–
Парижката комуна е революционно правителство, установено в Париж през пролетта на 1871 г. и продължило дейността си от 18 март до 28 май 1871 г. (72 дни) под лозунга „Хляб или куршум!“. То е първото, опитало се да приложи идеите на марксизма за власт на работническата класа. Затова Парижката комуна предизвиква толкова широк международен интерес при установяването си и толкова много анализи след края ѝ.
Как се стига до Парижката комуна?
С Великата френска революция от 1789 г. Франция става голямата революционна сила, разпространяваща новите идеи из цяла континентална Европа, дори на Британските острови. На 21 септември 1792 г. тя е обявена за република (Първа), която просъществува само до 18 май 1804 г., когато първият консул на републиката Наполеон Бонапарт се обявява за император. Поражението на Наполеон връща Бурбоните на власт на 6 април 1814 г., но реставрацията не успява да пречупи френския революционен дух и десетилетие и половина по-късно французите отново се вдигат срещу властта. Юлската революция от 1830 г. слага край на династията на Бурбоните, като я заменя с орлеанистите, но за по-малко от две десетилетия.
Революцията от февруари 1848 г. заменя монархията с република (Втората), по време на която работният ден е намален с един час и става 10 часа в Париж и 11 часа за останалата част от Франция, въведено е общо избирателно право над 21-годишна възраст, макар и само за мъжете, а за президент е избран монархистът Луи Наполеон Бонапарт, племенник на Наполеон Бонапарт. Четири години по-късно Луи Наполеон се обявява за император под името Наполеон III с очевидното намерение да повтори пътя на знаменития си чичо. Франция влиза във Втората (последна) империя.
Само че Франция на Наполеон III по нищо не прилича на революционна Франция на Наполеон I, защото на племенника му липсват военните и политическите умения на чичото. След поредица от военни, външно- и вътрешнополитически неуспехи честолюбивият Наполеон III отговаря на добре режисираната от канцлера на Прусия Ото фон Бисмарк обида, като обявява война на 19 юли 1870 година. Война, която канцлерът иска, за да затвърди обединението на Германия. Наполеон III не само влиза в сценария на своя противник, но и френската армия не е добре подготвена за войната. Френската армия търпи поражение при Седан и на 2 септември 1870 г. Наполеон III е пленен, подписва мир и емигрира в Англия.
Веднага след капитулацията на Наполеон III, в Париж започва Септемврийската революция. След 132-дневна обсада на Париж (18 септември 1870 – 28 януари 1871 г.) на 28 януари 1871 г. градът капитулира пред германците, но избухва нов революционен взрив.
През войната в Париж е създадена доброволна Национална гвардия със свободно избирани офицери, достигнала численост от 300 хиляди. За да се подобри положението на парижани, по време на обсадата на Париж се прекратява плащането на наемите, на дълговете, а държавата откупува заложени вещи на стойност до 15 франка.
При преговорите за примирие правителството на националната отбрана на Жул Февр обяснява на Ото фон Бисмарк, че не разполага със сила, с която да разоръжи Националната гвардия. И в член 7 на договора е записано, че армията на Париж запазва оръжието си. При навлизането на германската армия в Париж националните гвардейци и гражданите на Париж изтеглят оръдията си на недостъпни за прусаците места (напр. в Монмартър).
В проведените на 8 февруари 1871 г. избори за Национално събрание Париж гласува за радикали като Виктор Юго, Огюст Ледрю-Ролен, Шарл Флоке, Едуар Лакроа, обещаващи децентрализация и свобода за общините, както и за социалистите Анри Толен и Беноа Малон. Но френската провинция предпочита консервативните сили, които дават облика на новото Национално събрание, свикано в Бордо.
И атаката срещу радикалния Париж не закъснява. Още на 10 март Националното събрание обявява, че правителството на Адолф Тиер ще заседава не в революционния Париж, а във Версай. И приема декрет, с който преустановява военновременния мораториум за изплащане на задълженията и задължава парижани да върнат дълговете си с лихвите до 13 март. Така 200 ‒ 300 хиляди работници, занаятчии, дребни търговци, останали без работа, са предадени на милостта на собствениците на домове. Освен това Париж трябва да изплати и значителен дял от репарациите за Прусия.
Премиерът Тиер заповядва да се изземат оръдията на Националната гвардия. Но резултатът е бунт на революционно настроената Национална гвардия, която се побратимява с правителствените войници и на 18 март обявява Париж за комуна. Идеята за гражданското самоуправление чрез автономни комуни е плод както на разпространението на марксизма, така и на опита от Великата френска революция от 1789 г.
Начело на Парижката комуна застава Централният комитет на Националната гвардия, съставен от по двама делегати от 20-те окръга и по един батальонен командир, всички избирани от общите събрания на ротите, батальоните и легионите (пряка демокрация в действие). Парижката комуна призовава всички френски общини да утвърдят свой политически и обществен ред, а общонационалните интереси да се реализират от конгрес на делегатите от всички общини.
На проведените на 26 март избори за общински съвет 160 хиляди души се обявяват за Комуната, а 60 хиляди – против нея, което вкарва в Парижката комуна 71 комунари и 21 противници, като последните на практика не участват в работата ѝ. След допълнителните избори на 16 април в Парижката комуна заседават 19 представители на Международната асоциация на работниците (Йожен Варлен, Едуар Вайян, Беноа Малон, Лео Франкел, Емил Дювал, Огуст Серайе и др.), революционни якобинци, социалисти и 20 бланкисти, но никой от комунарите не е изтъкнат военначалник, държавник или политик, а от революцинните ветерани най-изтъкнат е якобинецът Шарл Делеклюз. В комуната влизат: живописецът Гюстав Курбе, журналистът Огюст Верморел, писателят и последен председател на комуната Жул Валес, офицерът Гюстав Флуренс, бъдещият прокурор на Комуната Раул Риго, както бъдещият директор на полицията на Комуната Теофил Фере.
На 19 април Комуната приема Декларация към френския народ, която скоро ще се превърне в нейно завещание.
Съветът на Комуната реализира едновременно изпълнителната власт и законодателната дейност. На 21 април Парижката комуна утвърждава 10 комисии: Изпълнителна; Военна; Финансова; Комисия за обществената сигурност; Продоволствена; Правна; Комисия за труда и обмяната; Комисия за външните отношения; Комисия за обществените служби; Комисия за просветата. Заплатите на членовете на Комуната имат таван от 6000 франка, като в повечето случаи те са значително по-ниски.
Социалните решения на Комуната са: освобождаване на гражданите от натрупаните задължения от наемите от октомври 1870 до юли 1871 г., отсрочка за изплащане на дълговете, заложените преди 26 април вещи (дрехи, мебели, книги, работни инструменти) на стойност до 20 франка се връщат без откуп; забранени са удръжките на заплатите, нощната работа в пекарните, детският труд, определена е минимална заплата; а заплатите на чиновниците се изравняват с тези на квалифицираните работници.
Особено голямо значение има Декретът от 16 април, с който всички промишлени предприятия и работилници, изоставени от собствениците, се предават на работническите асоциации, за да възстановят дейността им.
Комуната изравнява правата на децата, родени извън брака, с тези от брака, отделя църквата от държавата, отказва държавно финансиране на църквата и обявява църковното имущество за народна собственост, образованието придобива светски характер.
От 2 април Комуната е принудена да воюва с правителствената армия, която разстрелва на място заловените комунари. Тази практика принуждава Комуната да обяви: „Ако версайците водят войната като диваци, те ще получат отговор око за око и зъб за зъб“. И на 6 април е приет Декретът за заложниците, според който лицата, обвинени във връзки с версайското правителство, се арестуват, остават като заложници на парижките граждани и на всеки разстрел на комунари парижани отговарят с разстрел на заложниците по жребий.
Освен в Париж комуни възникват и в Лион, Сент Етиен, Марсилия, Бордо, Лимож, но те са бързо разгромени от правителствените войски, също както и селските протести.
Парижката комуна организира своята защита, като за военен комендант е определен полякът Ярослав Домбровски, най-изявен командир на Комуната. В Националната гвардия са мобилизирани всички граждани на Париж от 17 до 40-годишна възраст с избираеми командири, подпомогнати от професионални военни. Комуната обаче няма шансове пред настъпващите многохилядни правителствени войски. Националната гвардия е реорганизирана в две армии: Първа под командването на Домбровски и Втора, командвана от сънародника му Валери Врублевски. За защитата на революционен Париж воюват не само французи, а и поляци, унгарци, българи, италианци, руснаци, което позволява на Маркс да определи защитата на Парижката комуна като една от първите прояви на интернационализма.
На 21 май правителствените войни влизат в Париж, но столицата продължава съпротивата на изградените стотици барикади. Уличните сражения продължават до 28 май, а последната укрепена точка, форт Венсен, пада на 29 май. В хода на сраженията и при унищожаването на Парижката комуна са избити между 20 хиляди и 30 хиляди комунари. В сраженията са убити Верморел, Делеклюз, Домбровски, без съд са разстреляни пленените Варлен, Риго и много други, след което на военни съдилища са предадени още 36 хиляди комунари.