Преглед на водещи трудове по стопанска история, писани след 10 ноември 1989 г.
Комплексните структура и съдържание на настоящия текст биха били невъзможни за осмисляне без дефинирането на поливалентното понятие дискурс. По проблема съм възприел гледната точка на Мишел Фуко от встъпителната му лекция в Колеж дьо Франс „Порядъкът на дискурса“ (2. 12.1970). Под дискурс имам предвид най-вече това лексикално-семантично ниво на думата, което съдържа висшия тип на някакво (по)знание(1). Прeди и по време на осъществяването на даден комуникативен акт адресатът на въпросното (по)знание или го е схванал, разбрал, осъзнал в някаква абсолютна пълнота, или пък не е съвсем, т.е. дискурсът съдържа в себе си парадигмата, като е неин по-висш изразител.
Нужно е да се обоснове и либералната философско-политическа доктрина в нейния съвременен вид и да бъдат посочени допирни точки с идеологическите дискурси на авторите на влиятелни трудове по българска стопанска история за разглеждания период. Това от своя страна включва, първо, представяне на австрийската икономическа школа с нейните видни членове: Лудвиг фон Мизес, Фридрих Хайек и Мъри Ротбард. На второ място, следва интерпретиране на текстове, касаещи стопанската история на България, дело на Румен Аврамов, Цветана Тодорова и Майкъл Паларе. Всички изброени учени-икономисти, философи, историци заедно реферират единна концепция в доктринално отношение: тази на (нео)либерализма и либертарианството.
Целта на работата ми е да представя начина на функциониране на либералния дискурс, неговите плюсове, минуси и потенциал да присъства в разглежданите историографски съчинения.
Научен интерес поражда и въпросът дали е възможна една обща типизация на дискурсите, срещащи се в историографските съчинения за разглеждания период. Предлагам един вариант на типизация, базиран върху икономическата теория, към която дискурсите анонсират:
1. Марксистки дискурси (Жак Натан с „Монополистическият капитализъм в България. София, 1958; Любен Беров с „Икономическо развитие на България през вековете“, София, 1974; Веселин Хаджиниколов със „Стопанска история“, София, 1982 и др.);
2. Неоинституционалистки/етатистки дискурси (Рашко Иванов със „Стопанска история на България“, Свищов, 1994; Маргарита Маринова със „Стопанска история“, част втора. България. Велико Търново, 2010; Джон Лампе „Balkan Economic History, 1550-1950: From Imperial Borderlands to Developing Nations“, Indiana University, 1982 и др.);
3. Либерални дискурси (Румен Аврамов с „Комуналният капитализъм“, „Стопанският XX век на България“, Цветана Тодорова с „История на външния дълг на България“ (1878-1990). Част I. София, 2009; Майкъл Паларе с „The Balkan economies“ c. 1800-1914: Evolution Without Development. Cambridg University, 1997 и др.).
Необходимо е да се отбележи, че първите два типа дискурси фаворизират ролята на колективността и колективните усилия (било тези на нацията, на масите, било тези на държавните институции) при формиране и изясняване на историческия процес. Третият тип дискурс, либералният, ще бъде обект на специален интерес по-нататък в текста. На първо време само ще отбележа, че той е антитеза на колективността и историчността, защото фаворизира ролята на напълно свободния нерегулиран пазар, функциониращ в условия на бездържавност.
Идва ред да се обърне внимание и на хората, допринесли твърде много за утвърждаване на либералния дискурс в съвременната наука. На първо място, това е австрийският икономист и философ Лудвиг фон Мизес. По думите на Йорг Гуидо Хюлсман Мизес е „може би най-големият гений на икономическата теория на XX век. Никой друг икономист преди него не е обяснил така добре политическите влияния върху икономическата теория“ (2). Основният труд на Фон Мизес „Човешкото действие. Трактат по икономика“ е определян от професор Валери Димитров като „едно от великите достижения на човешкия ум“ (3), а философът либертарианец Ханс-Херман Хопе нарича въпросното произведение шедьовър (4).
Сега да видим как функционира либералният дискурс в някои от по-значимите текстове от интелектуалното наследство на този виден австрийски учен. Поначало, като дискурс от индивидуалистки тип, в творчеството му либералният е противопоставен на колективизма, защото според фон Мизес „идеята за колективизма е основната причина за всички агонии и страдания на нашето съвремие“ (5). Авторът патетично съобщава още, че „днес бушува война между индивидуализма от една страна, и множество колективистични секти от друга, взаимната омраза и враждебност на които са не по-слаби от отвращението им от либералната система. Капитализмът е нападнат не от една-единствена марксистка секта, а от куп марксистки групировки“. (6) Излиза, че всяка форма на колективност неминуемо е свързана с Карл Маркс, войнствена е и ще донесе непоправими злини за човечеството.
От друга страна, Фон Мизес адмирира „потресаващия прогрес на технологичните методи на производство…, станали възможни единствено чрез прилагане на либералните политики, които са практическо приложение на икономическото учение“. (7) В този коментар явно той не отчита факта, че т.нар. от него „либерални политики“ са одобрени, разпоредени или разрешени от колективни фактори в лицето на изпълнителната власт на отделните държави/империи. След това тези „либерални политики“ се филтрират през държавната нормативна база и държавната администрация, за да добият накрая реални измерения за хората.
Иначе Мизес изразява вяра, че законите на науката икономика са „валидни единствено за икономическата система на краткия и вече изчезнал либерален период в западната цивилизация“ (8). Обаче такъв либерален период на бездържавност и липса на колективизъм в историята на европейския капитализъм категорично не е имало.
В „Дипломацията“ Хенри Кисинджър групира международните отношения в Европа в ново и най-ново време по следния начин. През XVII в. властва политиката на „raison d’état“, въведена като ръководен принцип от кардинал Ришельо, и изразяваща се в господство на държавните интереси над личните пристрастия и морал (9). За XVIII в. е характерна т. нар. политика на „баланс на силите“, следствена най-вече от умелата военна съпротива на английския крал Вилхелм Орански срещу френския държавен експанзионизъм (10). През XIX в. с обединението и възхода на Германия в международните отношения се следва принципът на т. нар. Realpolitik, който по смисъл нaподобява политиката на „raison d’état“ (11). В XX в. са най-големите международни конфликти – Първа световна война, Втора световна война, Студена война. Следователно целият „потресаващ прогрес“ на човечеството, за който Мизес пише, е съпроводен от нестихваща динамика в междудържавните отношения (отношения на една „колективистична секта“ към друга „колективистична секта“). В историческия процес на европейския капитализъм няма предлаганата от Мизес опция за някаква имагинерна стерилна среда на бездържавност, в която пазарите да се развиват безметежно сами. Всъщност самият Мизес накрая признава, че „система на пазарна икономика никога не е имало в напълно чист вид“(12). Обаче спекулацията му вече е налице и среща добър прием в трудовете на редица учени и негови последователи.
Така например, друг виден изразител на либералния дискурс, съратник на Мизес, също известен икономист и философ, Фридрих Хайек, през 1939 г. декларира, че е „важно във всички научни изследвания да се обяснява планирането в икономиката като грешка и да се представя капитализмът такъв, какъвто той е днес, за единствената съществуваща алтернатива“ (13). Но по-късно на друго място, в прочутото му произведение „Пътят към робството“, капитализмът от 30-те години на XX в. вече не му харесва толкова много, защото се оказва, че бил изпълнен с държавен интервенционализъм: „Общото желание да се постигне сигурност чрез подкрепяни от държавата рестриктивни мерки, предизвика с течение на времето една постепенна трансформация в обществото, която както в толкова много други случаи започна с Германия, след което другите страни я последваха“ (14). Явно Хайек в „Пътят към робството“ този път вече успява да съзре в капитализма държавата с рестрикциите ù; а тази държава е съществувала и съществува заедно с рестрикциите си в целия период на безалтернативен, по неговите думи, капитализъм, т.е. от Индустриалната революция до наши дни.
Критиките към държавата, като потисник на либералното, не се ограничават само с тези забележки. В друг труд на Фон Мизес се пояснява, че „единствената легитимна функция на правителството е да произвежда сигурност“ (15). И още, „всички интервенционалистки мерки на правителството са насочени срещу суверенитета на консуматора и целят да го ограничат“ (16). Тези разсъждения навеждат на мисълта, че държавата като такава, със своята данъчна система и рестрикции под формата на глоби и възбрани, не действа легитимно. За да произвежда сигурност за консуматорското общество, естествено са ù необходими финансови средства, но Мизес не смята, че същото това консуматорско общество е длъжно да ù ги предложи, т.е. обществото не е длъжно да си плаща за услугите.
След Мизес и Хайек ще спра внимание върху трети член на известната австрийска икономическа школа, който също като тях има съществен принос за утвърждаване на либералния дискурс в науката. Става дума за американския либертарианец и анархо-капиталист Мъри Ротбард. Ротбард резюмира целите на своята икономическа школа: „Ние искаме да защитим собствеността си и личността си от намесата на държавата“ (17). Това е необходимо, защото, както на друго място пише, „правителствените интервенции неминуемо водят до хегемония, конфликти, експлоатация на човек от човека, неефективност, бедност и хаос“ (18) . Основания за тези разсъждения му дава увереността, че „всички видове намеси в пазарните явления са безсилни да постигнат ефекта, заложен от авторите и поддръжниците им“(19). Критиките му към държавността са толкова методични, че неминуемо го сближават в идеен план с анархизма. Ротбард дори се позовава на цитат от Пиер Жозеф Прудон, за да докаже правилността на възгледите си: „Свободата не е дъщеря, а майка на порядъка“ (20).
От посочените примери с приносите в творчеството на Мизес, Хайек и Ротбард е видно, че тримата са отявлени противници на колективността във всичките ù проявления. Съвсем ясно става как изпитват затруднения, когато се опитват да мислят и обясняват миналото само от индивидуалистки позиции, безпардонно игнорирайки държавността.
Мизес успява да се справи с тази неудобна ситуация, създавайки праксеологията, или т.нар. от него наука за човешкото действие. Тя изследва всяко човешко действие в настоящето и бъдещето, докато миналото не представлява интерес за нея. Мизес изрично посочва, че „има две основни области в науката за човешкото действие: праксеологията и историята… Историята е събирането и систематичното подреждане на целия изразен опит, съдържащ се в човешкото действие. Тя се занимава с конкретното съдържание на човешкия опит… Изучаването на история прави човека мъдър и разумен. Но тя самата не допринася със знания или талант човека да е в състояние да реши конкретни задачи… Всеки опит е опит за неща от миналото; няма опит за неща, които ще се случат в бъдещето“ (21). Мизес достатъчно аргументирано отхвърля историзма и въобще познавателния характер на историческите методи. Обаче от много места получава критики за това си действие. Според професор Катя Бекярова подобна насока на мислене „отрича съществуването на обективните икономически закони и закономерния ход на развитие на обществото“ (22). Така става невъзможен един компаративен анализ в исторически план на циклични събития и явления по траекторията минало – сега и минало – (по-)минало.
При това положение интересен е въпросът, може ли да се интерпретират по напълно адекватен начин исторически събития посредством неисторическия либерален дискурс.
Време е да бъдат разгледани конкретни историографски трудове, визиращи периода 1878-1912 г. в България и третиращи либералния дискурс. Първо ще спра внимание върху Румен Аврамов и том първи от книгата му „Комуналният капитализъм“. Работният термин комуналност в труда му е обяснен така: „В най-широк смисъл комуналното свързвам с държавното, груповото, колективното, кооперативното, партийното, клановото, престъпното, т.е. с икономическите последици от действието на образувания, следващи специфични закони (интереси) на отделни социални групи и по този начин размиващи пазарната рационалност“ (23). Синонимното множество в текста категорично си кореспондира с по-горе разгледаните критици на държавността Мизес, Хайек и Ротбард от австрийската икономическа школа.
Том трети на същата книга съдържа генерална оценка за българското стопанско минало: „Най-непосредственото послание, извиращо навсякъде в хода на (пре)прочита е острият недостиг, дори пълното отсъствие на памет за либерално (стопанство)…“ (24) Обаче същото „непосредствено послание“ извира от всяка една европейска капиталистическа икономика, особено когато адресатът му смята държавността за синоним на клановост, престъпност и нелибералност. На друго място Аврамов пише, че за българите „държавата е….. целта, чрез която….. постигат стремежите си за придърпване на обществените богатства за лични/корпоративни цели“ (25). Освен корупционните практики, към които предразполага освободената през 1878 г. българска държава, според Аврамов в нея има и нещо друго твърде негативно. И това е „оскъдността на капитала, с която извечно се сблъсква българската стопанска действителност“ (26). От тази изходна точка започват изследванията на Аврамов. По този начин той остава неизяснени поне няколко неща. Първо, кои са причините за тази оскъдица на капитал. Второ, къде има капитал по това време, щом явно в България няма. Трето, кои са причините в България да не се внесе или да не се генерира капитал.
Прилагам няколко известни факта, за да осветля проблема с капитала и неговата мистериозна „извечна“ липса. По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878) 40% от обработваемата земя на юг от Балкана преминава във владения на дребни селскостопански производители-българи. Отделни парцели се изземат и на север от Балкана. Според решенията на Берлинския конгрес (1878) вече усвоената земя е трябвало да се заплати или върне на предишните ù ползватели – мюсюлмани.
В крайна сметка за тази земя до средата на 80-те са изплатени между 40 и 80 милиона лева (или франка). За сравнение, издължената сума е приблизителна или по-голяма, отколкото e началният капитал на централната банка в Османската империя (Banque Ottomane) (67, 5 млн. франка (27) ) и e няколко десетки пъти по-голяма от началния капитал на централната банка в Княжество България БНБ (2 млн. франка) (28).
Мнозинството от купувачите на земя са дребни производители; три четвърти от тях си купуват парцели с размер по-малък от 200 дка. За да извършат покупката, повечето от тези селяни вземат кредити от лихвари. Съответно капиталът на малкото богати хора в България е вложен/заложен в земята и е раздаден на хора с малки финансови възможности, вместо същият този капитал да кредитира производството на стоки с по-висок коефициент на рентабилност, като например индустриални стоки. Градското население към 31 декември 1887 г. е едва 18,8% от общия брой население, а до 31 декември 1910 г. достига само 19,1%. По същото време заради кредитите селяните продължават да работят в малките си нископродуктивни лични стопанства, докато делът на наемния труд по селата е нищожен и никога не надвишава 10% от общия брой трудещи се (29).
Могат да се проследят поне три проявления на индиректния натиск върху националната икономика, следствен от решенията на Берлинския конгрес:
– върху търсенето на пари в национален мащаб – най-голямо става търсенето сред селяните;
– върху предлагането на пари – при все още неразвита банкова система свободни капитали за кредитиране на селяните могат да дойдат главно от местните богати търговци и чорбаджии;
– върху това коя да е най-търсената и най-предлаганата стока на националния пазар – естествено това става обработваемата земя, защото пари се търсят, за да може да се купи земя. А оттам цената на обработваемата земя се покачва.
Богатите търговци и чорбаджии, действащи вече и като лихвари, отново влагат спечеленото в бизнеса със земя заради постоянно растящата ѝ цена. Така стимулът богатите хора в България да се занимават с по-рискови финансови операции, като например създаване на индустриални предприятия, е твърде малък. Въпреки по-ниската рентабилност от заетостта в земеделието в сравнение с рентабилността от заетостта в търговията и индустрията (30), до края на Първата световна война 87-88% от цялото население се занимава основно със земеделие (31).
Всички изказани дотук факти доказват, че интервенционализмът върху националните пазарни отношения в някои случаи е следствие от външни фактори, като в дадения пример с решенията на Великите сили на Берлинския конгрес и взаимовръзката на тези решения с бъдещото развитие на българската следосвобожденска икономика.
За да се довърши скицирането на първичния икономически сектор на България за периода 1878-1912 г., са нужни още няколко допълнения. От 1893 до 1910 г. в селското стопанство употребата на железни плугове и други метални сечива нараства десетократно. Само 18% от селските домакинства притежават железни плугове, обаче ги прилагат масово. Това е показателно за готовността на селяните към използване на нововъведения с цел по-интензивната експлоатация на личната поземлена собственост и съответно ръст на печалбите от нея. Броят на конете за оран става двойно колкото този в Сърбия. И въпреки това добивите от декар царевица за периода 1896 – 1910 г. се запазва почти един и същ. Добивите от декар пшеница също не показват тенденция към трайно увеличение. Основната причина за тези негативни резултати е липсата в България на важното, но скъпо машинно селскостопанско оборудване, като по брой то не надвишава сръбското (32).
В този ред на мисли, твърде неуместни коментари за събития в следосвобожденската икономика прави друг представител на либералния дискурс – Майкъл Паларе. В книгата си „Балканските икономики 1800-1914: еволюция без развитие“ той пише: „С една дума, Освобождението дава на селяните….. по-голям достъп до земя… Освободени от османското бреме, селяните са радват на изключително охолство… Има необикновено големи суми пари, разпространени в българските следосвобожденски села“ (33). Достъпът до земя на селяните и преди Освобождението не е бил забранен и те си купуват такава, когато имат средства за това. Обаче Берлинският конгрес ги натоварва да платят земя, която вече веднъж са овладели, т.е. вече веднъж им е дадена и е станала тяхна собственост, в течение на Освободителната война. А „необичайното охолство“ в селата, което Паларе вижда, има логическа връзка с разцвета на лихварството и възможността не всеки да харчи взетото от лихваря по предназначение (покупка на земя).
Когато в заключение на анализа си за България Паларе пише, че „Освобождението довежда до забавяне, а не до прогрес…, до принудителен спад в повечето сектори на икономиката“ (34) , пак не се изяснява докрай ролята на Великите сили с имперските им интереси в този негативен процес.
Третият представител на либералния дискурс, върху който ще спра внимание, е Цветана Тодорова, като автор на том първи от „История на външния дълг на България“ (1878-1990 г.) със заглавие „Драматичното начало“ (1878-1918). Уточнявайки подхода си на работа, тя пише: „Наложително е да се освободим от тегнещата в една или друга степен лява идеологизация на изчерпалия се вариант на парадигмата на европейската история – времето на империализма чрез функцията на финансовия капитал според терминологията на Рудолф Хилфердинг. Но трябва да се отърсим също и от трайно наложения в европейската история икономически и политически национализъм, както и от проявяващия се и до днес уклон към върховенството на отделна велика сила“ (35). Подход на освобождаване от една и отърсване от друга идеологизация при всички положения е твърде интересен. В крайна сметка той довежда до приобщаване под формата на дискурс към някаква различна трета идеологизация. Явно третата не трябва да е израз на колективни нагласи, каквито са първите две.
Безспорно е, че приемането на либералната парадигма значи отричане на парадигмата на империализма. Но това съвсем не значи, че империализмът в световната история между 1870-1914 г. не се е състоял. Икономическата експанзия на Великите сили от този период се съчетава с поделяне на света на сфери на влияние и на насилствено придобиване на отвъдморски територии (36). Новосформираното Княжество България също участва по един или друг начин във въпросния процес, макар че аисторичният либерален дискурс няма как да го прозре и анализира. Характерен пример от българската история е сключването на заем между Княжеството и френската Banque de Paris et Pays Bas за сума от 100 млн. лв. през 1904 г. Българската държава се задължава да изразходи ¼ от въпросния заем за покупката на френски индустриални стоки (въоръжение от заводите Шнайдер). Видно е как отпуснатият кредит от една държава, в случая Франция, ù подсигурява в същото време и износ на промишлени стоки, което подсказва за взаимовръзка между кредитeн и индустриален капитал. В „Монополистическият капитализъм в България“ Жак Натан и Любен Беров твърдят, че разрастването на банките в световен мащаб от началото на XX в. ги превръща в „мощни, крупни монополни организации, които подчиняват под своята икономическа власт и индустрията“ (37). Така процесът на сливане на банковия и индустриалния капитал води до образуване на финансов капитал. „Посредством отпускане на държавни заеми държавите-кредиторки си осигуряват не само икономическо, но и политическо господство в малките и изостаналите в икономическо отношение страни“ (38). Надмощие в борбата между Великите сили за нови външни пазари явно се добива и със средствата на политическия натиск(39) .
В края са наложителни изводи за това как функционира либералният дискурс в историографията на България от периода 1878-1912. Повече от очевидни са напълно нереалистичните му рецепции за стопанското минало; лансира се утопията за свободен от държавни интервенции пазар, какъвто така или иначе историята не само на българския, но и на европейския и световния капитализъм не познават, т.е. предлага се прочит на историята от гледна точка на невъзможното „либерално начало“, разбирано като норма (40). Тази утопия игнорира или подменя диалектическия метод в осмислянето на капиталистическото минало. Акцентирайки върху някаква желана, но имагинерна безконфликтност и бездържавност, либералният дискурс пренебрегва наличието на империализъм в Европа (1870-1914), като по този начин продава един несъстоял се наратив.
Цитирана литература:
1. Archives de la Banque Ottomane, 207 AQ, rйpertoire numйrique rйalisй en 1991 par Geneviиve Drouhet, conservateur, http://www.archivesnationales.culture.gouv.fr/camt/fr/egf/donnees_efg/207_AQ/207_AQ_INV.pdf;
2. Foucault, M. L’ordre du discours. Paris, 1971;
3. Hilferding, R. Capital financier, Paris, 1970;
4. Hoppe, H. L’йcole autrichienne et son importance pour la science йconomique moderne. http://www.hanshoppe.com/wp-content/uploads/publications/Autrichienne.pdf;
5. Hьlsmann, J. L’école autrichienne au tournant du XXe siècle. http://www.guidohulsmann.com/pdf/Histoire_Ecole_Autrichienne.pdf;
6. Lampe, J., Jackson, M. Balkan Economic History, 1550-1950: From Imperial Borderlands to Developing Nations. Indiana University, 1982;
7. Munro, J. Some Basic Principles of Marxian Economics. http://www.economics.utoronto.ca/munro5/MARXECON.pdf
8. Palairet, М. The Balkan economies c. 1800-1914: Evolution Without Development. Cambridg University, 1997;
9. Pierson, N, Von Mises, L, Von Hayek, F. L’e´conomie dirige´e en re´gime collectiviste: e´tudes critiques sur les possibilite´s du socialisme. Paris, 1939;
10. Rothbard, M. L’homme l’économie et l’État. Paris, 2007;
11. Rothbard, М. Йtat, qu’as-tu fait de notre monnaie? Paris, 2011;
12. Von Mises, L. L’Action Humaine. Traité d’économie. Paris, 2011;
13. Von Mises, L. Politique économique. Réflexions pour aujourd’hui et pour demain. Paris, 1986.
14. Аврамов, Р. Комуналният капитализъм, том първи. С., 2007;
15. Аврамов, Р. Комуналният капитализъм, том трети. С., 2007;
16. Аврамов, Р. Стопанският XX век на България. С., 2001;
17. Бекярова, К., Велев, Б., Пипев, Ив. История на икономическите теории (курс лекции). С., 1999;
18. Българска народна банка. Сборник с документи, т. I, 1879-1900, ред. Г. Пиндикова, С., 1998;
19. Иванов, М., Тодорова, Цв., Вачков, Д. История на външния държавен дълг на България (1878-1990). Част I. С., 2009;
20. Кисинджър, Х. Дипломацията. С., 1997;
21. Маринова, М. Стопанска история, част втора. България. Велико Търново, 2010;
22. Натан, Ж., Беров, Л. Монополистическият капитализъм в България. С., 1958;
23. Фон Мизес, Л. Човешкото действие. Трактат по икономика. С.,2011;
24. Хайек, Фр. Пътят към робството (Кратък вариант, публикуван в сп. Рийдър Дайджест, април 1945 г.). С., 2004.
Бележки:
(1) Foucault, M. L’ordre du discours. Paris, 1971, f. 10-11.
(2) Hьlsmann, J. L’йcole autrichienne au tournant du XXe siècle. f. 1053-1054, – http://www.guidohulsmann.com/pdf/Histoire_Ecole_Autrichienne.pdf, 26. 04. 2013.
(3) Предговор към: Фон Мизес, Л. Човешкото действие. Трактат по икономика. С.,2011, стр. 13.
(4) Hoppe, H. L’école autrichienne et son importance pour la science économique moderne. f. 2, http://www.hanshoppe.com/wp-content/uploads/publications/Autrichienne.pdf, 26. 04. 2013
(5) Фон Мизес, Цит. съч., с. 122.
(6) Пак там, с. 122.
(7) Пак там, с. 25.
(8) Пак там, с. 24.
(9) Кисинджър, Х. Дипломацията. С., 1997, с. 54-55.
(10) Пак там, с. 59-60.
(11) Пак там, с. 87.
(12) Von Mises, L. L’Action Humaine. Traitй d’йconomie. Paris, 2011, f. 309.
(13) Pierson, N, Von Mises, L, Von Hayek, F. L’e´conomie dirige´e en re´gime collectiviste : e´tudes critiques sur les possibilite´s du socialisme. Paris, 1939, f. 32.
(14) Хайек, Фр. Пътят към робството (Кратък вариант, публикуван в сп. Рийдърст Дайджест, април 1945 г.), С., 2004, с. 72.
(15) Von Mises, L. Politique économique. Réflexions pour aujourd’hui et pour demain. Paris, 1986, f. 42.
(16) Ibid., f. 42.
(17) Rothbard, М. Etat, qu’as-tu fait de notre monnaie? Paris, 2011, f. 10.
(18) Rothbard, M. L’homme l’économie et l’État. Paris, 2007, ch. XII, f. 132.
(19) Ibid., f. 997.
(20) Rothbard, M. État, qu’as-tu fait de notre monnaie ?Paris, 2011, f. 62/ Proudhon, P. J. Proudhon’s Solution to the Social Problem. New York, 1927, p. 45.
(21) Von Mises, L. L’Action Humaine. Traité d’économie. Paris, 2011, f. 35-36.
(22) Бекярова, К., Велев, Б., Пипев, Ив. История на икономическите теории (курс лекции). София, 1999, с. 257.
(23) Аврамов, Р. Комуналният капитализъм. Том първи. С., 2007, с. 20.
(24) Аврамов, Р. Комуналният капитализъм. Том трети. С., 2007, с. 428.
(25) Аврамов, Р. Стопанският XX век на България. С., 2001, с. 5.
(26) Аврамов, Р. Комуналният капитализъм. Том първи, с. 73.
(27) Archives de la Banque Ottomane, 207 AQ, répertoire numérique réalisé en 1991 par Geneviève Drouhet, conservateur, http://www.archivesnationales.culture.gouv.fr/camt/fr/egf/donnees_efg/207_AQ/207_AQ_INV.pdf, 10. 05. 2013.
(28) Българска народна банка. Сборник с документи. Т. I, 1879-1900, ред. Г. Пиндикова, С., 1998, с. 99.
(29) Lampe, J., Jackson, M. Balkan Economic History, 1550-1950: From Imperial Borderlands to Developing Nations. Indiana University, 1982, p. 185-186.
(30) Ibid., p. 186.
(31) Маринова, М. Стопанска история, част втора. България. Велико Търново, 2010, с. 78.
(32) Lampe, J., Jackson, M. Op. cit., p. 185.
(33) Palairet, М. The Balkan economies c. 1800-1914: Evolution Without Development. Cambridg University, 1997, p. 177-178.
(34) Ibid, p. 201.
(35) Иванов, М., Тодорова, Цв., Вачков, Д. История на външния държавен дълг на България (1878-1990). Част I. С., 2009, с. 13-14.
(36) Munro, J. Some Basic Principles of Marxian Economics. http://www.economics.utoronto.ca/munro5/MARXECON.pdf, 28. 04. 2013.
(37) Натан, Ж., Беров, Л. Монополистическият капитализъм в България. С., 1958, с. 4.
(38) Пак там, с. 4.
(39) Hilferding, R. Capital financier, Paris, 1970, f. 197.
(40) Аврамов, Р. Комуналният капитализъм, том трети, с. 428.
