ПОСТДЕМОКРАТИЧНОТО ОБЩЕСТВО

 Колин Крауч е заслужил професор в университета „Уоруик“ и чуждестранен научен член на института „Макс Планк“ за изучаване на обществата. 

 

 

 През ХХ век левицата се бореше гласовете на обикновените хора да бъдат зачитани в държавните дела. Но не са ли днес тези гласове потъпквани отново? Когато все повече власт се отстъпва на бизнес лобита, няма голяма надежда за силни егалитарни политики, за преразпределяне на богатства или за ограничаване на властнически интереси.

 

---

Писанията на американските политолози от 50-те и началото на 60-те години нагаждаха определенията си за демокрацията така, че да отговарят на практиката в САЩ и Англия, вместо да признават каквито и да било дефекти в политическите практики на двете страни. Но задоволяването с неамбициозните демократични представи на либералната демокрация поражда самодоволство от възхода на онова, което може да се нарече постдемокрация.

При този модел, макар че изборите си остават и могат да сменят правителства,

публичният изборен дебат
е изкъсо контролиран спектакъл

направляван от съперничещи екипи професионални експерти по техниките на убеждаване, и то само по малко на брой подбрани от тях теми. Масата граждани играят пасивна, съзерцателна, дори апатична роля, реагирайки само на подаваните им сигнали. Зад този спектакъл на изборна игра политиката всъщност се определя на тъмно чрез взаимодействието на избрани правителства и елити, които представляват в преобладаващата си част бизнес интереси.

В условията на постдемокрация, която все повече отстъпва властта на бизнес лобита, няма голяма надежда за силни егалитарни политики за преразпределяне на власт и богатства или за ограничаване на властнически интереси. През ХХ век левицата се бореше във времето и по места чрез постепенен и мирен напредък (друг път и другаде чрез насилие и репресии) гласовете на обикновените хора да бъдат зачитани в държавните дела. Но не са ли  днес потъпквани отново тези гласове? Всъщност не става дума за просто завръщане към началото на ХХ век, защото дори когато се движим в обратна посока, се намираме в различна точка на историческото време и носим със себе си наследството от близкото ни минало.

По-скоро демокрацията се движи по парабола: първоначален период на възход – върхов момент на пълна изява – последващ период на западане. Паралелно може да се говори за „парабола на политиката на работническата класа“, например в Англия през ХХ век: от положението на слаба и изключена от политиката сила, след което преминава във все по-многобройна и тропаща на вратата на политическия живот, до позиция за кратко време в центъра при формирането на социалната държава, за да завърши като числено намаляваща, все по-дезорганизирана и маргинализирана група.

За пръв път в онзи върхов момент при капитализма цялостното здраве на икономиката се разглеждаше като зависимо от просперитета на масата наемни работници. В онези индустриализирани общества, които не станаха комунистически, беше постигнат определен социален компромис между капиталистическите бизнес интереси и трудещите се. В замяна на оцеляването на капиталистическата система и общото успокояване на протестите срещу неравенствата, които тя създаваше, бизнес интересите се научиха да приемат определени ограничения на своята способност да използват силата си. А демократичният политически капацитет, концентриран на ниво национална държава, можеше да се използва за гарантиране на тези ограничения, доколкото фирмите бяха до голяма степен подчинени на властта на националните държави.

В по-голяма част от Западна Европа и в Северна Америка имаше такъв демократичен момент в средата на ХХ век: малко преди Втората световна война в Северна Америка и скандинавските страни, скоро след това в много други. Тогава не само последните големи движения на съпротива срещу демокрацията (фашизъм и нацизъм) бяха бити в глобална война, но и политическата промяна вървеше в тандем с икономическо развитие,
което направи възможно реализирането на много политически цели. Доста от европейските консерватори смятаха, че няма място за договор между тях и масите, убеждение, което доведе някои от тях до подкрепа на фашизма и нацизма. Когато този подход към исканията на народите напълно се провали, отворил път на войната и довел ги до морален банкрут, те побързаха да възприемат прилагания в САЩ социален модел на Рузвелтовия „Ню дийл“.

Но през годините на Рейгън САЩ из основи се промениха. За тях социалната политика стана второстепенна, профсъюзите бяха маргинализирани, а разривите между бедни и богати започнаха да приличат на тези в Третия свят. Това беше пример, който елитите по цял свят, в това число и в излизащите от комунизма страни, можеха да прегърнат с разтворени обятия. Същевременно в САЩ представите за демокрация все повече се свеждаха до ограничена роля на държавата при неограничена капиталистическа икономика и свеждане на демократичния компонент до провеждането на избори.

Упадъкът на класата на физическия труд

е само един, макар и важен аспект от параболичното развитие на самата демокрация. Кризата на егалитарната политика и тривиализацията на демокрацията не са непременно едно и също нещо, въпреки че в определени моменти двата въпроса се пресичат. Става така, че докато формите на демокрацията си остават налице, политиката и управлението все повече се завръщат под контрола на привилегировани елити, и то по начин, присъщ на преддемократичните времена. Една основна последица от този процес е растящото безсилие на егалитарните каузи.

Високото ниво на политическо участие от втората половина на 40-те и началото на 50-те години отчасти бе резултат от крайно важната и публична цел за следвоенно възстановяване. Ето защо не можеше да се
очаква това положение да бъде поддържано дълги години. Елитите бързо се научиха да менажират и манипулират. Хората се лишиха от илюзии, отегчени или погълнати от ежедневието. Същевременно се привеждат аргументи, че демокрацията понастоящем се радва на един от най-чудесните си периоди. Не само поради наличието на избори, но и поради все по-критичното отношение на публиката и на масмедиите и практиките управлението и неговите тайни все повече да бъдат излагани на показ пред демократичния взор. Това оптимистично виждане за демокрацията обаче няма какво да каже относно

фундаменталния проблем
за властта на корпоративните елити

В тази връзка има съществена разлика между две схващания за активния демократичен гражданин, която не се отчита в дискусиите за демокрацията. От една страна, е демократичното гражданство, където групи и обединения от хора развиват колективни идентичности, осъзнават своите интереси и въз основа на тях самостоятелно формулират искания, които предявяват на политическата система. От другата страна е негативната активност на обвиненията и оплакванията, при която главната цел е да се търси сметка на политиците, главите им да се слагат на дръвника, почтеността им да се подлага на критичен оглед до степен на интимност.

От това разграничение пряко произтичат две различни концепции за правата на гражданите. Позитивните права изтъкват правата на гражданите да участват в живота на своята политическа общност: правото да гласуват, да образуват и членуват в свои организации, да получават точна информация. Негативни са онези права, които разграничават индивида срещу другите, особено срещу държавата: правото на справедлив процес, правото на собственост.

Демокрацията се нуждае и от двата подхода към гражданите, но в наши дни значително повече се подчертават разграничаващите права. Това е тревожно, защото именно позитивното гражданство е носител на творческите сили на демокрацията. При цялата му агресивност срещу политическата класа, негативният модел споделя с пасивния подход към демокрацията идеята, че политиката по същество е работа на елити, макар и клеймени и охулвани от гневни наблюдатели. На практика по парадоксален начин този модел подхранва порочното схващане за политиката като работа на същите тези елити.

Светът на политически активни граждански инициативи, движения и лобита принадлежи по-скоро към либералната, отколкото към демократичната политика, тъй като само ограничен брой правила управляват разните опити да се упражнява влияние. Ресурсите за различните инициативи варират значително и систематично, като лобитата на бизнес интересите винаги имат огромно предимство. Един процъфтяващ либерализъм определено дава възможност за всякакъв вид каузи – добри или лоши – да търсят политическо влияние. Но ако не е балансиран чрез здрава демокрация в най-строгия смисъл на думата, то той неизменно ще действа по системно изопачен начин.

Един жизнен свят на граждански инициативи показва, че има потенциал за приближаване към максимална демокрация. Но това не може да се приеме за даденост, докато не се изясни начинът, по който постдемократичните сили също използват възможностите на либералното общество. Това изискване опровергава още един неолиберален аргумент – че модерните граждани, за разлика от техните предци, недотам се нуждаят от държавата, че повече разчитат на себе си, че са по-способни и желаят да постигат своите цели чрез пазарната икономика; че следователно е резонно те да не са чак толкова загрижени по политическите въпроси. Само че корпоративните лобита не показват признаци за загуба на интерес да използват държавата, за да получават изгода за себе си.

И наистина: колкото повече държавата се оттегля от ангажиментите си по осигуряване на живота на обикновените хора, правейки ги апатични към политическите въпроси, толкова по-лесно корпоративните интереси (повече или по-малко безнадзорни) могат да я използват като своя частна дойна крава. Липсата на съзнание за това обстоятелство е фундаменталната наивност на неолибералната мисъл.

Само с две понятия: демокрация и не-демокрация, не можем да придвижим твърде далеч дискусията за здравето на демокрацията. От друга страна, в съвременните дебати идеята за „пост-„ твърде лесно се вкарва в обръщение: постиндустриално, постмодерно, постлиберално, постиронично. Всъщност обаче идеята за постдемокрация може да означава нещо много точно. Тя помага да опишем ситуации, при които след демократичния момент са настъпили скука, страх и обезверяване, когато мощни групови интереси са станали много по-активни от масата обезверени хора, заставяйки политическата система да работи в полза на такива интереси; политическите елити са се научили да управляват и манипулират народните искания, а хората са убеждавани да гласуват чрез спускани отгоре рекламни кампании. Това все още не е не-демокрация, но маркира
периода, когато вече

навлизаме в низходящата страна
на демократичната парабола

Някои от съществените последствия на тези процеси вече се виждат в много страни.

Социалната държава постепенно се превръща в остатъчна ‒ като нещо за заслужилите бедни вместо като универсални права на гражданството:

ü профсъюзите съществуват в периферията на обществото;

ü ролята на държавата като полицай и тъмничар отново си връща славата;

ü бездната между богати и бедни нараства;

ü данъчното облагане става по-малко преразпределително;

ü политиците откликват предимно на грижите на шепа бизнес лидери,
чиито частни интереси се допуска да бъдат превръщани в публична политика;

ü бедните постепенно престават да се интересуват от всякакви процеси и дори не гласуват, връщайки се по такъв начин доброволно към позицията, която са били принудени да заемат при преддемокрацията.

Днес толкова много сме свикнали с това, че приемаме като даденост, че една партийна програма е „продукт“, и политиците се опитват да ни „спазарят“ своите послания.

Възниква въпросът, какво се появява, за да запълни създадения политически вакуум? Явната сила, която го прави, е глобализация­та. Големите корпорации надминават правителствения капацитет на отделните национални държави. Демокрацията просто не удържа темпото на стремглавия устрем на капитализма към глобалността. Тя може да управлява най-многото отделни групи държави, но и най-важната от тях – Европейският съюз – е недоносче спрямо мощните корпоративни гиганти. Демократичното му качество във всички случаи е ниско, дори по минималните стандарти.

Заедно с укрепването на глобалната фирма и фирмите изобщо отслабва политическата значимост на обикновените трудови хора. Упадъкът на онези професии, които изграждаха профсъюзни организации, подкрепящи мощно възхода на народните политически искания, ни остави с едно фрагментирано, политически пасивно население, което не създава организации, изразяващи неговите искания. Това е особено вярно за левите партии, исторически представлявали групите, които сега са изтласквани към ръба на политическата значимост.

През по-голямата част на ХХ век европейската левица изобщо не успяваше да оцени значението на фирмата като институция. Отначало тя изглеждаше само организация на собствениците за обиране на печалбата и експлоатация на работниците. През кейнсианския период почти всички партии поставяха ударението върху макроикономическата политика. Това устройваше самите фирми – правителствата не се намесваха твърде много в техните дела. Колапсът на кейнсианската парадигма по време на инфлационните кризи от 70-те години промени всичко това.

Глобализацията многократно засили конкуренцията, което разкри уязвимостта на отделните фирми. Но оцелелите от конкуренцията се закалиха, а закалеността се изрази не просто или дори не предимно по отношение на конкурентите, а основно срещу правителствата и работната сила. Ако собствениците на една глобална фирма смятат, че даден местен данъчен или трудов режим не им е по вкуса, те заплашват, че ще отидат другаде. Те могат да имат достъп до правителствата, както и да влияят върху политиката много по-ефективно, отколкото могат да го направят номиналните граждани на държавите.

Членовете на глобалния корпоративен елит не правят нещо толкова безочливо, като например да ни отнемат правото да гласуваме. Те само казват на дадено правителство, че ако продължи да поддържа, да кажем, обхватни трудови права, те няма да инвестират в страната. Всички големи партии в тази страна от страх заявяват на избирателите, че остарялото трудово законодателство трябва да се реформира. После електоратът, осъзнаващ или не предложението за дерегулация, надлежно гласува за някоя от тези партии, понеже изборът не е твърде голям. След което може да се твърди, че дерегулацията на трудовия пазар е избрана свободно чрез демократичен процес.

Фирмите не са просто организации,
а концентрация на власт

Техният модел на собственост поражда концентрация на частно богатство и колкото по-влиятелни стават фирмите, толкова по-влиятелна става класата на собствениците на капитал. По-нататък, повечето фирми са организирани по начин, който дава голяма власт на старшите им управители. Те придобиват още повече власт, когато държавата им преотстъпи организирането на свои дейности и скланя глава пред превъзходството на техните експертни възможности. Има още една последица. Организациите с нестопанска цел започват да се обръщат към корпоративния сектор като към главния спонсор на тяхната дейност. Често пъти това означава, че фирми спонсорират политологическа работа по теми, от чиито резултати те имат пряк интерес.

Властта на една група корпорации – тези от медийната индустрия – фактически пряко участва в ограничаването на избора и снижаването на равнището на политическия език и комуникация. Пресата, радиото и телевизията са част от комерсиалния сектор на обществото, вместо примерно от секторите на благотворителността или образованието, каквито те биха могли да бъдат. Оттук, излъчването на новини и всякакви други политически послания задължително се моделира съгласно идеята за пазарен продукт. Това налага като приоритети крайното опростяване и сензационността. Самите политически актьори се оказват заставени да се подчинят на този режим, ако искат някак да контролират своите послания. Ако не приемат стила на бърза, привличаща вниманието баналност, то журналистите изцяло ще пренапишат посланието. Заглавието е баща на гръмката фраза.

Посочените тенденции на растящо политическо могъщество на корпоративните интереси често се представят като проявления на по-голямата ефективност на пазарите. Това е пълна подигравка. Първа грижа на първоначалните формулировки на Адам Смит и на икономическите доктрини от ХVIII век за свободния пазар бе да разграничат политическия свят от частните предприемачи, особено оспорвайки предоставянето на монополи и договори на придворни фаворити. Голяма част от днешните дейности по приватизация, външно договаряне и премахване на обособеността на публичните услуги спрямо навлизането на частни фирми ни връща именно към един друг аспект на параболата:

завръщането към корпоративната политическа привилегированост
под лозунгите за пазар и свободна конкуренция

Тези неща могат да станат само в общества, загубили усета за разграничение между обществен интерес, опазван от публични органи на властта, стараещи се да изградят собствена автономна компетентност, и грижещи се само за себе си частни интереси. Днес, чрез нарастващата зависимост на държавата от корпоративните елити, а също и чрез зависимостта на партиите от тяхното финансиране, ние неотклонно се движим към утвърждаване на нова господстваща класа – както в политическия, така и в икономическия смисъл. Ето я всъщност и централната криза на демокрацията в началото на ХХІ век.

Има тенденция в популярния дебат класите да се разглеждат откъм техните културни атрибути – произношение, облекло, типични занимания в свободното време, като в случай, че се констатира известно спадане на подобни разграничения, се декларира отмирането на класовото общество. Само че по-сериозното значение на понятието очертава връзки между различните типове икономически позиции и различния вид достъп до политическата власт. Задълбочаването на тези разлики е един от най-сериозните симптоми за движението към един вид постдемокрация, при която възходът на корпоративния елит протича успоредно с упадъка на жизнените сили на една работеща демокрация.

Съвременното политическо правоверие, според което социалната класа вече не съществува, е симптом на постдемокрация. В недемократичните общества класовите привилегии арогантно се изкарват на показ, като от подчинените класи се изисква да признаят своята подчиненост. Демокрацията оспорва класовите привилегии в името на подчинените класи, докато постдемокрацията отрича съществуването както на привилегии, така и на подчиненост. Този факт, както и създаваният от него дисбаланс, са главната причина за проблемите на демокрацията.

Към средата на 80-те години относителният дял на класата на физическия труд започна да спада. Нарасналата производителност и автоматизацията съкратиха броя работници, необходими за единица продукция. Към края на ХХ век големи части от класата на физическия труд бяха въвлечени само в отбранителни, защитни битки. Във Великобритания едно в миналото мощно работническо движение беше повалено вследствие на трояка криза: особено бърза деиндустриализация, дълбок вътрешен конфликт в Лейбъристката партия и крайно слабо организирана миньорска стачка.

По-сложно е да се опише развитието на другите части от населението – представители на разнообразни свободни професии, административния персонал, офис служителите, заетите в търговията и във финансовите институции, заетите в публичния сектор. Повечето от тях въобще не успяха да създадат достатъчно самостоятелен политически профил. Ако старшите управленски работници и тези с професионално образование имат основание да се асоциират с политическите интереси на капитала, то защо нисшите нива в йерархията на белите якички не са развили собствена политика? Причината е, че те се обработват от политическата система по начин, който ги формира като изцяло съпричастни с приоритетите на бизнеса. Това е, което партиите от десния център правят със значителен успех от дълги години, за да бъдат сигурни, че тези групи няма да намерят силен съюз с работниците на физическия труд.

Обикновено отношението между партиите и техния по-широк електорат се моделира като поредица от свързани кръгове с нарастващ обхват. Най-малкият е ядрото от лидери плюс техните съветници; след това идват парламентарните представители; след това – активните членове, хората, прекарващи много време в работа за партията: представители в местната власт, местни активисти, както и платени апаратчици; следват обикновените членове, които правят малко за партията, но искат да бъдат символно свързани с нея, помагат по конкретни поводи и плащат редовно членски внос; после идват привърженици или лоялни гласоподаватели; накрая е широкият целеви електорат, който партията се стреми да убеди да гласува за нея.

Промените, свързани с възхода на фирмата и бъркотията в класовата структура, се оказаха със сериозни последствия за описания концентричен модел. Едно от тях бе силното разширяване на кръговете от съветници и от лобисти около водачите. На практика лидери, съветници и лобисти се движат между тези три позиции, заедно представляващи специализираното занимание политика. Това променя формата на ядрото спрямо другите партийни кръгове. То става елипса. Започва оттам, където е започвало винаги – от партийните водачи и професионалните активисти в сърцето на партията, които търсят като отплата издигане на лидерски позиции и или вътрешно удовлетворение от успеха на политиката.

Но има също и такива, които даже и да симпатизират на партията и нейните цели, работят за нея предимно заради пари. Следват чистите професионалисти, които партията наема за конкретна работа, без да е нужно да са нейни политически поддръжници. Същественото е, че тези групи се припокриват, като си взаимодействат с групите на лобистите, работещи за фирми с интереси в държавните дела и търсят контакт с политиците. В резултат някои хора от фирмите прекарват известно време като съветници, а партийните съветници получават работа като лобисти към фирмите. По такъв начин вътрешното ядро се превръща от вътрешен кръг на партията в елипса, разпростряна доста отвъд партийните редици.

От гледна точка на партийните водачи отношенията с новата елипса са по-лесни, осигурени са по-добре в информационно отношение и си струват повече, отколкото отношенията със старите кръгове от активисти. Ако екстраполираме сегашните тенденции, ще видим, че

класическата партия на ХХI век

ще обхваща един самовъзпроизвеждащ се вътрешен елит, отдалечен от масовите движения като своя база, но загнездил се изцяло в няколко корпорации, които на свой ред финансират чрез подизпълнителски договори с близки до елитите фирми проучвания на общественото мнение, политически консултации и кампании за привличане на гласове, в замяна на което корпорациите, търсещи политическо влияние, са благосклонно приети от партията, когато тя е на власт. При това един от факторите за разрастване на политическите скандали за корупция във всички видове партии е огромният апетит за средства, с които да се финансират съвременните предизборни кампании.

Очертаните промени са толкова мощни и широко разпространени, че е невъзможно да се види някакъв фундаментален обрат в тяхното развитие. Но действия, с които съвременната посока поне донякъде да се отклони от неизбежното плъзгане към постдемокрация, са възможни на три равнища: политики за справяне с нарастващото господство на корпоративния елит; политики по реформиране на самата политическа практика; действия на самите засегнати граждани.

Твърди се, че започнем ли да регулираме и да ограничаваме политическото поведение, отнемаме му динамиката. Ето това е блъфът, който политическият свят се бои да назове с истинското му име.

Необходими са нови правила за предотвратяване или поне за плътно регулиране на потоците от пари и персонал между партии, съветници и корпоративни лобита. Нужно е отношенията между корпоративни донори, от една страна, и публични служители от друга,  а също критериите за публични разходи и публична политика да бъдат изяснени и кодифицирани. Трябва да се утвърдят отново целите и идеята за публичните услуги като поле за единствена по рода си етика. Така формулирането на нов юридически кодекс на поведение трябва да вкара глобалния бизнес в компромис с другите социални интереси и предпочитания.

Но към кого е адресирана цялата тази сериозна дейност? От една страна, при постдемокрацията сякаш не можем да приемем за даденост ангажирането на отделни партии с особени каузи. От друга страна обаче, фрагментирането на политическото действие в маса каузи и лобита дава много повече предимства на богатите и силните, отколкото в миналото, при доминираната от партиите политика, когато партиите представляваха относително ясни социални групи от избиратели. От тази гледна точка изоставянето на партията заради гражданската инициатива означава по-нататъшно съучастие в триумфа на постдемокрацията. Обаче да се вкопчваме в стария модел на монолитната партия, ще означава, същевременно, да се потопим в носталгия по невъзвратимото минало.

Партията запазва своята фундаментална роля предвид избягването на антиегалитарните тенденции при постдемокрацията. Но като граждани не можем да работим за своите политически цели само като го правим чрез дадена партия, а трябва да работим също и върху партията отвън чрез налагане на тези каузи, които ще поддържат натиска над нея. Партии, които не изпитват натиска на граждански инициативи, ще останат вкоренени в постдемократичния свят на корпоративното лобиране. Същевременно гражданските инициативи, които се опитват да действат без оглед на изграждане на силни партии, ще се окажат смачкани от корпоративните лобита.

Подкрепата за гражданските инициативи не може да замести политическата партия. Но това не е аргумент в полза на партийната лоялност. Защото колкото по-безусловно лоялни са твърдите поддръжници на една партия, толкова повече партийното ръководство ще смята подкрепата им за гарантирана и ще се съсредоточи върху това как да откликва на оказвания върху партията мощен натиск, упражняван чрез политическата елипса. Онези, които поддържат равноправието, ще трябва да се научат да поемат риска от един твърд подход, подходящ за постдемократичните граждани, като възнаграждават своята партия, когато тя действа в полза на тяхната кауза и като я наказват в обратния случай.

Двойственият характер на съвременната ситуация относно партии и граждански инициативи ни дава привидно противоречиви уроци. Първо, да останем бдителни относно потенциала на нови движения, защото може да са носители на бъдещата жизненост на демокрацията. Второ, да работим чрез лобитата на установени и нови граждански инициативи, защото постдемократичната политика работи чрез лобита. И трето, трябва да работим – критично и в съответствие с конкретните условия – чрез партиите, защото нито един от техните постдемократични заместители не може да замени потенциалните им възможности за прокарване на егалитаристка политика.

В заключение, както социалният компромис от средата на ХХ век, така и свързаната с него интерлюдия на относително максимална демокрация, колкото само по себе си да олицетворяваха мир и ред, бяха изковани в тежки, включващи безредици ситуации. Това трябва да се помни, когато осъждаме части от антиглобалистките демонстранти заради насилието им, анархизма и липсата на жизнени алтернативи на капиталистическата икономика. Трябва да се запитаме: без масивна ескалация на наистина разтърсващи статуквото действия, като онези от вида, който отстояват тези демонстранти, щеше ли нещо да обърка сметките за печалба на глобалния капитал достатъчно, че да заведе неговите представители до масата за преговори, да предизвика края на детското робство, както и на други форми на трудова деградация, да ги ангажира за противодействие срещу нивата на замърсяване, разрушаващи атмосферата и пилеенето на невъзобновяеми природни ресурси, както и за ограничаване на растящите крайности между богатство и бедност както помежду, така и вътре в отделните страни.

 

  

---

КОЛИН КРАУЧ ЗА КРИЗАТА

Въпрос: През 2014 година Вие предложихте анализ на съвременната политика в рамките на концепцията за „постдемокрация“. Как се измениха обстоятелствата оттогава насам? Може ли сегашната политика на остеритет да се разглежда като постдемократичен феномен?

Крауч: Сам по себе си остеритетът не е свидетелство за постдемокрация – може да има остеритет при най-различни политически системи. Но начинът, по който кризата (Голямата рецесия от 2008-2009 г., бел. прев.) беше овладявана, е доказателство за по-нататъшно плъзгане към постдемокрация. Първо, англо-американският финансов модел, който поначало породи кризата, бе проектиран от политико-икономически елит, който отговаря на моята представа за такъв елит, тъй като именно банкери влизаха и излизаха от вратите във Вашингтон, изработвайки политики, които да обслужват техните фирми. Така че управлението на кризата беше преди всичко операция за спасяване на банките за сметка на останалото население. Най-изричният израз на постдемократичната природа на управлението на кризата беше изработването на пакета остеритетни мерки по отношение на Гърция, изготвен от международни организации в пряко сътрудничество с една общност от водещи банкери. Но това бе само най-очевидният пример. Недотам формализирани, подобни групирания могат да се открият в повечето центрове на политиката. 

Въпрос: Какви тенденции смятате, че ще определят политическата култура на Обединеното кралство в дългосрочна перспектива? Намирате ли, че цяла политическа ера е приключила с настъпването на финансовата криза?

Крауч: Не, кризата засили съществуващите трендове в полза на неолибералната, финансово мотивирана и корпоративно доминирана публична политика. Това е парадокс, доколкото сривът на финансовата система, изградена на тази основа, доведе не до друго, а до допълнително нарастване на нейната политическа сила. В нашия отговор на кризата ние демонстрирахме зависимостта си от банките, така че те и дискредитираният модел, въз основа на който процъфтяваха, придоби допълнителна мощ. Цената на спасяването им от безотговорното им поведение трябваше да бъде понесена от социалната държава и социалната политика, които на свой ред и напълно неоснователно бяха обвинени за целия проблем. Далеч от това да виждаме края на една ера, всичко това е продължение на тачъризма, доведен до нови крайности. Дали това ще продължи да бъде траекторията, по която се движим, ще зависи от това до каква степен ще се окаже издръжлива новата нагласа, която ясно се проявява в обществото, на критичност спрямо корпоративната власт и арогантност. Този процес несъмнено си заслужава да бъде наблюдаван.

 Интервю от 5 февруари 2013 г. на страницата на Лондонската школа за икономика и политически науки