ПО МАРШРУТА НА ИДЕИТЕ. БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ СТРАНИЦИТЕ НА РОМАНА „ИВАН КОНДАРЕВ“ – II ЧАСТ

0
168

 Чавдар Добрев е роден през 1933 г. в Ямбол. Завършва висшето си образование в Будапещенския университет. Дълги години работи в Института по изкуствознание при БАН. Професор, доктор. Публикувал е над 30 книги, между които „Реализмът на Вахтангов“, „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Всекидневният Леон Даниел“, „Еретичният ерос“, двутомникът „Ранено време“, „Окосена болка“, „Възхвала на разума“ и др.

 

Малко по-преди, в обособена сцена, Кондарев за последен път се опитва да изкаже любовните си чувства на Христина. Но тя вече тича по Костадин, него обича и затова отказва на селския си колега учител със злоба, която „светна“ в погледа £. Забележете какъв природен декор придружава това разделяне между двамата герои и колко този декор е различен от природната гледка при първата целувка между Костадин и Христина: „Вечерният мрак се плъстеше наоколо. Небето бе посивяло и планината вече на сияше. Една каруца, натоварена със сено, идваше по пътя и плачливо свиреше с осите си“.

Емилиян Станев обаче не скрива и разложителните явления в семейство Джупунови. Вече споменах за тягата на Костадин към селското трудолюбие и традицията, в отличие от реалните интереси на фамилията: да се занимава с търговия, да се приобщи час по-скоро към елита на града, да се насочи към нови форми на печалба. Костадин се мъчи, а не може да нареди живота си, както иска. Подчинен е на брат си, въпреки желанието му да съществува самостоятелно. Манол го презира, задето Костадин се „блъска с кърска работа“, но не може да си позволи имотът и парите да се разпаднат на наслед­ствени дялове.

Непостижима е Костадиновата любов към Христина. Той буквално я боготвори, но и страда, че е суетна, че му дава поводи да я ревнува, че се превръща в част от градския хайлайф. Това проличава на вечеринката. На нея Костадин, който се усеща най-добре, когато играе хоро, предпочита да общува със знатните особи на града. Христакиев като по-интелигентен пък ще продължи тактиката си да обвързва Костадин с интересите на богатото  общество. Същото богато общество се впечатлява от „Христинината хубост“, но гледа на двамата млади със снизхождение, като на субекти „от по-долен обществен кръг“.

На Костадин му се налага да присъства и на дълбокомислени разговори на градските големци с белогвардейски офицери, които се надяват на Бога да ги върне в матушка Русия. Костадин ще разбере от съдебния следовател как тези руснаци не умеели да държат власт: допуснали всеки „свинар или коняр“ да се смята за равен на привилегированите. Христакиев иронично ще каже: „В нашето общество пък всички са ратаи и са равни“.

 

Костадин, който тук се чувства чужд сред своите, ще чуе определение за двата типа човеци — природния и духовния. Христакиев ще изтъкне принадлежността на Костадин към групата на природните човеци и с тънко чувство за подтекст ще изрече: „Вие например сте напълно природен човек. Аз предпочитам природния пред духовния, защото духовният ми изглежда съмнителна стойност…“

Действието в първа част протича в разстояние на два месеца — от юни до август. Особени събития тогава не се случват. Авторът предпочита да набележи контурите на отделните персонажи и об­становката, в която те биват представени на читателя. Начинът на тяхното изображение, пронизано от проблемност и колизии, които очакват да се взривят, е свързано с използването на структурен принцип, зает от драматургията — експозиция, развитие на сюжета и сблъсъците, кулминация и развръзка. В отличие от събитийните произведения, в които случките мотивират по-нататъшното разгъване и легитимиране на характерите, тук характерите са предпоставка за напрежението и конфликтите, излели се в определена фабулна крива. Така както са разположени в първа част представителите на десницата и левицата, на офицерството и гражданството, така както са подсказани последиците от световната война с раните в душите на участниците в нея и с тоталната мизерия на населението, така както са представени кризата в управлението на страната и противоречията между героите, всичко това създава солидна основа за естествено бликащ драматизъм и борба на непримирими социални и духовни идеи и интереси.

ДНЕВНИКЪТ НА КОНДАРЕВ
ЦЕНТЪР НА ИДЕЙНАТА ДИСКУСИЯ
Втора част

Както се ориентирам от протичането на сюжета, втора част на „Иван Кондарев“ включва месеците август и септември 1922 г. От гледна точка на идеите, които търпят развитие в романа, тук есенцията е в организирането на конфликтуващи идейни лагери с оглед на приближаващата социална буря. Авторът сочи как, с какви похвати и с какъв потенциал десницата и левицата в имагинерния град К. се подготвят за реализиране на своите цели. Десницата ясно разбира неизбежността на деветоюнския преврат и затова събира разпръснатите си сили за успех на военния „пуч“. Левицата също осъзнава значимостта на кризисното положение, което ще бъде използвано от олигархията и висшето офицерство.

Реална активност проявяват комунистите, докато останалите леви сили, включително и тези с анархистичен и по-конформистичен уклон, се отнасят твърде безотговорно спрямо надвисналата над страната опасност. Земеделците са представени в романа откъм несериозната им страна, като хора, които се отдават на дребни страсти и интересчийство, репресират своите евентуални съюзници от редиците на лявоориентираните българи. Според мен Емилиян Станев преднамерено се отказва да осветли в ситуации и индивидуални участия идеите на Стамболийски за комасация на земята, за уреждане на добри отношения с авторите на Октомврийската революция, за постигане на нова позитивна комуникация между балканските народи и преди всичко между България и Югославия.

Вместо това авторът показва, че неговите персонажи земеделци са ограничени като интелект, смешни като манталитет, безкрайно наивни като политици, гаврят се с властта, която притежават законно. Може би по този начин белетристът набляга върху стихийния и недостатъчно премислен характер на земеделското движение, което според Емилиян Станев страда от недостиг на квалифицирани кадри, но и от незряло отношение към градското население и интелигенцията.

На този фон основа на втора част се явява дискусията за левите и десните ценности чрез остро фокусиране върху водачите на тези две социални тенденции Кондарев и Христакиев. Втора част би изгубила очарованието и смисъла си като полемика на идеи, ако от нея отпадне откъсът, в който прозаикът представя фрагменти от дневника на Кондарев, както и последвалата полемика между Христакиев и Кондарев.

Във втора част се случват и редица събития като сватбата на Костадин Джупунов с Христина, в която още по-недвусмислено се очертава крупната фигура на Костадин, разпънат между любов и наложени обществени ангажименти. Релефно се откроява убийството на доктор Янакиев, което ще се вплете в идейната история на града К., засилвайки усещането за непреодолимост на класовия сблъсък. Доизясняват се отношенията в буржоазните семейства и кръгове, както и отношенията сред левите деятели. Остава впечатление, че десницата е по-способна да се обедини в името на егоистичните си интереси, докато в левицата непрекъснато избухват конфликти, които я разединяват и разцепват — лични, колективни, партократски и пр. Земеделците отначало, до избухването на Септемврийското въстание, се изобразяват като аморфна маса, като сдружение, което на теория би трябвало да стои по-близко до левицата, а всъщност опонира едва ли не в еднаква степен и на левите, и на десните сили.

Десницата в град К. още от лятото на 1922 г. започва усилена работа, за да се увенчае бъдещият преврат с победа. Един от поводите за такова единодействие е епизодът с посрещането на Борис Трети в града. Това посещение трае твърде кратко и надеждите на градските първенци за изработване на нов подход спрямо избухналите обществени конфликти не се реализират. Остават да висят като тежко наследство търговските крамоли между две известни фамилии — Стоенчеви и Хаджидраганови, в остър тон протичат споровете и между буржоазните авторитети Рогев и Абрашев, не малко хора от елита предпочитат да се притаяват зад събитията, да изчакват тяхното сбъдване и отшумяване. Освен това в града държат на старите фамилии, не се признават за равнопоставени пръкналите се нови герои на буржоазния интерес. Нарастват симптомите на разложение вътре в кръга на едно и също семейство, какъвто е случаят с Хаджидраганови (бонвиванството на наследниците на хаджи Драган, достолепния провинциален чорбаджия).

Ето защо бащата на следователя Александър Христакиев, признат дотогавашен идеолог на местната буржоазия, „шестдесетгодишен мъж с дебела долна устна и високо нарязано с бръчки чело“, наричан още Велзевул (поради вероломно водене на адвокатските му дела), предлага събирането на градския елит в дома на Хаджидраганови да се използва за потушаване на конфликтите и противоречията, на първо място между депутата Абрашев и професор Рогев.

За какво се договарят първенците на града?

Първо, обединяват се около мнението, че традиционните партии са си изпели песента, защото са безпомощни да свалят от власт земеделското правителство на Стамболийски. Домакинът Никола Хаджидраганов ще заяви: „Хората взеха да губят вяра в партиите… царят е безпомощен да ги катурне (дружбашите — б.а.). Пък конституционният блок, макар да е сила, не държи калъчката и не може да излезе на глава със селендурщината“. Следователно, в такава напрегната и кризисна за буржоазния елит ситуация е нужно да се търсят нови решения извън буржоазната демокрация с нейните постулати за конституция, периодични избори и сменящи ролите си партии. Сега, според домакина и гостите на празненството, когато са засегнати кръвни интереси, се налага използване на извънзаконови мерки, на насилие, което да не допусне нарушаване на буржоазните привилегии и права. На тези субекти, довчера членували в различни партийни образувания — радикали, народняци, демократи и пр., вече им е нужно създаването на надпартийна организация, от рода на Народния сговор и Военната лига.

Ем. Станев намира за необходимо да постави в центъра на договарянето съображенията на проф. Рогев, в когото писателят, според мен, влага черти на кървавия професор Алекасандър Цанков. Присъстващите се убеждават, че становището на Рогев за отхвърляне на „овехтелите политически платформи“, за единение върху нова основа, за сваляне на Стамболийски чрез насилствен акт от висши военни е перспективно за техния интерес. Ето защо те подкрепят Рогев: той е личността, на която „може да се разчита“. С позициите на професор Рогев за „катурване“ на земеделците от власт чрез военен „пуч“ се съгласяват и старият Христакиев, и Никола Хаджидраганов, и полковник Викилов, и депутатът Абрашев, и адвокатът Кантарджиев, и Манол Джупунов…

Ето част от аргументацията на проф. Рогев: „Имаше моменти, които държавният глава пропусна или не пожела да ги използва, ако действително вижда пропастта, в която въвлича страната. Международното положение го било наложило! О, да, когато имаме такова овчедушно общество. Доблест, борческа енергия, самоотверженост у нас са празни думи, които дразнят слуха като разбита талига. Тоя втори български Ивайло сега се задоволява с ролята на диктатор, а утре ще поиска царски венец“. И още: „Въпросът не се касае за съществуването на партиите, а за съществуването на страната. Каквото и да казвате, ръководната роля и обществената подготовка няма да принадлежи на никоя партия и не е по силите й. Колкото до властта, о, там апетитите са големи, всеки си е подготвил кошничката…“

Във връзка с романната концепция не е без значение и мнението, изразено на това събиране от бъдещия водач на десницата в град К. — младия Христакиев. Той се държи на дистанция от горещия спор, от боричканията на големците за първенство, с пренебрежение се отнася към формирането на граждански комитет, в който влизат Никола Хаджидраганов, Манол Джупунов и стария Христакиев (както проличава, фамилия Джупунови заема все по-почетно място в номенклатурния списък на местната буржоазия).

Поведението на младия Христакиев, сравнено с държането на останалите, си е направо шокиращо: занимава се с музика (изпълнява на китара „Менует“ от Бетовен) и философства с нотки на отегчение и цинизъм. Констатира две неща: всичко в действителността е относително, но и „израз на нещо“, то е знак за наличието на някакъв факт, или на някаква идея — „И песента е също такъв факт, както бълхата“. Оттук — „светът е нула, само фактът е сила“. Освен това досегашните форми на общуване в елита вече са отживелица.

Изказването на младия Христакиев е като непосредствено възникнал аргумент в полза на твърдението на професор Рогев, че инициативата за свалянето на кабинета Стамболийски трябва „да изхожда от нови хора, от неопетнената и културна част на нашето общество, от тия, които са стояли вън от партийните ежби и интриги“. Христакиев е точно такъв. Той не борави с високопарна фразеология, гледа живота очи в очи, възприел новото разбиране за относителността на битието и за дехуманизацията на съвременната цивилизация. Щом песента е равна на една бълха, то и човекът може да се възприеме като еквивалент на нисши биологически организми.

Това откровено десакрализиране на човека и на смисъла в развитието на обществото ще се окаже нова форма на „нихилизъм“, на обезценяване на човешката личност, български маркер за прокарана рязка граница между елит и тълпа като път към масовото насилие спрямо трудовите хора. Такъв отказ от съвест и от идеята за възкресение обозначава ранната поява на фашизоидни идеи у нас, в резултат на претърпяната национална катастрофа, на драстичното обедняване на народа и застрашените зони за оцеляване на капиталистическа класа. Младият Христакиев със своето умонастроение вече е готов за ролята си на адекватен буржоазен водач от новия исторически етап, на безмилостен палач на народните въстания.

От гледна точка на пластическото моделиране на изострящата се обществена среда и на героите в нея, средищно място във втора част на романа заемат епизодите, свързани с убийството на доктор Янакиев. Това убийство задейства редица фабулни и идейни механизми, които мощно придвижват действието към трагичните сцени на Голямата гражданска война. В заплитането и разплитането на сюжетните нишки, в срещите и диалозите между съответните персонажи, в изострянето на ситуациите, в оголването на идейните позиции и пр. и пр. се проявява майсторството на белетриста да реализира целите на романа-полемика чрез живи и пълнокръвни изображения, чрез пластически неповторими покази на процеса, в който умират и се раждат нови идеи, нови противоречия, нови катастрофични виждания на света, нови платформи на хуманизма.

Убийството на най-добрия лекар на града, уважаван  гражданин и авторитет, е дело на водача на анархистите Анастаси Сиров. То се извършва несръчно, с нелепа настървеност, направено е за сдобиване на анархистите с пари, а парите така и остават скрити в къщата на доктор Янакиев. Сиров, както си признава по-късно, е убил поради партийни цели, но и защото е искал да прекрачи моралната граница, да се изравни с големите атентатори, поставили целта над изпитанията на съвестта.

Тези, и останалите подробности от убийството, подтикват читателя да направи паралел с друг литературен герой, извършил убийство също над богато същество, петербургска алчна лихварка, не толкова за да я окраде, колкото да докаже на себе си, че е достоен за величието на Мохамед или Наполеон. Забележително е, че както руският студент Разколников, така и българският анархист Сиров не успяват да се справят с моралните си проблеми. Разколников пожелава изкупление чрез любовта си към проститутката Соня и порива си да преживее кръстни мъки в Сибир. Сиров първоначално е като вцепенен, кипящ от неудовлетвореност, а после изпада в състояние на разкайване и чувство за вина.

Разликата е, че докато в „Престъпление и наказание“ се прокарва идея за обновлението на човека, за неговото нравствено извисяване, за „новия живот“, в „Иван Кондарев“ атмосферата до края остава мрачна, унила, драматично нерешима за убиеца на доктор Янакиев. Соня повежда Разколников по пътя на спасението, Сиров безнадеждно и без отклик се влюбва в сестрата на Корфонозов Дуся — настояща любовница на Кондарев, за да осъзнае, че навсякъде го преследват „нещастието“ и разочарованието, страшните опровержения на светлите му намерения. Така че Сиров го очаква смъртта като присъда за безизходността, в която е изпаднал. За да потвърди трагедията на Сиров, Ем. Станев построява и ситуация, когато поради страх и неизбежност Сиров извършва второ убийство — това на пристава Пармаков.

Катарзисът на Сиров ще настъпи по-късно, в другите части на романа. В този момент, след извършеното убийство, единственото, което усеща Сиров е, че е направил глупост, че се е подвел по чуждите примери. Писателят представя вътрешния му монолог твърде подигравателно, даже саркастично, смесвайки зловещата страна на деянието с фарсовото му преживяване. Прибрал се в своя дом Анастаси скрива револвера не другаде, а в дупка на зид вътре или до „нужника“. Мислите на героя са разпиляни, пълни с уплах и самонапомпване, за да изглежда постъпката му оправдана и заредена със смисъл. Инфантилизмът на младежа, поддал се на авантюра, за която не е роден, се разкрива чрез описание на обзелото го психологическо напрежение, като заключителните два реда са поанта, която принизява високите тонове на драматичния изказ:

„Щом легна на твърдото легло, чу биенето на сърцето си — пише Ем. Станев за своя персонаж-убиец. — Дошъл бе съдбоносният час в живота му!… Несполучливо, но все пак започна. Знаеше си, че може да се издигне над всякакъв страх и над всякакви предразсъдъци, да постави по-високо делото от стойността на чуждия и на своя живот в името на бъдещето общество. Докторът да върви по дяволите. Такива като него са егоисти, безполезни същества. Зад тях вратата на новото общество ще остане затворена… Какво казваше Елизе Реклю? „Титаните на духа са създавали Мойсеевите скрижали с цената на кръвта, защото няма други начини…“ Реклю ли казваше, или някой друг, все едно, то си е тъй. Той, Анастаси Сиров, прекрачи границата на пигмеите. Ще носи на плещите си трагедията на човечеството. Противоречието между идеал и действителност…

Изведнъж силен вик процепи тишината. Анастаси скочи като ужилен. Ревеше магарето на съседите…“

Когато Сиров ранява смъртоносно доктор Янакиев (неволен свидетел на убийството става юношата Рачика), се започва полицейско и съдебно разследване, търсят се улики, викат се свидетели, дават се оценки за загиналия. Тук най-любопитни са реакциите на съдебния следовател Христакиев, защото той се „зацепва“ в разнищване на обстоятелствата не само от професионален интерес, но главно за да може да пренасочи подозренията, а после и да подготви присъди над основните противници на господстващия строй — комунистите. Още в началото той признава, че трябва да открие не истинския, а „нужния“ убиец! Това е нов подход, прилаган от „новите кадри“ на родния имуществен елит, които подготвят бъдещата полицейска държава.

Още в тези ситуации белетристът, очертал перфектно аморалния облик на Христакиев, изтъква сериозните му интелектуални качества. Това, че е системно подготвен за дейността, на която се е посветил, че най-добре знае как да бъде защитен в този исторически момент интересът на буржоазната класа — без сантиментализъм и мнимо съобразяване с народната воля.

Белетристът освен това не малко от съжденията си за хората и съвременните ситуации ги влага в устата на съдебния следовател. Вметва също, че Христакиев, който се държи достойно, проявява твърд и безпощаден характер, служи на кауза. Кауза, която извън социалните пристрастия, изразява белези на своеобразен патриотизъм като грижа за единството на нацията и държавата, като борба срещу произвола и разрушителната психология на тълпата.

Така писателят избягва опасността от тенденциозно обрисуване на персонажа, обогатявайки образа му с черти, които вдъхват респект. Същевременно дава израз и на свои отколешни разбирания за зловредното влияние на всяко движение, което руши държавната институция, в това число и обществото на средновековните богомили. В зрелия си период Ем. Станев откровено споделяше, че причина за падането на България под турско робство са разрушителната философия, нравственият разгул, тренираното безволие, лентяйството на богомилите и техните свободни общности. Художникът, който тук утвърждава принципи на свободата и справедливостта, който скритом се възхищава от волния дух на анархистите, нерядко изказва симпатии именно към хората с униформа, само защото пазят държавата и олицетворяват българска символика. И в следващите разговори на Христакиев с Кондарев ще забележим как, наред с логиката си на цинично мислещ идеолог на буржоазията, следователят дава израз и на заключения, споделяни от прозаика.

Във втората част на „Иван Кондарев“ и левицата, по подобие на десницата, взема отношения по адрес на нарастващото социално напрежение. Но докато десницата осъществява прелом в дейността си, постига нови коалиционни споразумения и лични договаряния за събаряне на земеделците от власт; докато съумява да изгради съвет на гражданите и започне подготовка на областен събор; докато нейните дейци забравят довчерашните си вътрешни партийни борби, левите в града не намират общ език. Те се различават по основни въпроси. Един от тези въпроси е предстоящи ли са народни бунтове и революция? Друго по което полемизират: да се съюзят ли със земеделците против общия неприятел, или да чакат поражението им, за да привлекат след това селските маси? Янков, ръководителят на комунистите, но и голяма част от ръководството, и във втора част на романа не коригират своите възгледи.

Специфичното е, че във втора част авторът предпочита да показва състоянието и действията на комунистите, и въобще на левицата не толкова чрез полемични диалози между членовете на ръководството на партията, а чрез фабулни движения като нощната акция на Кондарев и Корфонозов в старата воденица за търсене на скрито армейско оръжие. Докато левите кадри с партийно минало отказват да участват в подготовката на въоръжени сблъсъци и отбрана, младите Корфонозов и Кондарев на практика провеждат — и чрез опита за сдобиване на оръжие — нов курс към въоръжена борба. Те не се съмняват, че буржоазният елит напредва в организирането на своя противоконституционен преврат, че потъпкването на законите чрез насилствена смяна на избраното след избори правителство ще предизвика дълбоки разстройства в националния живот. Според тях на незаконния „пуч“ на военните и управляващия елит народните маси ще отговарят адекватно с бунтове, въстания и революция, а пролятата народна кръв ще предизвика проливането на кръвта и на узурпаторите, завзели властовите лостове на държавата.

Ето кое подтиква Христакиев да съзре в Корфонозов и Кондарев реални противници. И да манипулира така фактите, че за виновни в убийството на доктора да бъдат обявени идеолозите на бъдещия бунт. Ем. Станев находчиво надарява съдебния следовател (същото прави Достоевски при характеризирането на прокурора Порфирий Петрович) с тънък нюх за психологически детайли, с дарба да стига до интелектуални разрези, да обработва преди всичко душата на обвинения.

Когато разпитва Корфонозов, Христакиев е осведомен, а и усеща неговото честолюбие на аристократ, болезнената му тема на пренебрегнат офицер професионалист, преминал през фронтовете на три войни, вътрешната му неспособност да мами. И тъкмо по тези пунктове Христакиев разгръща атаката. Обвинява го в лъжа, възползвайки се от опита на Корфонозов да спести истината за стрелбата на Кондарев срещу униформените. Бруталният маниер на държане, надменността на следователя, третирането на заслужилия офицер като обикновен престъпник, изкарва Корфонозов от нерви, принуждава го да изтъкне военните си заслуги, да се потопи в „гняв и мъка“, а обидата да изплува в съзнанието му.

Разбиването на защитния щит пред Корфонозов е победа за следователя, носеща му удоволствие като на шахматист след направен сполучлив ход. А Корфонозов, неопитен в изкуството да се унижават хората, ще разбере, че Христакиев не е лекомислен франт, както си и мислел дотогава, че „имаше намерение да го влече по съдилища и следствия, да устройва с него зрелища на еснафите в града“.

На база следствие започват и психологическите дисекции, реализирани от Христакиев. Казах, че Корфонозов за следователя е открит лист, играе си с него като котка с мишка, надсмива се над наивните доводи на офицера, който дори и не подозира целите на Христакиев, а като разсърдено дете (защо ли пък му е онова лисиче лице!) извиква извън себе си: „Вие много добре знаете, че нито аз, нито Кондарев можем да бъдем убийци! Апелирам към вашата съвест да не ни излагате! Един ден ще ви потърся сметка!“ Чак когато приставът Пармаков се застъпва за своя командир от фронта Корфонозов („Той дето беше храбрец и доблестен, ами такова… пръв артилерист. Пред пехотата изкарваше батареята, без да гледа устава… Не мога да допусна по никой начин, господин съдебен следовател…“), Христакиев ще му съобщи че офицерът от фронта е станал комунист, тоест, лош човек: „Ех, бай Панайоте, полицейски пристав си, пък не познаваш хората в града. Този господин вече не е онзи човек, когото знаеш. Той забрави отечество и клетва, а претендира за чест“.

Съвсем друго е поведението на арестувания (ранения) Кондарев пред Христакиев: непреклонно, упорито, неотстъпчиво. Младият революционер отрича да е имал връзка с други хора, да е стрелял (въпреки очевидните данни), отказва да съобщи подробности за нощното произшествие с Корфонозов. Кондарев се оказва корав противник и следователят се съобразява с това. Припомняйки, че Христакиев вече е проучил житието на арестанта, белетристът, отново чрез Христакиев и чрез неговите оценки, показва и собственото си становище. Казаното от съдебния следовател за Кондарев е и мисъл на Емилиян Станев за военното поколение, „заета“ от съждения на критика Иван Мешеков за лявото поколение от 20-те години на 20 век.:

„Според това мнение, съставено от впечатления и от онова, което Христакиев знаеше за миналото му, Кондарев беше от тия млади хора у нас, на които е орисано да се блъскат цял живот и никога да не намерят пристанище в живота. Войната бе похабила моралните им сили, революционните идеи бяха замъглили разума им. Липсваше им духовната основа на определен обществен кръг и ясна посока в живота, но в замяна на това в сърцата им гореше злоба и амбициозност. Христакиев ги наричаше „държавна опасност“. В неговите неписани досиета Кондарев заемаше тъкмо такова място на типичен интелигент от тая категория. Христакиев знаеше делото му за участие във войнишките бунтове, понеже през войната бе член на военнополевия съд, знаеше, че през голямата стачка през деветнайсета година Кондарев бе пробил стражарски кордон с револвер в ръка“.

При обиска на Корфонозов и Кондарев съдебният следовател намира два ръкописа. Първият, на Корфонозов „Опит за въведение в социологията“, оценен от Христакиев като твърде еклектичен, подражателен и неоригинален. Вторият ръкопис обаче събужда живия интерес на Христакиев, защото в него той открива самобитна мисъл, искрена изповед, изстрадани идеи, биография на поколението, както и възгледи, които и той, макар в друга орбита, споделя (достигнал е до тях).

От гледна точка на писателя и структурирането на творбата, на нейното възприемане като роман — дискусия на идеи, поместените фрагменти от дневника на Кондарев представляват сърцевина на идейния проект, източник на познание, възможности да осъзнаем многоаспектността на разочарованията, болките, негативизма, протестите, съпротивата и революционните брожения на военно поколение. Кодирано е и обяснение относно вътрешните мотиви на героя да стигне до идеята за организирания бунт на народа срещу господстващата класа. Като читатели оставаме поразени от изумителната искреност и честна мисъл на автора на дневника, от чистосърдечните му самопризнания, изпълнени с преживян ужас и просветление.

Дневникът започва от началото на войната (не е датирано), като по-нататък конкретно са отбелязани няколко години: 1917 г., 1918 г., 1919 г. и 1920 г. Както се вижда, включени са записи и от периода след Първата световна война. Ако в предишните епизоди на романа Ем. Станев разкрива същността на своите идеи с помощта на живия и пластически отлично изграден разказ, сега в дневника случките са щриховани, извлечен е екстракт от факта като преживяване или идея, изображенията са лаконични, пределно обобщени, репортажно поднесени. Акцентът е върху обществената страна на съждението. Вътрешният глас на персонажа се обажда в крайно кризисни за личността и другарите му войници моменти. Авторът показва, че промените в мисленето на Кондарев се основават върху неща, които той лично е преживял и от които прави изводи в гранична ситуация, когато е трябвало да избира между смъртта и живота.

Би могло да се каже, че страниците от дневника функционират като роман в роман — единият, „Иван Кондарев“, епически пълнокръвен, другият, дневникът, кратък, сбит, заменил целостта с поетика на фрагмента, по подобие на експеримента на Гео Милев в неговата „Грозни прози“- В дневника се откроява умонастроението на млад човек, склонен към духовни занимания, начетен, с остра съвест, с наранено честолюбие, умеещ да рисува както външната природна картина или картината от полесражението, така и субективния свят, трескавите си преживелици. Несъмнено силно качество на Кондарев, според автора, е вроденото му умение да синтезира видяното, да прави сериозни обобщения, отдавайки се на философски размишления.

Като какъв се афишира Кондарев в началото на дневника?

Като такъв участник във войната, който остава чужд на антихуманната й природа. Безотрадните сцени от военния бит се напластяват в душата му като тъга и съмнение в нравствените закони, пред които се е покланял преди да тръгне по пътищата на сраженията. Изчерпват се мечтите му от гимназиалните години за съществуване на вътрешна свобода, за смисъл в действителността. Струва му се, че „приличам на младо дъбче, израсло на някакъв път. Щом се поиздигне и закрепи, мине колело през него и го повали…“ Дели живота си на три периода. Първият е до Балканската война, когато са го носили на крилете си чисти блянове, потъвал е в „спокойствие и мир“ (не преминава ли през подобно състояние и  Кольо Рачика?!), въпреки че в къщи цари нищета. Вторият период се разполага между неговите четиринадесет и двадесет години: „срамът, ужасът от падението, надеждата ,борбата, целият тоя кипеж от тревожни и радостни мисли в юношеството, у мене ставаше скрито, без ничия външна помощ“. Юношата денонощно чете и изпитва копнежи, попадат му брошури с научен социализъм, които не му правят впечатление. Защото към други брегове плува душата.

Оттук започва третият период, на който Ем. Станев обръща специално внимание с оглед на жизнения драматизъм и идейното му съдържание. А и в концепцията на романа е от огромно значение да се набележи преходът от романтичните видения, от естетиката на индивидуализма, от символистичните визии за „кули от слонова кост“, от Пенчо Славейковия идеал за високо изкуство към реализма в оценките, към естетиката на колективния жест, към конкретността на новия социален активизъм, към преосмисленото схващане за ролята на масата — народ в изкуството. Затова ще цитирам целия пасаж от дневника, посветен на тази дилема:

„Третият период започна с идеала за „вътрешно усъвършенстване чрез дух свободен и божий, с героя, със силния човек, носител на „нови ценности“, който стои далеч от „владеещата сган“, тоест, с едно усамотяване и откъсване от средата, в която живеех, чудаческо и глупаво. Но те задоволяваха моя бунт и ме упиваха, както виното упива мъката. Бях дълбоко оскърбен и измъчен юноша. Новият идеал дойде като спасение, аз реших, че той ще бъде за цял живот, и се приготвях за „нравствен подвиг“: ще стана учител, да работя за издигането на народа, дори ме изкушаваше мисълта да се запопя, ще живея скромно, но затова пък духовно богат живот… Имаше истински възторг, жар, страстна вяра и поглед, отправен надалеч. В нова форма възкръснаха обичта към отечеството, благоговението пред дедите, възрожденци и поборници за свободата, ала сега тия работи се свързваха с цялото човечество и придобиваха друга стойност. Но и това не трая дълго, войната започна, мобилизираха ме в школата и сега, аз съм на път да приема, че нравствените идеи нямат особена стойност на тоя свят, въпреки че все още живея с остатъците от оня някогашен идеалист“.

Третият период в живота на Кондарев, този от войната, го заставя да преосмисли мизерния бит в семейството, еснафщината и простащината, да си признае, че го е „владеела пълна самотност у дома“, че спасителен пояс за него са били декадентите-писатели, руската и френската класика, още тогава се е досещал за света, в който „тържествуваше мистерията и полът, злото и пошлостта, а безсмислицата надничаше отвсякъде…“

Показателно е как и през третия си период, поне в началото му, Кондарев пише за възторзи и страстна вяра, изпитани от него, а това подсказва, че зад неговата сдържаност и дисциплина в поведението и сега се крие заряд от довчерашни чувства. Освен това Кондарев съобщава за „остатъци“ от предишния идеализъм, които продължават да живеят в него (тези състояния на младежа-идеалист, който бленува за свобода и разкрепостяване на „вътрешния човек“, кога изчезват и изчезват ли окончателно?!).

Бележките в дневника на Кондарев се градят обикновено така: първо, описание на бита и военната обстановка, после, заключенията. Така сетивното докосване до действителността ражда непосредствено политическите и философските констатации и сентенции.

Характерно е как например, вълшебството на природната гледка, безкрайната чистота на езерото до Дойран, „теменужната ведрина на небето“, „величествената Беласица“, и „конусообразния Голак“ се съпоставят с месото, което „виждаме рядко“, с постоянната бобена чорба, с глада на фронта и дезертьорствата, с утаената мисъл, че „тая война ще свърши зле за нас“. Мрачният декор на военното съществуване, унилото предчувствие за крах и безизходица, стъпка по стъпка, отдалечават героя от някогашните разкошни светове, изпепеляват възторга и любовта му към човека, за да го направят субект „все по-коравосърдечен и строг в преценките си“: „Войната окончателно сложи край на вярата в „нравствените прераждания“, „висши битиета“ и „свиши признания“, с каквито дойдох в казармата, на всички мили химери. Сега съм без идеали и пак отново ще трябва да се преустройвам, тоя път вече по съвсем друг начин… Идеал? Отде да го взема, – от гимназията ли, дето зубрехме за диплом, или от улицата? Улицата беше байганьовска, повечето от учителите невежи, безпринципни, или като учителя по литература Георгиев, чудаци“.

Записките на Кондарев са остри, оголени като нерви, в тях звучат спонтанен вик, отврата от несправедливостта, погнуса от жертването на чужди съдби и животи, възмущение от организаторите на масовата скотобойна. Когато субектът се намира в такава разтърсваща емоциите и съвестта ситуация, едва ли е в състояние да отсъжда трезво и от всяко моментно настроение да прави докрай осмислена философия на битието си.

Има обаче литературни критици, които искат да докажат, че всеки вопъл на Кондарев срещу жестоката воля на властимащите, всеки негов протест срещу коварствата на морала, всяко обвинение срещу безчувствеността на небето са единствено нихилизъм, цинично отхвърляне на етиката, солидарност с безсрамния „прагматизъм“ на персонажа от „Бесове“ Пьотр Верховенски. Но Верховенски, за разлика от Иван крои плановете си, без да е преживял с драматизъм социалните диспропорции. Той поначало е доктринер и играч с користни цели: използва недоволството на обеднелите руски маси за реализиране диктатура на елита, начело с княз Ставрогин, който да поеме отговорностите и съвестите на човешкия „мравуняк“.

Такъв маразъм не наблюдаваме в душевно ограбения от войната Кондарев. Неговото негодувание се смесва с горещи преживявания на хуманиста, възроптал срещу преобърнатите значения на живота. Ако в началото на дневника Кондарев пише за недоимък и глад на фронта, за дезертьорства, по-сетне той ни запознава с много по-жестоки епизоди като екзекуциите на български войници, обвинени в дезертьорство. Отвежда ни в „долината на смъртта и вонята“, в която дънерите на дърветата са обхванати от пламъци, а „из камънаците стърчат ръце и крака, подути трупове и пръснати хартии-писма. Едри горски мухи, сини, изумрудени. Ужасна воня е отровила въздуха…“. Съобщава за убития ротен командир, за взривената землянка, за разстреляните сто разбунтувани войници, за гранатите, които „правят кратери по десет метра“, за гранатата, убила „трийсет и шест момчета от втора рота“, за войника, който „заровен от граната, полудя“, за войниците, които „носят куртката на голо“ и т.н.

В подобно състояние, Кондарев, в съзвучие с печалните песни на Димчо Дебелянов, ще изрече: „Ако ме убият, няма кой да жали за мене, освен майка ми и сестрата. Влюбвал съм се два пъти без да срещна взаимност…“.

Чудно ли е тогава стенанието на героя, че миналите му въжделения за „големи идеали“ и „нравствена свобода“ са отишли по дявола? Той, който не е искал да стреля по хора, за първи път убива в района на Дойран. Как да не пораснат в мозъка му „зли мисли“ и как сърцето му „да не окаменее“? Не е ли човешко да споява в подобни мигове реализъм с нажежена експресия? Хванат в такъв капан, младият човек няма ли право да заклейми старите идеали? Защо да не го хване бяс, щом си представи, че довчера те са били неговата „пленителна звезда“? Как стихията на мъката и болката, ослепеното от злост сърце, клетвите срещу нравствената свобода и индивидуализма, срещу терора на властимащите, организатори на войните, да не извадят вън от релсите на „нормалното“ съжденията на Кондарев? Как да не извиси глас до небето като бунтовник, отказал се от примера на библейския Йов во веки веков да приема всяка несправедливост за небесен дар?

Интелектуалецът Кондарев, в ситуацията, в която изпада, кипи оправдано от злоба, без да знае срещу кого. Признава без никакво колебание, че него, идеалиста, са го превърнали в убиец: „Моите нравствени представи се оказаха илюзии. На война убиваш, или те убиват“. Животът го заставя да се усъмни в абсолютните величини и като син на военното поколение да възприеме относителността за критерий на истината (макар Кондарев още да се надява и на „вечността“).

Същевременно Иван тръгва по нов път, посвещава се на нови идеи. В тях срещаме инцидентни крайности, като тази, че можем да живеем само с инстинктите си, но и призиви да се скъса с химерите. Героят окайва обречеността на всяко усилие да бъде променен светът, но и сочи, че първопричина на всички злини са „убийството и експлоатацията“.

Кондарев използва лексика на човек, който се плези на съвременните антагонизми, изкривява формите, руши сериозния тон, провокира традицията и идеята за „вечност“, за да изрази гротесковостта на модерната действителност. В нея ценностите губят значение. Подменят ги идеологически щампи и лъжи, които целят разкрасяване на античовечността и насилието, налагано от господарите. „В мене се прокрадва зло веселие, някакво презрение и към другите, и към себе си — изповядва се персонажът, – и вече си давам сметка къде ще ме изведе. Пуснах си брада, въшлясах, рядко пиша до къщи. Грохотът на снарядите всеки ден ми доказва най-убедително каква е същността на битието. Долу илюзиите за някакво царство Божие! Светът е подчинен на сурови и неизменни закони и всяко отклонение от тях води до идиотизъм“. И друго: „Само преди година и половина бях почитател на „духа и неговата философия“, сега му плезя език. Новата епоха започва да ми се представя именно с изплезен език, бомба, каска и окървавен нож, с кръвясали очи и помътен разсъдък — един умопобъркан от мъка Санчо Панса, който дири нов рицар, за да сложи нов ред в света“.

Чак тогава, след като съпреживява с отчаян жест и изцяло деформациите на света, стигнал през войната дъното на ада, Кондарев формулира изводи, които се родеят с аморализма на руските нихилисти, така както ги изобразява Достоевски. Първо, че идеята по-лесно може да бъде осъществена, ако не се плаща данък на съвестта, „на някаква божествена истина“. Второ, „всички сме станали нихилисти“, а щом отрицанието не е свойствено на човешкия разум, той ще трябва да измисли „нов бог“, да подкрепи раждането на „нова мисъл“, решила „всички противоречия в един мироглед“.

За себе си на 21 април, 1917 г., намиращ се на левия бряг на река Черна (след два месеца и половина лечение в Плевенската болница), Кондарев резюмира, че положението в страната е станало нетърпимо („глад, реквизиции“), но войниците продължават да проявяват „волско търпение“. Реалната новост това е Петербургската революция, която слага край на самодържавието „и може би на войната“. На фронта са зачестили войнишките протести, а началството се е уплашило от войниците-тесняци. За Кондарев революцията на руснаците потвърждава „някои мои мисли“ — допринася за просветление, „което един ден трябва да настъпи в мене, колкото и страшно да бъде то…“

Героят започва да излага и свои революционни тезиси. Бунтът на хората се мотивира от престъпната политика на управляващите: „Управляващата сган, която е изпратила народите на световна касапница заради материалните си интереси“. Щом тази „управляваща сган“ е източник на злото, „то трябва да се премахне с всички средства“ (излиза, че могат да се използват и „неморални средства“, ако помагат за премахване на престъпната власт на управляващите).

Отвратеният от войната млад офицер-интелигент пита: „Но нима религията, правото, декларацията за правата на човека и т.н. велики принципи служат на тая класа да заблуждава масите? Тогава цялата култура и прочие са сънища? Аз не мога да ги отделя от човека. Да приема, че те съществуват сами за себе си, е чиста глупост. Ако пък си обяснявам противоречията с това, че човекът не е съвършен, както правех по-рано, ще стигна до същия нихилизъм, до какъвто вече стигнах още миналата година“.

Логично би било след такова обобщение героят да призове за събаряне на съществувания обществен строй, върху руините на които ще се гради новото общество. Вместо това бившият фронтовак преди да започне работа за радикална промяна, преповтаря тезис на нихилистите: „Трябва да се премахнат окончателно моралните бариери и да се разрушат старите метафизични представи за добро и зло“. Христакиев се солидаризира именно с този тезис, тъй като осигурява плацдарм не само за идеолозите на революцията, но и за защитниците на господстващата система, за идеолозите на статуквото. Съдебният следовател обаче не иска да признае, че общите заключения на Кондарев не са толкова еднозначни, че те не представляват „окончателен“ отказ от тревогите на съвестта: „Теоретичните, тоест тия, които се отнасят до мене, са все старите съмнения и проклетите нравствени въпроси, бариерите на метафизиката“ (Кондарев). Значи в отличие от Христакиев, революционерът — интелигент пропагандира аморализъм, без да е преодолял етичните си задръжки, „проклетите нравствени въпроси“ (Кондарев — 6.ІХ.1918 г.).

Като парадокс, за да докаже на себе си, че все пак е преболедувал етиката и съвестта, в следващите записи от 1919 г. Кондарев се възвръща към мисълта си за изпитваното от него недоверие в „нравствените сили на човека“ (затова му помогнали затворническите дни в Прилеп сред осъдените на разстрел войници — останал жив поради случайност). Заявява, че нравствените сили „не са достатъчни за революционната борба“. И най-сетне, като грешник, повярвал че се е излекувал от предишни изкушения Иван отсича: „Всяка метафизика е теологичен морал, а такъв морал сам по себе си е безсилие. Ето по какъв начин бях се объркал. От едната страна на тая метафизика е тартюфщината, от другата — нихилизмът и отчаянието“. С това извлечение, чрез което Кондарев дава предпочитание на аморализма, няма как да не се съгласи отново Христакиев.

Втвърдяването на съжденията у Кондарев протича по-интензивно през 1919 г. и 1920 г. По редица въпроси тук той размишлява едностранчиво, дава прерогативи на насилието и кръвта в борбата за справедлив свят. Така че не е трудно Кондарев да бъде обвинен в аморализъм, сектантство и догматизъм, в преповтаряне на теории и практики на нихилизма.

Изтъкнах вече, че тези преображения в мисленето на героя са резонанс от войната, от варварските изпитания, на които е бил отложен. В подобни крайности на интелектуалните заключения у Кондарев може да се съзрат и недоволство, и бунт срещу предишните му разбирания, и вид самоприсъда и гняв, че се е поддавал на „глупави“ химери, че е служил на идеали, толкова чужди на реалността.

Когато човек се разделя със старата си ценностна система, особено ако я смята за препъни камък пред новите прозрения, за нещо отживяло и вредно, той може да изпадне в ожесточение спрямо себе си и света. В такова положение се намира и Кондарев. Почеркът на изложението му става ръбат, суров, изпълнен с непримиримост и злост.

В същото време героят усеща в душата си пориви да споделя, да фиксира всяка хрумнала му мисъл, да не крие нищо от подземните въпроси, които никнат в неговото съзнание. А известно е, че едно е да помислиш, и друго да направиш, голяма е ножицата между потоците на вътрешния монолог и постъпката. Иван Кондарев в изповедта си е настървен, ожесточен, яростен, зъл, враждебен, безкомпромисен до предел, но делата му през следващите две или три години не са точно такива, те се отклоняват от начертаната посока, а това не е за подценяване.

В случая аз виждам потребност у героя да постави най-ожесточените и нерешими проблеми на времето, да покаже, че те зреят в човека, мъчат съвестта му, подтикват го към практики, които могат да завиват и в грешни посоки. За читателя е важно да се запознае с тези въпроси, да ги съпреживее и осмисли, поучен от безкористността, но и от „тъмните“ намерения на Иван за възмездие и смъртоносна разправа с виновните.

Безспорно, Емилиян Станев филтрира и съвременна критичност в образа на Кондарев. Той сочи как и през втората половина на ХХ в. революцията ражда извращения, как нерядко идеята за терора побеждава свободата и демокрацията, което води до връщане на старото пирамидално устройство. Писателят има предвид очевидно и сталинизма (както и по-късните му издания), в който твърде релефно се прилагат немалко модуси на Великия Инквизитор — народът да бъде управляван от самонатоварил се с отговорностите елит, въз основа на „тайната, чудото и авторитета“. Част от тези аналогии Ем. Станев ги прокарва чрез съдбата на Кондарев, и по-конкретно чрез текстовете в дневника.

Такива асоциации възникват, въпреки че Кондарев тъкмо в хода на подготовката на въстанието се отдалечава от идеите на нихилизма. Той не мечтае за ролята на Княза, нито му допада революционния произвол. Не се занимава с преследване, шпионаж, екзекуции на другарите си, а предпочита да спори с тях открито и без лъжлив патос. Не прибягва до убийства, и убива за първи път (след войната) в ситуация, близка до самозащита. Носи своя кръст като мъченик на вярата, безкористен в контекста на революционните борби. Не си позволява да прилага манипулация, нито да използва форми на демагогията. Ако се дистанцираме от крайните формули в дневника, ще видим, че Кондарев работи за свързване на социалната партия с народа и неговата участ. Случайно или закономерно, той не пролива първи кръв (развоят на произведението сочи, че дори и когато шпицкомандата на превратаджиите на 9 юни, 1923 г. върши в селата масови екзекуции, Кондарев и в този момент се опитва да избегне насилието, не си разрешава проливането на кръв).

До самия финал на записките в дневника Иван ще напомня, че регистрира драмата на своята съвест, двубоя между чувствата и разума си, между огорчението, разочарованието, отчаянието и усилието си да намери нов смисъл и нова идея, които да освободят народа от господстващата класа. Убеждаваме се, че героят не изпълнява заканите си в дневника да отстрани, макар и временно, културата; не погазва нейните достояния като варварин; не постъпва съгласно своята теза, че няма „никакъв морал“. Не се възползва и от увлеченията на масите, не крие от тях целта и последиците, не пожелава „да разполага…със свободата на личността“. Напротив, тогава той разбира какво огромно е разстоянието между фраза и дело, колко необходимо е човек да може да придвижва идеите си на нови рубежи и резултат на истински сблъсък с проблемите на живота. Коравосърдечието на Иван спрямо сестрата на Костадин коренно се различава от общуването му с Христина, пред която е нерешителен и безпомощен. Острите словесни схватки с Янков по време на въстанието също не ги използва за отмъстителен реванш.

Подчертавам тези детайли, тъй като няма нищо по-лесно и по-простодушно от това, въз основа единствено на изречени мисли в дневника, литературният критик да изготви списък с прегрешения на Кондарев, заради които той си заслужава невъзмездимата историческа присъда. Но нали обективният анализ предполага съобразяване с мотивите в изповедта на героя, с произхода на жизнената му драма, с психологическото му състояние, когато е създавал свода от политически обобщения, с начина, по който е реализирал думите в дела? Би трябвало да се имат предвид не само изказванията на персонажа за аморалността на революционера, но и фактически моралното поведение на същия революционер в действителността?! Заради това „скрито“ съдържание на дневника, заради неговия контекст и сложните му отношения в живота, си позволих да осветля и такива страни от битието и функционирането на Кондаревите записки, които дават поводи за тенденциозно тълкуване.

Ако не се вземат предвид онези обстоятелства, които коригират повърхностното впечатление, но и създават по-сложна представа за протичането на идейните противоречия в душата на Кондарев, прочитът на дневника може да се възприеме като апотеоз на аморализма, на насилието заради самото насилие: тезите на Кондарев за отказ от съвестта; за боготворене на кръвта и насилието; за временно отстраняване на културата; за терора като „главно оръжие на пролетариата“; за опровергаване на „божественото предназначение на човека“; за „хитростта“ да се подвеждат масите и използват в името на целта.

Но аз изтъкнах, че ситуацията е далеч по-многолика и комплексна, че мотивите, а и разбиранията на Кондарев не могат да бъдат проумени единствено върху такава плоскост. Кондарев сам признава, че броди по вътрешни пътеки на мисълта, която предчувства „море от кръв и сълзи“, празно небе, лишаване на индивида от щастие и любов заради голямата идея. И в същото време младият революционер въздиша по „най-прости човешки радости“, стене, че „още не съм обичан от никоя жена“, зъзне от представата си за отнети жизнени радости, защото е син на „тоя беден народ“. Изповядва се как няма нужда от разкош, стигат му „парче хляб и една дреха“, как се бори „не толкова за хлебното щастие, а за извишаването на човека“, за да пропадне в следващия миг в бездни на Каиновски протести и заклинания: „човек трябва да се откаже завинаги от каквото и да било обожаване на собствените си закони и нравствени норми, за да разбере, че е свободен, и да е страшна тая свобода…Ние ще пролеем много кръв на земята, но тъкмо по този начин човечеството ще закрачи с гигантски крачки към нечувано величаво бъдеще… Няма престъпление, щом целта е висока и в исторически мащаб грандиозна“.

Не бива да се пришиват крилца върху облика на Кондарев. Но и не бива да се забравя, че това са мисли от подземието, екстрат от душевни катастрофи и социални разочарования, че постъпките, делата, поведението на Кондарев през описаните в романа 1922 г. и 1923 г. се различават от мислите му, отразили негови настроения в дневника. Освен това изповядваните от Кондарев идеи търпят поправки и сверки с живота.

Едно отклонение. Продължавам да имам усещане, че разбиранията ми за възгледите на Кондарев, изразени в дневника и въобще за неговите идейни и нравствени кризи и търсения, не биха могли да бъдат интерпретирани в по-дълбок контекст, ако не се проследи генеалогията на идеите, вложени в романистиката на Достоевски. Защото Емилиян Станев в много отношения следва логиката и духа на проблемите, заложени в „Бесове“, „Братя Карамазови“ и „Престъпление и наказание“. А тъкмо философията и етичните размишления в тези творби са обект и на споменатата ми студия върху Достоевски. В редица аспекти, бидейки вече автор на книга за Емилиян Станев, аз волно или неволно сравнявах света на двама големи писатели, галерията от образи и идеи, приликите и разликите в отношението им към насилието и бунта, към свободата и необходимостта. Тази моя студия като архитектоника е разделена на Десет писма, разменени между единомишленици, които полемизират върху проблеми, поставени в трите знаменити романа.

Ето какви са доводите на единия от участниците в дискусията, отстояващ съвременни идеи, на места конкретно насочващи читателя към основни персонажи на Ем. Станев — Кондарев и Христакиев, във философски план отпращащи към ролята на насилието в съвременността:

„Ти смяташ насилието за крайно средство, за последен резерв, за „мръсната“ работа, но от друга страна, не можеш да го отхвърлиш изцяло от гледна точка на ползата. Ние трябва да се съпротивляваме на неговото прилагане, но когато ножът опре до кокала, едва ли е нужно да се измъкваме с лицемерни литургии. Според теб насилието винаги е съществувало и ще съществува, различни са само превъплъщенията му на световната сцена. То започва с най-механичното действие — за да се изработят мебелите ти вкъщи, необходимо е да бъде извършено „насилие“ на живо дърво; за да се добие стомана, се „малтретира“ желязна руда. Първите хора е трябвало да убият дивото животно, за да съществуват. От мъртвия и пронизан враг са черпели сила и по-нататъшни възможности за оцеляване. От труда на роба, от неговото превръщане в почти бездушно същество са се хранели и Фидий, и Пиндар, и Еврипид, и Платон. Рим е разрушавал царства, за да стане могъща империя, като огромен звяр е задушавал милиони жертви, за да въздигне върху тях ръста на своята култура. Варварите побеждават цивилизования Рим, възвръщат неграмотността, примитивността, вулгарните нрави, извършват насилие над една построена вселена, тъй като само по подобен стръмен, посипан с остри камъни и отломъци от скали път се движи историята. Брут убива Цезар, Антоний възпява Цезар, но също си отива, така можем да се движим напред и назад във времето, докато Каин уби Авел; Лутер и Калвин започнаха да реформират църквата (ситуация, подобна на нашата), но не знаеха, че зад тях пристъпва Монцер, че те отварят двери пред жестоки селски войни.

Мнозина във връзка с 200-годишнината на Великата френска революция побързаха да стоварят всичките криви дървета върху якобинците, върху монтанярите, забравяйки, че преди това Дантон се бе съгласил да убият краля, а след революцията Наполеон, съюзявайки се с Растиняк и слагайки в раницата на обикновения младеж маршалски жезъл, окървави страни и народи. И демократите показаха лика си, когато сломяваха Парижката комуна. И Пруската империя умееше да „наказва“ народоволството. Да прекъсна за момент преразказа на писмото. Аз съм ти разказвал епизоди от Унгарската история. Начинът, по който Австрия и Русия се разправят с армията на Лайош Кошут. Преди това гледах унгарски филм и там Лайош Кошут и неговият плебейски пророк поетът Петьофи са поставени вече на подсъдимата скамейка. Вместо тях се реабилитира идеологът на дуализма, на „мирния“ преход, на тихото присламчване към новия съюз на буржоазията и феодално олихвения капитал: Ференц Деак. Та и този пример, искам да добавя, вероятно би ти свършил нелоша работа.

Твоята теза е, че лицемерите просто изпадат в набожен ужас, когато се спомене думичката „насилие“. Иначе те признават насилието като мярка срещу радикали и революционери, намират за правилно да се наказва всяка инициатива за „размествания“ на световния ред. Ти ми напомняш, че неотдавна си чел в наш вестник мемоар и на Александър Цанков: в този случай неолиберализмът подава ръка на окървавения професор и намира за естествена разправата с разбунтуваните интелектуалци, селяни и работници. Това че през 1933 г. такива радетели срещу насилието, такива богоугодни фактори помагат най-усилено на Хитлер, за да впримчи немския народ в нощта на кафявите призраци.

Ти си убеден, че при новите условия революционерите ще имат по-малко шансове за справедлива мяра, отколкото досега. Смирненски ще трябва да плаща поради солидарността си с бунта на роба Спартак. За Вапцаров няма да има опрощение, понеже, оповестявайки, че засява „пшениченото зърно“ на човешката вяра в недрата на народа и човечеството, той се наема да бъде член на военната организация на партията си, включва се в съпротивата срещу българския фашизъм. Ти пишеш с „печален тон“ за неговата нова (вече реализирана) екзекуция: този път литературна. Представяш си бесилка с палач, който усърдно насапунисва въжето, поставя услужливо бурето под жертвата, влачи туловището си по площадката и се поти от гузност и наслада, че за неговото дебелокожие вече „всичко е позволено“. Ти виждаш този убиец на „белите пролети“ като нищожен човек, който много ти напомня Свидригайлов, и то заради „катранено-сините“ очи, лишени от каквата и да е небесна украса, очи, които, както казва Достоевски (това го подчертаваш) „са някак си прекалено сини“. Ето, тази прекаленост на синьото, тази потискаща, учудващо похотлива, едва ли не безпросветна сгъстеност на синьото (за да стане прекалена!) я определяш като най-характерната непрозрачност, най-кошмарния мрак, обзели душата на всеки убиец на поет: поет от ранга на Ботев, Петьофи, Пушкин, Лорка или Вапцаров.

Прощавай, че цитирам почти дословно написаното от теб. Но, струва ми се, нужно е да покажа твоята позиция: тя дори и когато е поривна, изразява аргументи, които не е така лесно да бъдат отричани.

 

Ти също смяташ, че и на литературните герои в бъдеще няма да им е лесно. Даваш пример с Иван Кондарев, който е и мой любим герой. Според теб Иван Кондарев непременно ще бъде поставен на ешафода заради интимния му дневник и неговите социални пристрастия. В новата ситуация, пишеш ти, макар и с лицемерно омекотяване, ще надделеят редица от полемичните стрели на фашиста Христакиев. Христакиев, който отричайки насилието, упражнявано от партията на Кондарев, не се поколебава в нужния момент да защити с насилие (подобаващо насилие, както вметваш ти) имуществените, социалните и други интереси на своята класа, на своя строй. Съгласен си, че философията на Кондарев има допир до Маркс и Ленин, но и до Ницше, че в нея е „вложен“ бацилът и на индивидуализма, който се „самосъзижда“ в идеята за колективната свобода. В същото време не си сигурен дали някой от другия лагер би могъл да се превърне в Богородица на милосърдието и социалното великодушие. Симптоматично е обаче, изтъкваш в писмото си, че именно от обществото на социалистите, на комунистите излиза Корфонозов… порив към мъченичество, предусещане за разплащането за вините, но и безпътица пред изискванията и суровостта на историята.“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук