МИТЪТ ЗА ИНФОРМАЦИОННАТА ВОЙНА НА РУСИЯ

0
167

Александър Симов e журналист във вестник „Дума“. Роден е през 1977 г. в Стара Загора. Завършил е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“. Активен блогър.  Негови статии и злободневни коментари могат да бъдат прочетени също в блога  „Алхимичната лаборатория на Александър Симов“ (http://alexsimov.blogspot.com) и на сайта „Поглед инфо“ (http://www.pogled.info).

Кои са истинските „хибридни“ касапи

 

От служебният кабинет на Близнашки досега Министерството на отбраната прави отчаян опит да прокара в официален документ идеята, че в България се води „хибридна война“. Най-напред в прословутата „Стратегия 2020“ Русия бе определена като заплаха за България, въпреки явното нежелание на хората да я припознаят като враг, и най-важното — въпреки масовото обществено неодобрение на политиката на санкции срещу Москва.

Самият опит за налагане на тезата за „хибридна война“ е начин за водене на „хибридна война“. И то срещу всички българи. Защото именно тези, които от години системно се опитват да промият мозъците на хората, сега използват един конфликт, за да наложат като диктатори своята теза и да започнат да преследват всеки, който не я споделя.

Няма руска „хибридна война“ в България. Има единствено хора, които отказват да следват спуснатите отгоре клишета за въобразените заплахи. Хората масово не припознават Русия като враг. И фактът, че отново и отново се натяга все същата гайка, подсказва, че агентите на чуждо влияние вече се чувстват отчаяни.

Системното натякване за някаква величествена, мистична и всеобхватна руска дезинформационна война в европейски мащаб е най-налудничавото нещо, което някога евроинституциите са произвеждали като обяснение за собствените си политически провали. Половината евробюрократи по-скоро ще се хвърлят от по-високите прозорци на Еврокомисията, отколкото да признаят, че масовото скърцане със зъби на европейците се дължи не на медийна промивка на съзнанието им, а на очебийните дефекти на водената от Европа политика. Подобно признание обаче ще е морален фалит за чиновническо-политическото съсловие, което отново и отново залива европейската общност с митове за „хибридната война“ и руските тролове, контролиращи нета едва ли не от Лисабон до Рига и от Лондон до Атина.

Спуснатата „опорна точка“ за информационната война на Русия е в яростно противоречие с повечето неща, които ЕС твърдеше доскоро за себе си, но това е дребен проблем на фона на пералнята за мозъци, завъртяна на високи обороти.

Нека да изброим противоречията. От една страна, половин година сума ти хора в ЕС тържествуваха, че руската икономика се срива, рублата се обезценява и Путин вече си спестява по едно ядене на ден. А изведнъж се оказва, че същата тази страдаща Русия отделя космически суми за информационна война. Всеки, който се е занимавал с медии, знае, че това излиза доста солено. Дори поддържането на митичните батальони от виртуални тролове изисква финансиране. Чудно как една фалирала страна може да си го позволи. Пита се обаче, ако Русия не е фалирала и има тези възможности, нима европейските медии, които като питбули дъвкаха кокалите на руската икономика, са заблуждавали, лъгали и пускали дезинформация. И не е ли това „хибридно“ военно действие?

В една статия за Естония попаднах на информация, че след много дебати в страната решили да създадат рускоезичен канал, за да отговарят на недоволните настроения сред руснаците. Близо 25 на сто от населението на тази страна са руснаци и досега не са имали канал на руски, и то държавен. Какво говори това за политиката на естонското правителство спрямо най-голямото малцинство в родината им? Не е ли знак, че дълги години властта всъщност се е отнасяла към руснаците като към ненужни хора, с по-малко права, и сега реве, че тези руснаци слушат други новини и кимат със съгласие. Виновното минало на Прибалтийските републики ги настига с бързи темпове. Те не напразно са най-активни в идеята за създаване на европейски рускоезичен канал. Да, пак Европа трябва да им вади въглените.

Създаването на такъв канал също поставя много въпроси. За първи път в своята история

Европейският съюз се кани да създава идеологически тип телевизия

А какво точно ще опровергава този канал? Че в Киев на власт не е хунта? Много искам да видя доказателствата по този въпрос. Какво точно ще оборва бъдещата телевизия? Че няма изгорени хора в Одеса? Че няма война на олигарсите? Че няма платени от олигарсите батальони от главорези, които вилнеят в Източна Украйна?

Формулирането на митичната руска информационна заплаха плъзва ЕС в една авторитарна плоскост. Оттук нататък всеки бюрократ ще може да твърди, че антиевропейското говорене е резултат от руска намеса и влияние, вместо да види, че голяма част от недоволството всъщност е социално мотивирано. И какво говори за журналистите фактът, че много от тях написаха напълно нечетивни текстове за информационната война и руското влияние, подкрепяйки тезите си не с данни, а само с усещания?

Давам пример и за една друга типично българска подмяна. Десните у нас, които принципно се изживяват като титани на демокрацията, вече не са в състояние да търпят загуби в битката за обществените настроения, тъй като традиционната за България русофилия не е продукт на „хибридна война“, а просто на историческа памет. И заради това повечето от тях се активизират по темата с изцяло авторитарни прийоми. Депутатът от ДСБ Борис Станимиров, например, написа в статия: Вече не става дума за свобода на словото, а за сигурност, и мерките трябва да се мислят в този порядък“. С това той се вписва в позорния списък на мракобесите. Но забележете тенденцията: на едно реално обществено настроение той иска да се отговори със сила, с миризливия ботуш на цензурата — руските канали трябвало да бъдат спрени на територията на целия Европейски съюз.

Не е ли величествено да видиш как един продукт на закъснелия костовизъм започва да говори като Леонид Брежнев и да хълца за ограничаване на руските медии? В романтичните си представи дори си фантазирам как хора като Станимиров изпълняват демоничните си идеи. Тогава останалите ще дебнат дисидентски в нета, за да видят какво са казали руснаците. Иначе какво — и интернет ли ще филтрират, за да не допуснат някой да чуе другата гледна точка?

Самият факт, че вече призоваваш за ограничение, издава нечистоплътно мислене и най-малкото подъсъзнателно знание, че позициите ти са незащитими с истината. Истината щеше да е много мощно оръжие, но само ако Европа е на страната на истината. А как да кажеш, че си на страната на истината, когато в Украйна лудите националисти системно избиват хора.

И като казахме Украйна, как е там положението със свободата на словото? Дали Европа, увлечена в борба с митове, ще провери какво точно прави украинското правителство с журналистите, които не са съгласни с провежданата политика?

Огромни групи от граждани в повечето страни на Евросъюза вече отказват да вярват на налаганата отгоре единствена истина. И заради това, преди да се мисли за официална телевизионна промивка на мозъците им, е добре европейските медии да се замислят за собствената си роля в помощ на големите лъжи.

Русия не води информационна война, а се опитва да се защити от тоновете помия, с които я заливат. Информационните битки съществуват в действителност, но европейските медии (американските просто няма да ги броим) се оказаха в тежка зависимост от политическите „опорни точки“. И сега, когато махмурлукът идва като проклятие, може да се види какви са размерите на поражението.

Руската пропаганда върви, защото вече никой не вярва на официоз­ните медии в Европа.

Позорът на българските „шарлита“

Спомняте ли си какъв обществен вой се вдигна, когато на 17 януа­ри светът потресен узна за атентата в редакцията на френското сатирично издание „Шарли Ебдо“? Тогава двама маскирани ислямисти нахлуха в сградата на седмичника и убиха неговият издател Стефан Шарбоние, девет служители (карикатуристи и административен персонал) и двама полицаи. Цяла Европа беше като парализирана от шок и ужас. Не бяха минали и два часа от престъплението, когато започна кампанията „Je suis Charlie“ (Аз съм Шарли). Хиляди хора по цял свят заявиха по този начин, че подкрепят свободата на словото, правото на сатирично изобразяване като основополагаща ценност на света, който наричаме западен.

България като страна на постоянната имитация не остана по-назад. И тук куцо и сакато се окичи с надписа „Je suis Charlie“, макар в повечето случаи да си го присвоиха хора, които с радост биха забранили всяко мнение, различно от тяхното. Най-шумните представители на този бял шум бяха наречени шарлита, но вече не в позитивен, а в отрицателен смисъл.

Шарлито стана символ на обществена подлост, на вечното епигонство, на престореното смирение, на фалшивата подкрепа, на онези, които се направиха на съвести, въпреки че никога не са били независими дори и за секунда. Видя се нечистият замисъл да се приватизира една трагедия в името на вътрешнополитически активи. И тъй като самите сатирици на „Шарли Ебдо“ — крайно леви, при това с анархистичен размах, не биха търпели някой да ги използва в подкрепа на политическото статукво, си струва тази тема никога да не бъде сваляна от дневен ред.

Шарлитата са зараза, защото не схващат истинския смисъл на ценностите, а лицемерието им е толкова голямо, че може да запълни с отровна мъгла Стария континент. Шарлитата бяха свръхактивни, явяваха се по сутрешни блокове, кряскаха, че са готови да дадат живота си за свободата на словото. Твърдяха, че могат да станат опълченци за защитата на Европа. С толкова много талибани на свободното слово и защитници на монумента на демокрацията човек дори почва да се чуди как все още Ислямска държава не е поставена на колене.

Всичко обаче се оказа лицемерен, мазен, гнусен и противен театър. На българските шарлита никога не им е пукало за свободата на словото. Те се водеха единствено по политическата мода, по възможността да се изкарат европейци, без изобщо да са такива. И демонстрираха цялата тъпота на политическото позьорство и неговото изтощително лицемерие.

Всичко това стана ясно едва няколко месеца след „Шарли Ебдо“, когато в една друга държава, съвсем недалеч от нас, започна яростна атака срещу свободата на словото. В Украйна, обявена от ЕС за страна с демократични ценности, в рамките на седмица бяха убити трима журналисти. Жертви на атентати станаха Олес Бузина, Сергей Сухобок и Олга Мороз. В рамките на същата кървава серия бе убит и ексдепутатът Олег Калашников. Какво е общото между всички тях? До един те бяха противници на хунтата в Киев и на пълзящата бандеровщина, която се опитва да подмени политическите ценности на Украйна.

Сред убитите най-известен е журналистът Олес Бузина. Той никога не е бил „сепаратист“, нито е настоявал за присъединяване на Украйна към Русия. Въпреки това беше противник на властта и никога не си позволи да изкриви своята съвест, описвайки чудовищните неща, които виждаше да се правят. Неговите анализи днес могат да се четат като пътеводител за една страна, която реставрира най-големите демони от своето минало и се превръща постепенно, бавно и целенасочено в тоталитарна държава, в която няма никакво място за различно мнение и мислене.

Бузина виждаше как властта на Порошенко/Яценюк погазва свободата, тъпче несъгласните и реставрира мрачните сенки на украин­ските фашисти. Той плати с живота си за това, че не поиска да остане в хора на мълчаливите. Не напразно сайтът „Миротворец“, официално свързан със спецслужбите на майдановската държава и поддържащ странни списъци с врагове на Украйна, в първите минути след покушението написа, че Бузина е „ликвидиран“ в двора на собствената си къща. По-късно текстът беше сменен. Бузина е бил ликвидиран, защото не приемаше неоавторитаризма с европейска патетика и риторика. А смъртта му съвсем не накара държавата да се задейства, за да намери убийците. Точно обратното, съветникът в Министерството на вътрешните работи Антон Герасченко обяви убийството за дело на Москва и посъветва всички други вътрешни врагове да се предадат сами.

Това ли беше смисълът на Майдана — да се установи държава, в която журналистите да бъдат клани и избивани, когато не искат да мълчат. А властта в Киев да твори конспиративни теории, че дългата ръка на Кремъл е виновна. Ама, разбира се, кой друг да е виновен? Дали Москва обаче вложи в устата на Ирина Фарион (обсебена от демони русофобка от националистическата партия на Олег Тягнибок) думите: Убиха дегенерата Бузина“ и пожеланието за мрак и забвение, защото такива като него отивали в канализацията на историята.

Ако това не е тежък ботуш на властта върху свободата на словото, кое е изобщо?

Пред очите на всички най-мрачните прогнози за Украйна се оказват истина. Това вече не е държава, а една психиатрия, в която власт­та е взета от най-опасните луди. И тези луди по някакъв странен начин са успели да накарат Европа да ги признае и позорно да мълчи за техните престъпления и деяния. А няма никакви изгледи тази кървава вълна да спре.

И тук идва големият въпрос: Къде са шарлитата?“ Една авторитарна власт избива журналисти, а не сме прочели нито един протестърски статус срещу политиката на Киев? Поне един от „моралните стожери“ да бе написал гневно послание, яростна декларация и да настоява истината да стане известна. Всякакви асоциации на европейски журналисти, които иначе по повод и без повод се обаждат, сега мълчат като глухонеми. Или по-скоро като карикатура на известните фигури на маймунки — не чух, не видях, не разбрах“.

Значи така, когато на прицел са френски журналисти, и то от външна за Европа заплаха, всички могат да се вдигат на шествия и да леят крокодилски сълзи за свободата на словото. Но когато това става в една страна, обявена прибързано и лековерно за демократична, никой не обелва дума. Това е мерзост. С подобна мерзост навремето европейските елити са посрещнали възхода на нацизма, а някои от тях тайно са му симпатизирали.

Европа отгледа това мракобесие, тя му бабува при неговия поход към властта и сега не иска да признае чудовищната грешка, която направи. Шарлитата с часове могат да говорят измислици за „хибридната война“ и за „информационните манипулации на Русия“, но отказват да признаят очевидното — кървавото местопрестъпление Украйна, където избиват журналисти по списък.

Нещо повече – шарлитата у нас побързаха да възприемат удобната версия на Украйна и като целенасочена гавра с жертвите обявиха, че престъпленията са по поръчение на Путин. Точно тези същите настояваха, че подобно обяснение за убийството на Борис Немцов в Москва е доказателство за вина. Това е тъмницата на двойните стандарти, занданът на лицемерието, каторгата на политическия цинизъм.

Точно този двоен стандарт може да пресуши политическите сили на Европейския съюз. Свободата на словото би трябвало да е ценност, дори и когато се отнася за хора, които разрушават твоята версия за света. На украинските журналисти обаче им отказаха свобода на словото. Тях ги ликвидираха заради това, че търсят истината. И помнете, винаги помнете, че нашите шарлита мълчаха.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук