртта прибра и тях!“

 

О, лъжете се! Ние ще живеем!

Епохата ще бъде наша плът!

Ний толкова се борихме за нея,

че победихме и самата смърт.

 

Какво, че ще изгният наште кости.

Какво, че дъжд кръвта ни ще измий!

Не бяхме тук, епохо, твои гости,

а зидахме те ден и нощ сами.

 

Затуй ще бъдем тук. Над нас ще никнат

не кръстове, прогнили от дърво,

а фабрики, в които пей челика,

и градове, в които ври живот.

 

Кръвта пролята в нефт ще се превърне

и пулса ни ‒ могъщ моторен шум.

Повярвайте ни, пак ще се завърнем

във вашите очи, ръце и ум!

 

 

                                   Към моите връстници

Не са ни родили в една романтична епоха

доволни съпрузи и кротки покорни жени.

С барут ни покръсти войната, когато дойдохме,

в стоманени люлки люля ни от първите дни.

Бащите ‒ на фронта, а майките ‒ в черно облечени,

а после ‒ бесилки и глад, като вълк упорит…

Ах, мои връстници, нима сте забравили вече?

Нима в мисълта ви е детския спомен изтрит?

Нима се забравят очите на нашите майки,

студените къщи, гърмежите глухи в нощта

и хлябът изсъхнал, край който семейството чака,

и вечното „няма“, и свитите сухи уста?

Пораснахме ние през нашето мащенско време

не с приказни феи, не с песни и златни лъчи,

едва се родихме, и станахме вече големи,

едва заживяхме, и хляба ни стана горчив…

                                                    1942 г.

 

                                                        Любов

Къде си ти? Не свети в твойта стая,

но зная, че си тук, че си сама.

Завърнах се. За първи път разкаян.

За първи път оставам у дома.

Не е ли вече късно да остана?

Измъчих те. До смърт те изтерзах.

Какво ти връщам? Нежност разпиляна.

Уста с горчиви бръчки покрай тях.

Какво ти нося? Две ръце, с които

да те докосна ме е срам дори.

Къде си ти? Вдигни лице сърдито.

Възмездие поискай. Удари.

Вратата черна покажи ми с тази

немилвана ръка като платно.

В лицето ми извикай, че ме мразиш

или дори че ти е все едно.

Заслужил съм очите ти студени.

Заслужил съм ги с хиляди вини.

Ти ставаш. Приближаваш се до мене.

Невидима, ти казваш: „Остани.“

 

 

Господар съм на тая земя

Аз за тая земя се сражавах.

С мойто тяло в окопа я крих,

всеки цвят, всеки хълм отстоявах

с карабина, омраза и стих.

Бяха мои и нейните рани,

всеки враг и по мене гърмя.

Затова съм аз неин стопанин,

господар съм на тая земя.

С едри крачки аз крача по нея

и с дланта си, държала цевта,

в мойте пещи стоманата лея,

в моите блокове сея жита.

 С моя мъка, под моите длани

тая пръст оживя, зашумя.

Затова съм аз неин стопанин,

Господар съм на тая земя.

Тя е моя. И нека посмее

да премине на нея врагът!

Както нявга ще легна над нея,

ще я скрия под моята гръд.

Ще я пазя ‒ суров и стоманен ‒

и не ще е в бедата сама.

Затова съм аз неин стопанин,

затова е тя моя земя.

 

 

Жив съм

Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съм.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.
Жив съм.
Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.

Жив съм.

Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.

Жив съм.
В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка,
Жив съм.
Хора,
чуйте диагнозата на болестта:
жив съм.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук