25 години без именития български режисьор
Михаил Хаджимишев (1914 — 1987) бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век., време на истински разцвет на българския музикален театър. След Софийската опера, в която бе на щат от 40-те години до пенсионирането си, той работи най-много за Русенската опера. Три години от живота си посвети на изграждането й, като постави 5 основни заглавия и подготви голям брой солисти. И петте му постановки се радваха на необикновено дълъг сценичен живот — особено „Бохеми“(1951), „Риголето“ (1952) и „Тоска“ (1952), които се задържаха в афиша чак до средата на 70-те години. Солидно и логично построени в духа на най-добрите традиции, те съхраниха замисъла си през годините, при все че през тях минаха няколко поколения русенски певци, а и значителен брой наши и чужди гастрольори.
Михаил Хаджимишев е роден на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на български дипломат и художничка (американка). Учи пиано, а след това и пеене при Михаил Попов. През 1937 г. е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва тригодишния курс на Скола канторум, завръща се в България и попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски (1938). Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа. Към това трябва да се прибавят солидните познания и широкият кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. А също владеенето на няколко чужди езика — английски, немски, френски и италиански. На него дължим голям брой преводи на класически и съвременни опери — близо 50, голяма част от тях той постави сам.
През 1946 г. Хаджимишев е помощник-режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор-постановчик. Дебютира с „Момчил“ на Любомир Пипков. През целия си творчески живот се чувстваше дълбоко свързан не само с българските оперни театри, но и с българската оперна драматургия. На него дължим редица абсолютни премиери на опери от Пипков, Хаджиев, Големинов, К. Илиев и други наши големи автори. Чувстваше се българин и работеше много за България, за всички музикални сцени в страната — от Русе, Пловдив и Варна до Сливен, Враца и Бургас, въпреки че бе ценен и на Запад и имаше възможност да емигрира и да направи европейска кариера.
През първите години в Русе Михаил Хаджимишев работи студийно — много упорито и с голямо желание — с млади наши солисти и постигна отлични резултати. Наблягаше върху майсторството на жеста, върху мимиката и пластиката, търсеше у тях скулптурната изразителност.
Ето и част от неговите бележки към артистите от Русе, които записва през септември на 1951 година на първата репетиция със солистите и хористите на „Бохеми“ от Пучини артистът Любен Банков, дълги години завеждащ архива в Операта: „Както знаем, оперното изкуство е нещо доста сложно за артиста, особено ако е почти без сценичен опит. Свързани с оркестъра, с темпото и ритъма, които се установяват от диригента, вие, актьорите-певци, сте длъжни да се контролирате по много линии: темпото на диригента, което може и да не е константно и да не ви допадне, съотношението между силата на гласа и тази на оркестъра. Оттук и нуждата да усилвате или да намалявате звученето на гласа си и постоянно да контролирате гласовия си апарат, също да владеете в максимална степен контакта с партньорите в дуетите и ансамблите, а също и да спазвате установените от режисьора мизансцени, да внимавате при общуването си с другите изпълнители на сцената, да поддържате докрай линията на сценичния образ. Никога да не излизате от сценичния образ, при каквито и да е обстоятелства, щом веднъж сте стъпили на сцената като Рудолф, Мими или Мюзет…“
На това се стремеше да научи нашите артисти Маестро Хаджимишев, един режисьор с голяма театрална, музикална и изобразителна култура култура и много сериозна теоретична и практическа подготовка, преминал през много постановки от различни стилове и автори.
Бих казал, че особено резултатна е работата му с баритона Кирил Кръстев. Именно с Михаил Хаджимишев Кирил подготвя много сериозно четири важни роли от своя репертоар: Скарпия от „Тоска“, Шонар и Марсел от „Бохеми“ и Риголето. Резултатна е и работата му с Пенка Маринова, Алексей Милковски, Никола Абаджимаринов, Николай Гаубич, Йорго Стефанов, Величка Кирова и други млади тогава артисти.
През 1982 година, когато постави „Любовен еликсир“ на Доницети, имах възможността да разговарям по-дълго с именития режисьор. Беше изключително приятен, деликатен и учтив събеседник и наистина човек с огромна, енциклопедична култура, с чувство за хумор, много толерантен, широко скроен, и с много такт. Обичаше, уважаваше певците, съзнаваше, че те са най-важното нещо в спектакъла, и винаги го повтаряше. Качества, които не се срещат често сред оперните деятели… и особено сред диригентите. Наблюдавах работата му с изпълнителите на главните роли в „Любовен еликсир“ — Виолета Шаханова (Адина), Хари Анмахян (Неморино), Иван Добрев (Белкоре) и Иван Дяков (Дулкамара). С тънки и добре обмислени и пределно деликатни забележки Хаджимишев насочваше фантазията на четиримата певци, като всеки път поставяше пред тях нови и по-сложи задачи. Той прекрасно разбираше сложния комплекс на актьорското изкуство на оперния изпълнител и се стремеше да му даде самочувствие, свобода, условия за най-пълно разгръщане. Като фин и висококултурен човек Хаджимишев, се отнасяше с уважение и внимание към артистите, беше готов във всеки момент да ги разбере и подкрепи, за разлика от някои свои колеги, отнасящи се нерядко грубо и с неразбиране към тях.
Подпомогнат от своята съпруга, родената в Русе талантлива и ерудирана художничка сценографка Ани Хаджимишева, той решаваше своите спектакли в духа на реалистичния психологически театър, винаги неизменно верен на автора. При него нямаше самоцелни ефекти и неоправдани експерименти — всичко бе построено логично, четливо и според партитурата.
Годините бяха такива, че експериментите и по-авангардните автори и заглавия си пробиваха трудно път у нас. Но Хаджимишев все пак успя да се докосне до някои от тях, и особено до любимия му Бенджамин Бритън, с когото имаше личен контакт. На софийска сцена постави за първи път „Питър Граймс“, а на варненска — „Албърт Херинг“. Тези две постановки се посрещнаха като истински събития в нашия оперен живот. Това бе и пробив на модерната западна опера зад Желязната завеса. Може да се съжалява, че не бе поканен да направи подобен спектакъл в Русе по-късно, през 60-те и 70-те, когато у нас вече се поставяха и по-модерни автори (Бритън, Яначек, Равел, Пуленк, Меноти).
За щастие именно той реализира за първи път в града шедьовъра на Моцарт „Дон Жуан“. Това се случи през юни 1963 г. с един прекрасен солистичен състав, в който блестяха имената на Пенка Маринова, Надя Харитонова, Добри Маников, Неделчо Павлов, Мими Николова и на младия тогава Спас Венков. Това бе наистина „dramma giocoso“ (весела драма), както я определят Моцарт и неговия либретист Лоренцо Да Понте, в която Хаджимишев потърси преди всичко характерността. Живият, раздвижен мизансцен, вярната пластична характеристика, динамичното психологическо развитие на всеки от персонажите (от Дон Жуан до Мазето), точно преценените акценти — всичко това бе в основата на този верен на Моцарт спектакъл. Всъщност, всяка негова работа носеше белезите на високия професионализъм и тънките му интерпретаторски възможности. Хаджимишев бе високо ерудиран и чувствителен творец, който респектираше всички от гилдията, радваше се на голямо уважение.
При разговора ни след „Любовен еликсир“ той сподели, че най-важното за него в тази постановка (на „Дон Жуан“ в Русе) е било да намери „характерността на отделните персонажи“. „Характерността в ролята я прави истинска и автентична“, каза той. А спектакълът респектираше не само със своята вярност към автора. Сценичното действие в него не спираше нито за минута — това бе един непрекъснат динамизъм, при който настроенията и преживяванията на героите бяха изведени на преден план.
Ето какво споделя за него колегата му режисьор проф. Петър Щърбанов: „Непогрешим в тълкуването на оперната пиеса като специфика и драматургия, Хаджимишев познаваше нашата и чуждестранната традиция, но винаги търсеше своя собствен изказ чрез осмислените средства на реалистичния музикален театър, на който бе убеден привърженик. Михаил Хаджимишев беше враг на бъбривата илюстративност и на самоцелния ефект както в цялостното постановъчно решение, така и в работата си с певеца-актьор…“
Последната русенска постановка на Хаджимишев беше на „Евгений Онегин“ (премиера на 25.III.1985 в рамките на „Мартенските дни“, с диригент Г. Димитров). Въпреки краткия репетиционен срок и не особено добрия изпълнителски състав на главните роли — Онегин и Татяна, той успя да изгради стилен и монолитен спектакъл в духа на добрите традиции в интерпретацията на шедьовъра на Чайковски.
Години след смъртта му (почина на 27 декември 1997 във Фрибург малко преди премиерата на последната си постановка на „Така правят всички“ от Моцарт), през 1988 г., успях да видя видеозапис на неговия „Макбет“ (беше поставял същата опера и в София през 1974, но с неособено подходящи изпълнители) на фестивала в Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спиро Малас. Останах изумен — това бе един невероятно динамичен, вдъхновен, модерен в изразните си средства спектакъл, доста по-различен от този в София, където той, все пак, минаваше за „ традиционалист“…