БРЕКЗИТ И БРЮКСЕЛСКАТА СИНОМОСИЯ

 

 

 

НЯКОГА и някъде великият политик и държавник Уинстън Чърчил бе казал в мемоарите си, че колкото по-надълбоко човек се вглежда в история­та, толкова повече може да прозре хоризонтите на бъдещето. Тази сентенция не е просто пореден уникален екземпляр в знаменитата колекция от безсмъртни мъдри мисли. Тя е и ключ за разгадаване на много от „неяснотите“, свързани с изненадващия за политиците от Брюксел вот за излизането на Великобритания от Европейския съюз. Колкото и парадоксално да звучи, за да проумеем какво става в нашето смутно и преломно време, понякога се налага да се взрем по-внимателно в това, което е ставало в далечни исторически епохи или отдавна несъществуващи общества, чиито тъмни сенки надвисват и над нашата съвременност.

 

Вместо да чуем навременна и радикална самокритика от висшите институции на ЕС за слабостите, пропуските, недостатъците и пороците в тяхната дейност, Брекзит ни предложи да чуем гласа и избора на „мълчаливите мнозинства“, както в теорията се назовават огромните социални маси, които са недостатъчно овластени или дори изцяло обезвластени при определени конкретно-исторически режими.

 

 

 

 

В основата на спонтанни реакции като тези, които демонстрираха англичаните, е гневната съпротива срещу поредици от решения и действия на „силните“ персони и кръгове в Брюксел, накърняващи интересите и ценностите на обществеността. Пренебрегнати, излъгани, унизени и елиминирани нееднократно, европейците решиха да си върнат тъпкано на „богоравните“ с референдумния вот във Великобритания. Този вот обаче може да се счита и за прелюдия към нови, неприятни и твърде опасни „остракизми“ на Брюксел.

 

 

Лицемерието и двойното счетоводство, които неведнъж демонстрират висшите властници в Брюксел, няма как да не провокират социални недоволства, растяща критичност, ескалираща неприязън и негативни реакции към тези особи. Деленето на страни, нации и слоеве по изкуствени критерии засяга силно ежедневието, съдбите, джобовете на милиони граждани от Евросъюза.

 

 

 

Банково-кредитните операции и спекулации водят до драстично обед­няване или пълно лишаване от собственост на милиони кредитополучатели. Сривът на стандарта на живот, снижаването на качеството на публичните и персоналните услуги все повече притесняват, плашат гражданите. Несправедливото наказание за Гърция, заплахата и други страни и нации от Средиземноморския регион да изпаднат в нейното положение и да понесат аналогични рестрикции, за да натрупат висшите елити още несметни богатства, няма как да не провокират растящи граждански несъгласия и ескалиращо недоволство. 

 

Доминиращият в света и Европа неолиберален модел обуслови, но и укрепи положението на властници, чиито манталитет и маниери драстично се различават от всичко, в което са вярвали и привикнали европейските граждани.

 

 

Джани Ватимо разкри, че съвременното постмодерно общество налага образи за привидна прозрачност, които са воали, скриващи тайните властовите механизми в него и преиначаващи тъмните му страни. Така Държавата действа като политическия театър, Обществото – като инструментално конструиран и умело регулиран спектакъл (1).

 

Собствеността и богатството не обичат да разказват на всеослушание истинските истории на своето сътворение и увеличение. Те винаги използват фалшиви истории, обслужващи дадени идеологеми, митологеми. Те се нуждаят от дискретни властови механизми, от особени управленски манталитети и маниери, от фигури, прилагащи ги на дело, без управляваните маси да разберат случващото се. Така капитализмът предлага най-добрите възможности за задкулисно управление и конспиративно използване на държавата и обществото за елитарни нужди (2). 

 

Тези манталитети и маниери имат свои първообрази в далечни от нашата съвременност исторически времена и общества (3). Някога в атинския полис, в люти баталии между олигархии и демократи на сцената на политиката се появява

 

 

 

Древните съзаклятия и заговори на олигархиите срещу демокрацията не са останали в аналите на историята и в колекциите на Музея на епохите. По пътищата на историческата унаследеност и социокултурната придобитост те са пропътували през времето, за да стигнат и до наши дни, макар в доста преобразен вид и статус.

 

Едва ли днес са много хората, които могат сносно да обяснят какво означават хетериите (4). Сега повече се говори за други тайни общества – масони, илюминати, розенкройцери, тамплиери, билберберги, ротариан­ци, малтийци и пр., които, според някои поверия, сякаш са превзели Властта в света и Европа. А тези тайни сдружения са сътворени по-късно от античните хетерии и истината за тях е доста по-различна от въображаемите им образи за мащаба на тяхното влияние в управлението (5). От времето на древногръцката античност хетериите във всички епохи и общества прибягват до всевъзможни спекулации и манипулации, с които отклоняват вниманието, притъпяват недоволствата и съпротивите в масовите настроения. Те са подхвърляли всевъзможни пикантни, кошмарни сюжети на ненаситното любопитство на масите, чрез които могат да контролират поведението им. Тези властови стереотипи или иновации обаче прескачат границите на епохите и обществата (6). 

 

Днешните европейски граждани донякъде са наясно с антисоциалните и антихуманните дейности на политически и икономически котерии, обслужващи олигархиите. По историческа традиция те вярват повече на думите на висшите брюкселски еврократи, отколкото на техните творения. Когато стане нещо извънредно обаче,

 

 

Гражданите започват по-внимателно да се интересуват от еврорегламентациите, от влиянието им в техния живот. Така се случи и с Брекзит. Малко преди, по време и след референдума британците демонстрираха невиждан интерес към всевъзможните ползи или вреди от оставането си в Евросъюза. Социалните мрежи и всекидневното общуване буквално бяха задръстени от тези проблеми, публичните нагласи се променяха за часове – нещо ново за хладнокръвните британци.

 

 

В последните години в европейския пейзаж расте влиянието на публични дискурси, масови настроения и социални нагласи, на граждански дебати и съпротиви срещу нерегламентираните връзки и зависимости на висши евросановници. На фона на ескалиращите социални неравенства европейските граждани могат да се противоставят на главоломното облагодетелстване и незаконното обогатяване на висши властови фигури с отчуждение и електорален абсентизъм, или – обратното, – с разрастване на съпротивата и борбите срещу такива одиозни деяния. Днес и двете тенденции са достатъчно очевадни. Брекзит е едно от най-категоричните и недвусмислените свидетелства за това.

 

Колкото по-подигравателно се отнасят висшите еврократи към визии­те за конспиративни теории и сценарии за отделни събития, толкова повече сред засегнатите страни и общества расте убеждението, че конспирациите във властта вървят на пълен ход. Гражданите болезнено реагират на липсата на достатъчно информация за случващото се в конфиденциа­лен порядък и в дискретните преговори и договорености. Те са много чувствителни и раздразнено реагират, ако властниците ги „изпързалят“. Социалните мрежи се превръщат в огромно пространство, в което символно-вербалните прашки на Давид могат да уцелят и сразят Голиатите на властта.

 

Еврократите можеха в аванс да видят и навреме да реагират на това, което мислят гражданите, да го предотвратят, като изменят някои свои позиции. Тяхното безразличие и високомерие към мнението на простосмъртните обаче им изигра лоша шега. И този патос е присъщ не само на гражданите от Кралството, той е валиден за почти всички страни в ЕС, макар да се изразява публично по различни начини. Вижда се във високоволтажните масови мероприятия по повод на силния натиск върху политическите елити и държавните институции на страните членки за приемане на Трансатлантическото споразумение (ТТИП), например, в протестите срещу негови секретни клаузи и опитите да се мине по заобиколен път, за да се прокара аналогичното споразумение с Канада (СЕТА). След като дори евродепутатите са подложени на унизително отношение и безпрецедентно подозрение, че от тях може да изтече информация, и са поставени в невиждан досега режим за достъп до документацията, какво остава за простосмъртните граждани? Как да се отнесат те към „величията“ от Брюксел, които сервилно обслужват презокеански интереси в ущърб на европейските държави, общества и нации?

 

 

 

 

предизвиква сериозни резонанси в гражданските общества, особено в това на Кралството, където демократичните традиции са със свещен ореол. И не е чудно, че подобни граждански нагласи, в т.ч. искания за референдуми за скорошно излизане от ЕС, имаше и в други региони на Западна и Централна Европа.

 

Такива мощни публични настроения и нагласи недвусмислено разкриват състоянието на Съюза: нещо куца в логиката, технологиите и практиките на евробюрократите. То продължава да плаши европейските граждани, виждащи като спасение от него радикални промени в дейността на европейските институции или напускане на Съюза. Затова и Брекзит се оказва не изключение, а генерализация на тенденции, на социални катаклизми в масовите настроения и нагласи на европейците, които засега не стигат до толкова радикални измерения като англичаните.

 

В историята има социални слоеве, класи и народи, изпреварващи другите, даващи гласност на общи тежнения и масови недоволства и съпротиви, разпрострели се на твърде големи територии. Така по волята на съдбата Великобритания изигра ролята на пионер в една възможна злощастна верижна реакция, която може да споходи и други страни, да отслаби и разруши изцяло сградата на ЕС.

 

Брекзит показа и друго. Импулсите от върховете в Брюксел могат да отчуждят не само цели държави и нации, а да инспирират разкол и разпад сред засегнати от тях държави и общества. Затова шотландците и ирландците се противопоставиха на англичаните и уелсците, заявявайки, че искат нов референдум за оставането им в Евросъюза или в скоро време ще се отделят от Обединеното кралство. Дори населението на Лондон се възправи срещу вота и поиска втори шанс за английския народ. Това бе прецедент в иначе пребогатата история на Великобритания. За пръв път патосът на масовите настроения, а не волята на полубожествени политически фигури можеше да променя границите.

 

С употребата на особената „синомосийна“ тълкувателна оптика можем да разберем много за случващото се и във връзка с (уж!) шокиращия Брекзит. Защото, след уж неочаквания вот на гражданите, най-вече на Англия, немалко политици и обслужващи ги експерти и анализатори обвиниха тези гласоподаватели, че не са премислили достатъчно своя вот, че са гласували ирационално или спонтанно. Ако направим по-дълбочинни сондажи на тези слоеве във Великобритания, ще видим, че са налице много закономерности, доста основателни причини за подобен вот.

 

Няколко века англичаните са възпитавани в духа на либералната представителна демокрация, чиито принципи и ценности следва да се спазват неотменно. Днешните обществено-политически и други реалности и нрави се сблъскват с вековни представи и културни трафарети. С постмодерността и неолиберализма се създават благоприятни предпоставки за публично налагане на идеологически/политически визии, според които демокрацията не е съвсем „демократична“, нито е в унисон с коренно изменените реалности и нрави – затова следва спешно да се реформира и демократизира.

 

Все по-често се говори за агония и смърт на демокрацията и за нейната подмяна от контрадемокрацията. Вдъхновяващите исторически наративи за либералната демократична революция днес се представят като овехтели и ненужни. Вместо тях глобалният свят изисква и натрапва визиите на новата консервативна революция.

 

С възхода на неоконсерватизма на М. Тачър, после на неолиберализма, държавата и обществото са системно ерозирани, публично дезавуирани, властово радикално променяни. Желязната лейди бе първата, която извести съгражданите си, че обществото не съществува, че има само индивиди, фамилии и корпорации. Индивидуализмът, егоизмът, опустошителното отчуждение на Аз-а от „другия“, се превърнаха в идеологическа свещена емблема на неолибералния патос и етос, във всекидневно кредо в житейските орисии на днешните европейци/англичани. Както ясно се видя, доминиращите публични спорове бяха за ползи, а не за принципи; за печалби, не за духовни задължения и морални отговорности по отношение на Евросъюза.

 

 

като проект, а не като истински демократична, социална и хуманистична визия и практика. И това не е изненадващо: западната цивилизация полага отдавна градежа и многопосочните проявления на човешката личност в контекста на утилитаризма, меркантилизма и комодификацията, а не съобразно висши метафизики. Според тези нашумелите постмодерни концепции днес живеем във времена, в които демокрацията е ако не в летално състояние, то поне в тежка агония. Много книги и медийни дискусии зашеметяват масовата аудитория с аргументи, че демокрацията е обзета от тежка меланхолия, че нейният край е близък или вече настъпва, че битували и властвали триумфално векове стожери на либералната демокрация са ненужни и сега обуславят криза на представителството. Подобни идеи няма как да не тревожат частта от англичаните, дали положителен вот за напускане на ЕС. В страни и нации с богато и велико минало, каквато е бившата имперска свръхсила Великобритания, „виновниците“ за техните трудности и нещастия (по презумпция) трябва да идват отвън. Затова трябва навреме да се издигнат преградни съоръжения и мощни стени против такива опасни, дори гибелни за Кралството попълзновения от външния свят. Щом като Европа се тресе, по-благоразумно е Островът да се изолира от нея, за да поддържа само онези връзки, от които има конюнктурни ползи, но без задължения.

 

Такъв беше доминиращият патос на политиците от Обединеното кралство, независимо от техните пристрастия. А той продължава и сега по повод публичните заявления на новия премиер, че няма да форсира процедурите по окончателния развод с ЕС, а ще ги удължава и експлоатира.Немалко

 

 

се извършиха и продължават да се правят и по въпроса за разминаването между вота на младите с този на възрастните генерации в Обединеното кралство. От една страна, такива политически дискурси извеждат на преден план (при това спекулативно) стигматизацията на едни като контрапункт на инструменталната фаворизация на други поколения. За българите, преживели драмата на злополучния преход към демокрация, умишлените деления и противопоставяния на стари и млади, граждани и провинциалисти, учени и неграмотни са познати до болка. Такива настроения и масови граждански нагласи битуват и в еталонния по демократичните си традиции западен свят, т.е. и във Великобритания. И когато политиците имат потребност от тях, те се вадят от вехтошарските кошове на забравената политическа памет и се вкарват в оборот.

 

Част от подобни идеологеми се отнасят и до това, че младите имали право да гласуват по позитивен начин, за оставане в ЕС, понеже бъдещето било тяхно; те били просветената част на обществото и следвало да решат какъв да е гражданският договор с Евросъюза. Друга част фокусира вниманието в съвършено различна посока – младите гласували спонтанно и ирационално, а не осъзнали напълно вярно и комплексно рисковете от продължаване на еврочленството, защото не познавали тайните на обществения и личния живот; или защото не били изпитали докрай жилото и меда на политическите коварства и лицемерия.

 

 

Тези повърхностни обяснения и интерпретативни матрици прикриват нещо по-важно: по-възрастните поколения са рожба и ехо на предишната, модерна епоха, на друг тип държави и граждански общества. Най-възрастните генерации са били не само свидетели, а и активни участници в следвоенните възкресения на знакови за демокрацията западни държави и общества. Били са част от историческите възходи и падения на националната и социалната държава в своите страни и общества. За преобладаващата част от тези поколения е много трудно с „лека ръка“ да захвърлят всичко, което са преживели, и да се предадат в обятията на постмодерните визии.

 

 

Като страна и нация, доста напреднала в тези отношения, англичаните показват и в двете посоки своите убеждения и предпочитания. Младите са формирани и „форматирани“ в космополитен дух. За старите националната идентичност и английските традиции са нещо свято, неприкосновено и вечно. Така

 

 

Здравословният национализъм на десния Орбан в Унгария става пример и подражание на други страни и народи в изпадналия в гърчове Евросъюз. Популизмът покачва рейтингите на десните формации.

 

Еврократите от Брюксел имат огромни вини за възкресението на опасни масови настроения и демагогско-популистки „заигравания“ с етнонационалистически, расистки, ксенофобски, сегрегационистки, иредентистки стереотипи и предразсъдъци. Години наред те поучаваха новопостъпилите страни-членки как се прави интеграция, а времето преди и след Брекзит разкри истинските лица на тези спекулации.

 

В последните две-три десетилетия гетоизацията и капсулирането на етническите, културните, религиозните, езиковите и други „чуждости“ се развихриха съвсем, стигайки до взривоопасни мащаби. С неумели ходове или с двойно счетоводство бяха отприщени и катализирани опасни стереотипи и в мирните общества, в които етносите живеха порядъчно. Полският водопроводчик, румънско-българската циганска напаст, централно- и източноевропейският дъмпинг на работна сила и пр. станаха еталони за провокации или за оправдания на антихуманни действия (7).

 

Не друг, а еврократите, с техните политики на остеритет и с тежките последици от него, са най-отговорни за възхода на десни и крайно десни, популистки и неофашистки политически партии и движения, които яростно се борят срещу европейските директиви и „положителни практики“ за етноинтеграция. Като кошмарно възмездие за слабостите и пороците на елита от Брюксел се случиха редица атентати, предизвикани от граждани на Европа, макар и с нетрадиционна за Европа вяра. И провалът на европолитиките за приобщаване на „другостта“ стана факт.

 

Референдумът показа и друго. Имперското самочувствие и колониалните предразсъдъци не са потънали в историческа забрава. Те са все още живи и мощни, дори след като империите отдавна са минали в Музея на историята. Хегемонията на неолиберализма им дава нови пътища, прийоми и средства за царстването им. Брекзит е твърде показателен: англичаните могат да преглътнат индийците и пакистанците, обаче са нетърпими и непоносими към българите, румънците, поляците или словаците, независимо че последните са и европейци, и християни.

 

С инфилтрацията от върховете на Брюксел на темата за бежанските вълни тези публични нагласи се усложниха. Най-мощно се разгърнаха те в страни и нации, наследници на велики империи и с могъщи колониални наследства – Великобритания, Франция, Холандия, а пък в Германия – на спомените за Третия райх. В тези държави расизмът, ксенофобията, сегрегацията (въпреки мултикултуралистките експерименти и външното лустро) не са преставали да имат думата. Въпреки демагогския шаблон, че са еталон за желания микс на религии, етноси, цивилизации и култури, именно в тези страни днес има най-силни различия, ограждения, затворени територии, в които властта не смее да си пъхне носа, а влизането на „чужди елементи“ е огромна опасност. Бунтовете преди години в Париж и Лондон бяха предвестник на това, което се случи сега с Брекзит, понеже тревогите и страховете, фобиите и маниите срещу чуждостта не се стопиха, а се умножиха. А днешната умишлено провокирана и поддържана „бежанска криза“ наля още масло в огъня по тази деликатна тема.

 

В страна като Великобритания, където държат на етнокултурния произход, културните традиции, расовите битности и цивилизационните отграничения, тези специфики се отразяват доста ярко в изхода от референдума. Това бе неизбежно, особено в ситуация на рязко покачване курса на етнорелигиозните дебати във връзка с усложненията около бежанците и тероризма.

 

От няколко години знакови политически фигури или среди в Стария континент, водени от дискретни интереси и тайни сценарии, публично осъждат и заклеймяват мултикултуралистката напаст, която сами налагаха дълго време на страните членки и на претендентите за Съюза. Огромна част от европейските граждани изобщо не знаят за Бялата книга (8), която висши експерти от ЕС публикуваха още през 2008 г., макар че доста време след нея мултикултурализмът все още продължаваше да е на почит.Въпреки официалните позиции, висши еврократи и знакови политици продължават да налагат двойствени политики по мултикултуралистката тема. На думи мултикултурализмът е осъден и следва да се избягва; на практика е все още на власт и затова е дискретно толериран или властово декретиран по завоалирани начини.

 

С неяснотите, колебанията и увъртанията си по „бежанската криза“ еврократите засилват внушенията, тревогите и страховете сред европейците от действителни или мними опасности, от въображаеми последици, които мигрантски преселения могат да предизвикат. С обтекаемите си послания и позиции еврократите дават повод на гражданството да се плаши, че бежанците са част от тъмни сценарии, целящи подкопаване на вековни идентичности, национални самобитности и създаване на нова „сива раса“, която да размие, а в перспектива и да унищожи етническото, религиозното, цивилизационното, културното разнообразие в Обединена Европа. Да ускори имперските амбиции на САЩ да останат хегемон в глобалния свят и отслабят Европа по всички начини дотолкова, че тя да не им е равностоен съперник. По време и след Брекзит такива публични дискусии за мултикултурализма се възродиха с мощна сила и се пласираха дори и от европолитици и чиновници с амбивалентни визии.

Най-накрая възниква въпросът

 

 

Можеше ли Брекзит да не се превърне от политически ултиматум в горчива реалност, за която съжаляват някои и от тези, които дадоха вота си за излизането на Великобритания от ЕС?

 

Отговорите на тези въпроси не са еднозначно отрицателни. Ако Брюксел не налагаше по всевъзможни начини рестриктивните си политики на затягане на коланите, за фаворизиране на големите играчи на пазара, редукция на социалните политики, неучастие в агресивни операции извън Европа – под фалшиви названия за прокарване на демокрация, човешки права и свободи чрез нежни, кадифени и цветни революции в Близкия изток, вероятно положението би било различно. И нямаше да се стигне до Брекзит.

 

В този план отговорностите и вините не бива да се търсят само у висшите сановници от Брюксел, а и в моментната слабост и разединеност на европейската левица. Ако европейските социалисти, социалдемократи и лейбъристи бяха сплотени и активни в отстояване на истински, а не на симулативни социални политики; ако те (също като в  ситуацията преди Първата световна война) не се ангажираха повече с национални интереси и дискретно не обслужваха корпоративни проекти, а реално се бореха за подобряване живота на социално уязвимите слоеве, за солидни гаранции за възрастните и сигурни перспективи за младите поколения, за приемане и отстояване на реални, и то радикални трансформации в сферата на пазара, образованието, науката и културата, ситуацията сигурно щеше да бъде корено различна, а Брекзит нямаше да има шанс да се появи. 

 

Брекзит не бива да е укор и присъда само за величията от Брюксел. Той трябва да породи нови, мощни импулси и за европейската левица, за да може тя (радикално променена и активизирана в правилни исторически измерения) да осъществи своята социална „карта за евроинтеграция“ в посоките на мира, просперитета, истинската демокрация и реалния, но и стабилен хуманизъм.

 

 

Бележки

(1) Вж.: Ваттимо, Дж. Прозрачное общество. М., 2002.

(2) Вж.: Фурсов, А. De conspiratione. Капитализм как заговор. М., 2015, Том І – 1520-1870 годы.

(3) Мощните приватизации, започнали през 80-те години на ХХ в., нижещи се до днес, довели до разграбване и унищожение на огромни държавни, общонародни фондове, имат прототипи в античните приватизации, предали атинските флотилии и корабостроителници в ръцете на олигарси на безценица, а след това дошъл редът и на мините, и на останалите крупни полисни богатства.

(4) Тайни сдружения на хора в античния полис, които се обединявали, за да отстояват и налагат с всички средства своите интереси и ценности в обществения живот, а най-вече в управлението.

(5) Хетериите преминават през различни исторически, социокултурни модалности и стигат до ХІХ, началото на ХХ в., когато активно участват и в нелегалните борби на гръцкия народ срещу османския завоевател.

(6) Днес нашите съвременници повече се интересуват от хетерите на брюкселските сановници, за които медиите неуморно разказват.

(7) Найджъл Фараж се отличи в Кралството в този аспект. След Брекзит той подаде оставка, но не пропусна да провокира британската и европейската общественост с циничното си задоволство, че е постигнал своето, дори че е доволен от развоя на онова, в което е вярвал и за което се е борил.

(8) Бялата книга за междукултурен диалог „Да живеем заедно и с равно достойнство“ е приета от Съвета на външните министри на страните членки на 118-ата сесия на Комитета на министрите в Страсбург, на 7 май 2008 г. В нея евроекспертите недвусмислено оценяват мултикултуралистките теории и практики като безполезни, доста опасни, вредни и безперспективни за европейските страни.