ЛАТИНСКА АМЕРИКА В ТЪРСЕНЕ НА СОБСТВЕНИ МОДЕЛИ ЗА РАЗВИТИЕ

0
162


Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“. Завършила е журналистика в
СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009). Пътувала е из над 20 страни по света и е публикувала свои репортажи, пътеписи и анализи за тях. През 2010 г. беше наградена с виетнамския орден „Дружба“.

 2010-а в Латинска Америка бе Годината на двестагодишнината. Отбелязваха се тържествено двете столетия от онази 1810-а, когато из няколко тогавашни испански колонии прокънтява Викът на Независимостта и започват антиколониалните войни, изиграли тук и ролята на антимонархически демократични революции. Те продължават десетилетие и половина — чак до победата на войските на освободителите в битката край Аякучо в Перу в края на 1824 г. След нея вече цялата бивша Испанска Америка се смята за свободна.

 Викът на Независимостта — това не са още същинските декларации за независимост. Това е избухването на бунта, поривът, надигането на силите на новото, началото на големите движения, които ще родят промяната.

През 2010-а двестагодишнината на независимостта си празнуваха Аржентина, Венецуела, Колумбия, Мексико и Чили. Оттук нататък година след година предстои да ги последват и останалите днешни латиноамерикански страни.

Но някогашните водачи на освободителните войни са мечтали не за много отделни републики, а за единна демократична държава на свободата, братството и равенството. Уви, драмите на историята рядко са благосклонни към мечтателите.

И все пак през тези двеста години се роди и нещо уникално — политико-култорологичното понятие Латинска Америка. Днес то олицетворява не просто южната половина от американския континент и латинския корен на говорените там езици, а преди всичко динамизма и пъстротата в търсенето на специфични пътища за обществено развитие на региона. Ако сега светът говори за „лява вълна“ или за „неолиберални крепости“ в Латинска Америка, за „модела Лула“, за „модела Чавес“ или за „модела Пиниера“, то това е резултат от узрявали двеста години процеси, недовършени през освободителните войни и пречупили през латиноамерикански ракурс всички криволици на ХIХ, ХХ, а вече и ХХI век.

Идеите на френското Просвещение и на Великата френска революция са голямото вдъхновение за водачите на освободителното движение в Испанска Америка. Предтечата — както често наричат легендарния венецуелски идеолог на независимостта Франсиско де Миранда, дори е и пряк участник във Френската революция. Както, впрочем, и във Войната за независимост на САЩ — също едно събитие, силно въздействало на латиноамериканците с демократичния си заряд. Още по-близък е и ефектът от въстанието на чернокожите роби в Хаити през 1791 г., завършило с провъзгласяване на първата независима република в Латинска Америка през 1804 г.

„Общественият договор“ на Жан-Жак Русо е любимата книга на Освободителя — с това име влиза в историята другият голям венецуелец Симон Боливар. Именно той не само ръководи извоюването на независимостта от испанската корона, но и предлага своя ясно очертана концепция за принципите на свободата, братството и равенството, върху които да се гради една силна, голяма, централизирана, обединяваща земите на бившите испански колонии в Америка република. На паметния конгрес в Панама през 1826 г. обаче той не среща достатъчна подкрепа за предложението си. Участниците се стряскат от съдържащите се в него акценти — като държавно регулиране на икономиката, национализация на природните богатства, съдебна реформа, равни права за индианците, отделяне на църквата от държавата и т.н.

Тук е редно да припомним, че отношенията между водачите на борбите за независимост и католическата църква, която е стожер на испанската колониална власт, а по-късно и на консервативните сили в новите латиноамерикански общества, са доста сложни. Много от освободителите начело с Миранда, Боливар, генерал Хосе де Сан Мартин, Бернардо О’Хигинс и т.н. са масони. Масонството за тях е алтернатива на стария обществен ред и на крепящия го католицизъм. Впрочем, в един по-късен етап Боливар търси съюз с църквата и с консервативните кръгове, за да се опита да прокара вижданията си за новото обществено устройство. Но не успява. Инициативата за въвеждане на пожизнен президентски и вицепрезидентски пост, както и за допълнителна — „морална“ — камара в законодателния орган, му докарва обвинения в опит за узурпиране на властта. Следва и заговор на млади офицери за свалянето му. Изпитанията на управлението се оказват по-тежки от военните премеждия.

Сложни за разбиране са и отношенията между Боливар и другия голям герой на освободителните войни — аржентинеца Хосе де Сан Мартин, който остава в историята с уникалното прехвърляне на войската си от Аржентина в Чили през непристъпните Анди. След като освобождава и Лима, Сан Мартин става първи президент на независимо Перу. Тогава Боливар го вика на среща на четири очи в Гуаякил. След нея Сан Мартин се отказва от висшия перуански пост в полза на Боливар, оттегля се от политиката и заминава за Европа. Освободителната епопея в Перу е довършена от любимеца на Боливар — младия генерал Антонио Хосе де Сукре, който печели историческата битка при Аякучо през 1824 г. От нея се отброява освобождаването на всички бивши испански колонии. По-късно Сукре е убит от заговорници.

Дали Боливар наистина е имал диктаторски амбиции, както го винят противниците му, или просто е смятал, че само силната му лична власт може да гарантира установяване на истински демо­кратични принципи в тогавашните незрели общества на континента? Едва ли има еднозначен отговор. Както не е имало и обективни условия за реализиране на идеите на Боливар в следосвободителния етап, когато единението от военния период вече не е могло да споя­ва разнородните по интереси обществени прослойки на креолския елит, клерикалите, латифундистите, индианците и т.н. Следвайки тъжната логика на всички изпреварили времето си световни герои, Боливар е низвергнат в края на живота си. Той се оттегля от президентския пост на Велика Колумбия през 1830 г. и скоро след това умира от туберкулоза едва 47-годишен.

Мечтата му за единна и мощна латиноамериканска република, способна да устоява на външни вмешателства, не се осъществява. От Велика Колумбия се раждат самостоятелните Колумбия, Еквадор и Венецуела. В отделни държави се обособяват също Аржентина, Боливия, Чили, Перу, Парагвай, Уругвай, Мексико, Централноамерикан­ската федерация, както и португалскоезична Бразилия — тя се отделя мирно от метрополията Португалия и за разлика от повечето други страни на континента вместо републиканска приема монархическа форма на управление. Тръгва процес на оформяне на национални самосъзнания и особености, на вътрешно преструктуриране на обществата, на развитие на капиталистическите отношения, които обаче още дълго вървят в обща крачка и с феодалните норми на латифундиите. Въпреки че са въведени редица демократични механизми, като избори за държавните органи на властта и гаранции за личните права и свободи на гражданите, социално-икономическият и съответно правният фундамент остава напукан от гнета над големи човешки маси като например закрепостените в именията ратаи (пеони).

Продължава да носи напрежение и усещаното още по времето на Боливар противостоене между т.нар. унитаристи и федералисти. Парадоксът е, че идеята на Освободителя за силна централизирана власт ляга на сърцето на най-консервативните кръгове, които държат да запазят статуквото дори и с антидемократични прийоми, защото са наясно, че строго действащата държава може да е полезен гарант на интересите им. От своя страна федералистите са по-просветените и отворени към навлизането на капиталистическите отношения латифундисти, които не желаят една прекалено силна и централизирана власт да им налага контрол и да ограничава свободата на предприемачеството. Въз основа на същите тези две големи групи се формират и първите политически партии в Латинска Америка — на консерваторите и либералите. Унитаристите са предимно консерватори, а федералистите — либерали.

Успоредно се развива и още едно явление, типично за тогавашното латиноамериканско обществено устройство — каудилизмът. Латифундистите от даден регион излъчват свой предводител (каудильо), който се грижи да поддържа реда в зоната. И обикновено го прави с помощта на свои въоръжени „горили“. Методът бързо се разпростира и в активизиращия се вътрешнополитически живот на всяка от младите латиноамерикански републики. Съперничещите си либерали и консерватори започват да си разчистват сметките чрез размяна на бързи атаки на свои въоръжени ударни групи. Всеки от лагерите се групира около съответен лидер — каудильо. Така изборите се превръщат в лични битки между различните каудильовци и техните групировки. Успелият да грабне властта я разглежда като форма на дообогатяване и я упражнява авторитарно. Каудилизмът прелива в типичните латиноамерикански диктатури от ХIХ и началото на ХХ в. Изборите стават ненужен театър и управниците започват да се изместват един друг предимно с държавни преврати. От края на войните за независимост до края на ХIХ в. в Латинска Америка са извършени над сто преврата. Повечето от тях — с участието на армията, която още от колониално време се ползва с много висок обществен статут. Всеки диктатор държи да се разхожда в генералска униформа и всеки генерал се вижда с президентска лента. Щом седне в креслото на държавния глава, поредният управник веднага се заема да съчинява и нова конституция. Така през ХIХ в. в Еквадор се изреждат 12 конституции, в Боливия — 9, в Колумбия — 11, в Доминиканската република — 15, и т.н.

ХIХ и ХХ в. вписват в историята на латиноамериканските страни доста зловещи диктатори с каудилистки уклон, управлявали с брутални репресии, но представящи се за „бащи на нацията“. Такъв е например мексиканецът Порфирио Диас, чийто суров режим, продължил от 1876 до 1910 г. с незначително прекъсване между 1880 и 1884 г., предизвиква избухването на Мексиканската революция. Такъв е и доминиканецът Рафаел Трухильо, управлявал в преименувания на Сюдад Трухильо Санто Доминго от 1930 до 1961 г. В същата редица може да застане и парагвайският генерал Алфредо Стреснер, останал на власт от 1954 г. до 1989 г. Да не говорим за семейните диктатури на фамилиите Сомоса и Дювалие в Никарагуа и в Хаити.

Каудилизмът успява да мутира и встрани от „традиционната“ диктатура, като се приспособява към променящите се политически условия и обществени настроения. Типичен пример за каудильо от ХХ в. е например аржентинският генерал и двукратен президент Хуан Доминго Перон. Името му дори дава народното наименование на неговата Хустисиалистка партия (в превод — Партия на справедливостта). Всички отдавна я наричат просто перонистка. Вярно, случаят с Перон е особен, защото неговият спорен личен чар всъщност е напълно заместен от всенародното обожание към половинката му Евита Перон, раздавала парични помощи и апартаменти буквално „на килограм“.

Елементи на каудилизъм могат да се съзрат и у доста други латиноамерикански лидери от по-нови времена, включително у цяла плеяда военни водачи, обявили, че прокарват „патриотична политика“ в държавите си през 70-те и 80-те години на ХХ в. Тук биха могли да се споменат генерал Хуан Веласко Алварадо, управлявал в Перу от 1968 до „вътрешния преврат“ през 1975 г., и генерал Омар Торихос, оглавявал Панама от 1968 г. до гибелта си в загадъчна самолетна катастрофа през 1981 г. Торихос например подписва с американския президент демократ Джими Картър през 1977 г. историческия договор за връщане на Панамския канал на Панама. Затова има доста версии, че гибелта на Торихос, която настъпва след идването на власт в Белия дом на републиканската администрация на Роналд Рейгън, недоволна от договора за канала, не е случайна. Такова е мнението и на личния приятел на Торихос — британския писател Греъм Грийн, който издава книга за генерала.

Случаите с Веласко и Торихос, а и по-късно с венецуелския лидер Уго Чавес, който също идва от армията, са ясна илюстрация, че въоръжените сили в Латинска Америка не са еднотипна затворена структура, а подобно на други обществени формирования са подвластни на влиянията на идейни течения, социалноикономически процеси и международни фактори. Разбира се, налице са и достатъчно примери за силно репресивни военни диктатури, като установените в Чили, Аржентина, Уругвай, Парагвай, Бразилия, Салвадор, Гватемала през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ в.

Църквата е другата голяма структура, която също се оказва въвлечена в политическите кипежи в Латинска Америка. Именно на този континент се ражда т.нар. Теология на освобождението — движение, което оправдава включването на свещеници дори във въоръжена борба, когато тя е в защита на бедните и онеправданите. Един от най-ярките представители на Теологията на освобождението е колумбийският свещеник Камило Торес, който загива като партизанин в Армията за национално освобождение (една от колумбийските партизански групировки) през 1966 г. Идеите на Теологията на освобождението споделят и никарагуанските свещеници като Мигел д’Еското и Ернесто Карденал, които участват в съпротивата на Сандинисткия фронт за национално освобождение срещу диктатурата на Сомоса. След сандинистката победа Д’Еското и Карденал стават министри съответно на външните работи и на културата. Сред героите мъченици на Теологията на освобождението е вписан и архиепископът на Сан Салвадор Оскар Арнулфо Ромеро, убит от „ескадроните на смъртта“ по време на своя проповед през 1980 г.

Появата на „червени свещеници“ се свързва с радикализацията на обществените конфликти в Латинска Америка, характерна за втората половина на ХХ в. Това е периодът и на засилено влияние на леви радикални идеологии като маоизъм и троцкизъм. Пионерът в крайнолевия регистър на континента все пак е анархизмът, който идва с европейските емигранти още в края на ХIХ в. и става особено популярен в Южния конус, най-вече в Аржентина. Втората вълна в раз­пространението му из Латинска Америка е през 30-те и 40-те години — с преселването в региона на големи групи емигранти от разбитата Испанска република.

След края на Първата световна война и победата на Октомврий­ската революция в Русия бърза популярност печели и комунистическата идеология. Много комунистически партии в Латинска Америка са основани в началото на 20-те години и в периода между двете войни. Марксизмът намира благоприятна почва най-вече в интелектуалните и в университетските среди. В Аржентина, чиято компартия е основана още през 1918 г., именно марксистки настроени студенти са инициатори и на революционната университетски реформа, която дава мащабна автономия на висшите учебни заведения.

Силен тласък към засилване на популярността на левите идеологии дава победата на Кубинската революция през 1959 г., въпреки че в началото тя не е свързана с никакви комунистически структури, а следва главно заветите на Хосе Марти, кубинския Апостол на свободата, поет и идеолог на националната независимост и на латиноаме­риканската солидарност. Антиимпериалистическата насоченост на Кубинската революция обаче, както и двуполюсният свят от онова време, предопределят присъединяването на Острова на свободата към тогавашния социалистически лагер. Кубинският пример да се избере собствен път на развитие буквално под носа на големия съсед САЩ, който не спира да се меси във вътрешните работи на латиноамериканските държави, предизвиква бурен ентусиазъм особено сред младежите в Латинска Америка. Прекият ефект е появата на много нови крайнолеви групировки, повечето от които абсолютизират въоръжения път на борба. Редица анализатори сочат именно това залитане като предпоставка и за въвеждане на брутални военни диктатури в много латиноамерикански страни през 70-те години на ХХ век. В неуспешен опит да разпали партизанско огнище в Боливия през 1967 г. загива и най-емблематичният латиноамерикански революционер Ернесто Че Гевара.

Латинска Америка има стара традиция във въоръжената борба — включително многобройни селски военизирани „отряди за защита“ срещу своеволията на латифундистите. Именно такава е и основата за възникване в Колумбия на двете основни партизански групировки, които продължават да действат и до ден-днешен– Революционни въоръжени сили на Колумбия (ФАРК, по испанската абревиатура) и Народна армия за освобождение. Променилият се през годините политически контекст в страната днес поставя на дневен ред формата, под която тези групировки биха могли да се разпуснат и да се включат в политическия живот. Диалог между тях и между колумбийското правителство обаче не се води и конфронтацията продължава да доминира.

Селска война по същността си е и Мексиканската революция през 1910-1917 г., която е най-мащабното по рода си събитие за континента. Тя постига изработването на най-демократичната за времето си конституция, провеждането на аграрна реформа и ограничаването на намесата на САЩ. Парадоксът е, че дошлата на власт с тази революция Институционално-революционна партия остава неизменно на власт през следващите над 70 години и с времето се превръща от двигател в спирачка за развитието на страната.

Селски армии водят битки за национална независимост и социални правдини и в Никарагуа и Салвадор през 20-те и 30-те години на ХХ век. Лидерите им — Аугусто Сесар Сандино и Фарабундо Марти, по-късно ще бъдат избрани за патрони на фронтовете за национално освобождение на своите страни през 60-те и 70-те години. Сандинист­кият фронт за национално освобождение успява да надвие диктатурата на Сомоса и да извърши победна революция на 19 юли 1979 г. Но фронтът „Фарабундо Марти“ в Салвадор не успява. Малко преди последната му офанзива на власт във Вашингтон идва Роналд Рейгън, който масирано подкрепя режима в Сан Салвадор с оръжие и съветници и партизаните са спрени. Срещу Никарагуа пък администрацията на Рейгън задейства нападения от територията на Хондурас на финансирани от САЩ „контри“. Това води до сериозна дестабилизация на сандинистите и те губят изборите през 1990-а.

Въоръженият път обаче не е единственият, по който върви латиноамериканската левица. Уникален експеримент с мирното £ идване на власт е извършен в Чили през 1970 г. – тогава президентските избори са спечелени от кандидата на лявата коалиция „Народно единство“ Салвадор Алиенде. Социалисти, комунисти, леви християн­демократи и др. управляват три години в условията на постоянно саботиране от страна на опозицията на усилията им за постигане на повече социална справедливост. Задействан е и план на ЦРУ за дестабилизиране на правителството на Алиенде, което по-късно признава в мемоарите си и тогавашният държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър. На 11 септември 1973 г. чилийска военна хунта начело с генерал Аугусто Пиночет извършва държавен преврат, при който президентският дворец „Ла Монеда“ е бомбардиран, а президентът Алиенде загива. В последвалите масови репресии срещу привържениците на „Народното единство“ хиляди загиват, изчезват безследно, минават през центрове за мъчения и концлагери.

Специфично латиноамериканско търсене на собствен модел на развитие е и създаването през 1924 г. на Американския народнореволюционен алианс (АПРА). Негов основател е перуанецът Виктор Раул Айа де ла Торе. Амбицията му е това да е общолатиноамериканско движение, което да върви по „трети път“, различен и от западния капитализъм, и от съветския комунизъм. Айа де ла Торе смята, че Индо-Америка (както той предпочита да нарича Латинска Америка) може да изгради свой неповторим образец на социалистическа икономика, която да почива върху зачитането на правата на коренното индианско население, аграрната реформа и установяването на колективна собственост над земята, държавния контрол над индустрията. Постепенно обаче Айа де ла Торе измества партийната линия от социализъм към центризъм. След смъртта му през 1979 г. партията изпада в дълга криза, а хлъзването £ към неолиберализма става все по-видимо. В момента в Перу е на власт излъченият от АПРА президент Алан Гарсия, който вече имаше един предишен мандат през 80-те години. Сегашното му управление постига добри икономически показатели за страната. Гарсия влезе в Договора за свободна търговия със САЩ, какъвто имат също страни като Чили, Колумбия, Мексико. Практически в момента Перу заедно с Колумбия и Мексико е сред „неолибералните крепости“ насред залятата от „лява вълна“ Латинска Америка.

Разбира се, понятието „лява вълна“ е повече от условно. То се опитва да обединява доста разнородни управления и страни. Доскоро под шапка му бе вкарвана примерно държава като Чили, където до януари 2010-а на власт бе социалистката Мишел Бачелет, но където никога не е спирал да доминира откровено неолибералният модел икономика. Доста различни модели прилагат Уго Чавес във Венецуела и Лула да Силва в Бразилия, въпреки че и двамата се анонсират като „леви“. Лула приключва мандата си в края на 2010 г. с рекордната популярност от 80% и с ореола на „борец срещу бедността“ – постижение, което му бе признато и със специална награда на ООН. След протекли в два тура президентски избори негова наследничка на най-висшия държавен пост стана съратничката му и дъщеря на български емигрант Дилма Русеф, която обеща да продължи „линията на Лула“, развивайки социалноориентирана икономика. Успехът на Лула бе, че той заложи на успоредно инвестиране и в социалното развитие на държавата, и в стимулиране на индустрията, и в разработване на новооткрити петролни залежи в бразилския шелф. В резултат Бразилия е с най-малко пострадалата от световната криза бързо развиваща се икономика.

Чавес също залага на мащабни социални програми, някои от които осъществява в сътрудничество с Куба. В същото време той старателно реформира и държавната система, следвайки начертани още от Боливар насоки – примерно, за „моралната“ власт. Поначало заветите на Боливар са акцент в действията на Чавес. Дори името на страната стана Боливарска република Венецуела. Да не говорим за идеята за общо латиноамериканско обединение в противовес на големия северен съсед САЩ. Именно в този контекст е съвместно лансираната от Венецуела и Куба инициатива ALBA – Боливарска алтернатива за Америка. Зад нея застават също Ево Моралес, президент на Боливия, Рафаел Кореа, водач на Еквадор, Фернандо Луго, държавен глава на Парагвай, Даниел Ортега, лидер на Никарагуа. По свой път не спира да крачи и Куба, чийто исторически ръководител Фидел Кастро се възстанови след тежко заболяване. Приемникът му, неговият брат Раул Кастро, въвежда елементи от китайския и виетнамския модел в реформиращата се икономика на Острова на свободата.

Търсенето на латиноамерикански модели за обществено развитие очевидно продължава.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук