„НАРОДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ“ – НАЧАЛОТО И КРАЯТ НА ЕДНА ИДЕЯ

0
1088

 

Eвгения Калинова е проф. д-р по история. Преподава съвременна българска история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

 
 
Макар и кратък, периодът на „народната демокрация“ има своите специфики и обяснение и макар и преходен, няма никакво основание да бъде отричан или „прикачван“ към последвалия го период на сталинизма в Източна Европа.

 
 
В ГОДИНИТЕ на прехода в България се правят настойчиви опити както по политическа линия, така и от отделни историци, да се внушава, че на 9 септември 1944 г. в страната се установява комунистически режим – именно на тази дата, а не в резултат от нея и като последица от тогавашните събития, които отварят пътя към такъв режим. При подобни твърдения удобно се пропускат факти, като напр. този, че „комунистическият режим“ до 15 септември 1946 г. е монархически, малолетният цар Симеон II е в страната, а Търновската конституция е в сила до края на 1947 г.; в икономически план преобладаваща е частната собственост, а в културната сфера има плурализъм на идеи и стилове.
 
Държавен социализъм от съветски тип („сталинизъм“, „комунистически режим“) в източноевропейските страни, оставени в сферата на Съветския съюз, се установява след 1947/48 г. Явното несъответствие между характеристиките на комунистическия режим в СССР и ситуацията в България до края на 1948 г. (1) изисква обяснение, а не поредните идеологеми, подминаване на неудобните факти и политизиране на историческите събития за целите на съвременното политическо противопоставяне.
 
Нека започнем от наименованието на периода 1944 – 1947/48 г. В Програмата на кабинета на Отечествения фронт (ОФ), взел властта на 9 септември 1944 г., в документите на съставящите го партии (Българска работническа партия (комунисти), БЗНС, Народен съюз „Звено“, БРСДП), в публични изявления на лидерите им, в печатните им органи, та дори и в приетата на 4 декември 1947 г. Конституция на Народна република България, периодът се определя само като „епоха“, „ера“, „време“ на „народна демокрация“, а не „социализъм“, още по-малко „комунизъм“. Дори уточнението в теоретичните разработки на БРП (к), че „народната демокрация“ е „път към социализма“, по-скоро подчертава различията между двете понятия, а не идентичността им.
 
Логично е да се запитаме: след като на власт вече е БРП (к), която при това е изнесла най-голям дял от въоръжената съпротива в предходния период, и след като в страната има съветски войски и тя е в съветската сфера на влияние, защо на или непосредствено след 9 септември 1944 г. не се установява комунистически режим по съветски модел (една партия, една идеология, държавна собственост)? За да се отговори на въпроса, трябва да се изяснят произходът и развитието на идеята за „народната демокрация“ и да се откроят външните и вътрешните фактори, които позволяват реализацията ѝ в България.
 
„Народната демокрация“ е производна на идеята на Георги Димитров за „народния фронт“ и има сложен исторически път
 
Тя се прокарва в противоборство с разбиранията на Сталин за съюзниците на комунистическите партии и едва когато историческите реалности я правят подходяща за осъществяване на политическите планове на кремълския господар, тя получава неговото одобрение.
 
За да оценим идеята за „народния фронт“, трябва да погледнем към края на 20-те години на ХХ век. Тогава в политиката на Коминтерна се очер­тава „ляв поврат“, според който в Западна Европа започва нов революционен подем. Комунистите там са призовани да се откажат от сътрудничество със социалдемократите (определени като „социалфашисти“) и от „парламентарния идиотизъм“ и да засилят класовата борба, като осигурят „единен фронт отдолу“ на работниците. Този призив е в разрез с реалната политическа стабилизация и икономическия подем в Западна Европа (2). Той е свързан с постигнатото надмощие на Сталин и в Болшевишката партия, и в Коминтерна.
 
По това време (април 1929 г.) Г. Димитров става ръководител на Западноевропейското бюро на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) в Берлин, което осъществява връзките на ИККИ с 25 европейски комунистически партии. В следващите три години Димитров играе важна роля в организирането на антивоенното движение в Европа, а пред очите му нацизмът набира сила. Той е убеден, че възпирането му изисква единодействие на комунисти и социалисти (3). В началото на 1933 г. Димитров е арестуван за подпалването на Райхстага, а поведението му пред съда в Лайпциг го издига като личност от международен мащаб. След като е освободен, той се установява в Москва и през май 1934 г. става член на Президиума на ИККИ (4).
 
Към средата на 1934 г. Г. Димитров постепенно оформя предложенията си за промяна на политиката на Коминтерна, като запознава и Сталин с тях. Тласък в тази насока дава фактът, че му е възложено да изнесе основния доклад на предстоящия VII конгрес на Коминтерна, посветен на настъплението на фашизма и задачите на тази международна организация, както и събитията от октомври 1934 г. във Франция, където Френската комунистическа партия се обръща с призив към френските социалисти и Радикалната партия за широк съюз на демократичните сили срещу фашизма, а комунистическият лидер Морис Торез за първи път използва термина „народен фронт“ (5).
 
Утвърждаването на курса към антифашистки „народни фронтове“ става на VII конгрес на Коминтерна през август 1935 г. в резултат на настойчивостта, която Г. Димитров проявява по този въпрос в течение на година и половина, а той самият е избран за генерален секретар на ИККИ. Повратът в политическата линия на Коминтерна означава, че Сталин се отказва от налаганата от него линия на неприязън към социалдемокрацията. Отказът е проява на прагматичния нюх на съветския лидер, който многократно сменя позициите си, ако това е в услуга на политиката му. В условията на засилена заплаха от фашизма той санкционира предлаганата от Г. Димитров промяна, ревизираща собствените му оценки за социал­демокрацията и обхвата на „народните фронтове“, макар това да му е вътрешно противно – Сталин почти не се появява на заседанията в конгресната зала, докато на предишните два конгреса е много активен (6).
 
Логично продължение на идеята за „народните фронтове“ е виждането на Г. Димитров за нуждата сътрудничеството между политическите сили в тях да има дългосрочен характер – ако са участвали заедно в борбата, логично е да управляват заедно след победата. През есента на 1936 г. във връзка с Гражданската война в Испания той за първи път употребява на заседание на Секретариата на Коминтерна термина „народна демокрация“. Според него бъдещата република „ще бъде особена държава с истинска народна демокрация. Тя няма още да бъде съветска държава, а антифашистка, лява държава, с участието на наистина лявата част от буржоазията“ (7).
 
В края на 30-те години, в разгара на политическите репресии в СССР, негативната позиция на Сталин за сътрудничеството със социалдемокрацията отново започва да надделява, като поредният обрат в мнението му е в пряка връзка с преориентацията на Москва към сключване на пакт за ненападение с Германия, реализиран на 23 август 1939 г. Няма сведения, че Г. Димитров е бил уведомен за предстоящото подписване на пакта и че е бил информиран за секретния протокол към него. В документите, изпращани от Г. Димитров до комунистически партии в този период, той продължава да поставя като основна задача борбата с фашизма.
 
Повратен момент е срещата на Димитров със Сталин на 7 септември 1939 г., когато Сталин категорично заявява, че линията на Коминтерна от VII конгрес е загубила смисъл, разграничаването на капиталистическите държави на фашистки и демократични също е вече безсмислено и „да се стои днес на позициите на вчерашния ден (единен народен фронт, единство на нацията) – означава да се свлечеш на позициите на буржоазията. Този лозунг се сваля.“ (8) Г. Димитров и ръководството на Коминтерна са принудени да се подчинят на новата линия на Сталин и под неговия остър поглед от средата на октомври 1939 г. от всички документи на Коминтерна отпадат първоначалните формулировки за „германски фашизъм“.
 
През лятото на 1940 г., когато Германия окупира редица западноевропейски държави, Г. Димитров се опитва да използва променената ситуация в хода на войната, за да направи корекции в посока на връщане към някои от постановките на VII конгрес на Коминтерна. Сталин също променя позицията си, но едва от началото на 1941 г., когато Германия е на прага на овладяването на Балканите и войната приближава райони, които са от стратегическо значение за съветската сигурност. През май и началото на юни 1941 г. в директивни документи до Френската, Италианската и други комунистически партии Секретариатът на ИККИ възражда идеята за „широк национален фронт“, макар все още да избягва термина „германски фашизъм“ (9).
 
На 22 юни 1941 г. Хитлер започва война срещу СССР и тежкото положение, в което изпада страната, кара Сталин да реагира незабавно. Още в деня на германското нападение Г. Димитров е извикан в кремълския кабинет на Сталин и след това отбелязва в дневника си: „Разбрахме се за нашата работа. Засега Коминтернът не трябва да излиза открито. Партиите по места да разгръщат движение в защита на СССР. Да не се поставя въпросът за социалистическа революция… Става въпрос за разгром на фашизма, поробил редица народи и стремящ се да пороби и други народи…“ (10) Същия ден указания в този дух са изпратени до редица комунистически партии, вкл. и до нелегалната Българската работническа партия (БРП). В изпълнение на дадените нареждания на 24 юни 1941 г. ръководството на БРП решава да започне незабавно подготовка за въоръжена борба срещу „хитлеристките нашественици“ и българските им помощници „монархофашисти“ (11).
 
В продължение на година антифашистката съпротива в Европа не излиза извън комунистическите рамки и не получава желания от Сталин размах. В Москва отчитат трудностите, които комунистическите партии срещат при организирането на съпротивителните движения и обмислят как да им придадат притегателна сила за по-широки обществени слоеве и да ги освободят от неизбежното им свързване с комунистическата идео­логия и нейните цели. В резултат на анализи и на обявената още в средата на 30-те години идея за „народните фронтове“ се оформя новият момент в съветската тактика. Той изисква обединяване на представители на разнородни обществени и политически среди в името на борбата против фашизма и свързаните с Германия правителства. Тези „народни“ или „отечествени фронтове“, а не само комунистическите партии, трябва да организират съпротивителните движения в отделните страни и така да ги изведат от теснопартийните рамки.
 
За България промяната в съветската линия е оповестена на 17 юли 1942 г., когато по радиостанция „Христо Ботев“ е прочетена изработената от Задграничното бюро на БРП в Москва програма, според която „върховният дълг на българския народ, на неговата армия и патриотическа интелигенция в сегашния исторически момент е да се сплоти в могъщ Отечествен фронт за спасението на България“ (12). Авторите на програмата избягват да включват пунктове, които могат да предизвикат подозренията и недоверието на некомунистическите партии. В документа обаче се посочва, че споделянето на принципите в програмата и дори пропагандирането ѝ не е достатъчно. Нужна е „здрава народна организация“, която трябва да се изгради, и то „отгоре“, от „най-отговорните антифашисти, патриоти“ от Земеделския съюз, Работническата партия, социалдемократите, демократи, радикали и др.“ (13) Твърдението, че „българският народ не е без водачи и няма да остане без такива“, също подсказва, че изграждането на ОФ трябва да е дело на лидерите на опозиционните на режима политически формации. „Легалната опозиция“ (т.е. лидерите на забранените през 1934 г. партии – Никола Мушанов, Димитър Гичев, Атанас Буров и др.) е съгласна с основните идеи на програмата, но не и с въоръжените форми на борба и не желаят сътрудничество с комунистите. Вместо „отгоре“, като обединение на лидерите, в продължение на година в страната се изграждат комитети на ОФ „отдолу“,
като инициатива единствено на БРП (14). 
 
Съветската тактика започва да дава желаните резултати още през 1943 г.,
когато в редица окупирани и сателитни страни се раждат национални антифашистки фронтове с централни ръководства, в които важна роля играят комунистите. Очерталият се през лятото на 1943 г. обрат в хода на войната кара част от лидерите на „легалната опозиция“ (Никола Петков, Кимон Георгиев, Григор Чешмеджиев) да преосмислят отношението си към ОФ и да се съгласят да участват в създаването на 10 август 1943 г. на общо ръководство – Национален комитет (НК) на ОФ. Повече от водещите фигури като Н. Мушанов, Ат. Буров и др. обаче отказват, водени от надеждата, че при вероятен десант на английски и американски войски на Балканите, на тях ще бъде предадена властта, а комунистите ще останат в изолация.
 
През лятото на 1944 г. ситуацията е диаметрално противоположна. Идеята за „втори фронт“ на Балканите е изтляла на Техеранската конференция на „тримата големи“ в края на 1943 г. и към полуострова настъпват съветските войски. Опозиционните лидери преосмислят линията на изолиране на БРП и отношението си към ОФ. Те разбират, че за да бъде признат от Антихитлеристката коалиция, бъдещият кабинет трябва да включва и комунисти, но искат ролята на БРП да се балансира от останалите политически сили. Така става възможна появата на уникален документ-декларация от началото на август 1944 г., адресирана до регентите Богдан Филов, принц Кирил и ген. Никола Михов, под която за първи (и последен) път стоят подписите на лидерите на легалната опозиция
(Н. Мушанов, Ат. Буров, Д. Гичев и др.) и на четирима представители на ОФ (двама комунисти, К. Георгиев и Н. Петков). С нея е направен опит за легално (чрез назначаване от регентите) идване на власт на широко коалиционно правителство, което да подпише примирие с Англия и САЩ и да запази отношенията със СССР (15). Единодействие в този формат би било най-пълното въплъщение на идеята за „народен фронт“.
 
Повтаря се обаче ситуацията отпреди година, само че с обратен знак и с инструкция „отвън“. Включването на БРП в широка коалиция в условията на съветско настъпление е в разрез с плановете на Задграничното бюро и Г. Димитров. В променените условия комунистите могат да претендират за по-голяма роля в бъдещото правителство и да я ограничат само в полза на съюзниците от ОФ, а не да бъдат балансирани от други авторитетни буржоазни дейци. Затова скоро след като декларацията е връчена на Б. Филов, по внушение на Г. Димитров ЦК на БРП нарича декларацията „тактическа грешка“ и представителите на БРП оттеглят подписите си (16). Широкият „национален фронт“ вече не трябва да е прекалено широк.
 
През следващите седмици до началото на септември 1944 г., в условия­та на бързо настъпление на съветските войски през Румъния към Дунав, ОФ се стреми да се представи като легална и конструктивна политическа сила и да привлече съмишленици. На 2 август 1944 г. НК на ОФ депозира в правителството документ, озаглавен „Предупреждение“ и подписан от 33-ма представители на БРП, БЗНС„Пладне“, „Звено“, БРСДП, независими общественици. В него се настоява за завой във външната политика, а предупреждението е, че ако правителството не го извърши, народът „с всички сили и средства“ ще поеме съдбата си в свои ръце (17). „Предупреждението“ има и по-далечен прицел. То е заявка за бъдещата политика на ОФ, тъй като включва мерки за демократизиране на обществения живот и за стопанско и социално преустройство.
 
В хода на проведената от 2 до 23 август 1944 г. Яш–Кишиневска операция на съветските войски възможността да се елиминират конкурентите за властта става все по-реална. На 20 август Г. Димитров изпраща до ЦК указания, в които се подчертава, че „при създаденото положение“ БРП трябва да се стреми към правителство на ОФ, което да установи „истинска национална народнодемократична власт“(18). Особено важни са категоричните наставления БРП „да се отнася отрицателно към всички предложения за създаване на правителствени комбинации, насочени към разкол на ОФ или отхвърлящи неговата платформа… и да не се поддава на никакви заигравания от която и да е страна. Тя трябва да запази своята политическа самостоятелност и да не се ангажира с нищо по отношение на подобни комбинации…“ (19).
 
Това нареждане слага край на вариантите за по-широка коалиция.
Г. Димитров продължава да е убеден, че комунистите не трябва да управляват сами и че задачите за ликвидирането на фашизма не са по силите на една партия, но при очертаващия се разгром на Райха той едва ли би желал неговата партия да свири „втора цигулка“. Всъщност, той е последователен в разбиранията си, защото още през 1936 г. предвижда управление на комунистите само с „наистина лявата част от буржоазията“. Трябва да се подчертае, че и некомунистите в НК на ОФ не желаят приемане на други политически сили, които биха намалили собствения им дял в бъдещото управление (20).
 
Все пак, ръководството на БРП решава да направи още един опит за легално поемане на властта, но като се съобрази с указанията на Димитров. На 24 август 1944 г. делегация на НК на ОФ посещава премиера Ив. Багрянов с искане да предаде властта, но регентът Б. Филов отказва (21). БРП предприема тази стъпка, за да докаже, че всички конституцион­ни опити за съставяне на ОФ правителство са изчерпани и да оправдае въоръжените си действия. Посещението има и друга цел – за първи път ОФ се проявява като легален участник в политическия живот. Той търси разширяване не чрез приемане на други политически „играчи“, а чрез спечелване на привърженици и разширяване на своята социална база. Така на 30 август 1944 г. НК се обръща с „Манифест към българския народ и армия“ за незабавна смяна на правителството на Багрянов с кабинет на ОФ, като за първи път разгърнато, в 16 точки, представя своята програма, около която да обедини най-широки обществени слоеве. Като цяло, във вътрешен план се предвижда демократизация на основата на Търновската конституция, а под Манифеста стоят имената на 15 дейци (от тях само четирима комунисти), които трябва да покажат, че ОФ действително обединява разнородни политици в името на общата кауза (22).
 
В началото на септември 1944 г. регентите вече нямат полезен ход за запазване на статуквото (23). След като възможностите за легално поемане на управлението на страната са изчерпани, НК на ОФ предприема стъпки за насилствено идване на власт, завършили с преврат в София на 8 срещу 9 септември 1944 г. Новото правителство не само не е „комунистическо“ като състав (БРП има четирима министри, колкото имат и БЗНС „Пладне“ и „Звено“), не само не е оглавено от комунист (министър-председател е звенарят Кимон Георгиев), но и се опитва да се легитимира чрез стъпки, съответстващи на Търновската конституция (24). Разминаванията с конституцията в началото на работата на първия кабинет на ОФ се възприемат и от управляващите, и от обществото като произтичащи от особената ситуация на победена България, а не като демонстрация на незачитане на основния закон. Затова съвсем обяснимо в програмата на правителството, оповестена от К. Георгиев на 17 септември 1944 г., на първо място сред задачите във вътрешната политика е „възстановяването на Конституцията и на всички права и свободи на българския народ“ (25).
 
Дотук бе очертана появата на идеята за „народния фронт“ и реализацията му в България, както и на свързаната с него „народна демокрация“ до момента, в който
 
ОФ става управляваща коалиция
 
Преди да се посочат основните характеристики на „народната демокрация“, такава, каквато се установява в страната от 9 септември 1944 г. до края на 1947 г., задължително трябва да се отговори на друг въпрос, свързан с ролята на външния фактор. Едва ли има съмнение, че тя е решаваща, след като България е победена, намира се във война със САЩ, Великобритания и СССР, а договореностите между победителките са я оставили в съветската сфера. Трудно може да се допусне, че правителството и политиката, която то ще води в страна в такова положение, няма да бъде в унисон с намеренията и плановете на държавата, в чиято сфера на влияние се намира.
 
След влизането на съветските войски в България Сталин може да наложи незабавно съветски режим, но това не се вписва в стратегията на Москва, изработена в началото на 1944 г. В нея е залегнало разбирането, че след войната СССР трябва да си осигури „продължителен период“ на мир, безопасност и сигурност – „минимум 30 – максимум 50 години“, за да „излекува нанесените от войната рани“ и да стане „толкова силен, че за него вече да не бъде страшна никаква агресия в Европа или Азия“ (26).
Основният приоритет е да се постигне ефективна система за сигурност, което е възможно само при запазване на добрите отношения със САЩ и Англия. Те са постижими, ако СССР се откаже от установяване на социалистически режими в края на войната и след нея и затова социалистическата перспектива не е изоставена, но е значително отдалечена във времето. Съветските планове предвиждат „държавният строй“ в окупираните и сателитните страни след войната да се основава на „принципите на широката демокрация в духа на идеите на Народния фронт“, а СССР да гарантира своята сигурност, като сключи с тях договори за взаимопомощ за продължителен срок.
 
Съветската стратегия има шансове за успех през 1944 и 1945 г., тъй като САЩ и Великобритания също държат на единодействието в Антихитлеристката коалиция и имат нужда от СССР, което предполага взаимни отстъпки, без обаче да се накърняват сферите на интереси на всяка от трите. Впрочем, Англия е тази, която първа (още през май 1944 г.) предлага договорки на Москва за сфери на влияние в Румъния и Гърция (27), разширени и уточнени с прословутите проценти на срещата на Чърчил със Сталин в Москва (9-17 октомври 1944 г.). За България те са 75% съветско влияние срещу 25% западно (28).
 
Вашингтон и Лондон не оспорват оставането на България в съветската сфера и това е демонстрирано с отказа им да подпишат в Кайро примирие с правителствата на Багрянов и Муравиев, в които няма представители на ОФ, а се съгласяват на такова с кабинета на Кимон Георгиев. Не възразяват и да имат второстепенна роля в Съюзническата комисия, контролираща спазването на примирието и оглавена от съветски представител. На свой ред и Сталин е сговорчив, когато става дума за важната за англичаните Гърция – позволява изтеглянето на българските войски от Беломорието, не подкрепя гръцките комунисти по време на Декемврийското въстание от 1944 г., отлага създаването на Южнославянска федерация, която Лондон не одобрява отново заради заплахата, която представлява за Гърция.
 
Москва внимава да не предизвиква подозрения у съюзниците си за „износ“ на съветски режим дори и в сферата на своето влияние. С това може да се обясни „закъснялото“ навлизане на съветските войски в България, изчакващо „самостоятелното“ завземане на властта от ОФ (29); състава и разпределението на постовете в правителството на К. Георгиев, където комунистите са равнопоставени с останалите си партньори; многобройните предупреждения срещу „левите забежки“ в работата на БРП (30). Сталин е готов дори на частични компромиси – не се съгласява страната да получи статут на съвоюваща, два пъти отлага парламентарните избори след протести на западните съюзници, сам съветва българските управляващи да легализират опозиционните партии, за да придадат демократичност, каквато западните съюзници искат. Показателни са инструкциите, които на 28 януари 1945 г. в Москва той дава на българска делегация в състав: Тр. Костов, А. Югов и К. Георгиев. Сталин им напомня, че в момента на комунистите им трябва съюз с „демократическата фракция на капиталистите“ против „фашистката фракция“, че съветската „форма“ на път към социализма е най-добрата, но сигурно не е единствената: „Може да има и други форми – демократична република и даже в известни условия – конституционна монархия.“ (31) Това е ясно указание за търсене на „национални пътища“ към социализма, различни от съветския модел и съобразени с условията във всяка страна.
 
Готовността на СССР за отстъпки с оглед на дългосрочните съветски интереси продължава до края на 1945 г. и е в пряка зависимост от ответната готовност на САЩ и Англия (32). Поведението на британските управляващи среди не създава проблеми на Москва. САЩ обаче не са обвързани с предварителни договорености със СССР и не възнамеряват да се отказват от възможността да установят своето влияние навсякъде, където биха могли. Те подкрепят създаването на опозиция от редиците на ОФ партиите и използват Ялтенската декларация (февруари 1945 г.) като средство за противодействие на БРП и Москва. Вашингтон започва да следва този път на противопоставяне на СССР от пролетта на 1945 г., когато финалът на войната в Европа е близо, а начело на САЩ застава нов президент – Хари Труман. Все пак, до края на 1945 г. надделява желанието за сътрудничество между победителките, за да разрешат въпросите, свързани с разгрома на Германия и Япония (33).
 
Стремежът на СССР да се запази Антихитлеристката коалиция, успокоението на Великобритания от договореностите и дистанцираността на САЩ създават атмосферата, която прави възможен „медения месец“ на ОФ – от 9 септември до декември 1944 г., когато ОФ и на централно, и на местно равнище е единен. В края на 1944 и началото на 1945 г. най-влия­телната политическа сила – БРП (к), разглежда коалицията ОФ не като временна политическа комбинация, а като продължителен съюз на широки обществени и политически слоеве, който може да улесни постепенния преход към социализма. Според разбиранията на БРП (к), плод на нейната собствена еволюция и оценка на ситуацията, както и на внушенията на Сталин, отечественофронтовският период на преход ще бъде продължителен и няма да предполага изпълнение на програмата максимум на партията, т. е. установяване на диктатурата на пролетариата.   
 
В края на 1944 г. напрежението, мотивирано от стремежа на двете най-големи партии – БРП и БЗНС, към водещи позиции в управлението, пропуква единството на ОФ, а пукнатините бързо се задълбочават от намесата на външния фактор в политическия живот, за да се стигне до оформяне на опозиция в ОФ и отцепването ѝ през есента на 1945 г. (34) В този период най-отчетливо се открояват
 
характеристиките на „народната демокрация“ –
 
политически плурализъм (многопартийна система, легална опозиция); икономически плурализъм (частна, кооперативна и държавна собственост); идеен плурализъм. Към тях трябва да се прибави и насилието, което в първите месеци след 9 септември 1944 г. е под лозунга за ликвидиране на фашизма и е насочено най-вече срещу бившите управляващи, а след оформянето на опозиционните партии се насочва към тях, като ескалира от лятото на 1946 г., за да достигне до ликвидирането им в края на 1947 г. (35)
 
Разбирането за дълготрайната „отечественофронтовска ера“ и свързаната с нея необходимост от единодействие с останалите партии постепенно се изоставя от 1946 г. нататък поради започващата Студена война. От началото на 1946 г. отношенията между победителите осезаемо се променят. На 22 февруари 1946 г. т. нар. дълга телеграма на Джордж Кенън формулира новата линия на САЩ за „сдържане“ на СССР. Тя придобива публичност, когато на 5 март 1946 г. Чърчил в присъствието на президента Труман (с когото предварително е съгласувал действията си), произнася в Уестминстър Колидж във Фултън (щата Мисури) своята прословута реч, възприемана като начало на Студената война. В нея Съветският съюз е посочен като новия враг на САЩ и Великобритания и двете държави се призовават към единодействие срещу съветската заплаха (36). САЩ се чувстват икономически най-силни, имат монопола над атомното оръжие и самочувствието на победители и е съвсем обяснимо желанието им да диктуват волята си над останалите страни.
 
Речта на Чърчил е посрещната в Съветския съюз като призив за настъпление срещу неговата сфера на влияние и Кремъл инструктира комунистическите партии в Източна Европа да втвърдят тона към опозицията и да засилят влиянието си. Все пак, Сталин продължава тактиката на запазване на разбирателство със Запада и това личи от факта, че в започналата в края на март 1946 г. Гражданска война в Гърция Москва, за разлика от Англия и САЩ, не се намесва пряко, а подтиква България, Югославия и Албания да помагат на гръцките комунисти. Сталин не се е отказал от „народната демокрация“ и не поощрява действия, напомнящи налагане на съветския модел в Източна Европа. В този дух са и откровените му съвети към Г. Димитров. На 2 септември 1946 г. той „препоръчва“ бъдещата републиканска конституция на България да е „по-дясна от югославската“, с „по-малко подробности“ (да няма „излишно подражаване“ на съветската конституция) и в крайна сметка да се изработи „конституция на народнорепубликанска държава с парламентарен режим“ (37). За пореден път прагматикът Сталин настоява, че „не трябва да се подражава на руските комунисти“ и преходът към социализъм може да стане „по особен път – без диктатура на пролетариата“ и това не е опортюнизъм, а „приложение на марксизма в днешната ситуация“ (38).
 
В началото на 1947 г. в Париж победителите подписват мирните договори с бившите германски сателити. Това е допълнителен фактор за изтъняване на връзките между СССР и САЩ. На 12 март 1947 г. с доктрината „Труман“ за военно подпомагане на Гърция и Турция срещу „червената вълна“ от север и с оповестения през лятото на с. г. план „Маршал“ за икономическо възстановяване на Европа Вашингтон предприема действия за икономическо и военно обвързване със Западна Европа (39). Сплотяването на Запада променя съветските планове и стимулира аналогични действия към страните с „народна демокрация“.
 
В края на септември 1947 г. в Шкларска Поремба (Полша) се провежда съвещание на девет европейски комунистически партии, което създава нова организация – Комунистическо информационно бюро (Коминформбюро) (40). На него е анонсирана смяната на съветската стратегия. Разбирателството за „30 до 50 години“ е заменено с посочване на новия враг – САЩ, които са начело на  „империалистическия лагер“, подготвящ нова война. Срещу него „в защита на мира“ трябва да застане „демократичният лагер“ начело със Съветския съюз, което означава Източна Европа да се „сплоти“, т. е. подчини на Кремъл (41). Разединението, което е резултат от по-голямата свобода при следването на „националните пътища“ към социализма, трябва да се ликвидира, ако Москва иска да запази своята сфера на влияние, която вече не е гарантирана от бившите съюзници. Водещо е искането за външнополитическо подчинение, но за да се гарантира то, трябва да се променят коалиционните правителства – комунистическите партии да поемат категорично водеща роля, за да изпълнят заръките на Кремъл. Това означава ликвидиране на легалната опозиция и изтласкване на съюзниците некомунисти и отваря пътя към еднопартийната система. Това бележи
 
края на „народната демокрация“ като разрешен национален път към социализма
 
Сталин „свежда“ на останалите страни новата линия на ускорено уеднаквяване със съветския модел на социализма (42).
 
От края на 1947 до лятото на 1948 г. Комунистическата партия преживява вътрешни сътресения, свързани със съветския натиск за преодоляване на илюзиите за продължителността на „народната демокрация“. БРП (к) прави опит да съобрази дейността си с новите изисквания на Москва, но някои среди от партийното ръководство начело с Г. Димитров продължават да настояват за „национален“ път (43).
 
Край на илюзиите слага съветско-югославският конфликт от началото на 1948 г. СССР иска да противопостави на Запада сплотен блок, изпълняващ послушно указанията на Москва, а Тито няма намерение да се отказва от самостоятелната си политика. Това е неприемливо за Сталин и след като не успява да наложи отстраняването на партийния лидер, постига „остракирането“ на Югославската комунистическа партия (ЮКП). Тя е изключена от Коминформбюро, с което са отхвърлени и идеите за „национални“, „народнодемократични“ модели за преход към социализъм. Ударът срещу ЮКП трябва да послужи за урок на останалите източноевропейски страни (44). Като последица от съветско-югославския сблъсък на XVI пленум на ЦК на БРП (к) през юли 1948 г. Г. Димитров е принуден да се откаже от редица постановки, свързани с „народната демокрация“; да потвърди крайните схващания на В. Червенков за „забавяне на революционния процес“ и да увери Сталин в „непоколебима вярност“ (45).
 
Все пак, през лятото и есента на 1948 г. Г. Димитров прави последен опит да защити „народната демокрация“, като разработва детайлно теорията за нея с цел да докаже, че тя не противоречи на марксистко-ленинската идеология и на политическата практика на СССР. Основният въпрос е дали социализъм трябва да се гради с или без диктатура на пролетариата. Сталин отъждествява „диктатурата на пролетариата“ със съветския режим и в новите условия на Студената война настоява, че „народната демокрация и съветският режим са две форми на диктатурата на пролетариата“, т.е. без значение как се нарича режимът в България, той трябва да бъде уеднаквен със съветския (сталински) модел на прехода към социализъм, следвайки теорията за „изострянето на класовата борба“ и за диктатурата на пролетариата.
 
Епилогът настъпва в края на декември 1948 г. по време на V конгрес на БРП (к), на който Г. Димитров е принуден да признае открито, че няма друг път към социализма, различен от съветския, и че новият строй може да се гради само на основата на диктатурата на пролетариата.
 
Опитът на Димитров да защити идеята и практиката на „народната демокрация“ е обречен на неуспех, защото тя като път, различен от съветския модел на диктатура, е разрешена от Сталин във връзка със стратегията за продължаване на сътрудничеството със САЩ след войната поне за 30 до 50 години, докато СССР завърши възстановителния период. След провала на тази стратегия Сталин тръгва по пътя на плътното обвързване и подчиняване на Източна Европа, за да не позволи тя да се изплъзне от орбитата му. За целта управлението там трябва да мине в ръцете единствено на комунистите, да се смаже всяка опозиционност и инакомислие, а властта им да се опре на държавната собственост и идеологическия монопол. Така от лятото на 1948 г. започва нов период на открито налагане на сталинизма в Източна Европа, продължил до смъртта на Сталин през 1953 г.
 
В крайна сметка идеята за обединение на широки обществени слоеве в името на една цел (борбата срещу фашизма по време на Втората световна война и изграждането на социално справедливо общество след нея) се оказва в пряка зависимост от състоянието на международните отношения и най-вече от интересите и политиката на „големите играчи“ на световната сцена. Ако за Г. Димитров „народната демокрация“ е кауза, която той се опитва да отстоява в рамките на своите възможности, то за Сталин тя е тактика, която той разрешава и налага във всички страни от съветската сфера с оглед на дългосрочните съветски планове за следвоенното бъдеще.
 
Новите политически, икономически и международни условия след войната дават  възможност да се тръгне по пътя на „народната демокрация“ към социализма, но тя не е нов модел на социализма, който съдържа в себе си възможности за продължително устойчиво развитие (46). Комунистическите лидери тогава не го разглеждат като алтернатива на съветския модел, който остава заветна цел, получила допълнителна привлекателност с превръщането на СССР след войната във водеща световна сила. Макар и кратък, периодът на „народната демокрация“ има своите специфики и обяснение и макар и преходен, няма никакво основание да бъде отричан или „прикачван“ към последвалия го период на сталинизма в Източна Европа. 
 
 
Бележки
(1) Картината на политическия живот в България в периода 1944-1948 г. е добре изяснена в редица изследвания. Вж. напр. Исусов, М. Политическите партии в България 1944–1948. С., 1978; Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи 1939-2010. С., 2010; Огнянов, Л. Държавно-политическата система в България 1944-1948. С., 1993; История на българите. Т. III. От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989). Автори: В. Танкова, Г. Марков, Е. Калинова, И. Марчева, Л. Огнянов, Р. Богданова; История на Народна република България. Под ред. на И. Знеполски. С., 2009.
(2)  Ревякина, Л. Георги Димитров в българското и международното комунистическо движение (1919–1934). – В: Георги Димитров – между възхвалата и отрицанието. С., 2003, 13–16; Баев, Й. Социалдемокрация и антифашизъм: ключови дилеми в отношенията между Сталин и Димитров между двете световни войни. – В: Георги Димитров между възхвалата…, с. 59.
(3) Ревякина, Л. Георги Димитров в българското…, с. 17.
(4) Исусов, М. Георги Димитров. Жизнен път и политически идеи. С., 2004, 188–246.
(5) Ревякина, Л. Георги Димитров в българското…, 20–21; Драганов, Д. Записки по политическа история на Европа и САЩ през съвременната епоха. В. Търново, 2006, 46–47.
(6) Баев, Й. Социалдемокрация и антифашизъм…, с. 62.
(7) Цит. по Драганов, Др. Комунистическото движение след Втората световна война. С., 1990, 18-19.
(8)  Димитров, Г. Дневник (9 март 1933 – 6 февруари 1949). С., 1997, 181–182.
(9)  Баев, Й. Социалдемокрация и антифашизъм…, 66–67.
(10)  Димитров, Г. Дневник…, с. 236.
(11)  Калинова, Е. Победителите и България 1939–1945. С., 2004, 88–89.
(12) Антифашистката борба в България (1939–1944). Документи и материали. С., 1984, 331–333.
(13)  Пак там, с. 124.
(14) Калинова, Е. Победителите и България…, 112-115.
(15) Из личния архив на К. Георгиев. Сб. документи. Съст.: К. Анчова, М. Тодоракова. Т. II. С., 2008, т. II, 608–609. По-подробно вж. Калинова, Е. Имаше ли алтернатива 9 септ. 1944 г.? – В: 70 години от поврата на Девети септември 1944 г. – исторически предпоставки и последствия. Сб. научни изследвания. С., 2015, 28-49.
(16)  Калинова, Е. Имаше ли алтернатива 9 септ…., с. 16.
(17)  Текстът на „Предупреждението“ вж. в: Отечествен фронт. Документи и материали. Т. 1. ч. II (1 май 1944 – 11 септември 1944). С., 1987, 145–149. Там като дата на документа е посочен 2 август, а е пояснено, че е връчен на правителството на 8 август 1944 г.
(18)  Димитров, Г. Дневник, с. 434; Централен държавен архив (ЦДА) на РБ, ф. 146–Б, оп. 2, а. е. 211, л. 1.
(19)  ЦДА на РБ, ф. 146–Б, оп. 2, а. е. 211, л. 1.
(20)  Н. Петков от БЗНС „Пладне“ най-точно изразява схващането на тези дейци за състава на ОФ: „Вие (т. е. комунистите – б. м., Е. К.), ние, приятелите (кръга около К. Георгиев – б. м., Е. К.) и няколко независими интелектуалци…“. – Минчев, М. България отново на кръстопът (1942 – 1946). С., 1999, с. 28.
(21) Михов, Н. Дневник. (19. 09. 1943 – 7 .09. 1944). С., 2004, с. 193.
(22) Отечествен фронт… Т. 1. Ч. II, 207–209.
(23) На 26 август 1944 г. България обявява неутралитет, непризнат от победителките. САЩ и Великобритания протакат преговорите в Кайро и показват нежелание да подпишат примирие. Създаденият на 2 септември 1944 г. кабинет на „легалната опозиция“ начело с Константин Муравиев не получава външнополитическа подкрепа, тъй като вместо да скъса отношенията с Райха, декларира, че ще продължи да спазва неутралитет. На 5 септември СССР обявява война на България и ускорява вътрешните промени. 
(24) Напр. правителството и премиерът са назначени с укази на регентите.  Търновската конституция обаче е нарушавана „по целесъобразност“ от новите управляващи. – Минчев, М. България отново …, с. 36; Калинова, Е. Победителите и България…, 162-173.
(25) Същевременно четирите управляващи партии нямат нищо против включването в програмата на задачи, които не съответстват на конституцията, но отговарят на тежненията на широки обществени слоеве в изострената военна обстановка: провеждане на „народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народни свободи и над мирното население“, конфискация на имуществото на „забогателите поради военната обстановка чрез спекула и подкупничество“, учредяване на нови министерства, отделяне на църквата от държавата. – Българската държавност в актове и документи. С., 1981, с. 369.
(26) Волокитина, Т. Перспективы развития Болгарии после Второй мировой войны. Взгляд из Москвы (новые документы российских архивов). – В: България и Русия през ХХ век. Българо-руски научни дискусии. С., 2000, 240–241.
(27) По-подробно вж. Калинова, Е. Победителите и България…, 31-36, 60-67. 
(28) Чърчил, У. Мемоари. Т. 6. С., 1995, 218–219; България – непризнатият противник на Третия райх. Документи. С., 1995, 83–86; 89–96.
(29) Плановете за навлизане на съветските войски в България са готови на 4 септември 1944 г., СССР обявява война на България на следващия ден, но войските му минават Дунав едва сутринта на 8 септември с. г., съобразявайки се с готовността на ОФ за завземане на властта вечерта на същия ден.
(30) Тошкова, В. Примирието с България – 28 октомври 1944 г. – Известия на държавните архиви, Т. 68, 1994, с. 61.
(31) Димитров, Г. Дневник…, с. 464.
(32) Василев, В. А. Съветската политика в България по документи на Форин офис (окт. 1944–ноем.1945). – В: България и Русия през ХХ век…, с. 304; Тошкова, В. СССР в проектите на САЩ за следвоенното устройство на Източна Европа (1941–1947). – В: България и Русия през ХХ век…, с. 339.
(33)  Този процес приключва с Московската среща на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания (16-26 дек. 1945 г.). – Баева, И., Е. Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944-1955). С., 2013,  99-100.
(34)  По-подробно вж. Калинова, Е. Мястото и ролята на ОФ в годините на „народната демокрация“ (1944-1947). – В: История на Отечествения фронт/съюз в България. Т. I. С., 2012, 47-171.
(35) Стоянова, П. Е. Илиев. Политически опасни лица. Въдворявания, трудова мобилизация, изселвания в България след 1944 г. С., 1991; Мешкова, П., Д. Шарланов. Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд. С., 1994; Цветков, Ж. Съдът над опозиционните лидери. С., 1991.
(36) Тошкова, В. Двуполюсният свят и неговите символи. – В: Проблемът Изток-Запад. Превъплъщения в ново и най-ново време. С., 2005, 33-49.
(37) Сталин дори предлага вместо Работническа партия да се създаде Народна/Трудова партия, която да обедини широки слоеве на основата на минималната програма. Той цинично допълва, че по същество тази партия ще е комунистическа, но с по-широка база и ще бъде „удобна маска за днешния период“. – Димитров, Г. Дневник…, с. 533.
(38) Пак там, 533–534.
(39) Никова, Г. Начало на западноевропейската интеграция. – Исторически преглед, 1990, № 6, 3-16; Същата. Планът „Маршал“, европейските сили и България. – Исторически преглед, 1993, № 4-5, 57-63, 66-73.
(40) Коминтернът е разпуснат от Сталин през май 1943 г.
(41)  В приетата на съвещанието декларация „По въпроса за международното положение“ е записано: „Империалистическият лагер и неговата водеща сила САЩ проявяват особена агресивна активност… по всички направления – военностратегически мероприятия, икономическа експанзия и идеологическа борба… В тези условия антиимпериалистическият демократичен лагер трябва да се сплоти, да изработи съгласувана платформа за действие, своя тактика против главните сили на империалистическия лагер… Комунистическите партии имат особена задача. Те трябва да вземат в свои ръце знамето на защитата на националната независимост и суверенитета на своите страни… те са длъжни да възглавят съпротивата срещу плановете за империалистическа експанзия и агресия по всички линии – държавна, политическа, икономическа и идеологическа“. – Информационное совещание представителей некоторых компартий в Польше в конце сентября 1947 года. Москва, 1948, 7-10.
(42) Баева, И. БРП (к) и другите в Коминформбюро. – В: България в сферата на съветските интереси (Българо-руски научни дискусии). С., 1998, 360-368; Драганов, Д. Комунистическото движение…, 28-51; Адибеков, Г. Коминформ и Болгария. – В: България в сферата на съветските интереси…, 349-352.
(43) На XIV пленум на ЦК на БРП (к) на 4 януари 1948 г. Г. Димитров убедено защитава „народната демокрация“ срещу критиките, които В. Червенков, присъствал в Шкларска Поремба и добре разбрал промяната в съветската стратегия, отправя към „народната демокрация“ на предходния пленум, в който Димитров не участва поради болест. – Кандиларов, Е. Отечественият фронт – от коалиция към единна общественополитическа организация. – В: История на Отечествения фронт/съюз…, Т. I, 172-175, 180-182.
(44) Писма на ЦК на ВКП (б) до ЦК на ЮКП. Титовата банда – оръдие на империалистите. Документи и материали 1948–1951. С., 1951, 11-42; Лалков, М. Югославия (1918–1992). Драматичният път на една държавна идея. С., 1999, 189-196; Аникеев, А. Советско-югославский конфликт 1948 года и борьба с „титоизмом“ в странах „народной демократии“. – В: България в сферата на съветските…, 161-172.
(45) XVI пленум на ЦК на БРП (к), 12-13 юли 1948 г. БКП в резолюции и решения. Т. IV – 1944–1955. С., 1955, 85-94; Исусов, М. Сталин и България. С., 1991, 145-149, 155-159.
(46) Драганов, Д. Съществувал ли е народнодемократичен модел на социализма? – Векове, 1989, № 4, с. 59; Баева, И. За народната демокрация – полемично. – Векове, 1989, № 6, 36-46.
 
 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук