„НАРОДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ“ – НАЧАЛОТО И КРАЯТ НА ЕДНА ИДЕЯ

 

 

 

 

 

Държавен социализъм от съветски тип („сталинизъм“, „комунистически режим“) в източноевропейските страни, оставени в сферата на Съветския съюз, се установява след 1947/48 г. Явното несъответствие между характеристиките на комунистическия режим в СССР и ситуацията в България до края на 1948 г. (1) изисква обяснение, а не поредните идеологеми, подминаване на неудобните факти и политизиране на историческите събития за целите на съвременното политическо противопоставяне.

 

 

Логично е да се запитаме: след като на власт вече е БРП (к), която при това е изнесла най-голям дял от въоръжената съпротива в предходния период, и след като в страната има съветски войски и тя е в съветската сфера на влияние, защо на или непосредствено след 9 септември 1944 г. не се установява комунистически режим по съветски модел (една партия, една идеология, държавна собственост)? За да се отговори на въпроса, трябва да се изяснят произходът и развитието на идеята за „народната демокрация“ и да се откроят външните и вътрешните фактори, които позволяват реализацията ѝ в България.

 

 

Тя се прокарва в противоборство с разбиранията на Сталин за съюзниците на комунистическите партии и едва когато историческите реалности я правят подходяща за осъществяване на политическите планове на кремълския господар, тя получава неговото одобрение.

 

За да оценим идеята за „народния фронт“, трябва да погледнем към края на 20-те години на ХХ век. Тогава в политиката на Коминтерна се очер­тава „ляв поврат“, според който в Западна Европа започва нов революционен подем. Комунистите там са призовани да се откажат от сътрудничество със социалдемократите (определени като „социалфашисти“) и от „парламентарния идиотизъм“ и да засилят класовата борба, като осигурят „единен фронт отдолу“ на работниците. Този призив е в разрез с реалната политическа стабилизация и икономическия подем в Западна Европа (2). Той е свързан с постигнатото надмощие на Сталин и в Болшевишката партия, и в Коминтерна.

 

По това време (април 1929 г.) Г. Димитров става ръководител на Западноевропейското бюро на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) в Берлин, което осъществява връзките на ИККИ с 25 европейски комунистически партии. В следващите три години Димитров играе важна роля в организирането на антивоенното движение в Европа, а пред очите му нацизмът набира сила. Той е убеден, че възпирането му изисква единодействие на комунисти и социалисти (3). В началото на 1933 г. Димитров е арестуван за подпалването на Райхстага, а поведението му пред съда в Лайпциг го издига като личност от международен мащаб. След като е освободен, той се установява в Москва и през май 1934 г. става член на Президиума на ИККИ (4).

 

Към средата на 1934 г. Г. Димитров постепенно оформя предложенията си за промяна на политиката на Коминтерна, като запознава и Сталин с тях. Тласък в тази насока дава фактът, че му е възложено да изнесе основния доклад на предстоящия VII конгрес на Коминтерна, посветен на настъплението на фашизма и задачите на тази международна организация, както и събитията от октомври 1934 г. във Франция, където Френската комунистическа партия се обръща с призив към френските социалисти и Радикалната партия за широк съюз на демократичните сили срещу фашизма, а комунистическият лидер Морис Торез за първи път използва термина „народен фронт“ (5).

 

 

 

В края на 30-те години, в разгара на политическите репресии в СССР, негативната позиция на Сталин за сътрудничеството със социалдемокрацията отново започва да надделява, като поредният обрат в мнението му е в пряка връзка с преориентацията на Москва към сключване на пакт за ненападение с Германия, реализиран на 23 август 1939 г. Няма сведения, че Г. Димитров е бил уведомен за предстоящото подписване на пакта и че е бил информиран за секретния протокол към него. В документите, изпращани от Г. Димитров до комунистически партии в този период, той продължава да поставя като основна задача борбата с фашизма.

 

 

 

На 22 юни 1941 г. Хитлер започва война срещу СССР и тежкото положение, в което изпада страната, кара Сталин да реагира незабавно. Още в деня на германското нападение Г. Димитров е извикан в кремълския кабинет на Сталин и след това отбелязва в дневника си: „Разбрахме се за нашата работа. Засега Коминтернът не трябва да излиза открито. Партиите по места да разгръщат движение в защита на СССР. Да не се поставя въпросът за социалистическа революция… Става въпрос за разгром на фашизма, поробил редица народи и стремящ се да пороби и други народи…“ (10) Същия ден указания в този дух са изпратени до редица комунистически партии, вкл. и до нелегалната Българската работническа партия (БРП). В изпълнение на дадените нареждания на 24 юни 1941 г. ръководството на БРП решава да започне незабавно подготовка за въоръжена борба срещу „хитлеристките нашественици“ и българските им помощници „монархофашисти“ (11).

 

В продължение на година антифашистката съпротива в Европа не излиза извън комунистическите рамки и не получава желания от Сталин размах. В Москва отчитат трудностите, които комунистическите партии срещат при организирането на съпротивителните движения и обмислят как да им придадат притегателна сила за по-широки обществени слоеве и да ги освободят от неизбежното им свързване с комунистическата идео­логия и нейните цели. В резултат на анализи и на обявената още в средата на 30-те години идея за „народните фронтове“ се оформя новият момент в съветската тактика. Той изисква обединяване на представители на разнородни обществени и политически среди в името на борбата против фашизма и свързаните с Германия правителства. Тези „народни“ или „отечествени фронтове“, а не само комунистическите партии, трябва да организират съпротивителните движения в отделните страни и така да ги изведат от теснопартийните рамки.

 

За България промяната в съветската линия е оповестена на 17 юли 1942 г., когато по радиостанция „Христо Ботев“ е прочетена изработената от Задграничното бюро на БРП в Москва програма, според която „върховният дълг на българския народ, на неговата армия и патриотическа интелигенция в сегашния исторически момент е да се сплоти в могъщ Отечествен фронт за спасението на България“ (12). Авторите на програмата избягват да включват пунктове, които могат да предизвикат подозренията и недоверието на некомунистическите партии. В документа обаче се посочва, че споделянето на принципите в програмата и дори пропагандирането ѝ не е достатъчно. Нужна е „здрава народна организация“, която трябва да се изгради, и то „отгоре“, от „най-отговорните антифашисти, патриоти“ от Земеделския съюз, Работническата партия, социалдемократите, демократи, радикали и др.“ (13) Твърдението, че „българският народ не е без водачи и няма да остане без такива“, също подсказва, че изграждането на ОФ трябва да е дело на лидерите на опозиционните на режима политически формации. „Легалната опозиция“ (т.е. лидерите на забранените през 1934 г. партии – Никола Мушанов, Димитър Гичев, Атанас Буров и др.) е съгласна с основните идеи на програмата, но не и с въоръжените форми на борба и не желаят сътрудничество с комунистите. Вместо „отгоре“, като обединение на лидерите, в продължение на година в страната се изграждат комитети на ОФ „отдолу“,
като инициатива единствено на БРП (14). 

 

Съветската тактика започва да дава желаните резултати още през 1943 г.,
когато в редица окупирани и сателитни страни се раждат национални антифашистки фронтове с централни ръководства, в които важна роля играят комунистите. Очерталият се през лятото на 1943 г. обрат в хода на войната кара част от лидерите на „легалната опозиция“ (Никола Петков, Кимон Георгиев, Григор Чешмеджиев) да преосмислят отношението си към ОФ и да се съгласят да участват в създаването на 10 август 1943 г. на общо ръководство – Национален комитет (НК) на ОФ. Повече от водещите фигури като Н. Мушанов, Ат. Буров и др. обаче отказват, водени от надеждата, че при вероятен десант на английски и американски войски на Балканите, на тях ще бъде предадена властта, а комунистите ще останат в изолация.

 

През лятото на 1944 г. ситуацията е диаметрално противоположна. Идеята за „втори фронт“ на Балканите е изтляла на Техеранската конференция на „тримата големи“ в края на 1943 г. и към полуострова настъпват съветските войски. Опозиционните лидери преосмислят линията на изолиране на БРП и отношението си към ОФ. Те разбират, че за да бъде признат от Антихитлеристката коалиция, бъдещият кабинет трябва да включва и комунисти, но искат ролята на БРП да се балансира от останалите политически сили. Така става възможна появата на уникален документ-декларация от началото на август 1944 г., адресирана до регентите Богдан Филов, принц Кирил и ген. Никола Михов, под която за първи (и последен) път стоят подписите на лидерите на легалната опозиция
(Н. Мушанов, Ат. Буров, Д. Гичев и др.) и на четирима представители на ОФ (двама комунисти, К. Георгиев и Н. Петков). С нея е направен опит за легално (чрез назначаване от регентите) идване на власт на широко коалиционно правителство, което да подпише примирие с Англия и САЩ и да запази отношенията със СССР (15). Единодействие в този формат би било най-пълното въплъщение на идеята за „народен фронт“.

 

 

През следващите седмици до началото на септември 1944 г., в условия­та на бързо настъпление на съветските войски през Румъния към Дунав, ОФ се стреми да се представи като легална и конструктивна политическа сила и да привлече съмишленици. На 2 август 1944 г. НК на ОФ депозира в правителството документ, озаглавен „Предупреждение“ и подписан от 33-ма представители на БРП, БЗНС„Пладне“, „Звено“, БРСДП, независими общественици. В него се настоява за завой във външната политика, а предупреждението е, че ако правителството не го извърши, народът „с всички сили и средства“ ще поеме съдбата си в свои ръце (17). „Предупреждението“ има и по-далечен прицел. То е заявка за бъдещата политика на ОФ, тъй като включва мерки за демократизиране на обществения живот и за стопанско и социално преустройство.

 

В хода на проведената от 2 до 23 август 1944 г. Яш–Кишиневска операция на съветските войски възможността да се елиминират конкурентите за властта става все по-реална. На 20 август Г. Димитров изпраща до ЦК указания, в които се подчертава, че „при създаденото положение“ БРП трябва да се стреми към правителство на ОФ, което да установи „истинска национална народнодемократична власт“(18). Особено важни са категоричните наставления БРП „да се отнася отрицателно към всички предложения за създаване на правителствени комбинации, насочени към разкол на ОФ или отхвърлящи неговата платформа… и да не се поддава на никакви заигравания от която и да е страна. Тя трябва да запази своята политическа самостоятелност и да не се ангажира с нищо по отношение на подобни комбинации…“ (19).

 

Това нареждане слага край на вариантите за по-широка коалиция.
Г. Димитров продължава да е убеден, че комунистите не трябва да управляват сами и че задачите за ликвидирането на фашизма не са по силите на една партия, но при очертаващия се разгром на Райха той едва ли би желал неговата партия да свири „втора цигулка“. Всъщност, той е последователен в разбиранията си, защото още през 1936 г. предвижда управление на комунистите само с „наистина лявата част от буржоазията“. Трябва да се подчертае, че и некомунистите в НК на ОФ не желаят приемане на други политически сили, които биха намалили собствения им дял в бъдещото управление (20).

 

Все пак, ръководството на БРП решава да направи още един опит за легално поемане на властта, но като се съобрази с указанията на Димитров. На 24 август 1944 г. делегация на НК на ОФ посещава премиера Ив. Багрянов с искане да предаде властта, но регентът Б. Филов отказва (21). БРП предприема тази стъпка, за да докаже, че всички конституцион­ни опити за съставяне на ОФ правителство са изчерпани и да оправдае въоръжените си действия. Посещението има и друга цел – за първи път ОФ се проявява като легален участник в политическия живот. Той търси разширяване не чрез приемане на други политически „играчи“, а чрез спечелване на привърженици и разширяване на своята социална база. Така на 30 август 1944 г. НК се обръща с „Манифест към българския народ и армия“ за незабавна смяна на правителството на Багрянов с кабинет на ОФ, като за първи път разгърнато, в 16 точки, представя своята програма, около която да обедини най-широки обществени слоеве. Като цяло, във вътрешен план се предвижда демократизация на основата на Търновската конституция, а под Манифеста стоят имената на 15 дейци (от тях само четирима комунисти), които трябва да покажат, че ОФ действително обединява разнородни политици в името на общата кауза (22).

 

В началото на септември 1944 г. регентите вече нямат полезен ход за запазване на статуквото (23). След като възможностите за легално поемане на управлението на страната са изчерпани, НК на ОФ предприема стъпки за насилствено идване на власт, завършили с преврат в София на 8 срещу 9 септември 1944 г. Новото правителство не само не е „комунистическо“ като състав (БРП има четирима министри, колкото имат и БЗНС „Пладне“ и „Звено“), не само не е оглавено от комунист (министър-председател е звенарят Кимон Георгиев), но и се опитва да се легитимира чрез стъпки, съответстващи на Търновската конституция (24). Разминаванията с конституцията в началото на работата на първия кабинет на ОФ се възприемат и от управляващите, и от обществото като произтичащи от особената ситуация на победена България, а не като демонстрация на незачитане на основния закон. Затова съвсем обяснимо в програмата на правителството, оповестена от К. Георгиев на 17 септември 1944 г., на първо място сред задачите във вътрешната политика е „възстановяването на Конституцията и на всички права и свободи на българския народ“ (25).

 

Дотук бе очертана появата на идеята за „народния фронт“ и реализацията му в България, както и на свързаната с него „народна демокрация“ до момента, в който

 

 

Преди да се посочат основните характеристики на „народната демокрация“, такава, каквато се установява в страната от 9 септември 1944 г. до края на 1947 г., задължително трябва да се отговори на друг въпрос, свързан с ролята на външния фактор. Едва ли има съмнение, че тя е решаваща, след като България е победена, намира се във война със САЩ, Великобритания и СССР, а договореностите между победителките са я оставили в съветската сфера. Трудно може да се допусне, че правителството и политиката, която то ще води в страна в такова положение, няма да бъде в унисон с намеренията и плановете на държавата, в чиято сфера на влияние се намира.

 

След влизането на съветските войски в България Сталин може да наложи незабавно съветски режим, но това не се вписва в стратегията на Москва, изработена в началото на 1944 г. В нея е залегнало разбирането, че след войната СССР трябва да си осигури „продължителен период“ на мир, безопасност и сигурност – „минимум 30 – максимум 50 години“, за да „излекува нанесените от войната рани“ и да стане „толкова силен, че за него вече да не бъде страшна никаква агресия в Европа или Азия“ (26).
Основният приоритет е да се постигне ефективна система за сигурност, което е възможно само при запазване на добрите отношения със САЩ и Англия. Те са постижими, ако СССР се откаже от установяване на социалистически режими в края на войната и след нея и затова социалистическата перспектива не е изоставена, но е значително отдалечена във времето. Съветските планове предвиждат „държавният строй“ в окупираните и сателитните страни след войната да се основава на „принципите на широката демокрация в духа на идеите на Народния фронт“, а СССР да гарантира своята сигурност, като сключи с тях договори за взаимопомощ за продължителен срок.

 

 

Вашингтон и Лондон не оспорват оставането на България в съветската сфера и това е демонстрирано с отказа им да подпишат в Кайро примирие с правителствата на Багрянов и Муравиев, в които няма представители на ОФ, а се съгласяват на такова с кабинета на Кимон Георгиев. Не възразяват и да имат второстепенна роля в Съюзническата комисия, контролираща спазването на примирието и оглавена от съветски представител. На свой ред и Сталин е сговорчив, когато става дума за важната за англичаните Гърция – позволява изтеглянето на българските войски от Беломорието, не подкрепя гръцките комунисти по време на Декемврийското въстание от 1944 г., отлага създаването на Южнославянска федерация, която Лондон не одобрява отново заради заплахата, която представлява за Гърция.

 

Москва внимава да не предизвиква подозрения у съюзниците си за „износ“ на съветски режим дори и в сферата на своето влияние. С това може да се обясни „закъснялото“ навлизане на съветските войски в България, изчакващо „самостоятелното“ завземане на властта от ОФ (29); състава и разпределението на постовете в правителството на К. Георгиев, където комунистите са равнопоставени с останалите си партньори; многобройните предупреждения срещу „левите забежки“ в работата на БРП (30). Сталин е готов дори на частични компромиси – не се съгласява страната да получи статут на съвоюваща, два пъти отлага парламентарните избори след протести на западните съюзници, сам съветва българските управляващи да легализират опозиционните партии, за да придадат демократичност, каквато западните съюзници искат. Показателни са инструкциите, които на 28 януари 1945 г. в Москва той дава на българска делегация в състав: Тр. Костов, А. Югов и К. Георгиев. Сталин им напомня, че в момента на комунистите им трябва съюз с „демократическата фракция на капиталистите“ против „фашистката фракция“, че съветската „форма“ на път към социализма е най-добрата, но сигурно не е единствената: „Може да има и други форми – демократична република и даже в известни условия – конституционна монархия.“ (31) Това е ясно указание за търсене на „национални пътища“ към социализма, различни от съветския модел и съобразени с условията във всяка страна.

 

Готовността на СССР за отстъпки с оглед на дългосрочните съветски интереси продължава до края на 1945 г. и е в пряка зависимост от ответната готовност на САЩ и Англия (32). Поведението на британските управляващи среди не създава проблеми на Москва. САЩ обаче не са обвързани с предварителни договорености със СССР и не възнамеряват да се отказват от възможността да установят своето влияние навсякъде, където биха могли. Те подкрепят създаването на опозиция от редиците на ОФ партиите и използват Ялтенската декларация (февруари 1945 г.) като средство за противодействие на БРП и Москва. Вашингтон започва да следва този път на противопоставяне на СССР от пролетта на 1945 г., когато финалът на войната в Европа е близо, а начело на САЩ застава нов президент – Хари Труман. Все пак, до края на 1945 г. надделява желанието за сътрудничество между победителките, за да разрешат въпросите, свързани с разгрома на Германия и Япония (33).

 

Стремежът на СССР да се запази Антихитлеристката коалиция, успокоението на Великобритания от договореностите и дистанцираността на САЩ създават атмосферата, която прави възможен „медения месец“ на ОФ – от 9 септември до декември 1944 г., когато ОФ и на централно, и на местно равнище е единен. В края на 1944 и началото на 1945 г. най-влия­телната политическа сила – БРП (к), разглежда коалицията ОФ не като временна политическа комбинация, а като продължителен съюз на широки обществени и политически слоеве, който може да улесни постепенния преход към социализма. Според разбиранията на БРП (к), плод на нейната собствена еволюция и оценка на ситуацията, както и на внушенията на Сталин, отечественофронтовският период на преход ще бъде продължителен и няма да предполага изпълнение на програмата максимум на партията, т. е. установяване на диктатурата на пролетариата.   

 

В края на 1944 г. напрежението, мотивирано от стремежа на двете най-големи партии – БРП и БЗНС, към водещи позиции в управлението, пропуква единството на ОФ, а пукнатините бързо се задълбочават от намесата на външния фактор в политическия живот, за да се стигне до оформяне на опозиция в ОФ и отцепването ѝ през есента на 1945 г. (34) В този период най-отчетливо се открояват

 

 

 

Разбирането за дълготрайната „отечественофронтовска ера“ и свързаната с нея необходимост от единодействие с останалите партии постепенно се изоставя от 1946 г. нататък поради започващата Студена война. От началото на 1946 г. отношенията между победителите осезаемо се променят. На 22 февруари 1946 г. т. нар. дълга телеграма на Джордж Кенън формулира новата линия на САЩ за „сдържане“ на СССР. Тя придобива публичност, когато на 5 март 1946 г. Чърчил в присъствието на президента Труман (с когото предварително е съгласувал действията си), произнася в Уестминстър Колидж във Фултън (щата Мисури) своята прословута реч, възприемана като начало на Студената война. В нея Съветският съюз е посочен като новия враг на САЩ и Великобритания и двете държави се призовават към единодействие срещу съветската заплаха (36). САЩ се чувстват икономически най-силни, имат монопола над атомното оръжие и самочувствието на победители и е съвсем обяснимо желанието им да диктуват волята си над останалите страни.

 

Речта на Чърчил е посрещната в Съветския съюз като призив за настъпление срещу неговата сфера на влияние и Кремъл инструктира комунистическите партии в Източна Европа да втвърдят тона към опозицията и да засилят влиянието си. Все пак, Сталин продължава тактиката на запазване на разбирателство със Запада и това личи от факта, че в започналата в края на март 1946 г. Гражданска война в Гърция Москва, за разлика от Англия и САЩ, не се намесва пряко, а подтиква България, Югославия и Албания да помагат на гръцките комунисти. Сталин не се е отказал от „народната демокрация“ и не поощрява действия, напомнящи налагане на съветския модел в Източна Европа. В този дух са и откровените му съвети към Г. Димитров. На 2 септември 1946 г. той „препоръчва“ бъдещата републиканска конституция на България да е „по-дясна от югославската“, с „по-малко подробности“ (да няма „излишно подражаване“ на съветската конституция) и в крайна сметка да се изработи „конституция на народнорепубликанска държава с парламентарен режим“ (37). За пореден път прагматикът Сталин настоява, че „не трябва да се подражава на руските комунисти“ и преходът към социализъм може да стане „по особен път – без диктатура на пролетариата“ и това не е опортюнизъм, а „приложение на марксизма в днешната ситуация“ (38).

 

 

В края на септември 1947 г. в Шкларска Поремба (Полша) се провежда съвещание на девет европейски комунистически партии, което създава нова организация – Комунистическо информационно бюро (Коминформбюро) (40). На него е анонсирана смяната на съветската стратегия. Разбирателството за „30 до 50 години“ е заменено с посочване на новия враг – САЩ, които са начело на  „империалистическия лагер“, подготвящ нова война. Срещу него „в защита на мира“ трябва да застане „демократичният лагер“ начело със Съветския съюз, което означава Източна Европа да се „сплоти“, т. е. подчини на Кремъл (41). Разединението, което е резултат от по-голямата свобода при следването на „националните пътища“ към социализма, трябва да се ликвидира, ако Москва иска да запази своята сфера на влияние, която вече не е гарантирана от бившите съюзници. Водещо е искането за външнополитическо подчинение, но за да се гарантира то, трябва да се променят коалиционните правителства – комунистическите партии да поемат категорично водеща роля, за да изпълнят заръките на Кремъл. Това означава ликвидиране на легалната опозиция и изтласкване на съюзниците некомунисти и отваря пътя към еднопартийната система. Това бележи

 

 

Сталин „свежда“ на останалите страни новата линия на ускорено уеднаквяване със съветския модел на социализма (42).

 

От края на 1947 до лятото на 1948 г. Комунистическата партия преживява вътрешни сътресения, свързани със съветския натиск за преодоляване на илюзиите за продължителността на „народната демокрация“. БРП (к) прави опит да съобрази дейността си с новите изисквания на Москва, но някои среди от партийното ръководство начело с Г. Димитров продължават да настояват за „национален“ път (43).

 

Край на илюзиите слага съветско-югославският конфликт от началото на 1948 г. СССР иска да противопостави на Запада сплотен блок, изпълняващ послушно указанията на Москва, а Тито няма намерение да се отказва от самостоятелната си политика. Това е неприемливо за Сталин и след като не успява да наложи отстраняването на партийния лидер, постига „остракирането“ на Югославската комунистическа партия (ЮКП). Тя е изключена от Коминформбюро, с което са отхвърлени и идеите за „национални“, „народнодемократични“ модели за преход към социализъм. Ударът срещу ЮКП трябва да послужи за урок на останалите източноевропейски страни (44). Като последица от съветско-югославския сблъсък на XVI пленум на ЦК на БРП (к) през юли 1948 г. Г. Димитров е принуден да се откаже от редица постановки, свързани с „народната демокрация“; да потвърди крайните схващания на В. Червенков за „забавяне на революционния процес“ и да увери Сталин в „непоколебима вярност“ (45).

 

Все пак, през лятото и есента на 1948 г. Г. Димитров прави последен опит да защити „народната демокрация“, като разработва детайлно теорията за нея с цел да докаже, че тя не противоречи на марксистко-ленинската идеология и на политическата практика на СССР. Основният въпрос е дали социализъм трябва да се гради с или без диктатура на пролетариата. Сталин отъждествява „диктатурата на пролетариата“ със съветския режим и в новите условия на Студената война настоява, че „народната демокрация и съветският режим са две форми на диктатурата на пролетариата“, т.е. без значение как се нарича режимът в България, той трябва да бъде уеднаквен със съветския (сталински) модел на прехода към социализъм, следвайки теорията за „изострянето на класовата борба“ и за диктатурата на пролетариата.

 

Епилогът настъпва в края на декември 1948 г. по време на V конгрес на БРП (к), на който Г. Димитров е принуден да признае открито, че няма друг път към социализма, различен от съветския, и че новият строй може да се гради само на основата на диктатурата на пролетариата.

 

Опитът на Димитров да защити идеята и практиката на „народната демокрация“ е обречен на неуспех, защото тя като път, различен от съветския модел на диктатура, е разрешена от Сталин във връзка със стратегията за продължаване на сътрудничеството със САЩ след войната поне за 30 до 50 години, докато СССР завърши възстановителния период. След провала на тази стратегия Сталин тръгва по пътя на плътното обвързване и подчиняване на Източна Европа, за да не позволи тя да се изплъзне от орбитата му. За целта управлението там трябва да мине в ръцете единствено на комунистите, да се смаже всяка опозиционност и инакомислие, а властта им да се опре на държавната собственост и идеологическия монопол. Така от лятото на 1948 г. започва нов период на открито налагане на сталинизма в Източна Европа, продължил до смъртта на Сталин през 1953 г.

 

 

Новите политически, икономически и международни условия след войната дават  възможност да се тръгне по пътя на „народната демокрация“ към социализма, но тя не е нов модел на социализма, който съдържа в себе си възможности за продължително устойчиво развитие (46). Комунистическите лидери тогава не го разглеждат като алтернатива на съветския модел, който остава заветна цел, получила допълнителна привлекателност с превръщането на СССР след войната във водеща световна сила. Макар и кратък, периодът на „народната демокрация“ има своите специфики и обяснение и макар и преходен, няма никакво основание да бъде отричан или „прикачван“ към последвалия го период на сталинизма в Източна Европа.