КОРОНА НА НЕРАВЕНСТВОТО

 Юлия Владимирова е бакалавър по културология и магистър по „Изкуства и съвременност“ (XX-XXI в.) в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е като културен репортер в радиостанции в Берлин. Работила е за „Радио София“ и предаването „Деконструкция“ на БНР, за списание a-specto и като водеща на програмата „Културен фронт“ по Българска свободна телевизия.

 Сега повече отвсякога е нужна международна солидарност, доверие един в друг, силни обществени системи и вяра в науката, технологиите и медицината. Тъкмо така могат да се използват противовирусните сили и средства, сред които е и демократичният социализъм

Кризата с коронавируса изостри още повече неравенствата в глобалния свят. Освен това задълбочи алиенацията между хората, които, след като пандемията премине, ще бъдат още по-самотни, безработни и все повече изкуствено социализиращи се през виртуалните светове. Обществената енергия, която  се генерира в избуялите огнища на множествени кризи, би могла да създаде силна критика и завръщане към идеята за социална държава.  

Поставени в особена ситуация, гражданите на света разбраха, че трябва да се подчиняват на всичко, което властта им заповяда. Приказките за гражданското общество и взаимната подкрепа изведнъж изгубиха почва и на преден план се очерта битка, в която всеки се бори сам с каквото разполага. Освен това гражданите разбраха, че не са толкова свободни, колкото са вярвали допреди няколко седмици. Тази ситуация предизвиква редица въпроси за бъдещето ни. Накара ни да се освободим от мита, че пазарните успехи са първият признак, по който се измерват благополучието и стабилността. Накара ни да се замислим дали ЕС е наистина солидарна организация. Накара ни да се замислим защо българските медици масово се страхуват за живота си.

Освен че сега виждаме дълбоко проядената здравна система, кризата с коронавируса у нас ясно очертава острите неравенства в обществото ни и липсата на защита на работещите. Много работници, които се грижат за производството, продължават да работят на пълни обороти, други от тях вече загубиха работата си, а на още хиляди това им предстои. Въпросът е, накъде ще тръгнем след извънредното положение? От друга страна, самата извънредна ситуация дава на държавата недадени привилегии, с които властта сама получава още повече власт. С нея могат да бъдат легитимирани всякакви действия. 

Извънредното положение
и превишените правомощия

В извънредното положение, в каквото се намира светът, властта си присвоява правото да използва повече правомощия, отколкото са ѝ дадени. В една такава ситуация подслушването, следенето и изтичането на персонални данни се нормализират и хората нямат нищо против тези мерки. Във високотехнологична Южна Корея гражданите са получили     SMS-и с указания да си мият ръцете и препоръки, свързани с местата, които последно са посетили. Властта следи хората, като им заръчва къде могат да ходят, къде не могат и им припомня къде са били.

В България тези методи също бяха възприети, като наскоро ни уведомиха, че МВР ще следи гражданите под карантина чрез мобилните им телефони. Видяхме как в ситуацията на извънредно положение тази мярка едновременно ни накара да изпитаме сериозен дискомфорт и несъгласие, в същото време обаче възпротивяването и протестирането срещу каквото и да било е практически невъзможно. Ситуацията ни кара да се примирим с твърдението, че всичко отсега нататък се прави за наше добро, а дори и да искаме, няма как да протестираме, защото такива граждански активности са забранени заради особеностите на положението.

Когато властта е немощна в това да подкрепи своите граждани, своите работещи, да ги подпомогне и да им осигури сигурност, единственият възможен неин ход е да прибегне до репресии, за които никой няма да търси сметка. Репресиите заместват онова, което държавата не може да предложи на своя народ. Те се настаняват на мястото на онова, което го няма – добро здравеопазване и икономическа сигурност.

Това положение създава особена състояние на човешкото същество. Усещане, в което властта може само да ни моделира, да ни формира и да ни вменява модели на поведение. Освен заплахите, че ако се разболеем от коронавирус, здравната ни система няма да издържи и ще умрем, властта изисква от нас ние самите да си плащаме за нейните собствени грехове по отношение на пазарните методи, с които тя е действала.

Концепцията за особената ситуация в извънредно положение е на германския юрист-конституционалист Карл Шмит, доразвита след това и от италианския философ Джорджо Агамбен. Основната идея е, че суверенът може да нарушава нормативността, той има право, това му се приписва в извънредно положение. В „Политическа теология“ (1922 г.) Шмит пише: „Суверенът е този, който решава в извънредна ситуация. Изключителният случай разкрива най-ясно естеството на държавната власт. Тя доказва, че за да действа правово, не се нуждае от право.“ Извънредното положение в една държава според Шмит е по-интересно, отколкото нормалното, защото първото доказва всичко, а второто нищо. Шмит допълва: „Изключението потвърждава не само правилото, а и че правилото живее само от изключението.“

„Политическа теология“ започва с уговорката, че суверенът не притежава монопол върху управлението, а монопол върху решенията. Този монопол върху решенията, изглежда, преживява ренесанс в свят, в който извънредните положения стават все по-чести. Светът е разделен на приятели и врагове. Когато Джордж Буш обяви тероризма за враг номер едно на САЩ след атентатите на 11 септември 2001 г., въведеното извънредно положение легитимира войната в Ирак. Извънредно положение имаше и във Франция след атентатите през 2015 г. Новите фази на глобалния свят ни предлагат условия, в които правните категории могат да бъдат разклащани и да се появяват, както Карл Шмит ги нарича, „тъмни зони на неопределеност“. В тях беззаконието се интегрира в правната система, което води до една нова социална извънредна ситуация. И тя ще се вреже дълбоко в ежедневието ни.

Нека тръгнем от създаденото и засилващо се в днешни дни общество на контрола. Т. нар. от Шмит Ausnahmezustand, или извънредно положение, елиминира демократичността, защото налага действия, които не си избирал. Властта сама получава повече власт – да следи, да подслушва, да чете лични кореспонденции и да обявява войни. Осъзнавам, че е проблематично използването на теоретическите разработки на Шмит в текст, който се стреми да постигне прогресивност и социална критика от ляво. Именно по пътя към тази цел смятам, че трябва да се отнесем с особена зоркост към неговата теоретична разработка най-вече заради прилагането ѝ в законодателството на нацистка Германия, но и заради впечатляващата му аргументативна сила. Именно споменатите схващания на Шмит легитимират нацистката диктатура чрез два извънредни правни акта от 1933 г. Мрачните идеи на мистичния „юрист на Третия райх“ действително отекват със своята особено застрашителна актуалност, ако наблюдаваме антидемократичните настроения по света, особено в така назованата от самия него ситуация на Ausnahmezustand (1).

В извънредната ситуация изведнъж бяха елиминирани всички останали теми и критики към властта за нейните собствени безобразия. Но пък тя извади на преден план теми, свързани с проядената здравна система, условията, в които работят здравните работници и на чийто протест не обръщахме особено внимание само допреди месец. Джорджо Агамбен (2) твърди, че спирането на света с пандемията доведе до това хората да сведат съществуването си до една-единствена ценност – оцеляването или „голия живот“. Той допълва: „Очевидно е, че предвид риска от заразяване с коронавирус, италианците са готови да пожертват практически всичко, нормалните условия на живот, социалните отношения, работа, приятелства, чувства, религиозни и политически убеждения. Голият живот – и страхът от загубата му – не е нещо, което свързва хората, а онова, което ги разделя и ослепява.“ Голямата опасност, която поражда извънредното положение, са неговите механизми, с които то ще нормализира самò себе си по начин, по който няма как да критикуваме. В света на извънредните положения не можем да изискваме свободно движение – на идеи, хора и решения. Това, което ни се представя за най-важно, е сигурността, а гражданите са извадени от своето социално и политическо измерение, за да бъдат биологични същества. При това някои са по-равни от другите.

Надвисналото усещане за криза с неясен изход води и до въпроси, свързани с бъдещето. На първо място как ще се промени ежедневният ни живот и последиците от всички мерки на следене и забрани за излизане. Но не по-малко важно е и какъв ще бъде новият икономически ред по-нататък – затягане на коланите, остеритет и още по-унищожителни мерки на неолибералната доктрина, придружени със силна алиенация и социална дистанция или обратното – възможността за поемане към курса на социалната държава (какъвто е курсът на разрушена Европа след Втората световна война).

Капитализмът на бедствията според канадската анализаторка Наоми Клайн (3) е понятие, което описва много просто начина, по който частните индустрии извличат печалба от мащабни мерки. Наоми Клайн е авторка на книгата „Шоковата доктрина“, международен бестселър от 2007 г., където журналистката и активистка анализира идеята за „шокова доктрина“. Това са всички мерки, които правителствата предприемат, за да прокарат своите интереси и печалби, като в същото време изострят неравенствата.

Днес в България капитализмът на бедствията руши всякакви норми и правила, с което виждаме колко безпринципен е така ухажваният 30 години свободен пазар. Вместо по 0,20 стотинки, една обикновена медицинска маска може да ни излезе 12 лева. Така е и с много други продукти от евтини материали и суровини, които в този момент ни се продават многократно по-скъпо. Безмилостната спекула в частния сектор не се управлява по никакъв начин, докато навсякъде ни убеждават за солидарността, която трябва да се роди точно сега. Но бизнесът и в Апокалипсиса пак няма да е солидарен, защото солидарността е отрицателна характеристика за него. Според Наоми Клайн, когато светът се намира в такава ситуация, или ще регресира, или ще се издигне със събраната солидарност някъде в нас. В този смисъл, коронавирусът се явява и като своеобразен тест за това в каква посока ще поемат светът и икономическият строй.

Рецесията на световната икономика с пандемията от Covid-19 разкри до голяма степен неефективността на дългогодишната неолиберална икономическа доктрина. Днешните условия демонстрират, че свободният пазар е безсилен и не може да се задейства дори с леки обороти, чрез които икономика, сектори, отрасли и хора да бъдат защитени. Сгрешената система и парализирани механизми в условията на днешната „шокова ситуация“ се отразяват по нагледен начин в здравеопазването. Липса на финансиране, дългогодишна приватизация, ниски заплати и ужасяващи условия на труд. Неолибералните орязвания на системата проличават и в САЩ, където здравеопазването е не право, а привилегия, и в Европа, където болничните институции не могат да поемат нуждите при създалата се ситуация.

Освен общото предаване на медицински и научни данни за епиде­мията, политическият заряд, който тя има, води до ясни убеждения в полза на  обществените  болници и общественото здравеопазване, училищата и егалитарното образование, грижите за възрастните хора и други подобни въпроси. Тези и други теми спомогнаха да се хвърли светлина върху опасните слабости на системата, ударена от настоящата ситуация. В този смисъл кризата би могла да роди липсващата (достатъчно) в публичното пространство критика на опустошителните неолиберални реформи.

Национализацията от „зла“ мантра
изведнъж се оказа спасителна

В глобалния свят вече се говори единствено за загуби, сривове, щети. Световните пазари не успяха да спечелят от кризата, а напротив, първото нещо, което се случи с тях, беше да се сринат. Това вкара и една друга, позабравена и превърнала се едва ли не в табу дума: национализация. В редица европейски страни в борбата си много правителства започнаха да прилагат мерки, с които да спасят загиващите частни сфери на икономиката, на които доскоро са имали безконтролно доверие.

Испания например национализира всички частни болници, Италия полага усилия да запази банкрутиралата си авиокомпания „Alitalia“, като за целта се обсъжда нов заем от 600 млн. евро като част от плана да се ренационализира авиокомпанията. Междувременно правителството в Париж обяви, че държавата ще се намеси по всякакъв начин, за да защити икономическите активи на страната, а министърът на финансите Бруно Льо Мер заяви, че това може да включва капитализиране на корпорации или участие в компании, които се борят за оцеляването си. Още по-любопитно е, че самият той изрече в прав текст забранените думи на пазарната икономика пред френската публичност: „Дори мога да използвам термина национализация, ако е необходимо“.

За разлика от Франция, където държавата има множество участия в индустриите от производители на автомобили до енергийни услуги, германската икономическа политика отдавна счита държавните акции в частните фирми за грубо нарушение на ортодоксалните канони на свободния пазар. Но в последните седмици, когато всички правителства се опитват да поемат кризата под своя контрол, и в Германия думата национализация взе да броди като призрак из публичното пространство. И Германия обмисля да спасява фалиращите компании, като става съсобственик във фирми. Великобритания също заяви, че част от мерките за борба с последиците от пандемията са национализиране на авиокомпаниите, железопътните линии и автобусните оператори, с което да се гарантира, че транспортът ще продължи да работи. Изглежда, че едва в тези условия държавите взеха да си дават сметка върху какви безнаказани своеволия е стъпил частният сектор, който самите те сега трябва да спасяват.

Ще защити ли държавата работниците?

Възниква един съществен въпрос и той е, има ли система и каква е тя, по която ще се предпазят работниците. Онези, за които публичният градски транспорт няма как да затвори, защото трябва да се грижат за удобствата на останалите? Хигиенисти, медицински сестри, санитари, шивачки, всички онези, които трябва да задвижват колелото на продукция­та, за да не спират производството и нашата сигурност. И които няма как да не се качат в автобуса.

Биологически сме равни пред вируса, въпреки това някои сегменти са по-добре защитени от другите. Това разкрива фалша на идеологията, която ни казва: всички сме равни. Ето, че не сме. Вирусът в случая може да работи и като критика на идеологията не само защото показва грешките в системата, а и защото ясно виждаме, че едни са изложени на повече риск, отколкото други. Така Covid-19 се проявява като подривен елемент, който изостря социалните пропасти в икономическата система. Но и ни помага да подложим на още по-ожесточена критика икономическия ред от последните 30 години.

Ако критиката, която е редно да бъде приложена точно в този момент, вземе превес и пандемичният колапс изиграе роля да извади нечовешките основи на човешкия живот, то той може да зададе и нови хоризонти към търсене на това, което наричаме социална държава. Катастрофата може да доведе до още по-голямо зло, до полицейска диктатура и фашистка държава, но тя може да роди и Новото, онова, което единствено може да преодолее болестта от световната криза.

По думите на Антонио Грамши в „Писма от затвора“ кризата се състои във факта, че старото умира, а новото не може да се роди, мъчи се. Грамши вярва, че именно в този интервал, в това „междуцарствие“, се появяват всички болестни симптоми. Ето че ние днес виждаме всички тях. Социален и икономически колапс или нов свят, основан на справедливост и ново схващане за това, с което разполагаме?

Реалните жертви на коронавируса са тези,
които не можем да видим

Бюджетите и стратегиите на правителствата досега показват ясно, че въпреки тях, най-уязвимите работници не могат да бъдат качествено защитени. Пандемията удря най-вече бедните, защото системата, в която функционира животът им, е класова – за едни има, за други не, за едни може лечение, за други – не. Нископлатеният сектор, който не може да работи от вкъщи като средната класа, ще бъде постоянно изложен на опасността от вируса, а в същото време лечение­то им никак не е подсигурено. Те не могат да си позволят да прекъснат работа и да се защитят, защото няма как да изкарат прехраната за седмицата. Чистачката не може да чисти метростанциите онлайн, рафтовете в супермаркетите не могат да бъдат подредени от дистанция, някой трябва да задвижва производството за нашия комфорт у дома. Медицинските сестри няма как да ни помогнат от вкъщи. Мнозина нямат избор. 

Особено впечатление направи извънредната ситуация в блокираната Италия, която въпреки всички строги мерки и затворени публични пространства, не ограничава движението на метрото и публичния транспорт с особено точния в случая аргумент на държавата, „за да не се прекъсва производството“. Докато Италия е под карантина заради Сovid-19, работниците трябва да продължат да се трудят, за да не намалеят печалбите на компаниите. Служителите на „Fiat“ отказват да продължат да работят, за да пазят печалбите и дори призоваха за национална стачка, написа италианският вестник „Il Mattino“.

Излиза, че обикновените работници „трябва“ да бъдат изложени на риск от коронавирус, тъй като „трябва“ винаги да са на поточната линия. Защитени ли са с препарати, инструкции и топъл дом за изолация бездомните хора? Кварталната улица е потънала в тишина. Никой не смее да се разхожда свободно и не се чува никаква следа от човешко присъствие. Надниквайки от балкона обаче, един човек рови в кофите, за да търси храна. Къде се намира този човек на картата на кризисния щаб с пагоните? Той видим ли е?

Взетите извънредни мерки за защита на населението
не засягат всички

Стресът, страхът и депресията отслабват имунната система, която е ключова за преодоляването на вируса. Хората с ниски доходи са несъразмерно по-изложени да страдат от психични разстройства. Нездравословната диета е друг важен фактор и той също е свързан с бедността.

Тези, които ще имат възможност да спазват стриктно изискванията на здравните власти, няма да са най-бедните слоеве на обществото. Защото най-бедните ще трябва да ни обслужват на всяка цена и за тях извънредното положение не е в сила. Нищо извънредно не се случва както в живота на бездомника, така и в живота на работника.

Алиенация и изолация

Наложените стриктни забрани вследствие на пандемията изострят още повече усещането за самотност в света. Гражданите и преди тези мерки разчитаха много на виртуалните си разговори и срещи, за да се чувстват спокойни, че социалната им среда съществува и извън стените на офиса. Илюзията на виртуалния свят обаче създава фалшиво усещане за „заедност“. Липсата на време, експлоатацията, желанието за печалби изяждат вече забравени в миналото социални преживявания. Хората стават по-крехки, по-уязвими и под доживотен стрес, подчинен на успехите и неуспехите. Неолибералните условия и досега бяха вързали примката на социалната дистанция около вратовете ни, а сегашните норми за изолация ще я задълбочат до опасни пропасти. Социалната дистанция сега засилва тези усещания, особено когато, излизайки на улицата, хората се избягват, бягат един от друг надалеч. Това е силно стряскащ момент. И той ще се закрепи в отношенията, ще ни травмира така, че няма как да излезем от него. Тази травма винаги ще ни кара да се страхуваме от другия, да го усещаме като заплаха. Един от най-знаменитите съвременни марксистки теоретици Дейвид Харви твърди, че за четирийсет години нео­либерализмът е успял да оголи дотолкова обществото, да го разболее по начин, по който му е невъзможно да се изправи срещу криза от мащаба на коронавируса. Тези думи важат и за социалните връзки, които, както всичко друго, са прегорели.

Накъде след кризата?

Положението, което Covid-19 оформи в света, донякъде прави услуга на властта, позволявайки ѝ да налага всякакви мерки и да се изплъзва от важни обществени дебати. Тази ситуация много лесно може да премине в държава на следене, полицейщина и фашизъм. Много лесно можем да се окажем във филма „Животът на другите“.

От друга страна, глобалният срив, който създаде вирусът, очевидно може да промени и самия глобален капитализъм, защото показва неговите метастази. Така пандемичната ситуация може да бъде използвана фактически като реална критика на капитализма и свободния пазар. В този антракт може да бъдат решени следващото действие и промяната на политическото статукво. Това усещане за „спрялост“ може да смени маневрата. Както казва френският философ Ален Бадиу (4),
моментът на изолацията трябва да бъде използван най-вече от тези, които желаят истинска промяна на политическите условия, за да се работи върху нови фигури на политическото. Според Бадиу особено важно в този момент е да се прави градивна критика на всичко, което се случва, и на базата на нея да се построи нещо политически иновативно.

В ситуация на подобна невиждана досега криза на глобалния свят сме склонни да си дадем сметка и за експлоатацията на ресурсите и навлизането на транснационалния капитал в природата. Диви животни, бизнес, алчност, предприятия, чиято цел е конкурентоспособност и бързи краткосрочни печалби. Защото дългосрочната прогноза за фалшивия ритъм на общество с тези фундаменти е катастрофа.

Нивата на безработица почти сигурно ще се повишат до нива, сравними с 30-те години на миналия век, въпреки държавните намеси, които още повече подкопават неолибералната доктрина. Непосредствените последствия за икономиката, както и за социалното ежедневие, ще бъдат многобройни. Но не на всяка цена само лоши. До крайност раздутото съвременно консуматорство, това, което Маркс нарича „свръхконсумация“, обезумялото потребление, сега ни дава да разберем колко чудовищна е системата, която вярвахме, че уж ни крепи, и в същото време –  колко куха е тя. Сянката на краха, пъклената камера, в която се намира светът и свиването на кръвоносните съдове на обществената енергия, изолацията, са изпитание, в което трябва или да оцелеем, стъпвайки една крачка напред към разум и прогрес, или да се превърнем в държавата, която проектира Карл Шмит. Държавата на полицейщината, рекета, контрола и наблюдението е вече при нас и тъкмо я живеем.

Но сякаш е възможно точно този натиск да събере енергия в угнетените, в захвърлените от политическото. Задушаващата примка би трябвало да може да се освободи чрез нова вълна на критичност и неподчинение, които да дадат тласък към движения за солидарност, социализъм и международна кооперация. Те биха открили нови канали, в които да бъдат налети несъгласието и общата необходимост от промяна.

Според Славой Жижек кризата предизвиква наяве залегналите в организма на обществото идеологически вируси. В крайна сметка те се събудиха и полазиха по глобалната повърхност. Юмрукът може да ни смачка с диктатура, но приветствието „Рот Фронт“ е и здравата ръка на солидарността. Сега повече отвсякога е нужна международна солидарност, доверие един в друг, силни обществени системи и вяра в науката, технологиите и медицината. Тъкмо така могат да се използват противовирусните сили и средства, сред които е демократичният социализъм.

Указът на Райхспрезидента за защита на народа и държавата, приет от правителството и подписан от президента Хинденбург, станал известен като Указ относно пожара в
Райхстага. Датата на Декрета е от 28 февруари 1933 г., т.е. един ден след подпалването на сградата на германския парламент – Райхстага. От пожара незабавно в максимална степен се възползва Хитлер, който от един месец (от 30 януари 1933 г.) оглавява правителството на Германия след сделка с националистическите и консервативните сили. По израза на изследователи на онзи период Указът „изтръгва сърцето от демократичната Ваймарска конституция“, като с един удар ликвидира свободата на словото и събранията и неприкосновеността на частната кореспонденция, като същевременно дава неограничени права на властите произволно да извършват обиски, арести и задържане на граждани. Нещо повече, вторият член на Указа дава право на централното правителство да суспендира регионални правителства, с което се елиминират регио­налните власти, които нацистите все още не контролират. Едновременно с приемането на Указа 11 000 души, основно комунисти, са арестувани и хвърлени в концентрационни лагери, където остават в ръцете на Гестапо (9000 от затворниците са осъдени, а голям брой са екзекутирани). Арестувани са и комунистическите народни представители, независимо от своя конституционен имунитет. По такъв начин те са отстранени и от последното заседание на Райхстага на 21-24 март 1933 г.

Както е известно, на Лайпцигския процес (21 септември – 23 декември 1933 г.) Имперският
съд, все още не изцяло подчинен на нацистите, е принуден да оправдае обвинените за пожара Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев благодарение на блестящата защита от страна на Димитров, превърнала се в обвинение срещу фашизма като цяло и нацистите подпалвачи в частност, както и на мощното европейско и световно движение в защита на обвиняемите – първата морална победа над фашизма, постигната във възможно най-тежки условия.

Законът за отстраняване на бедствията на хората и Райха, получил известност като Упълномощителния закон, който предоставя на правителството, всъщност лично на Хитлер, пълната законодателна власт, наред с изпълнителната, да издава закони без участието на парламента. Той остава в сила до 1945 г. Законът е приет на 24 март 1933 година от Райхстага, заседаващ в сградата на Опера „Крол“ (поради невъзможността да се използва опожарената сграда на неговото седалище), при отсъствието на вече арестуваните депутати комунисти и при бруталния натиск на нацистките щурмоваци, открито заплашващи колебаещите се членове на парламента с незабавна физическа разправа, ако не подкрепят законопроекта. За Закона, освен нацистките депутати, гласуват и всички консервативни и националистически парламентарни групи. Против гласуват единствено социалдемократите. Бел. ред.

(2) Neuer Zürcher Zeitung, Giorgio Agamben.

(3) Вж. КОРОНАВИРУСЪТ Е ИДЕАЛНАТА КАТАСТРОФА ЗА „КАПИТАЛИЗМА НА БЕДСТВИЯТА“, Наоми Клайн, превод Жана Цонева.

(4) „On the epidemic situation“, https://www.versobooks.com/blogs/4608-on-the-epidemic-situation.