РЕФЕРЕНДУМИТЕ В БЪЛГАРИЯ

 

 

 

Референдумът има своите правни основи в Чл.1, ал. 2 от Конституцията на Република България: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази конституция“. Една от формите, в които държавната власт се осъществява непосредствено от народа, е именно референдумът.

 

Но референдумът не е понятие на самата конституция. Тя никъде не употребява думата референдум, когато постановява, че държавната власт се осъществява непосредствено от народа. С това понятие работи Законът за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. В Чл.3 от закона са посочени четири форми на пряко участие на народа в управлението на страната:

• референдум – национален или местен;

• гражданска инициатива;

• европейска гражданска инициатива по смисъла на Чл. 2, т. 1 от Регламент (ЕС) № 211/2011;

• общо събрание на населението.

 

Референдумите са различни по своята правна характеристика. Те са: национални, когато се отнасят за цялата страна, и местни, когато се отнасят до определени райони от страната; задължителни, когато характерът на определена промяна изисква за решението му да се използва референдумът, и факултативни, когато решението дали да се произведе референдум, е предоставено на надлежен държавен орган; императивен, когато приетото с референдума решение подлежи на безусловно изпълнение от съответния държавен орган, и консултативен, когато референдумът предлага решение, което не е  задължително за  съответния държавен орган, но той ще трябва все пак да го вземе под внимание.  

 

Форма на допитването до народа е и плебисцитът. Но докато обичаният референдум е форма за решаване на обществени въпроси, чието уреждане иначе става от законодателните органи, плебисцитът е форма преди всичко за решаване на някои териториални въпроси в отношенията между държавите и вътре в държавите.

 

Плебисцитът е широко използван след Първата световна война по внушение на американския президент Удроу Уилсън, който смята, че всяка националност трябва да живее в собствената си държава (иредентизъм). Плебисцитите са предвидени във Версайския договор (1919 г.) предимно за определяне на границите на Германия и Дания, Германия и Полша, Германия и Белгия, Австрия и Югославия, Австрия и Унгария.

 

Но плебисцитът се използва и като форма на овластяване на определено лице или държавен орган да извърши значителни промени в системата на държавното управление. 

 

Референдумът като вид допитване до народа е правна възможност, предвидена в почти всички държави по света. Например в Швейцария той е постоянно използвана форма за решаване на въпроси от национално или местно значение. Референдумите там се произвеждат ежегодно от 1848 г. Широко използван е референдумът и в САЩ. През 2013 г., в деня на изборите в отделните щати са произведени 170 местни референдума по най-различни въпроси: за отмяна на смъртното наказание и замяната му с доживотен затвор без право на замяна, за  легализация на марихуаната и разрешаване на гей браковете и пр.

 

Произвеждани са референдуми в почти всички източноевропейски държави: Албания, Беларус, Босна и Херцеговина, Естония, Латвия, Литва, Македония, Молдова, Полша, Русия, Румъния, Сърбия, Словакия, Словения, Унгария, Украйна, Хърватия. Разбира се, правната уредба на референдума в различните държави е различна. В някои държави той се опира на закона, но в повечето държави негова правна основа е конституцията. 

 

Допитването до народа е предвидено, както разбрахме, и в нашата конституционноправна система. Единствено в Търновската конституция не намираме разпоредба, която да предвижда допитване до народа. Едва в конституцията от 1947 г. се повява текст, съгласно който: „Властта се осъществява чрез свободно избрани представителни органи и чрез допитване до народа“ (Чл. 2, ал. 2).  Подобен текст откриваме и в конституцията от 1971 г.: „Народът осъществява властта чрез свободно избрани представителни органи – Народно събрание и народни съвети, или непосредствено“. (Чл. 2, ал. 2)

 

 

 

От 1878 г. до провеждането на първия национален референдум през 1922 г. има 11 опита за произвеждане на всенародни допитвания, които по различни причини обаче не се произвеждат.

 

Преди всичко заслужава внимание обстоятелството, че още преди Освобождението, през 1873 г., на територията, населявана от българите, се произвежда изключително важен за българския народ национален референдум. Той се осъществява в пределите на създадената през 1870 г. Българска екзархия.

 

Екзархията не е просто българска религиозна институция. Тя е форма на културна автономия на българския народ, защото към създадените български общини започват да функционират църкви, училища, читалища, спортни клубове и дори здравни заведения. Тя е вид държавност, която подготвя създаването на същинската българска държава. Тя е предмостие към държавата България.

 

Териториалният обхват на Българската екзархия включва почти цялата днешна територия на България, а също и районите на Ниш и Пирот и някои части на Македония. По-голямата територия на географска област Македония обаче остава извън първоначалния обхват на Екзархията. В съответния ферман (чл.10) се казва, че „ще  се подчиняват на Българската екзархия по духовните си дела и всички ония места, жителите на които, всичките или поне двете им третини, би поискали това, стига да се докаже действителността на искането им. Но ако някой по този повод би се опитвал да произвежда някакъв раздор между жителите, той ще се привлича към отговорност и ще се наказва според законите“. На това основание в Македония през периода 1873-1874 г. (под контрола на отоманските власти и наблюдението на Вселенската патриаршия) се подготвя и произвежда референдумът,  на който най-малко 2/3 от християнското население се самоопределя като българско и решава да се присъедини към Българската екзархия. Така първоначално са създадени: Скопска, Охридска и Битолска епархия, а по-късно и Неврокопската.

 

Значението на първия в нашата предосвобожденска епоха референдум е огромно, защото той формира и утвърждава в международен план представите за границите на българската нация. Именно на това основание Конференцията на Великите сили в Цариград през 1877 г. и Санстефанският мирен договор възстановяват  българската държава в границите именно  на Българската екзархия.

 

След Освобождението и при действието на Търновската конституция у нас се произвеждат няколко референдума.

 

 

Законът предвижда гласуването да се осъществи чрез  два вида бюлетини: черни, които означават „невиновен“, и бели, които означават „виновен“. Ако резултатите от допитването докажат виновността на посочените 22 министри, те ще бъдат съдени от Държавен съд. Министрите от правителствата на Ст. Данев и Ал. Малинов са арестувани, а върху имуществото им е наложен запор. На 1 декември 1922 г. 12 от обвиняемите министри са преместени в Шуменския затвор.

 

Самият референдум се произвежда на 19 ноември 1922 г. В него вземат участие 926 490 гласоподаватели. От тях  647 313 избиратели по призива на БЗНС и БКП са гласували с бели бюлетини, а 223 584 избиратели по призива на Конституционния блок са гласували с черни бюлетини.
60 165 бюлетини са признати за невалидни.

 

На 31 март 1923 г. срещу подсъдимите са произнесени строги присъди. Но извършеният на 9 юни военнофашистки преврат срещу правителството на Ал. Стамболийски води до обрат в процеса. Осъдените министри са амнистирани и освободени от затвора.

Вторият национален референдум е проведен през 1946 г. С него се премахва монархията и се установява републиканска форма на държавно управление. 

 

 

На заседание на Политбюро на ЦК на БРП (к) по предложение на
Георги Димитров е решено да се произведе народно допитване за формата на държавно управление – монархия или република. Още същия ден, 16 юли, Димитров уведомява  за приетото решение министър-председателя Кимон Георгиев, който го одобрява. На 22 юли Законопроектът за допитването е готов и обсъден на съвместно заседание на Националния комитет на ОФ и Министерския съвет. Три дни по-късно Законопроектът е внесен в Народното събрание. На 26 юли 1946 г. Законът за допитването до народа за премахване на монархията и за прогласяване на Народна република е приет на второ четене.

 

Допитването се извършва на 8 септември 1946 г. В  него участват 4 132 921 български граждани, от които 3 833 183 (95,6%) гласуват за републиката, за запазваното на монархията гласуват 175 231 граждани (4,4%), за невалидни са обявени 124 507 бюлетини.

 

Резултатите са посрещнати с въодушевление от всички партии, включително и от партиите, останали извън Отечествения фронт. Така в. „Знаме“, орган на намиращата се в опозиция на правителството на Отечествения фронт Демократическа партия, публикува в броя си от 10 септември 1946 г. уводната статия „8 септември“ (предполагам на главния редактор д-р Ал. Гиргинов), в която можем да прочетем следното: „Денят 8 септември се записва като една от най-бележитите дати в историята на българската държава. Българският народ се отзова на позива на всички политически партии и с грамадно болшинство се произнесе против монархията за републиката. Такава е волята на народа и всички сме длъжни да ѝ се подчиним. Монархията си отива. Да живее
републиката!“.

 

 

 

На 15 септември 1946 г. на тържествено заседание на Народното събрание Васил Коларов, който междувременно е избран за временен председател на Републиката, прогласява Народната република. 

 

Срещу референдума се чуват и някои възражения. Използва се доводът, че страната ни била окупирана от една чужда сила, която не позволила да се изрази свободно народната воля. Поради своята явна несъстоятелност този довод не заслужава коментар. Използва се и доводът, че била нарушена Търновската конституция, която не предвиждала референдума като средство за промяна на формата на държавно управление. Но отсъствието на конституционна разпоредба, която да предвижда използването на референдума, не е, както видяхме, пречка за неговото произвеждане. Нека отбележим и несъмнения факт, че към онова време Конституцията практически не съществуваше. Тя беше два пъти суспендирана (през 1881 г. и през 1934 г.) и многократно нарушавана (включително и с начина, по който бяха назначени регентите през 1943 г.). Тя бе правна руина, която в никакъв случай не можеше да съставлява правна основа за изграждането на една нова, демократична държава. Заслужава най-после внимание и обстоятелството, че бившият български цар Симеон ІІ, станал през 2001 г. министър-председател  на страната ни, със самия този факт легитимира републиканската форма на държавно управление и сне всички възможни възражения срещу нея.

 

Конституцията от 1947 г., приета от VІ Велико народно събрание, бе една добра конституция. Но с времето обстоятелствата се променят, променят се и потребностите на страната. Тя навлезе в нов етап на развитие, което и постави въпроса за изработването и приемането на  нова конституция.

 

Решението за изработването на нова конституция е прието на състоя­лия се през 1962 г. Осми конгрес на Българската комунистическа партия. За целта е избрана Конституционна комисия, оглавявана от Тодор Живков. Изработеният проект е публикуван за всенародно обсъждане на 30 март 1971 г. Постъпват над 14 хиляди писмени предложения. 

 

 

Подлагайки на оценка този референдум, трябва най-напред да се  каже, че той, като референдум, е крайно неподходящ за приемане на нормативни актове в тяхната цялост. Конституцията съдържа повече от сто разпоредби, към които гражданите не могат да имат еднакво отношение. Те могат да приемат
едни разпоредби, а други да не приемат. Те обаче разполагат само с едно „да“, респективно само с едно „не“, поради което не биха били в състояние да изразят еднозначното си отношение към конституцията като цяло.

 

Не може да се отмине и твърде същественото обстоятелство, че конституцията от 1971 г. съдържа разпоредба, която не би трябвало да има място в един юридически акт. Това е разпоредбата на Чл. 1, ал. 2, съгласно която „Ръководна сила в обществото и държавата  е Българската комунистическа партия“. Съвършено невъзможно е български граждани, които не са членове на БКП, да бъдат задължени  юридически да се подчиняват на нейните решения. България е все пак правова, а не партийна държава. Ще си позволя да отбележа, че аз самият дадох редица бележки по проекта за тази конституция, в който между другото посочих и тази аномалия, която се съдържа в Чл.1. За съжаление текстът на Чл.1 остана и той бе една от основните причини за антиправителствените вълнения през 1990 г. Наложи се Народното събрание през април 1990 г. да отмени Чл.1, като го замени със следния текст: „Чл.1. Народна република България е демократична, парламентарна и правова държава.“ 

Четвъртият национален референдум у нас се произвежда при условията на конституцията от 1991 г. и на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление.  

 

В произведения на 27 януари 2013 г. референдум гражданите трябваше да  отговорят с „да“ или „не“ на  въпроса: „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“   

 

Подписката за референдума бе организирана от Българската социалистическа партия, която събра 770 000 подписа при необходимите 500 хиляди подписа. Въпросът, на който гражданите следваше да отговорят, бе всъщност: „Да се развива ли атомната енергетика в България чрез изграждане на ядрена централа на площадка „Белене“?“ На 24 октомври 2012 г. Народното събрание реши да се произведе референдумът, като обаче формулира по друг начин въпроса: „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“ Мнозинството от депутатите, респ. от партия ГЕРБ поискаха във въпроса да не се съдържа думата „Белене“.

 

На 31 октомври 2012 г. президентът Росен Плевнелиев определи референдумът да се произведе на 27 януари 2013 г. Участие в него взеха 1 405 463 гласоподаватели. От тях 851 757 (60,6%) гласуваха с „да“. Избирателната активност (20,225%) надхвърли изискваните от закона 20 процента, за да може темата да влезе в парламента.

 

В парламента проектът „Белене“ срещна съпротивата на депутатите от ГЕРБ и техните съпридружителни партии. На своето заседание от 29 март 2012 г. Народното събрание прие решение, в което достатъчно неграмотно бе записано, че „подкрепя действията на Министерския съвет на Република България за прекратяване изграждането на ядрена централа на площадка „Белене“ (НС не е орган, „подкрепящ“ МС). Гласуваха 154 депутати, от които „за“ прекратяването 114 народни представители. 40 гласа бяха „против“. 

 

Днес, 3 години след приемането на това несъответно на националните ни интереси решение, когато държавата ни бе осъдена от Арбитражния  съд при Международната търговска палата в Женева да плати на „Атомстройекспорт“ 620 милиона евро, се чуват вече нови гласове. „Няма друго решение, освен рестарт на проекта за строеж на АЕЦ „Белене“ –  заяви неотдавна премиерът Бойко Борисов в интервю за Нова телевизия. По думите му ще се анализира как да се приватизира проектът с различни варианти за държавния дял – дали да е 50 процента, дали да е миноритарен, или да се запази златна акция.

 

Така става, когато глупостта, съюзена с користта, изпреварва здравите доводи на разума.

 

В началото на 2014 г. президентът Росен Плевнелиев, основавайки се на Чл.10, ал.2, т.2 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление се обърна към Народното събрание с предложение да вземе решение за произвеждане на референдум по следните три въпроса: 1. Подкрепяте ли част  от народните представители да се избират мажоритарно? 2. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми? 3. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

 

Парламентът одобри искането на президента Росен Плевнелиев да се произведе национален референдум, но само със следния въпрос: „Подкрепяте ли да може да се гласува дистанционно по електронен път при провеждането на изборите и референдумите?“ Останалите два въпроса в предложението – за мажоритарните избори и за задължителното гласуване, отпаднаха. 

 

Електронното гласуване се използва в редица страни. Естония прилага  електронното гласуване за пръв път през 2005 г. Тогава гласувалите чрез интернет са едва 9317 души. През 2014 г. обаче подадените по електронен път гласове са над 176 хиляди, или около 31% от всички гласове.  В някои провинции на Канада също е предвидена възможността да се гласува по електронен път. Законодателството в страната обаче все още не позволява това да става на национално ниво. В Швейцария  електронното гласуване е достъпно само за живеещите в чужбина, но се очаква да бъде въведено и за останалите граждани. Индия е страната, в която гласуване с машини е най-масово. От 2011 г. насам в отделни индийски провинции се провеждат и експерименти за въвеждане на дистанционно електронно гласуване. 

 

Възраженията срещу електронното гласуване се свеждат до опасението, че то не е в състояние да осигури тайната на вота. Освен това то няма онзи социален ефект, който има обикновеното гласуване. Последното е масово социално събитие, което позволява на хората, излезли навън,  да установят  полезни контакти и размяна на ценна за тях информация. В деня на гласуването милиони хора излизат от домовете се, срещат се, разговарят, и всичко това ги улеснява да вземат по-правилното решение.

 

Референдумът се произвежда на 25 октомври 2015 г.  В него са участвали  2 587 593, при което с „да“ са отговорили 1 883 411 души, а с „не“ – 704 182 . Общата избирателна активност е обаче 40,03%, което е по-ниско от избирателната активност при последните парламентарни избори. При това положение резултатите от референдума следваше да се внесат в Народното събрание, което да  се произнесе със собствено решение по поставения с референдума въпрос.

 

През април 2016 г. Народното събрание гласува за възможността българите да гласуват дистанционно по електронен път, като одобри съответните преходни и заключителни разпоредби на Изборния кодекс. Избирателите, които искат да гласуват дистанционно, се регистрират на интернет страницата и посочват електронен адрес за контакт. 

Референдум за промяна на политическата система, иницииран от Слави Трифонов и неговия  екип от „Шоуто на  Слави“.   

 

 

1. Подкрепяте ли народните представители да се избират по мажоритарната избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?; 2. Подкрепяте ли броят на народните представители да бъде намален на 120?; 3. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?; 4. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?; 5. Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?; 6. Подкрепяте ли директорите на областните дирекции на МВР и началниците на районните управления в областните дирекции на МВР да се избират по мажоритарната избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура? 

 

Инициаторите на референдума смятат, че с положителния отговор на тези въпроси ще се извърши  качествена промяна в политическата система на страната.

 

Инициативният комитет на „Шоуто на Слави“ събра и внесе в Народното събрание 673 481 подписа от цялата страна. Извършената от ГРАО проверка потвърди истинността на повече от 400 хиляди гласа, което означава, че Народното събрание е длъжно  да се произнесе по въпросите на  предложения референдум. 

 

Междувременно президентът Плевнелиев оспори пред Конституционния съд конституционосъобразността на три от предложените с референдума въпроса: 1. Намаляване броя на народните представители; 2. Въвеждане на  дистанционното гласуване; 3. Директорите на областните дирекции на МВР и началниците на районните управления в областните дирекции на МВР да се избират по мажоритарната  избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура.

 

Възраженията на президента Плевнелиев се свеждат до довода, че два от въпросите нарушават определени конституционни изисквания, а третият въпрос – за дистанционното гласуване, е бил вече решен по законодателен път.

 

Конституционният съд единодушно уважи възраженията на президента. Следователно на 6 ноември 2016 г. заедно с избора на нов президент ще се гласува и за референдума на „Шоуто на Слави“, а в бюлетината за референдума ще има само три въпроса:

• Подкрепяте ли народните представители да се избират по мажоритарната избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?;

• Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?;

• Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори.

 

Надявам се, че и по трите въпроса гражданите ще  дадат отрицателен отговор. Мажоритарните избори ще нарушат представителния характер на парламента, доколкото е напълно възможно почти половината от българския  народ да не бъде представен в него. Задължителното гласуване е противоконституционно, защото превръща едно конституционно право в обикновено законово задължение. Намаляването на държавната субсидия за парламентарно представените партии силно ще затрудни тяхната парламентарна дейност. Държавата рискува да загуби парламентарния си характер, доколкото парламентът ще се превърне в корпоративна формация на едрия капитал. Тук ще прояви действието си поговорката: който плаща, той поръчва музиката. В най-добрия случай парламентът  ще се окаже експертен съвет със значително ограничени възможности.

 

 

Местните референдуми в България са сравнително често използвани за решаване на  управленски проблеми на съответното населено място.

 

На 15 март 2003 г. е произведен референдум в Севлиево по въпроса  дали да се оформи като пешеходна зона ул. „Христо Спиридонов“. В допитването са участвали 1551 жители, или 6,81 процента, т.е. той е завършил с неуспех. Без успех е завършил и местният референдум в гр. Елена. В допитването с въпрос „Да се  преустрои ли общинската сграда на ул. „Стоян Михайловски“ в детска библиотека?“ са участвали едва 404 жители (7,09%) .

 

 

 

Референдуми са произведени още в Каспичан по въпроса: „Да се забрани ли изграждането и експлоатацията на инсталации за изгаряне на отпадъци на територията на град Каспичан?“; в Община Радомир по въпроса: „Съгласни ли сте Община Радомир да не одобрява устройствени планове, предвиждащи добив и преработка на подземни богатства?“; в гр. Черноморец по  въпроса: „Желаете ли да се възстанови старото име на град Черноморец – Св. Никола?“; в Стрелча по въпроса: „Да бъде ли преместен Паметникът на антифашисткото съпротивително движение от площад „Дружба“ в местността Дъбравата в Стрелча?“; в с. Черни връх, Община Камено, по въпроса: „Желаете ли село Черни връх да се отдели от Община Камено и да премине към Община Бургас?“; в с. Лесидрен, Община Угърчин, по въпроса: „Да се отдели ли  кметство Лесидрен от Община Угърчин и се присъедини  към Община Тетевен?“; в Стара Загора по въпроса:  „Да бъде ли закрит Централният артилерийски технически изпитателен полигон „Змейово“?“

 

Проведени са референдуми и в някои други населени места. За съжаление в повечето случай местните референдуми са завършвали безуспешно поради ниската избирателна  активност. 

 

 

Правната уредба на референдумите в България намираме в Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ДВ. бр.44 от 12 юни 2009 г., изм. ДВ. бр.100 от 21 декември 2010 г., изм. ДВ. бр.9 от 28 януари 2011 г., изм. и доп. ДВ. бр.42 от 5 юни 2012 г., изм. ДВ. бр.20 от 28 февруари 2013 г., изм. ДВ. бр.66 от 26 юли 2013 г., изм. и доп. ДВ. бр.19 от 5 март 2014 г., изм. ДВ. бр.98 от 28 ноември 2014 г., изм. и доп. ДВ. бр.56 от 24 юли 2015 г.) До приемането на този закон всеки референдум е имал собствена правна основа в специално приетия за него закон.

Предмет на националния референдум. Съгласно чл. 9, ал.1 от закона национален референдум се произвежда за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение, които са от компетентността на Народното събрание. Тук принципът е: всеки въпрос може да бъде поставен за решаване чрез национален референдум, освен тези, които са изрично изключени от  закона. Тези въпроси са посочени в Чл.9, ал.2. 

 

 

Не могат по-нататък да се подлагат на референдум кодекси и закони, които уреждат изцяло материята в дадена област. По въпроси, уредени в сключени от Република България международни договори, референдум може да се произвежда преди тяхната ратификация. 

 

Решението, прието с национален референдум, не подлежи на последващо одобрение от Народното събрание. Народното събрание приема акт само когато това е необходимо за изпълнение на решението. Ако в срок до три месеца след обявяване на резултата от референдума Народното събрание не приведе свой акт в съответствие с изразената от гласоподавателите воля, този акт не се прилага в частта, която противоречи на решението на референдума.

Субекти на правото да се иска национален референдум. Съгласно чл.10, ал.1 предложение до Народното събрание за произвеждане на национален референдум може да бъде направено от:

1. Не по-малко от една пета от народните представители;

2. Президента на Републиката;

3. Министерския съвет;

4. Не по-малко от една пета от общинските съвети в страната;

5. Инициативен комитет на граждани с избирателни права, събрал не по-малко от 200 000 подписа на граждани с избирателни права.

 

Когато инициативният комитет е събрал не по-малко от 400 хиляди подписа, Народното събрание не може да откаже произвеждането на референдум. 

 

Председателят на Народното събрание организира воденето на публичен регистър, в който се вписват предложенията за произвеждане на национален референдум. В предложението за национален референдум се включват един или няколко въпроса, на които гражданите отговарят с „да“ или „не“. Въпросите се изписват на общоупотребим български език, кратко, точно и ясно.

 

Искането за произвеждане на референдум, направено от общинските съвети, следва да бъде съобразено с изискванията на чл.11 от закона, а искането за произвеждане на референдум, направено от инициативен комитет на гражданите, следва да бъде съобразено с изискванията на чл.12 от закона.

 

Подписката на инициативния комитет на гражданите се внася в Народното събрание заедно с изискваните от закона  документи. Тя се изпраща в дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО), която трябва да установи идентичността на посочените в подписката имена. Народното събрание приема решение по предложение­то за референдум на едно гласуване в срок до три месеца от внасянето на предложението. 

 

Дата за произвеждане на референдума се определя от президента на Републиката.

Гласуването по националния референдум. Правно действие. Съгласно Чл. 23, ал.1 от закона предложението, предмет на референдума, е прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание и ако с „Да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума избиратели. Ал.2 на същия Чл. 23 внася обаче едно съществено уточнение: когато в гласуването са участвали по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание, но повече от 20 на сто от гражданите с избирателни права, и ако с „да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума, предложението, предмет на референдума, се внася в Народното събрание, което в тримесечен срок следва да се произнесе по него. То може да приеме предложението, но може и да го отхвърли. 

 

Съгласно Чл.26, ал.2 чрез местен референдум не могат да се решават въпроси:

1. На общинския бюджет;

2. Относно размера на местните данъци и такси;

3. На правилата на вътрешната организация и дейност на общинския съвет.

 

Решението, прието с местен референдум, не подлежи на последващо одобрение от общинския съвет. Съветът приема акт, когато той е необходим за изпълнение на решението.

Субекти на правото да се иска местен референдум. Местен референдум се произвежда по предложение на:

• поне една пета от общинските съветници, но не по-малко от трима общински съветници;

•. кмета на общината, съответно кмета на кметството или района;

•. инициативен комитет с подписите на не по-малко от една двадесета от гражданите с избирателни права, които имат постоянен адрес на територията на съответната община, район или кметство към момента на вписване на предложението в регистъра.

 

Предложението се адресира до председателя на общинския съвет, който в тридневен срок от постъпването му е длъжен да уведоми общинските съветници и кмета на общината за него. Председателят на общинския съвет организира създаването на публичен регистър, в който се завеждат предложенията за произвеждане на местен референдум.

 

В срок до три дни от постъпването на подписката председателят на общинския съвет уведомява за нея общинските съветници, определя водеща комисия за нейното обсъждане и насрочва заседание на общинския съвет в срок до един месец от постъпването ѝ.

 

Общинският съвет определя дата за произвеждане на референдума не по-рано от 45 дни и не по-късно от 60 дни от решението за референдума.

Гласуването по местния референдум. Правно действие. Този въпрос ни поставя  в приложното поле на Чл.41 от закона.   

 

Общинската комисия за референдумите обявява резултатите от гласуването. Предложението, предмет на референдума, е прието, ако в него са участвали не по-малко от 40 процента от гражданите с избирателни права в съответната община и с „да“ са отговорили повече от половината от участвалите в референдума избиратели. Когато референдумът е произ­веден едновременно с общи избори за общински съветници и кметове, предложението, предмет на референдума, е прието, ако гласовете с  „да“  са  повече от половината от подадените  гласове  в изборите за общински съветници.

 

Ако предложението, предмет на референдума, не е прието, местен референдум по същия въпрос може да бъде иницииран не по-рано от една година от датата на произвеждането му.

 

 

Референдумът е много важна съставна част от  инструментариума на пряката демокрация. Но той съвсем не е лесен за приложение. Това трябва изрично да се подчертае, доколкото се забелязва едно не съвсем разумно увлечение по референдума. Успешното използване на референдума предполага у избирателите определена степен на правна и обща култура. Гражданинът трябва ясно да съзнава какво означава неговият глас в произвеждания референдум. Евентуално допусната грешка не подлежи на изправяне. Пример в това отношение ни предложи референдумът за излизането на Великобритания от Европейския съюз. Още на другия ден хиляди хора изразиха силното си  разочарование от резултатите на референдума. Някои поискаха вече „обратен референдум“. Но един хвърлен камък не се връща назад.

 

Няма да скрия своя голям страх, че стотици хиляди хора, които са се подписали например под искането за инициирания от „Шоуто на Слави“ референдум, нямат никаква представа какво всъщност представляват мажоритарните избори. Те едва ли си дават сметка, че в резултат на мажоритарните избори в парламента могат да се окажат представители само на една, две или най-много три политически партии. Доказателства в това отношения ни предложиха изборите през 2009 г., когато от мажоритарно избраните 31 народни представители 26 се оказаха  от ГЕРБ  и 5 от ДПС. От останалите партии не бе избран нито един  народен представител. В резултат на  това  парламентът очевидно ще загуби в значителна степен своя представителен характер, след като почти половината от българския народ няма да има свои  представители в него.

 

Дълбоко съм убеден също, че огромната част от онези, които пък искат да се намали броят на народните представители, не разбират какви последици би могло да има това. Вече посочих: парламентът ще представлява не народа, а група олигарси. Очевидно не се разбира и какви последици може да има намаляването на държавната субсидия за партиите, т.е. за онези обществени формации, който вършат една изцяло държавна работа. Щели сме да спестим някои и друг милион, казват някои, забравяйки изработената от вековете мъдрост,  че евтиното много често излиза далеч по-скъпо. Като не им плаща държавата, ще започнат да им плащат корпорациите, срещу което партиите ще предадат интереси не за милиони, а за милиарди.

 

Във всички случай не бива да се ставаме жертва на илюзията, че количеството всеки път преминава в качество. 240 народни представители биха могли да се издигнат до що-годе прилично интелектуално равнище, способно да осигури сравнително добро управление. При 700 хиляди избиратели, превърнати в законодатели за един ден, това няма как да стане. В своята маса те ще останат далеч под необходимото равнище с всички сериозни рискове за обществото. Това без съмнение важи с особена сила за нашата страна, която в резултат на „демократичните промени“ от „държава на духа“ се превърна в държава не само на глада, но и на духовната мизерия. България е пълна с неграмотни в буквалния  смисъл на думата хора. Тя е задушавана и от пошлост, която блика като мръсна река от различните медии – вестници, списания, телевизии, замърсявайки социалния въздух. В нея няма идеали, има само интереси – груби и безогледни. И някои „демократи“ искат да предоставят на нагло надигналото глава невежество решаваща, т.е. фатална за страната ни роля в  управлението на държавата.  

 

В законодателството за референдумите откриваме въпроси, които нямат своя необходим отговор. Стои преди всичко въпросът за времевата валидност на приетите с референдума решения. Ако например се приеме решение изборите да се произвеждат по мажоритарната избирателна система, за какъв период от време ще важи това решение! Ще бъде ли то задължително и за следващите парламентарни избори? Ще бъде ли изключена възможността едно следващо Народно събрание да реши да се върнем към пропорционалната избирателна система? Ще бъде ли възможно – как и кога – да се увеличи държавната дотация за парламентарните партии при евентуална инфлация? Натъкваме се следователно на въпроси, които не биха възниквали, ако вместо референдума бяхме използвали обичайния законодателен път. Законодателната намеса в случая е очевидно повече от наложителна.

 

Очевидно е, че с референдумите трябва да се решават само такива въпроси от национална значение, които, веднъж решени, няма да искат да бъдат пререшавани. Пример в това отношение предлага референдумът за АЕЦ „Белене“. Ако решим да я строим и я построим, за връщане назад не може да се мисли. Тя ще се е превърнала в неотменим факт. И второто изискване: трябва да се поставят за решавани такива въпроси, за чието решение не е необходима особена култура, а просто здрав разум. Не е необходимо човек да е енергетик, за да разбере огромното социално  и икономическо значението на една  АЕЦ „Белене“. Здравият разум ще види в „Белене“ хиляди работни места, евтино електричество за хората и икономиката и енергийна независимост. Какво повече е необходимо.

 

И така: за референдумите, но с повишено внимание! Във всички случаи един референдум  не бива да се превръща в  шоу!