ОТНОВО ЗА СИЛАТА НА БЪЛГАРСКИЯ НЕГАТИВИЗЪМ

0
201

Георги Минчев е завършил Висшето военно­морско училище „Н.Й.Вапцароввъв Варна, а по-късно и СУ „Св. Климент Охридски“ — история и философия. От 1973  до 10 ноември 1989 г. е на партийно-организационна работа. Интересите му са в областта на историята, философията и психологията.

Струва ми се, че има нещо недоизказано в статията за силата на българския негативизъм и неговото обратно влияние върху процесите в обществото*. Според автора младото поколение се лъже от по-възрастното от най-ранна младенческа възраст. Действително децата стават възрастни и вече не вярват, че Баба Меца ще ги изяде или че Дядо Коледа ще им донесе желания подарък. Но това не значи, че през този период от развитието на детето не настъпват изменения в неговия характер, че то става затворено и подозрително към заобикалящия го свят, че не вярва в нищо и ще носи този негативизъм до края на живота си. Разбира се, има и такива случаи, но те са изключение и се дължат на други причини. Ето защо ми изглежда  малко инфантилна идеята да се определя зрелостта на народите с етапите на развитие на детето. Това са различни неща.

 

Всяка революция има на знамето си идеите и мечтите на поколението. Но винаги ли тези идеи и мечти се претворяват в живота? Не действат ли различни сили и интереси, които или загробват идеята, или дотолкова я изкривяват, че не можеш да я познаеш.

 

Казват, че колкото е по-високо равнището на култура, толкова по-малка е вероятността даден народ да бъде излъган. Това е относително вярно. Не бе ли излъган германският народ от хитлерофашизма? Нали по онова време Германия бе на високо културно равнище, в нея живееха и работеха световноизвестни учени, писатели, интелектуалци.

 

Не бе ли излъган преди двадесет години и българският народ, че ще живее по-добре? Та нали при т.нар. реален или както сега го наричат държавен социализъм, се създаде колосална материална база, разви се духовната култура, което намери израз в класирането на България в края на осемдесетте години на 26-о място в света според индекса за човешко развитие на ООН. Сега по същия този индекс сме към 70-о, да не говорим за конкурентоспособност. Загубихме традиционни пазари, вместо да разгърнем действителните предимства на социализма и на основата на създаденото да настигнем и дори да надминем други държави по производителност на труда. Мой познат доста точно обрисува ситуацията с метафората „Оседлан кон, а не можаха да го подкарат“.

 

Причината обаче не е в  незрелостта и изначалния  негативизъм, коренящ се в историческото минало, а в нашата политическа класа, в подклаждането на омраза, която не ражда добри политики.

 

От незрялост на народа ли бяха приети законите за реституцията преди тези за развитието на икономиката? Ами разрухата в селското стопанство? Имахме предприятия на световно равнище по мнението на западни експерти и други, които трябваше да бъдат подкрепени в т. нар. преход. Но се получи точно обратното. В приватизацията те бяха  разграбени, на улицата останаха хиляди хора без препитание. Младите започнаха да напускат страната. Но не за да търсят отдушник от „тоталитарните лъжи“.

 

Българинът през тези двадесет години бе облъчван постоянно от гурутата на неолиберализма, тясно свързани с интересите на едрия капитал. За съжаление основната сила в лявото пространство — БСП, не съумя, а може би не искаше да излезе от господстващите неолиберални практики и се движеше в рамките на статуквото.

 

Сега с основание се отправят много критики към цялостната политика на ГЕРБ, но досега не сме чули някаква нова визия на опозицион­ната левица. Решението на проблемите се търси в практики, касаещи само финансови параметри. Не се променя философията. И как ще се промени, когато прагматизмът е наше верую. Дълго време отричахме, че има ляво и дясно, че ние само управляваме.

 

При това положение не са изненада големите разлики в първоначалното разпределение – между това, което получава капиталът, и в пъти по-ниското заплащане на труда. Да не говорим за вторичното разпределение чрез данъчната система, при което богатите станаха още по-богати.

 

И затова не е виновна простащината, нито че сега нашият народ се намира по средата между селото и града и има още селски манталитет. Това са само вторични белези, които действително влияят за качеството на нашия живот. Все едно да кажем, че за кризата са виновни само хулиганите банкери, които не спазват правилата.

 

Причината е в самата същност на капиталистическата система. Колкото си п¥ в периферията, както се случва при нас, толкова си по-зле. Наши и чужди монополисти ни извиват ръцете, а противоречията се задълбочават. Все повече срещу политиките на едрия капитал обаче се обявяват не само представителите на наемния труд, но и средният, дребният и фамилният бизнес. В такива периоди на историята обединението на силите за промяна се случва спонтанно.

 

Може ли левицата, в частност БСП, да оглави такъв процес. Отговорът е безспорно да, но с други лица, с други политики. Доверието се губи лесно, но се печели много трудно. Крайно време е властта да не бъде самоцел и когато не можеш да провеждаш политиката, за която са те избрали, да имаш мъжеството и моралната сила да подадеш оставка. В противен случай ще бъдем свидетели на поредните коалиции, които отново ще губят доверието на избирателите.

 

Българският избирател вече два пъти дава своето доверие на харизматични популистки личности. Американски журналисти иронично подхвърлят, че вярваме в чудеса. Не е точно така. Отчаянието е по-силно от глупостта. То е породено действително от срива на държавността, тоталната криминализация на живота, разграбването на собствеността и т.н. Но причината за това не е в лошия  материал, нито в генетичната обремененост на българина, а в неосъществената перестройка.

 

Горбачов и Елцин се оказаха издънки на сталинско-брежневската система. Нима в забранената КПСС нямаше хора с модерно мислене и знания за това по какъв начин да се преодолее командно-административна система на управление на икономиката и да се даде простор за разгръщане на производителните сили. Покойният академик Абалкин предлага тогава всяко предприятие да бъде подготвено и да влезе в световното стопанство конкурентоспособно. Това трябваше да стане за период от двадесет години, но не се осъществи. Липсваше руският Дън Сяо Пин. Една от вините на Горбачов е, че по онова време Съветският съюз бе оставен седем години на автопилот. Вместо постепенност в прехода, се прие „шоковата терапия“, чрез която се разруши и ограби постигнатото.

 

Всички постижения по време на „омразния комунизъм“ българският народ  е заслужил със своя труд. За определен период от време тази авторитарна система създаде условия за нарастване с пъти на материално-техническата база в сравнение с периода до девети септември 1944 г. Страната се индустриализира. Тя бе на гребена на „втората вълна“, по терминологията на Арнолд и Хайди Тофлър. Може би тези успехи притъпиха вниманието на тогавашните управляващи, които не можаха вярно да анализират измененията в обективната действителност и да вземат необходимите мерки. За това основно попречи  догматизираният марксизъм. Стигна се дотам да се определят новите технологии като буржоазни. Така по думите на Тофлър „компютърният капитализъм победи заводския социализъм“.

 

Но вместо промяната на 10 ноември да стане преломен момент за развитие на производителността на труда и на информационното общество, политическата класа се зае най-напред със законите  за реституцията.

 

Днес става все по-ясно, че истинската демокрация е илюзия, че под нейната обвивка съществуват реални класови интереси. Да, сега имаме политическа демокрация. Това, че имаме парламентарен живот, не ни прави по-свободни икономически.  Искаме да бъдем цивилизована държава, но как да стане това, като сме на последно място по инвестиции в науката и образованието. Преобразуването на производството на основата на съвременни информационни технологии върви бавно. По-голяма част от инвестициите не са в тази посока, няма икономически и финансови стимули.

 

Това не е негативизмът, заложен у нас от Паисий Хилендарски, турското робство и „комунизма“, а негативизъм, породен от политическите реалности, с който всеки здравомислещ човек се сблъсква…

 

С влизането ни в Европейския съюз решаването на нашите проблеми наистина не зависи само от прилагането на установените европейски правила, а от действителната защита на икономическите и социалните ни интереси, от сътрудничеството ни с онези леви и други политически сили в Европейския парламент, които са за из­граждане не на пазарно, а на гражданско общество.


 

 

*Иван Стоянов, „Силата на българския негативизъм“, сп. „Ново време“, бр.2, 2011.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук