БСП НА 125

0
174

Георги Пирински е депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г, заместник-председател на БСП (1990-1996), министър на външните работи на България (1995-1996), председател на 40-то Народно събрание (2005-2009).  Главен редактор на сп.„Ново време“ от 2016 г.

 

На 2 август 2016 година Българската социалистическа партия отбеляза своята 125-годишнина с внушителен многохиляден митинг-събор на Историческа поляна – „залата“ на Първия учредителен конгрес на партията. Преди това, на своя 49-и конгрес през май т.г., БСП прие и отделна Политическа декларация, „Съвременници на бъдещето – 125 години Българска социалистическа партия“ (1).


Но кое е онова, което и днес, 125 години след основаването ѝ, прави Българската социалистическа партия първостепенна политическа сила в съвременна България? Навярно в отговор могат да се дадат поредица от обяснения, но като че

 поне три са причините, които и днес правят БСП различната партия и поддържат самочувствието и на днешните социалисти да се считат за „съвременници на бъдещето“

 Първата е предаността към идеята за социализма не просто като коректив на капитализма, а като негова противоположност, за социализма като обществено устройство на истински, а не на декларираните, но несъществуващи свобода, равенство и братство.

Именно тази е идеята, която първоучителят Димитър Благоев залага в основата на програмното си изследване, създадено от него в изпълнение на решението на учредителния Бузлуджански конгрес още през същата 1891 година, „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“: „думата социализъм излиза от глагола социализирам. А тая дума на български език ще рече: правя нещо си да е обществено.“ И по-нататък, както обяснява Дядото – т.е., преобръщане в обществена собственост на всички средства, които правят цял народ да е доволен, здрав и да може да се развива умствено и нравствено.

 Сега, след 125 години, актуалната Програма на БСП пак ни изправя  пред предизвикателството на същата тази идея: „ днес БСП следва отново да се докаже като партия на социалистическия идеал … като социална партия, посветила се на историческото преодоляване на капитализма.“ Предизвикателство многократно по-сложно днес, имайки предвид реалностите на новото хилядолетие.

 Втората причина е способността на партията да предлага реална политика, която, оставайки вярна на социалистическата идея, на демократичните ценности и хуманистичните идеали, е съобразена с конкретните условия в България през отделните исторически етапи от нейното развитие, както и с „външния фактор“, от който, по думите на Благоев, зависят три-четвърти от ставащото в страната. Още тогава, в началните години от дейността ѝ, първата програма-минимум на новоучредената партия  представлява набор от именно такива мерки, които защитават интересите на онези класи и слоеве, които са жертва на капиталистическата експлоатация, без да прокламира непосредственото социалистическо преустройство на обществото.

В новите исторически условия след 9 септември 1944 година партията
разработи и последователно осъществи цялостна стратегия за подготовката и строителството на ново социалистическо общество в България. Започвайки с национализацията от 1947 година и с кооперирането на селското стопанство, с въвеждането на народностопанското планиране и преминавайки през етапите на индустриализация и на научна и техническа трансформация, под нейно ръководството бе извършена всеобхватна модернизация на социално-икономическата инфраструктура, осигурила висока степен на социална сигурност и значително изравнени възможности за материален и духовен прогрес на българските граждани.

 В периода след ноември 1989 година БСП бе изправена пред непознати исторически предизвикателства, свързани с рухването на авторитарния социализъм в Европа и с необходимостта да се търсят практически решения на настъпилата в страната всеобхватна политическа и социално-икономическа криза. Отговорът на партията бе Манифестът за демократичен социализъм и Програмата на правителството на БСП от 1990 г.

 По-късно, през 1994 година, партията прие нова програма „Нови времена, нова България, нова БСП“. В нея бе обосновано виждането на БСП, че „…определящи за модернизирането и просперитета на България са създаването на правова държава и преходът към гражданско общество със социално и екологически ориентирано пазарно стопанство.“

 Актуалната днес програма на партията „За България – свободни граждани, справедлива държава, солидарно общество“ от 2008 година обявява като наша непосредствена цел формирането на активна социална държава, като принципна алтернатива на неолибералния модел и на Вашингтонския консенсус (2), която да преодолява социалната поляризация, бедността и неравенствата, да насърчава предприемчивите, инициативните и образованите. Едновременно с това „…наша неотменна цел е стремежът към демократичен социализъм.“ Способността на партията днес да привлече солидна електорална подкрепа ще зависи преди всичко от това, доколко убедително и ясно ще докажем практическите действия за поврат към формирането на такава държава като реална стъпка към преодоляване на съвременния капитализъм.

 Третата причина е наложилото се от самото начало разбиране, че социалистическото течение в България следва да се развива не като съюз на автономни образувания, а напротив – като организирана политическа сила, т.е. като партия със свое ръководство, ясно определени структури и уставни норми.

 Същностната цел на организационното изграждане на партията на отделните исторически етапи е оставала една – да се утвърждава като дееспособна политическа сила, в състояние да буди съзнанието и да мобилизира политическата воля и активност на онези класи и слоеве, които са жизнено заинтересовани да подкрепят и осъществят социалистическата трансформация на обществото в името на свободата, солидарността и справедливостта.

 Ключовото изпитание за всяка партия е да се окаже способна да разкрива и реализира верните пътища за спечелване на властта, както и управленските действия за успешното ѝ упражняване. За партиите, оставащи предани на каузата за социалистическо преустройство на обществото, това изпитание неизменно е било многократно по-сложно, доколкото винаги е било свързано с остро дискусионните въпроси за възможните съюзници, допустимите компромиси и необходимите етапи за достигане на крайната цел.

 В „Що е социализъм…“ в самото начало Благоев заявява, че направлението, по което социалистическото движение у нас ще поеме, ще зависи от условията и от отношението на управляващите представители на господстващата класа. Поначало „…българските социалисти признават, че мирната, откритата и легалната деятелност е най-естествената. Само такава деятелност ще спечели право на гражданство за идеите на научния социализъм и у нас…“ Там, където социалистическите идеи са си извоювали такова право, „…там не могат да виреят стремленията да се осъществяват идеи и да се съчиняват (курсивът е на Благоев) революции с бомби и динамит.“ При това, продължава той, задължително е да се отчитат поуките от подобни опити, за да се избягват грешките „…от които другите държави не видяха никаква положителна полза, а вреда твърде голяма.“ Бързото разпространение на социалистическите идеи и спечелените впечатляващи позиции на представителите на партията в органите на общинската власт и в парламента и през първите две десетилетия след нейното учредяване, и през двете десетилетия след 1923-1925 година са ярко доказателство в полза на курса за масова пропагандаторска и политическа работа за спечелване на осъзната и действена подкрепа като път към властта.

 Както знаем, в произведението си „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“, писано „на един дъх“ между 9 и 10 ноември 1918 г., Ленин страстно обосновава особената актуалност на основната постановка на Маркс за необходимостта от период на революционна диктатура на пролетариата при прехода от капитализъм към социализъм, защитавайки я както по принцип, така и имайки предвид конкретно революционната ситуация в европейските страни в резултат на всеобхватния катаклизъм на Първата световна война. Обстановка, в която господстващата капиталистическа класа чрез властваща военщина и повсеместни репресии се зае да смаже надигналата се мощна протестна вълна, заплашваща да я помете от политическата сцена и на нейно място да въдвори нов, социалистически обществен строй.

 Нов курс на въоръжена борба, възприет и у нас от партията, вече преиме­нувала се като комунистическа, в отговор на Деветоюнския преврат от 1923 г. и поддържан в продължение на следващите няколко години, дори и тогава, когато условията за революционна борба вече не са налице. Но и курс, довел до предприемането и на терористични актове, като атентата от април 1925 година, нанесъл тежки поражения на партия­та за години напред.

 Партията отново не се колебае да прибегне до самоотвержена въоръжена борба в периода на Съпротивата срещу хитлерофашизма, при това в извънредно тежките условия на декларираната от властта реализация на изконния идеал за национално обединение благодарение на присъединяването на България към Тристранния пакт. Именно въоръжената Съпротива, героичната саможертва на хиляди от най-достойните синове и дъщери на българския народ, осигури моралното основание да бъде предотвратена надвисналата над България напълно реална опасност от нова национална катастрофа, като сателит на хитлеристка Германия.

 Едновременно с това ръководството на БКП издигна платформа за широко политическо взаимодействие в защита на дългосрочните национални интереси на страната – Програмата на Отечествения фронт от 16 юли 1942 г. В нея наред с непосредствената цел да не се допусне въвличането на България „…в престъпната и гибелна за българския народ Хитлерова война“, Отечественият фронт си поставя и задачата „да възстанови политическите правдини на народа, особено свободата на печата, събрания­та и сдружаванията, като премахне всички противоконституционни, противонародни и фашистки закони.“ Както и „да осигури съгласно с Атлантическата декларация (3) националните интереси на българския народ чрез споразумение с другите балкански народи и чрез тясна дружба и сътрудничество на България със Съветския съюз, Англия, Америка и другите свободолюбиви народи.“

 В резултат на Деветосептемврийското въоръжено въстание от 1944 година властта преминава в ръцете на правителството на Отечествения фронт, а с проведения две години по-късно, през септември 1946 година, референдум с масово участие на гражданите и огромно мнозинство на гласовете България е провъзгласена за Република и е отречена напълно дискредитираната монархия.

 В този период Георги Димитров развива своята концепция

за народната демокрация като исторически най-верния път
 за социалистическото преобразуване на обществото

 В реч на 10 септември 1946 година, отчитайки следвоенните реалности в света и условията в страната, той заключава, че „… в България е напълно възможно при необходима работа и подготовка да се мине един ден към социализъм без диктатура на пролетариата, на основание на народната демокрация и парламентарния режим.“

 Както е известно, две години по-късно, на Петия конгрес на партията през декември 1948 година, в резултат на коренната промяна на обстановката в света с началото на Студената война и под натиска на Сталин, Димитров си прави самокритика и възприема разбирането за народната демокрация като една от формите на пролетарска диктатура. Очевидно условията в края на 40-те – началото на 50-те години са осуетили възможността да се утвърди власт на народната демокрация като напълно реален път към социализъм не чрез период на насилие, а въз основа на демократичното преустройство на основите и институциите на обществото и държавата.

 През десетилетията до края на 1989 година властта все повече се превръща в еднопартийна, придобила и нормативна уредба в Член първи на конституцията от 1971 година – очевидно антидемократична норма, задължаваща всеки гражданин да се подчинява на програмата и политиката на БКП. Наред с това управлението на страната все повече придобива характеристиките на авторитарна, т.е. на еднолична власт.

 В първите години след промяната на 10 ноември 1989 г., търсейки първопричините за провала на държавния социализъм, в т.ч. и в България, в своята програма от 1994 година партията декларира, че „…не трябва да се боим да стигнем до корена на нещата. Най-малко четири са решаващите причини за този провал:

• Авторитарна политическа система, която не функционираше демократично и водеше до потъпкване на основни свободи и права на гражданите;

• Неефективна, бюрократизирана командно-административна икономическа система на тотално централизирано планиране, която потисна и прекомерно одържави частната собственост, дълбоко деформира пазара и доведе до неконкурентоспособност на икономиката;

• Сливане на управляващите комунистически партии с държавата, което породи тежки деформации в ролята и в саморазвитието на партиите като обществено-политически и парламентарни формации;

• Криза на политическите и държавните елити, която постави управлението на партиите и на държавите в ръцете и на много хора с посредствени политически, интелектуални, професионални и морални качества.“

 И днес сме длъжни, не по-малко от тогава, преди двадесет и две години, не да си затваряме очите пред тези сурови констатации, а напротив – ясно да ги осъзнаваме като обективните причини, които не позволиха на социалистическата система да се утвърди като по-жизнеспособната в сравнение с капиталистическата и които в крайна сметка доведоха до провала на държавния социализъм.

 Въз основа на тази най-отговорна историческа равносметка, в програмата от 1994 година се заявява, че „Българската социалистическа партия се отказа от диктатурата на пролетариата и се противопоставя и в своите принципи, и в своята практическа политика на всякакъв вид диктатура… Ние сме за парламентарна демокрация и републиканска форма на управление… в сегашния преходен период въпросът, от който зависи съдбата на демокрацията в България, е създаването на национално отговорен, широко представителен и компетентен парламент…“

 За да стигнем до принципната постановка за съвременната формула на БСП за властта, закрепена в Програмата от 2008 година: „Българският народ от времето на националното си Възраждане има един върховен национален идеал – чистата и свята Република! Днес ние, българските социалисти, категорично отстояваме държавното устройство на България като република с парламентарно управление, рамката за изграждане на демократична, правова и социална държава.“

 Днес обаче сме длъжни да отчетем горчивата истина, че партията не успя да отстои и да осъществи именно тази демократична и социална алтернатива за прехода на страната към активна социална държава като подстъп към демократичния социализъм на двадесет и първото столетие. Днешна България е белязана от разрушителните последици на десния нео­либерален модел реформи, при това без видима перспектива за преодоляването им в близко бъдеще.

 Затова особено остро продължава да стои и въпросът за нашата, на БСП, отговорност за днешното състояние на страната. Тук и сега не е мястото и времето да се опитаме да даваме цялостен отговор на този въпрос – той изисква възможно най-отговорно и обективно изясняване, освободено от безпринципен субективизъм и взаимно охулване.

 Но едно е важно да се подчертае –

груба и крайно вредна за партията е фалшификацията за равната отговорност на БСП с тази на десницата за проваления преход

 Както и упорито натрапваната теза за „синьо-червената мъгла“, за фактическия отказ на БСП да търси качествено различно развитие на страната в сравнение с десния модел реформи.

 Каквито и да са били грешките и отстъпленията, допуснати от партията през последните две и половина десетилетия, недопустимо е сега ние самите да зачеркнем извоюваното във възможно най-неблагоприятни условия – от победата, без аналог в Източна Европа, в първите многопартийни избори за Велико народно събрание през 1990 г. и приемането на новата конституция на страната, до утвърждаването на партията и днес като една от водещите парламентарни и масови политически сили.

 Вместо лекомислено да го загърбваме, пътят, изминат от партията във времето след 10 ноември 1989 година, с всички постижения и прегрешения следва да бъде възможно най-ценен източник и за нов подем, и за необходимите поуки.

 Защото основното предизвикателство пред нас днес е не само да изработим верните послания, а непременно да намерим и работещите форми и средства, словата за тяхното „въвеждане“ в публичното пространство, за превръщането на идеите, заложени в тях, в материалната сила, способна да отхвърли неолибералната парадигма в полза на социалната. Кои са съвременните класи и групи, заинтересовани от подобна фундаментална промяна, как да стигнем до всеки един наш съвременник по възможно най-убедителния и въздействащ начин в новите реалности на всепроникващи масови комуникации и информационен „свръхтовар“ – все въпроси, за които засега далеч не разполагаме с достатъчно работещи отговори.

 Навлизайки в своята 126-а година, ние, Българската социалистическа партия, сме призвани решително да отстоим своята определяща програмна заявка – като лява народна партия да носим отговорността за надеждата и борбата за  справедливост; неотстъпно да защитаваме интересите на хората на труда, на бедните и изоставените, на работниците и служителите, както и да работим за формирането на широка средна класа и за напредъка на всички, на цялото общество.

 Да докажем, както пак там, в програмата, сме декларирали, че наистина „нашата цялостна стратегия и политика се подчиняват на императивната цел да се преодолее отчуждението между народ и власт, за да се осъществи у нас и сега великата идея за народния суверенитет!“

 

 Бележки

(1) Вж. „Ново време“, брой 1-2, юни-юли 2016.

(2)  Комплексът от политики за рязко ограничаване на ролята на държавата и за всеобхватна приватизация, максимална дерегулация и „свободни пазари“ (т.е. по същество пазарен фундаментализъм), обоснован в началото на 80-те години в „тинк танкове“ във Вашингтон и възприет като задължителна рамка за т.нар. структурни реформи, налагани чрез международните финансови институции (МВФ, Световната банка и други) първо в страните от Латинска Америка, а след 1989 г. – и в бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа. По същество Вашингтонският консенсус е концепция и платформа за действие за пълно отхвърляне на промените в резултат на Новия курс на президента Рузвелт от 30-те години на миналия век в САЩ, както и на социалната държава в Европа след Втората световна война – и като социални придобивки в Америка и страните от Западна Европа, и като модел за приложение от развиващите се  страни и от държавите в преход.            

(3) Атлантическата харта е подписана на 14 август 1941 г. на срещата между президента на САЩ Франклин Рузвелт и министър-председателя на Великобритания Уинстън Чърчил, известна като Атлантическа конференция. Атлантическата харта е основен програмен документ на антихитлеристката коалиция. Тя установява виждане за света след Втората световна война. На 24 септември 1941 г. към Атлантическата харта се присъединяват Съветският съюз, нападнат през юни 1941 г. от нацистка Германия, и правителствата в изгнание на 9 окупирани страни: Белгия, Чехословакия, Гърция, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Полша, Югославия и представители на генерал де Гол. Хартата служи за основа на Декларацията на Обединените нации, подписана на 1 януари 1942 г. от представителите на 26 страни, воюващи срещу Тристранния пакт, както и на Хартата на Обединените нации, подписана на 26 юни 1945 г. в Сан Франциско.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук