БСП В ЗАВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЯТА

0
184

Александър Симов e журналист във вестник „Дума“. Роден е през 1977 г. в Стара Загора. Завършил е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“. Активен блогър.  Негови статии и злободневни коментари могат да бъдат прочетени също в блога  „Алхимичната лаборатория на Александър Симов“ (http://alexsimov.blogspot.com) и на сайта „Поглед инфо“ (http://www.pogled.info).

 

Ето че това, което никой не очакваше, никой вече дори не предвиждаше и което нито една от медийните врачки не успя да предскаже, се случи. Председателят на БСП Сергей Станишев, след като изкара 13 години като лидер на левицата, обяви своето оттегляне и анонсира свикването на конгрес, който да избере нов ръководител на Социалистическата партия. Събитията в България се случват винаги неочаквано. Ако преди два месеца някой се бе опитал да прогнозира подобно развитие на нещата, сигурно щяха да го обявят за самотна градска откачалка или човек, който не е наясно с никакви политически механизми.

От 2009 година насам в една или друга степен Сергей Станишев беше подложен на постоянен натиск за подаване на оставка. В нощта на 5 юли 2009 година, когато стана ясно, че БСП търпи съкрушително поражение на параламентарния вот, той отказа да се оттегли и това създаде напрежение, което така и не се разреди. С годините то се сгъстяваше, а в крайна сметка, след изключително неубедителното представяне на БСП на европейските избори на 25 май, се засили като налягане в барокамера. Заради това във въздуха витаеше усещането за промяна, но никой не беше наясно как точно ще дойде тя.

Сергей Станишев е един от най-парадоксалните образи в българската политика. Това е и критика, но и комплимент. В мътилката от злобни статии и всекидневна телевизионна жълтения е много трудно точно днес да му дадем реалната оценка като политик. Задължително обаче трябва да посочим поне две неща.

Първо, парадоксът на това да е един от най-издигнатите българи на европейско ниво (независимо от съскащите оценки на домораслите десни политолози, в качеството си на президент на ПЕС Станишев в момента е сред 10-те най-влиятелни фигури в Европа) и същевременно да е толкова мразен и сатанизиран, че едва ли има друг човек, който да е подлаган системно на такъв тормоз.

И второ, противоречието на това той да е един диалогичен политик, който обаче в крайна сметка, в най-кризисната политическа година на България от много време насам, така и не успя да намери истинския баланс на управлението, а това неизбежно го доведе до решението, че му е време да се оттегли от лидерското място.

13 години са чудовищно много време в разяждащата атмосфера на българските обществени отношения. Само си помислете. По времето, в което Сергей Станишев беше лидер, се смениха четири правителства. Имаше управляваща партия, която напълно изчезна от политическата карта на страната и днес никой не си спомня за нея. Започна възходът на ГЕРБ, България влезе в НАТО, а три години по-късно и в Европейския съюз, медицинските сестри от Либия бяха освободени, а Веселин Маринов изпя песента си „Моята полиция ме пази“. С други думи, това е като два века в произволна друга страна. Някой казваше, че това е българската трагедия — времето при нас тече по по-различен начин, отколкото в останалия свят, но както се казва, тук вече навлизаме в дълбините на друга история.

Добре е да припомним малко от историята. Когато през декември 2001 година Георги Първанов посочи за свой наследник на лидерското място в БСП Сергей Станишев, едва ли някой е подозирал, че говорим за председател, който ще успее да се задържи за толкова много време начело. И не само това, но и в двубой със своя ментор да го надвие убедително. В политическата история на БСП има доста киномоменти, но просто човек трябва да има очи за тях.

Трагедията на Станишев е в това, че наследи от Първанов една партия, която показваше изборен възход, но повечето ù реални проблеми така и не бяха решени. От 1990 година насам БСП твърде често ставаше жертва на наложеното ù клише, че трябва да се модернизира, а не да стои архаично като партия. Ровил съм се в старите статии по тази тема и мога да гарантирам — почти никой от размахващите пръст така и не обяснява какъв е този мистичен процес на модернизация, който трябва да сполети БСП като небесно откровение. Някъде има подхвърляния, че БСП трябва да се социалдемократизира, все едно това е универсалното хапче за модерност.

Всъщност, именно натискът на това парадоксално клише изигра лоша шега на БСП. Нямаше никакъв смисъл БСП да търси модернизация, ако това означава изграждане на една апаратна партия, която съществува от избори до избори, без ясна цел за близкото и далечното бъдеще.

Точно обратното. БСП трябваше да върви в „архаична“ посока. В България левицата може да бъде само масова и народна, което като минимум означава не партия от средни и едри бизнесмени, а партия на хората на наемния труд, с цялата удивителна сложност на това понятие.

Станишев пое една идеологически объркана партия и се опасявам, че той не направи почти нищо, за да реши този проблем. При това аз лично вярвам, че е имал най-доброто намерение да се справи с него. Но това също е архетипната съдба на балканския модернизатор. В балканската литература винаги присъства един трагичен сюжет — връща се главният герой от Европа и се опитва да приложи на място наученото там, а това винаги го сблъсква с естествената отрицателна реакция на местните хора и живот. Което всъщност е трагедия само ако предварително предположиш, че европейската гледна точка задължително е правилната.

Всъщност, основният проблем на българската политика днес и тук е, че никой не се опита да прави политика за истинските българи, а все внасяха клишетата отвън.

От този проблем следват всички останали. Станишев концентрира своите усилия на международното поприще, където плува в свои води. Междувременно БСП обрастваше с все по-немощни, но за сметка на това феодализирани структури. Левицата неизбежно взе да се свива, защото водеща политика стана компромисът. Стигна се дотам, че за плоския данък един социалист употреби красивата като сюрреалистична поезия фраза това е дясна мярка, но с леви резултати. В този идеологически миш-маш левицата нямаше как да изкара много време. Разтърсването на световното статукво през последната година просто ускори процеса на разпад.

Кризата в Украйна бе последният лакмус за това, че БСП много често изобщо не чува какво ù говорят нейните избиратели. И че понякога е добре да захвърлиш позата на неутралност и балансите в речта и да кажеш истината за това, което се случва.

Избирателите на БСП сами пожелаха промяна в лидерството, когато просто не се явиха да гласуват.

Въпреки това обаче, ерата „Станишев“ не е за подценяване. Неговите критици се концентрират единствено върху грешките му, което е изключително тъпо. Няма човек, който да не бърка. Това не може да изгради правилния образ на един политик. Лидер, способен да издържи 13 години (а 4 от тях като премиер) в ледения океан на българската омраза, в никакъв случай не е тъпак, хванат от гората. Вероятно на него просто не му стигна енергията да промени партия­та. А именно надеждата, че той ще е агент на промяната, дълги години осигуряваше неговата политическа легитимност.

В крайна сметка обаче, когато разбра, че времето не е на негова страна, както и цялостната ситуация, събра доблестта да се оттегли, без да превръща това в паническо бягство или моментална емиграция. Защото в кризисна ситуация като тази, БСП се нуждае от някаква форма на приемственост. Най-малкото за да се види, че в последната една година бяха направени наистина ужасяващи грешки, но основният смисъл на управлението —  да не се допусне завръщане на ГЕРБ във властта —  продължава да бъде легитимен.

Днес БСП е в ситуация, в която почти никога не е била. По всичко личи, че за конгреса на 27 юли се очертава оспорвано лидерско състезание, без победителят да е предварително оповeстен. Много медии побързаха да насочат пръст към Драгомир Стойнев, защото в кризисната ситуация той стана заместник-председател на БСП. Срещу него обаче ще бъдат изправени не по-малко силни кандидатури. И всъщност това от проблем може да се превърне в спасение за БСП. Защото лидерското състезание има огромен смисъл в политиката. В такава битка се виждат ценности, характер и визия. Само недемократичните и измамните партии могат да се боят от състезание на идеи.

БСП продължава да бъде единствената политическа общност в България, в която не всичко все още е сведено до апарата и която съществува на идеологическа основа. Това е причината поне по два пъти в годината да я отписват като партия, а тя да продължава да бъде един от най-големите фактори в българската политика.

Което не означава, че проблемите пред нея са малки. БСП трябва да се отърве от всяка форма на корпоративни зависимости, защото именно те могат да изсмучат идейния живот от нея. Левицата трябва да се опита да бъде гарант срещу опита на богатите да определят — със своите финанси — дневния ред на страната, а битките между двама души да напомнят със своя разрушителен ефект двубой между Годзила и Биоланте.

Новият лидер на БСП, с други думи, ще наследи огромен морален и политически проблем, но в крайна сметка политиката не е игра за хора, които бягат от трудностите.

След 24 години удивително кошмарен преход България продължава да бъде най-бедната страна в целия Европейски съюз. И това е така не защото ченгетата още командват живота ни  и дърпат задкулисно въжетата. България се оказа в плен на илюзията, че може да си внесе път за развитие отвън. Започна да робува на десните икономически догми и се е превърнала в нещо като радиоактивното идео­логическо сметище на Стария континент.

Заради това левицата има бъдеще. В момента, в който на политическата сцена се появи не апаратна, а народна левица, която не е изгубила връзката си с хората, а знае как да говори за техните проблеми, тази левица ще има пълен успех.

Новият лидер на БСП трябва да си постави задачата именно БСП да бъде тази левица.

Всичко останало е от лукаваго.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук