Динко Динков е български учен и анализатор в областта на международните отношения. Професор е в катедра „Международни отношения“ на Университета за национално и световно стопанство.
Има реална опасност, търсейки своите перспективи, ЕС да попадне в капана на миналото, което прозира от променящото се съотношение на силите в полза на национализмите за сметка на идеите, осигурили продължителен мир и просперитет на Стария континент.
Гражданите на Европейския съюз съзнават, че той е в криза, но гледат на нея като на нещо преходно. Не се забелязва загриженост, че процесите могат да поставят на карта този модел на развитие, който умиротвори Европа и ѝ даде шанс да се съхрани като един от първостепенните фактори в международната система след Втората световна война.
Съдържанието на тази най-развита форма на интеграция се придава от сложното взаимодействие между държави, наднационални институции и общи норми. Това взаимодействие не е стихийно, а високо организирано и осигурява надеждна предсказуемост от гледна точка на интересите на участващите страни.
В рамките на Европейския съюз се утвърди устойчив политически и икономически ред. Върху него се развива нова политическа и правна култура, която оказва огромно въздействие върху целия континент.
Процесите в тази общност отидоха далече отвъд пазарната интеграция, отвъд премахването на пречките пред свободното движение на факторите на производство. От средство за решаване на икономически и политически проблеми интеграцията се разви и въплъти в нов политически и икономически субект. Европейският съюз промени представите за организиране на производството на блага, за политическия процес, за държавността, за международните отношения.
Европейският съюз се утвърди като атрактивен модел за стабилно икономическо и политическо развитие на основата на демократичните ценности. Но освен чрез примера за подражание Европейският съюз играе своята роля най-вече с това, че пое лидерството на Европа.
Тази форма на интеграция, развила се в духа на идеите на Жан Моне, днес обхваща 28 пълноправни членки (вероятно те ще бъдат 27 след Брекзит). Желание за членство са декларирали и други.
С ЕС е свързана съдбата
на около 500 милиона население
Създаването на единния пазар е съпътствано и от политическо обединение, което осигурява интеграция във всички области на живота. След края на Студената война ЕС заяви амбиции да се утвърждава като един от основните фактори в новата международна система и основен стълб на новата европейска архитектура.
Променената обстановка в света разкри възможност за Европа да потърси своя нова идентичност. Важен момент в преструктурирането на международната система е зародилото се с превръщането на Европейския съюз в оригинален, принципно непознат за историята на международните отношения субект, ново европоцентристко начало.
Но въпреки заявените с Договора от Маастрихт амбиции, през второто десетилетие на ХХI век Европейският съюз се изправи пред големи предизвикателства и изпадна в дълбока криза. Тя е обусловена от остри дефицити на природни и човешки ресурси и на идеи за решения на проблемите в конкретните исторически условия.
Европейският съюз изгуби своята стратегическа ориентация, зададена от архитектите на Европейския съюз Франсоа Митеран и Хелмут Кол. При техните наследници европоцентристкото начало беше туширано под натиска на САЩ. В условията на остри дефицити на природни ресурси и особено на енергоносители, Брюксел не намери верния път за развитие на отношенията с Русия. Не успя да разработи своя самостоятелна политика към Африка. Не намери свои реакции към агресивната търговска политика и изненадващо конструктивните и атрактивни инициативи на Китай. Няма ясно отношение към възникващата нова групировка – Шанхайската организация за сътрудничество, в която вече влизат страни, чието население съставлява около 40% от това на света.
Европейският съюз е изненадан и объркан от новия курс на САЩ в международните отношения. Ефектът от новия протекционизъм при президента Доналд Тръмп се стоварва с особена тежест върху търговско-икономическите и политическите интереси на Европейския съюз.
Жан Моне
Вече се разгаря дебат по тези въпроси, но като че ли сегашните поколения европейци не могат да излъчат мислители от ранга на Жан Моне. Очакванията за триумф на либерално-демократичните ценности, превъзнасянето на евроатлантическите им конкретизации като че ли приспа европейската способност за осмисляне на реалностите. Става ясно, че в Европа са останали неразбрани и потъват в забвение постиженията на европейската политическа мисъл от ХХ век. Тух бих казал, че една от причините за кризата в считания за успешен интеграционен модел се крие в отдалечаване от основополагащите идеи за него.
Векове наред доминира идеята за Европа като относително обособено цяло. Много мъдри мисли са посветени на единството на Европа, но те като че ли се раждат на фона на прокарване на множество религиозни, политически, икономически и военни линии на разделение през нея. На основата на една от най-европейските идеи – национално-държавната, в Европа се създават множество държавици, вплетени в перманентни конфликти. Всеки катаклизъм е водил до преначертаване на държавните граници и промяна на броя на тези основни обществени образувания. В европейската история многобройните опити за решаване на натрупаните противоречия не са стигнали до адекватни на интересите на народите решения.
Мечтите за обединена Европа биха имали смисъл, ако те се претворяват в реално функциониращ единен обществен организъм. Опитът показва, че мечтанията в посока обединение непременно пораждат насрещни вълни на скептицизъм. От времето на Херодот сблъсъкът се изразява в остри дебати между евромондиалистите и евроскептиците. Все още обаче е валидна оценката на Франсоа Митеран, който през 1991 г. в Прага, декларирайки своята увереност, че Европа ще бъде един ден едно цяло в географските си граници, обърна внимание, че „жестоко ѝ липсва цялостна представа за самата нея“ .
Политическите конструкции се оказват непригодни за икономическите закономерности. Това фундаментално противоречие е първопричината за постепенното отслабване ролята на европейските държави в развитието на света. Особено пагубно е несъответствието между малките държавици и постепенното засилване на изискването за организиране на възпроизводствения процес на мащабна основа.
Интеграцията се оказва удачно средство за преодоляване на това противоречие. Чрез нея се постига постепенно елиминиране на смущаващото въздействие на присъщите на национално-държавната идея държавни граници, суверенитет, протекции и т.н. върху икономическите процеси. В условията на интеграция се постига по-рационално и ефективно използване на общите ресурси, стабилен икономически растеж, подобрява се благосъстоянието на хората. Интеграцията преодолява присъщите противоречия на абсолютизираните национално-държавни реалности и изключва възможността за катаклизми между изпадналите във взаимна зависимост страни с използване на средства за разрушение и унищожение. В някои интеграционни общности се стига до такова равнище на
взаимно преплитане на националните стопански комплекси, политически, правни и административни системи, че те започват да функционират като едно цяло.
Дълбокият смисъл
на европейската интеграция
е преодоляване на основното противоречие, в което изпадна една от люлките на човешката цивилизация – това между голямата политическа, религиозна и икономическа разпокъсаност на континента и модерните изисквания за рационално организиране на производството на материални и духовни блага. Историческата роля на интеграцията в Европа е свързана с това, че дава нов шанс на народите от Стария континент да реализират своя потенциал в интерес на човешкия прогрес.
Особена роля за качествените промени в Европа, настъпили през втората половина на ХХ век, изиграха идеите, които намериха своето въплъщение в Европейските общности и тяхното продължение ‒ Европейския съюз. В годините на Студената война европейските общности дадоха своя принос за надделяване на западния модел на обществено развитие в съревнованието между двете системи.
В този период се оформи принципно нова общност на държави, в която национално-държавната идея прие съжителството с ограничаващите я наднационални явления. Това като че ли опроверга в известен смисъл пророчествата за неизбежния „залез на Европа“ (1). Резултатът от прилагане на идеите на Жан Моне и неговите сподвижници откри нови перспективи за Стария континент (2). Като „съюз на държави и народи“ Европейският съюз е специфичен интеграционен модел, в който се съчетават две начала – национално-държавното и наднационалното. От създаването на първата Европейска общност до наши дни те са в непрекъснато противоборство. Ако в края на ХХ век и през първото десетилетие на ХХI век се беше очертала тенденцията към засилване на наднационалното начало, то към края на второто десетилетие определено се засилват националните егоизми.
Но договорът от Ница, влязъл в сила през 2001 г., изостри споровете по въпроса за тежестта на гласовете на министрите от правителствата на страните членки в Съвета. Със закъснение се разбра, че с реверансите си към по-малките, големите страни са допуснали възможността при коалиране между малките и някоя от големите при прилагане процедурата за съвместно приемане на решения не с единодушие, а с мнозинство на гласовете, да се стигне до налагане на решения, въпреки волята на такива като Германия или Франция.
Беше направен опит този проблем да се преодолее чрез приемане на нова договорна основа, но проектът на Конституционен договор се провали. Компромисният Лисабонски договор, въпреки идеята в Съвета на Европейсия съюз да се приемат решения с т. нар. двойно мнозинство, което на практика се получи тройно, сериозните различия не бяха преодолени и те парализират сега механизма за приемане на решения. Въпреки надеждите и заклинанията, че ако се демократизира процесът на приемане на решения парализата ще бъде преодоляна, досега не е намерена магическата формула.
Има остра потребност да се обясни на гражданите защо в този интеграционен модел е невъзможно страните членки да бъдат равнопоставени. А създадените илюзии в общественото мнение, че членството трябва да бъде на равноправна основа, повдигат неуместни, но изглеждащи логични въпроси
защо на практика
няма равноправие в Съюза
Този неизяснен въпрос дълго се прикрива, но вещае нови усложнения.
Връх в обрата към национално-държавното начало е приетото с референдум решение на Обединеното кралство да напусне Съюза. През цялото време на членство от 1973 г. от Лондон се полагаха последователно усилия за ограничаване и елеминиране на наднационалните характеристики на интеграционния модел, към който Великобритания се присъедини не с охота, но с решимост да го променя отвътре.
През цялото време на членство от 1973 г. от Лондон се полагаха последователно усилия за ограничаване и елеминиране на наднационалните характеристики на интеграционния модел, към който Великобритания се присъедини не с охота, но с решимост да го променя отвътре.
Засега няма признаци нейният пример да бъде последван, но в много страни членки се засилват позициите на националистически и популистки движения и партии. В тези условия се изостря потребността от задълбочено осмисляне на развитието на света и на този фон да се търсят шансовете за Европа. Това не може да се получи, ако връх вземат болни амбиции на отделни страни и политици за лидерство. Опасности крие и псевдодемократичният дебат. Европа е атакувана тотално, с особена роля на фалшиви пророци, евроскептици, националисти, „патриоти“ и т.н.
Израждането на наднационалното начало в свръхцентрализиране и бюрократизиране в управлението на процесите не се приема от гражданите, но това умело се използва срещу същностните характеристики на най-успешния и подходящ за Европа интеграционен модел. Бюрократичната рутина отдалечава наднационалния механизъм от проблемите на деня.
Голямото постижение – изграждането на единен пазар при различни равнища на развитост на относително обособените национални стопански комплекси, започна да функционира като механизъм за преразпределяне на богатства в полза на по-богатите страни-членки. В наднационалния и в междуправителствения механизъм за приемане на решения, въпреки жестовете към по-малките при определяне на броя на местата в Европейския парламент и тежестта на гласовете на техните министри в Съвета на Европейския съюз, оттам и при разработването на общите политики, по-големите са „по-равни“.
Политиката на разширение не осигури подобаваща на по-богатите страни роля за преодоляване на различията в степента на развитост между страни и региони в интерес на обединението на Европа. Тези страни не се оказаха на висотата на своята историческа отговорност. Не се създаде капацитет за разширение и оттам последвалите разочарования сред гражданите на новоприетите и чакащите присъединяване страни.
Егоизмът надделя над визионерството
В резултат Европейският съюз не постигна заложените в Лисабонската стратегия цели за първото десетилетие на ХХI век – да достигне по основни макроикономически показатели САЩ. При средногодишен темп на икономически растеж през този период от 0,5% заложеното в стратегията се оказа недостижимо (3).
Очевидно няма да бъдат постигнати и набелязаните в стратегията „Европа 2020“ цели за по-бързо претворяване на новите знания в практиката и със засилена роля на иновациите да се осигурят високи темпове на интелигентен икономически, приобщаващ растеж в хармония с околната среда. През осемте години на второто десетилетие средният годишен икономически растеж за целия Европейски съюз е 1,5% (4). Само за сравнение, през същия период Китай постига средногодишен икономически растеж от 7,1% (5).
Е, как Европейският съюз
ще дели мегдана с големите?
Проповядваният след Студената война нов ред в еднополюсен свят под американско лидерство не се състоя. Започнаха да се оформят нови центрове на сила, които оспориха тази перспектива. Сега сме свидетели на силно изразена тенденция процесите в света и съдържанието на международните отношения да се определят от сблъсъците между суперсилите или великите сили на нашето време – САЩ, Китай и Русия и може би Европа в лицето на Европейския съюз, който обаче започна да губи характеристиките на първокласен център на сила.
Неговата обща външна политика и сигурност не са ефективни. Съперничествата между други сили провокират конфликти в различни райони на света, а Европейският съюз понася негативните последици. Особено тежки за него са ефектите от надигналата се миграционна вълна от хора, търсещи спасение от военни действия и от мизерия. Общата екологична политика и конкретните инициативи за организиране на широко международно сътрудничество за борба с климатичните промени не получиха очакваната подкрепа.
Освен нациите и националните държави като колективни идентичности се оформят и нови дееспособни социални, икономически, културно-етнически, политически и др. колективни идентичности. В повечето случаи за тях е невъзможно да бъдат самодостатъчни, т.е. да съществуват и функционират затворени в себе си. Те се нуждаят от връзки с други себеподобни и от друг вид структурни единици. В типологията на участниците в общуването трябва да бъдат отразени и тези нови играчи. Във взаимодействието си с традиционните и себеподобните те обуславят взаимодействия с нови характеристики. В наше време във все по-висока висока степен
социалните системи
се детерминират от технологичните системи
Сега в рамките на един човешки живот нееднократно се сменят технологиите, свързани с начина на съществуване.
Зараждат се принципно нови човешки общности. Човешките отношения се реализират посредством нови средства за общуване, основани на принципно нови информационни технологии. Хората са вплетени в нови по своя характер мрежи, непознати за модерния свят. Те често се изграждат извън контекста на традиционните организационни структури и не държат сметка за национални и държавни интереси. Нарасналата интензивност на отношенията между разнородни човешки общности дава нови резултати и променя света. Всички жизнено важни системи функционират благодарение на използване на информационни технологии и по този начин те са силно уязвими от злонамерени кибератаки.
Има усещане, че човечеството закъснява с проумяване на ролята на зараждащите се, а и на утвърдили се нови структурни елементи в „системата на света“. „В един свят, където движенията на маси хора непрестанно се ускоряват и умножават“, настъпват процеси на трансформиране на съществуващите социални общности и се зараждат нови. С разколебаване ролята на държавата в организирането на обществения живот нараства обхватът на не-междудържавните отношения. Много и разнотипни недържавни играчи в международните отношения усложняват средата, в която функционират държавите. Създават се и нови общности по интереси във виртуалната реалност.“ Информационно-комуникационните технологии дават нова сила на гражданите в преследването на добре осмислени или подвеждащо зададени интереси.
Сега отвъд властта на държавата се оказват жизнеспособни транснационални общности и мрежи, целящи организирането на света по новому (нови елити, идейно-религиозни течения, свързани с нови технологии общности и др.) или за постигане на политически цели (терористични организации, движения за решаване на остри проблеми), или за извличане на блага чрез контрабандни дейности (нелегална търговия с оръжие, пиратство, наркобизнес, пране на пари и др.). Те са реалност в съвременния постмодерен свят и никой не може да си позволи да пренебрегва съществуването им.
През двете десетилетия на ХХI век Европейският съюз проявява неспособност да осигури очакваното благоденствие на гражданите си. Това неизбежно поражда разочарования, които се трансформират в скептицизъм и национализъм. Те допълнително се подсилват от зараждащ се нов регионализъм и прокарване на
нови разделителни линии
Между „богатия Север“ и „бедния Юг“, между Изтока и Запада, между стари и нови членки, между ядрото (Еврозоната) и периферията. Много усилия бяха положени за утвърждаване на Европейския съюз като политически, икономически, паричен, енергиен съюз, но се пренебрегна може би най-важният аспект – социалният. Този модел на обществено развитие без съмнение е най-социалният в света, но за утвърждаването на Европейския съюз като принципно нова идентичност е нужно той да се докаже като гарант на човешкото достойнство чрез претворяване на иначе добре спряганите в Хартата социални права. Това е верният път гражданите да свържат съдбата си с него. Докато не се изгради социален съюз, хората ще продължават да бъдат в плен на национално-държавната идея.
Обнадеждаващо е, че до тези изводи стигат и представители на дясноконсервативните политически течения в Европейския съюз. При първото си официално посещение в Брюксел новоизбраната лидерка на Християндемократическия съюз в Германия Анегрет Крамп-Каренбауер се обяви за „социална пазарна икономика“ и призова „капиталът да помогне за финансиране инвестициите в хората, за да се преодолее нарастващата разлика между производителността и заплатите“ (6).
Още в средата на второто десетилетие на ХХI век, при ясно очертани тенденци за недостижимост на набелязаните цели, трябваше да започне сериозно обсъждане с мобилизиране на целия интелектуален потенциал на Съюза. Нещата се ограничиха до късогледи решения на Европейския съвет, до нерелевантни сценарии на Европейската комисия за бъдещето, до спорни решения на Европейската централна банка за справяне с разразилата се след 2008 г. дълбока икономическа криза и за перспективите пред Икономическия и паричен съюз (Еврозоната).
В условията на вихрещи се национални егоизми и популизъм председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер предложи смело в своята реч пред Европейския парламент за състоянието на Съюза на 12 септември 2018 г. промени в основополагащия договор, чрез които да се направи възможно приемането на решения по въпросите на външната политика и сигурността, както и в данъчната сфера, с квалифицирано мнозинство на гласовете в Съвета, а не с единодушие. Както беше обобщено в коментар на агенция STRATFOR, „целта на заместването на гласуването с единодушие с квалифицирано мнозинство цели да направи приемането на решения по-ефективно, но проблемът е в това, че за да се приеме такова решение, първо се изисква единодушие“ (7).
Повечето страни членки гледат на единодушието като осигуряващо право на вето, което за тях е начин за отстояване на техните национални интереси. Разбира се, Юнкер гарнира тази провокация с призиви за укрепване на сигурността по външните граници, за по-обединен и независим съюз, който да играе по-голяма роля в световните дела, за развитие на сътрудничеството в областта на сигурността и отбраната. Но дали това е в унисон с идеята на френския президент Емануел Макрон и канцлера на Германия Ангела Меркел, които на фона на Брекзит заговориха за създаване на общоевропейски въоръжени сили заедно с Великобритания.
Възниква и въпросът как ще се преодолеят резервите на страни като Финландия, Швеция, Дания и Ирландия. Председателят на Европейската комисия се обяви за укрепване позициите на общата парична единица еврото, като каза, че е абсурдно Европейският съюз да плаща по-голяма част от вноса на енергоресурси в щатски долари. Всичко това звучи добре на фона на нарастващата несигурност в международната система, но как да се постигне при засилващи се прояви на национализъм? Не без основание, речта на Юнкер беше наречена неговата „лебедова песен“ от електронното издание „Политико“ (8).
Концептуални сблъсъци
За много страни членки, особено северните, в т.ч. Германия, Холандия, Финландия, Естония, мерките за справяне с дълговата криза се оказаха неприемливи. Очерта се концептуален спор между привържениците на т. нар. количествени улеснения и тези, които са против „живеенето на вересия“. В Европейската централна банка надделя зададеният от Федералния резерв на САЩ модел на осигуряване (печатане) на ликвидни средства за стимулиране на икономическата активност. В условията на паричния съюз това се сведе до изкупуване на ценни (дългови) книжа на страни като Гърция, Испания, Италия, та и Франция (9). Германия си остана апологет на концепцията „всеки да се простира според чергата си“ (Шахт, Кол, Меркел). Но в търсене на компромиси се очерта идеята (официално лансирана от министрите на финансите на Франция и Германия през ноември 2018 г.) в Еврозоната от 2021 г., т.е. за следващата многогодишна финансова рамка, да се приема отделен бюджет (10), което би било силово налагане на концепцията „Европа на различни скорости“, неприемливо за страни като България.
Докато се запазват и нарастват различията в степента на развитост между страните членки, ще има вътрешни напрежения, ще съществува различно отношение към проблемите. Различните интереси ще обосновават различни виждания за бъдещето на този интеграционен модел.
През 2019 година се очертава концептуалните сблъсъци да намерят прояви по повод на предстоящи конкретни събития. Хронологически те ще се подредят така:
– Брекзит в края на март;
– избори за Европейски парламент през май;
– сформиране на нов състав на Европейската комисия през есента;
– избор на нов председател на Европейската централна банка през октомври;
– избор на нов председател на Европейския съвет през ноември.
По повод на всички изброени събития ще има спорове и опити за постигане на резултати в контекста на националистическите нагласи. Междувременно неизбежно ще възникнат нови изпитания, предизвикани отвътре и отвън. Всичко това ще придаде неочаквано нови характеристики и облик на Съюза поне за следващите пет години, а вероятно за много по-продължително време.
Постигнатото споразумение по повод на Брекзит през ноември 2018 г.
се сблъска с препятствия, произтичащи от политическото разделение в самото Обединено кралство. Британският парламент не го ратифицира. От това следва продължителна политическа криза с последици за Европейския съюз. Оставените за решаване по-късно въпроси за границата между Република Ирландия и Северна Ирландия, за отношенията между Гибралтар и Испания, за митническия режим, за движението на граждани и още много подобни ще породят съмнения по отношение на обобщението на председателя на Европейския съвет Доналд Туск, че „приятелите ще бъдат приятели“ по рефрена от песен на Фреди Меркюри. Но след като британският парламент отхвърли проекта на споразумение за „мек Брекзит“, той самият се запита, как ли би изглеждало мястото в ада за тези, които инициираха излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз, без да се замислят как ще стане това (11). Депутатът от Европейския парламент Г. Верховстад предположи, че Луцифер няма да ги допусне, защото те са способни да разцепят и ада.
На фона на изострящите се проблеми на Европейския съюз Германия и Франция се опитаха да дадат подобаващ на тяхната тежест и роля на Европейския континент отговор с подписване в началото на 2019 г.
(22 януари) в историческата катедрала в Аахен нов двустранен договор. Той несъмнено е
опит да се зададе нов модел
за обединение на Европа след Брекзит
Ако действително сближат визиите си за бъдещето на Европа и те са приемливи за останалите страни, този договор може да стане ново начало. Но засега изглежда повече като опит за силово налагане на решения за справяне с предизвикателствата, които по-малките държави да приемат покорно.
С новия договор, който по същество е повече декларация за намерения, се подчертава ролята на двустранните отношения на стожер на обединението на Европа. Изниква въпросът дали след Меркел и Макрон в двете страни ще се извисят лидери-визионери като Моне, Шуман и Аденауер, като Кол, Геншер и Митеран? Реална е опасността оста „Париж – Берлин“ да се превърне в заплаха за интеграционния модел. Дали една ос е достатъчна да гарантира успешното функциониране на сложния механизъм на сътрудничество между държави и народи? Трупаното в историята самочувствие на европейските нации (всички са велики според митологията при оформяне на тяхната идентичност) прави неприемливи опитите за налагане на нечия хегемония. Това може да катализира нови национализми. Особено важни са
изборите за нов състав
на Европейския парламент
Резултатите ще определят до голяма степен кой ще бъде следващият му председател и кой ще заеме поста на председател на Европейската комисия. От това зависи разпределението за другите важни постове в Съюза.
От сегашното разположение на политическите сили в страните членки може със сигуност да се очаква, че националистическите и популистките движения и партии ще заемат повече места в Европейския парламент, т.е. в него ще има повече депутати, които ще се борят срещу съществуването на Европейския съюз или ще работят срещу придаващото му същностни характеристики наднационално начало. Ситуацията в страни като Германия, Франция, Италия, Испания и Полша, които излъчват най-много депутати, е такава, че не дава големи шансове на наричаните проевропейски партии. Вероятно семействата на Европейската народна партия и на Европейските социалисти и демократи ще имат най-големите фракции, но дори заедно те ще бъдат малцинство. Това вещае непредсказуеми комбинации при формиране на най-важните европейски институции.
Европа е изправена пред много заплахи. На риск са подложени нейни исторически постижения. Реална е опасността, поради къса историческа памет и закърнели способности за долавяне на съдбоносно значими предизвикателства, сегашните поколения европейци да проявяват склонност към пропиляване на шансовете си да допринесат за обогатяване съкровищницата на своята цивилизация.
Вихренето на национален и индивидуален егоизъм може лесно да блокира нужното сътрудничество. Дано очертаващите се концептуални сблъсъци станат провокация за сериозно осмисляне на съвременните изпитания.
За да оцелее и просперира синтезираният в днешния Европейски съюз интеграционен модел, трябва да се адаптира към променящите се реалности и да отговори на новите потребности на обществото. Нужна е открита и честна дискусия, основана на взаимно доверие и уважение между страните членки и зачитане интересите и стремежите на гражданите. Иначе има реална опасност, търсейки своите перспективи, Европейският съюз да попадне в капана на миналото. Тя прозира от променящото се съотношение на силите в полза на привържениците на национализмите за сметка на отстояващите идеите, които осигуриха продължителен мир и просперитет на Стария континент.
Бележки:
(1) В излязлата през 1918 г. книга със заглавие „Залезът на Европа“ на немския философ Освалд Шпенглер на основата на историята на различни култури и цивилизации (тяхното зараждане, утвърждаване и западане) се прави изводът, че и европейската е обречена да залезе.
(2) В търсене на доктрина на Френския комитет за национално освобождение по време на Втората световна война се включва и Жан Моне. Тогава, на основата и на опита си от времето, когато е помощник-секретар на Обществото на народите, той формира своите възгледи, че нациите трябва да се откажат от суверенитет и протекционизъм и да създадат една европейска общност. След войната Де Гол му възлага да изготви план за модернизация на Франция, за да възстанови ореола си на велика сила. По-късно става генерален комисар по планиране на модернизацията. Тогава узряват неговите революционни идеи за обединение на Европа чрез поставяне под общо управление на основни отрасли на национално обособените стопанства. Когато стоманодобивът във Франция и Германия изпада в криза, Жан Моне предлага обединение на въгледобива и стоманодобива в Западна Европа. Неговите идеи са официализирани през май 1950 г. в декларация на френския министър на външните работи Робер Шуман. След подписване на договора за създаване на първата европейска общност – Европейското обединение за въглища и стомана през 1951 г., той е първият ѝ президент.
(3) Изчислено по Trade and Development Report 2018, p. 17.
(4) Пак там.
(5) Пак там.
(6) POLITICO, Brussels Playbook, Feb. 8 2019.
(7) EU: Junker Shakes Things Up With a Proposal for a Different Voting System, Stratfor, Sep 12, 2018.
(8) POLITICO, Brussels Playbook, Sep 13, 2018.
(9) На 26 ноември телевизия Bloomberg съобщи, че председателят на Европейската централна банка Марио Драги е заявил намерение програмата за количествените улеснения да бъде приключена до края на 2018 г.
(10) EU: German, French Finance Ministers Want Eurozone budget by 2021, POLITICO, Brussels Playbook, Nov 19, 2018.:
(11) POLITICO, Brussels Playbook, Feb 7, 2019.
