БЕЗКРАЙНАТА ПЕСЕН НА ВИКТОР ХАРА

0
306
Къдринка Къдринова е председател на Сдружение­то на испаноговорещите журналисти в България и отговорен редактор на сайта на СБЖ. Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“, сп. „Тема“.. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам – феникс и дракон“ (2009).
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Джоан Хара дава интервю на авторката в сградата на Фондация „Виктор Хара“ в Сантяго през 2005 г.
 
 
 
 
Убиецът на легендарния чилийски певец бе осъден в САЩ. Възмездие чакат още много семейства с близки, погубени от Пиночет. А написаното от трубадура на Чили продължава да боде съвести и души и в днешния все по-брутален свят, и в днешна унизена България.

 
В ХЛАДНОТО  утро на далечния 11 септември 1973 г., когато светът още има ясни категории за добро и зло и не знае, че датата 11 септември ще се свърже след години и с още едно голямо престъпление, над чилийската столица Сантяго кръжат военни самолети и се канят да бомбардират президентския дворец „Ла Монеда“.
 
В двореца заедно с шепа съратници е президентът социалист Салвадор Алиенде – първият марксист в света, заел такъв пост чрез избори три години по-рано с подкрепата на шестпартийната лява коалиция „Народно единство“, чийто гръбнак е съюзът между социалисти и комунисти.
 
Първият декрет на правителството на Алиенде, който като детски лекар се е нагледал на нищета и недохранване в бедняшките квартали, е да отпусне на всяко чилийско дете по половин литър безплатно мляко дневно. Следват жилищна и аграрна реформа. Няколко месеца по-късно това правителство национализира и главното богатство на Чили – медта, държана дотогава от мощни американски корпорации. И да, става ясно, че е въпрос само на време кога империята ще отвърне на удара.
 
Срещу мирния чилийски експеримент за демократична социална революция ЦРУ повежда необявена война, стриктно изпълнявайки полученото още през септември 1970 г.  от президента Ричърд Никсън нареждане: „Накарайте икономиката им да пропищи“. След три години нагнетяване на напрежение идва ред и на военния преврат на 11 септември 1973 г.
 
Алиенде за първи път взима оръжие в ръка в онази мрачна утрин, за да се отбранява от превратаджиите, командвани от генерал Аугусто Пиночет. Отправя по радиото драматично послание към чилийците. Заявява, че ще загине, но няма да отстъпи пред коварството и предателството, погазили демокрацията. И завършва с вярата, че „по-скоро рано, отколкото късно ще се отворят отново широките булеварди, за да премине по тях свободният човек, който ще гради по-справедливия свят“.
 
В много чилийски домове в тази драматична утрин хората са залепени до радиото и със свити сърца слушат думите на президента. От месеци в страната се говори за надвисналата сянка на преврат и гражданска война. Партиите от „Народно единство“ и профсъюзите отдавна са решили, че ако това се случи, трябва да се даде масов мирен отпор – хората да отидат по работните си места и да демонстрират категорична подкрепа за правителството. В така гордото поради липсата на военни преврати в историята си Чили никой не може да си представи каква кървава баня всъщност се готви.
 
Голготата на певеца на Чили
 
В един от тези многобройни чилийски домове едно семейство също слуша последните думи на Алиенде. След което 40-годишният съпруг и баща целува жена си и двете малки дъщери, взима китарата си и тръгва към своето работно място. И завинаги затваря вратата зад себе си.
 
Това е Виктор Хара – певец, поет, композитор, режисьор. Член на ЦК на Чилийската комунистическа младеж. Постановчик на ярки спектакли и концерти в подкрепа на Алиенде и Народното единство. Автор и изпълнител на жизнерадостни и борбени песни за справедливост, свобода и любов. Емлбема на мирната чилийска революция.
 
На същия този 11 септември е било предвидено Виктор да пее в Техническия университет в Сантяго на откриване на изложба срещу заплахата от гражданска война. Щял да дойде и Алиенде. Университетът бил и работното място на Виктор – той водел там театрални курсове.
 
Заедно с Виктор в аудиториите и залите се струпват над 600 преподаватели и студенти.  Когато научават, че дворецът „Ла Монеда“ е бомбардиран и изгорен, а Алиенде е мъртъв, университетът вече е блокиран отвън от войска и никой не може да излиза. На следващата сутрин армията нахлува и арестува всички. Откарват ги в закрития стадион „Чили“, който също като открития Национален стадион е превърнат в концлагер за привърженици на Алиенде. И започва адът на изтезанията и убийствата…
 
Виктор е известно лице и веднага е разпознат сред 5000-те арестанти на стадион „Чили“. Подложен е на особено жестоки побоища и мъчения. Там той започва да пише своята последна драматична песен – за репресия­та и за съпротивата. Тя остава недовършена, защото го викат за последния „разпит“, от който не се връща. Другарите му съхраняват, изнасят от стадиона и разпространяват текста на песента, станала известна като „Безкрайна песен“.
 
Тялото на Виктор с 44 куршума в него е изхвърлено в покрайнините на Сантяго и оттам е откарано в препълнената в онези кошмарни дни Централна морга. Случайно го разпознава един от служителите и отива да предупреди жена му, защото неидентифицираните трупове се заравят в общи гробове. Така Виктор Хара все пак не остава един от хилядите „безследно изчезнали“, а е погребан в скромна ниша на Централното гробище в Сантяго, която в последвалите 17 години военна диктатура никога не остава без цветя.
 
Мисията на Джоан
 
Жената на Виктор, англичанката Джоан Търнър-Хара, която е дошла навремето в Чили като балерина, заминава след погребението му за Лондон с двете си малки дъщери Мануела и Аманда и с три куфара, пълни само със снимки, книги, плочи и записи, които съхраняват паметта за любовта на живота ѝ.
 
Макар и смазана от мъка, Джоан разбира размера на трагедията и престъпленията срещу човешките права, извършвани в Чили. Нейният съпруг е едно от най-известните имена в дългия списък на жертвите. Тя се посвещава на мисията да обикаля света и да разказва за Виктор и за Чили, да разбужда възмущение и солидарност. Прави филм за Виктор заедно с режисьора Стенли Форман – „Компаниеро“. Пише и книгата „Прекършената песен“.
 
Джоан дойде и в България през есента на 1975 г. като почетен гост на Първия фестивал на политическата песен „Ален мак“ в Благоевград. Тогава бях ученичка. Подарих ѝ мои стихове за Виктор, поговорихме, разбрах, че у нас Джоан е танцувала за първи път след смъртта му – с деца, които я увлекли да играе хоро.
 
Следващата ни среща беше точно 30 г. по-късно, през 2005 г. в Сантяго, в сградата на фондация „Виктор Хара“ на площад „Бразилия“. Интервюирах тогава Джоан вече „официално“ като журналистка, въпреки че всъщност се срещнахме като стари приятелки. След още три години – през 2008 г., отново бях в Сантяго. Тогава Джоан ме покани на впечатляващ концерт в памет на Виктор, посветен на 76-годишнината от рождението му. Концертът бе на неговото лобно място, някогашния закрит стадион „Чили“, който днес носи името на „Виктор Хара“. Беше разтърсващо изживяване да се види как същите онези трибуни, на които през 1973 г. са кървели изтезаваните затворници, сега са препълнени от скандиращи името на Виктор млади хора. Как на видеостена вървяха кадри с усмихнатия певец. Как зад микрофоните се редуваха най-известните съвременни пев­ци и състави на Чили, за да пеят неговите песни. И как всички на крака приветстваха с овации побелялата, но все така бистро-синеока Джоан –
жената, превърнала в мисия на живота си не просто съхранението на паметта на своя любим, но и борбата за справедливост за всички жертви на хунтата.
 
Възмездието
 
Десетилетия наред Джоан и дъщерите ѝ търсеха съдебно възмездие за убийците на Виктор. Беше трудна битка, тъй като много затворници бяха виждали гаврите и побоищата, на които е бил подложен през трите дни на стадион „Чили“, но не можеха да се намерят преки свидетели на самото убийство. Знаеха се дори имената на офицерите, завлекли го в съблекалнята, от която после се чули изстрели, но никой не можеше да свидетелства пред съда, че е видял кой и как е натискал спусъка.
 
Докато накрая проговори един от войниците наборници, присъствал на сцената. Решаващи за установяване на извършителите на това варварско престъпление станаха дадените през 2009 г. показания от бившия войник наборник Хосе Паредес, който през 1973 г. е бил 18-годишен. Докато е отбивал редовната си военна служба, е бил изпратен за охрана на стадион „Чили“. Там той се оказва неволен свидетел на изтезанията и на убийството на Виктор Хара. Показанията му са потвърдени и от други бивши войници.
 
Въз основа на свидетелството на Паредес по официален съдебен път бяха установени деветимата участници в изтезанията на Виктор Хара, както прекият извършител на убийството му, бившият чилийски офицер Педро Бариентос, днес гражданин на САЩ, живеещ във Флорида. Именно той е изстрелял онези 44 куршума в тялото на певеца на Чили.
 
След дълги съдебни битки и обширна официална кореспонденция между правосъдните органи на Чили и САЩ на 29 юни т.г. американски федерален съд от Орландо призна Бариентос за виновен в убийството на Виктор Хара и го осъди да изплати 28 милиона долара на вдовицата Джоан Хара и на дъщерите Аманда и Мануела.
 
Реакцията на Джоан, цитирана от в. „Гардиан“, бе: „Това е началото на справедливостта за всички онези хора, за семействата в Чили, които още очакват да научат съдбата на своите скъпи същества и които от много, много години се надяват на справедливостта и истината като нас“.
 
Джоан определя присъдата като „началото на справедливостта“, защото очаква сега и правителството на САЩ да откликне на искането от Чили за екстрадиране на Бариентос.
 
Да го помним – значи да продължим идеалите му
 
28-те милиона, ако наистина дойдат от Бариентос, ще отидат в създадената от Джоан и дъщерите ѝ фондация „Виктор Хара“, която цели не само да запази паметта на певеца, но и да подпомага млади таланти, посветили се на борбата за социална справедливост.
 
Днес Джоан е вече 88-годишна и по-голямата част от дейността във фондацията е поета от дъщерите Мануела и Аманда, както и от други съратници. Но Джоан никога не отказва участие в проява, с която би могла да подпомогне каузата на справедливостта и възмездието за жертвите на хунтата, каузата на солидарността. Ето какво ми каза при последната ни среща в Сантяго: „На хората сега им липса солидарността, не се събират достатъчно, за да подобрят нещата. Може да изглежда романтично, но по света има толкова човешки същества, които желаят социална справедливост и мир. Трябва да общуваме и да се обединяваме. Песните на Виктор са дори по-валидни днес, в сегашната ни брутална действителност, отколкото когато ги е писал.“
 
И още нещо запомних от Джоан: „Смъртта на Виктор бе ужасна, шокираща, разтърси много хора по света. Но не бих искала тя да засенчва живота, таланта му, неговите идеали. Нашата фондация се стреми да поддържа именно онова, в което той вярваше – че светът може и трябва да стане по-човечен и справедлив, че трябва да се обединяваме и да се борим за това, че любовта и доброто са по-силни, че песните са способни да очовечават суровия живот.“
 
Колко живи и актуални са и днес песните на Виктор Хара може да проличи веднага, дори без да се пътува чак до Чили. Достатъчно е да хвърлим поглед върху днешната българска действителност, тъй заприличала на латиноамериканската. Никак не е трудно да намерим проекцията от богаташките „къщички в Горния квартал“ на Сантяго, за които пееше Виктор, в палатите из Бояна и Симеоново. Или да разпознаем в участта на неговата погубена от рекламите и марихуаната Карменсита юношеските лица от българските черни хроники.
 
Уви, по-трудно ще ни е да намерим днес онзи Човек-създател, който беше най-голямото вдъхновение за чилийския трубадур. Но ако не го разбуждаме в душите и съвестите си, ще означава, че приемаме бензаказани „бариентоси“ да продължават да разстрелват край нас таланти и мечтатели.
 
А що се отнася до живота на Виктор, той наистина сам по себе си може да е пример и вдъхновение. Малко се знае за него у нас, а и книгата на Джоан, изглежда, само на български още не е преведена. Затова нека тук разкажем за трудния, но ярък път, довел го до „Безкрайната песен“ и безсмъртието.
 
Дошъл от недрата
 
Виктор Хара е типичен самороден талант, дошъл от самите недра на народа. Роден е на 28 септември 1932 г. в Стария Чилян. Бил е четвъртото от общо шест деца в семейството на Мануел Хара и Аманда Мартинес.
 
Когато е 6-годишен, семейството се премества на север, в селцето Лонкен, на 80 км от столицата Сантяго, където преминава ранното детство на Виктор – с песните на майка му, която често викат да пее на сватби и погребения, с пиянските скандали на изтормозения от немотията баща, на когото трябва да помага в орането на чужди земи, с игрите на свобода сред природата, с къпането в ледената река, със звездното небе, в което обича да се взира, легнал на съседния хълм, с китарата, на която го научава да свири техен квартирант студент.
 
Бащата скоро напуска семейството и майката поема цялата тежест по прехраната на децата. Преселват се в едно от бедняшките предградия на Сантяго – Ногалес. И там, с денонощен труд в закусвалня на един от пазарите, майката успява да свързва двата края и да осигурява възможността на децата да ходят на училище. Преумората обаче я покосява. Тя получава удар и умира на работното си място.
 
Виктор по онова време е 18-годишен. Отчаян, той търси утеха в Бога и се записва в семинарията. Изкарва там две години, през които разбира, че това не е неговото поприще. Единственото, което му доставя радост, е грегорианското пеене в хора на семинаристите. Напуска семинарията и търси подслон при по-голямата си сестра. Но мъжът ѝ е недоволен от допълнителното гърло. Заради постоянните разправии с него Виктор се маха и оттам и отива да отбие военната си служба. Като свършва казармата, си намира работа в мебелна фабрика и живее при приятели.
 
Понеже пеенето му липсва, наема се в хора на Общинския театър, където поставят спектакъл по кантатата „Кармина Бурана“. Там, в театъра, попада на представление на пантомимна трупа, оглавявана от Енрике Нойсвандер. Запленен от това изкуство, Виктор пожелава да се запише в трупата и наистина го взимат веднага, след като при кастинга блесват неговата пластичност и вроден артистизъм.
 
Още по време на първото турне всички разбират, че той и пее – просто реди песен след песен от радост, че най-после е намерил своята среда. Един от участниците в трупата, син на богато семейство, кандидатства в Театралната школа на Чилийския университет и увлича след себе си и
Виктор, който по време на прослушването най-много се притеснява как ще го възприемат с евтините му и износени дрехи на бедняк. Най-големият му ужас е да не го накарат да си събуе обувките, за да танцува, защото се бои, че протритите му чорапи може да са се скъсали.
 
Талантът му обаче явно е по-силен от социалните предубеждения и Виктор не само е приет, но му е отпусната и малка стипендия като на социално слаб. Така той изкарва курс по актьорско майсторство, а после и по театрална режисура.
 
Срещата с Джоан
 
Именно по време на следването си Виктор се запознава и с възхищаващата го английска балерина Джоан Търнър. Тя е негова преподавателка по танци в Театралната школа.
 
Родената в Лондон през 1927 г. Джоан попада в Чили през 1953 г., следвайки своя първи съпруг, чилийския балетист и хореограф Патрисио Бунстер. С него се запознава в международна балетна трупа, в състава на която обикаля следвоенна Европа с пацифистки спектакли. В Чили Джоан танцува в Националния балет и преподава в Театралната школа. Бракът ѝ с Патрисио обаче не върви и през 1959 г., още преди раждането на дъщеря им Мануела, двамата се разделят.
 
След раждането Джоан остава на легло дълго време, защото се обажда нейна стара травма на гръбнака. Това е тежък период за нея и точно тогава в живота ѝ влиза Виктор. Отдавна тайно влюбен в нея, той се престрашава да я посети, докато тя боледува у дома си. Вниманието му я трогва, но е нужно още много време, за да може тя да преодолее собствените си мрачни настроения и притеснението, че срамежливият ѝ ухажор е с 5 години по-млад от нея.
 
С много търпение и такт Виктор успява да я „размрази“, да събуди отново интереса ѝ към красотите на живота, да я „запали“ с любимите си народни песни, да направи своите приятели и нейни.
 
Преломът за двамата е дългото шестмесечно турне из Европа с фолклорния състав „Кункумен“, в който Виктор пее по онова време. Той заминава на това пътуване, което наред с Франция, Холандия, Полша, Чехословакия, СССР, Румъния, включва и България. Редно е тук да спомена, че Джоан Хара много би искала да обогати експозицията за живота на Виктор във Фондацията на негово име с материали от онова негово гостуване в България. Важна е всяка публикация, запис или спомен от онзи период…
 
Раздялата с Виктор заради турнето позволява на Джоан с пълна сила да усети колко много вече той значи за нея. Неговите писма пък от пътуването са истинска любовна поема. Той се връща и с първата си собствена песен, посветена именно на Джоан, „Гълъбице, искам да ти разкажа“. От 1961 г. Виктор и Джоан вече са неразделни. Женят се, ражда се дъщеря им Аманда, която расте заедно с Мануела, дъщерята на Джоан от брака ѝ с Патрисио Бунстер. И за двете момиченца Виктор е „папи“, татенцето, с което е най-весело и което знае как най-безболезнено да се измъкне някоя треска от пръстчето.
 
Щастие и творчество
 
Виктор успява да накара Джоан да установи нормални приятелски отношения и с Патрисио, с когото самият Виктор е стар приятел, така че Мануела да се радва на любовта и на двамата си бащи. Домът на Виктор и Джоан става средище на левите артистични среди в Чили, там винаги е пълно с приятели, които пеят, смеят се, заедно приготвят „асадо“ (печено на скара месо), мечтаят за бъдещето.
 
Междувременно с голям успех се развива и професионалната кариера на Виктор. Той се утвърждава като един от най-успешните млади режисьори. Започва да печели национални и международни награди, като постановките му винаги са по пиеси с изострено социално съдържание. Сред тях са „Прилича на щастие“ на съкурсника му Алехандро Сиевекинг, „Кавказкият тебеширен кръг“ на Бертолд Брехт, „Виет-рок“ на Меган Тери и т.н. През 1968 г. е поканен от Британския съвет за тримесечен „обмен на опит“ с британски театрали във Великобритания. Работи и за телевизионни предавания, а също и като художествен ръководител на музикални групи.
 
В песенното си творчество е поощряван от голямата чилийска фолклористка, авторка на песни, изпълнителка и художничка Виолета Пара, която чилийците наричат „извънземна“ заради многобройните ѝ таланти и независимия ѝ, бунтарски характер. Тя високо цени таланта на Виктор, а той я смята за своя майка в песента. Става близък приятел и с децата ѝ Исабел и Анхел, пее в техния песенен клуб „Пеня де лос Пара“.
 
Песните му са с все по-изострено социално съдържание. Една от предизвикалите най-силен отзвук е „Въпроси за Пуерто Монт“. Тя е написана по повод заповядания от тогавашния вътрешен министър Педро Сухович разстрел на бездомници, завзели пустеещ терен в град Пуерто Монт на 9 март 1969 г.
За тази песен-обвинение Виктор, който междувременно е станал и член на младежката организация на Комунистическата партия, често е заплашван с разправа от десницата.
 
Една от най-красивите му лирични песни от този период е „Помня те, Аманда“. Често го питат дали тя е посветена на майка му, или на дъщеря му. Но както Джоан пише в своята книга, песента носи „усмивката на майката и погледа на детето“.
 
През 1969 г. Виктор Хара печели първа награда на фестивала на движението „Нова чилийска песен“ с творбата си „Молитвата на орача“, която изпълнява заедно със състава „Килапаюн“. Първоначално движението не е толкова социално ангажирано, но публиката буквално е взривена от текста на Виктор, който призовава човека от народа да се вдигне за своите права, и показва реалния градус на социалния кипеж в страната.
 
Това е точно в навечерието на кампанията за президентските избори през 1970 г., в които побеждава Алиенде. Виктор, както и създадените с негово участие състави „Килапаюн“ и „Инти Илимани“, както и Исабел и Анхел Пара, са най-пламенните китари и гласове на Народното единство. Тяхното всеотдайно участие в кампанията има огромен принос за победата на Алиенде.
 
След победата на Народното единство Виктор продължава да пише песни, които пряко откликват на най-горещите теми в чилийското общество. Доста от тях са сатирични – като „Ни риба, ни рак“, която осмива безучастните, лишените от гражданска позиция, не желаещите да вземат страна в момент, в който се решава бъдещето на Чили.
 
Друга цяла серия в творчеството му от този период е посветена на обикновените хора – на сираци, индианци, жители на бедняшки предградия. Виктор има и няколко песни по стихове на Пабло Неруда, включително емблематичната „Тук оставам“, с която великият поет отговаря на истерията на „мумиите“, както по онова време наричат противниците на Народното единство, да се бяга от „хаоса“ в страната, съзнателно, впрочем, предизвикван от десницата.
 
Безсмъртието и продължението
 
Сутринта на 11 септември 1973 г. вестта за преврата заварва Виктор и Джоан у дома им. Той се готви да тръгва за откриване на изложба в Техническия университет, на която се очаква да говори Алиенде, а самият Виктор трябва да пее. Единната профсъюзна централа на трудещите се (КУТ) призовава по радиото всички да отидат на работните си места и Виктор тръгва тъкмо към Техническия университет, където е на щат по онова време.
 
Там, заедно с още около 600 преподаватели и студенти, е блокиран от военните и остава цялата нощ срещу 12-и. Обажда се у дома, за да каже на Джоан да не се тревожи и че я обича. На 12-и военните щурмуват университета и всички намиращи се вътре са задържани и изпратени на закрития баскетболен стадион „Чили“, същия, където през 1969 г. Виктор печели наградата си за „Молитвата на орача“.
 
Събрани са около 5000 арестанти от целия град. На другия стадион –
Националния, който е открит, има още повече затворници. Според свидетелства на други задържани, сред които е и личният лекар на Алиенде Данило Бартулин, Виктор е разпознат от охраната още в началото и е подложен на зверски побои и мъчения. Особено се откроява в издевателствата младият лейтенант Едуин Димтер Бианчи, наричан Принца заради аристократичната си погнуса към „простолюдието“. Той е уличаван от многобройни свидетели като един от най-безпощадните мъчители и палачи на затворниците на стадиона. Публично се гаври и с Виктор.
 
Ужасяващата смърт на певеца на Чили отдавна се е превърнала в легенда. Палачите се опитват да го пречупят с изтезания, но той запазва твърд духа си до края. Пее пред затворниците, за да дава кураж и на тях. В една от кратките паузи между мъченията в съблекалните, където се провеждат „разпитите“, той успява да запише в тефтерчето на събрат по неволя и недовършените строфи на своята последна песен. Тя е без край, защото го извикват на последния му „разпит“…
 
Ето какво става с Виктор в съблекалнята, където го извикват решилите да се разправят с него офицери, според свидетелството на Хосе Паредес. „Бяха го накарали да седне на едни носилки за ранени, от онези, които се използват в армията, и го удряха, и удряха, и удряха… После Бариентос започна да стреля в него почти от упор…“
 
За дата на смъртта на Виктор Хара се смята 15 септември 1973 г., защото тогава намират тялото му, изхвърлено в един от работническите квартали на Сантяго. Обезобразено и надупчено от 44 куршума. Откарват го в Централната морга, където един от служителите го разпознава и с риск за живота си известява Джоан да дойде и да прибере тялото, защото иначе ще бъде заровено в общ безименен гроб, както става със стотици други трупове в онези дни на насилие и ужас.
 
Джоан отива, броди из апокалиптични коридори и зали, затрупани с убити хора със следи от зверски мъчения… И го открива, ужасена – с натрошено от побоите тяло, с разкъсана рана на хъблока, пълен с оловото на куршумите… Тялото на Виктор, което тогава Джоан погребва в онази ниша на Централните гробища на Сантяго, е ексхумирано през 2009 г. за съдебно-медицинска експертиза. И 44-те куршума в него, както и всички жестоки рани, са регистрирани официално.
 
След приключване на експертизата любимият певец на Чили, който и до днес е номер едно по популярност в страната, отново е погребан с почести след масово шествие в негова памет из Сантяго. На погребението през 2009 г. рамо до рамо с Джоан присъства и тогавашната президентка социалистка Мишел Бачелет. Днес тя отново е държавен глава на Чили.
 
Анкети, правени многократно в Чили през последните години, неизменно сочат, че Виктора Хара и днес е най-популярният чилийски певец, дори и сред младите поколения.
 
А тук, в България, как го помним? Това, че сега разказваме за него, може би ще събуди интереса на по-младите, но то не стига. Най-доброто възпоменание за личности като Виктора Хара, а също и като неговите български събратя по дух Гео Милев или Никола Вапцаров, е да събудим у всекиго от нас техния усет за истина и фалш, тяхната безкомпромисност за хуманните ценности. Онова, за което те пееха и пишеха, днес, уви, не спира да е актуално и за света, и за България.
 
Тук, слава Богу, преврат като чилийския нямахме, но имахме друг, по-мек, наречен „преход“. У нас по поетите – засега – не стрелят, но ги мачкат с унижение, безпаричие, мълчание. Време е да се изправим заедно с Орача на Виктор Хара и да посеем надежда и за нашите души, и за България.
 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук