ВИЕТНАМСКИ СРЕЩИ С ПАМЕТТА, ВЯРАТА И ЛЮБОВТА

0
278

Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“.  Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам – феникс и дракон“ (2009).

 

Къдравите склонове на планините се размиват в бялото було на изпаренията от ръсещия се над тропическата гора дъжд и омайват с призрачна красота. Завой след завой, колата се носи по серпентината на шосето, открива все нови и нови спиращи дъха гледки и се изкачва все по-нависоко и все на по-хладно. Когато спираме на разсечения от прохода хребет за кратка почивка, преди да започнем спускането към долината оттатък, температурата е около 15 градуса, дъждът продължава да се сипе и циповете на якетата са дръпнати догоре. Да не повярва човек, че е месец май и че се намираме в тропически Виетнам. Обяснението е, че спирката и разстлалото се около нея пазарче се падат в една от най-високите точки в района, на над 1600 м надморска височина. Навлезли сме в серевозападната планинска провинция Диен Биен, разположена в близост до границите с Лаос и с Китай.

Неин административен център е град Диен Биен Фу, който се намира в долината Мъонг Чан, на около 500 км от виетнамската столица Ханой. Заради стръмния терен и виещия се път разстоянието се взима дори от най-добрите съвременни джипове за около 10 часа. Може да се отиде и със самолет, но тогава се губят вълшебните пейзажи и пълните с живот селца по пътя – а те са много важно стъпало към разбирането на онова, което е ставало из тези земи преди 60 години. Имам предвид легендарната битка на виетнамската освободителна армия с френските колониални войски, разиграла се от 13 март до 7 май 1954 г. именно в Диен Биен Фу и прославила малкото по онова време село из цял свят.

Сражението, влязло в историята като „виетнамския Сталинград“, носи победа на независим Виетнам и с примера си нанася смъртоносен удар не само по френския, но и по световния колониализъм. 60-годишнината от тази героична епопея бе отбелязана с големи тържества в Диен Биен Фу и аз имах щастието да бъда поканена за отразяването им като журналист със съдействието на виетнамското външно министерство и на влиятелната организация на виет­намските вишисти, получили образование в България. Оказа се, че след колегата Светослав Терзиев, който като кореспондент на БТА в Ханой е отразявал 30-годишнината от битката при Диен Биен Фу през 1984-а, аз съм първият български журналист, стигнал до там за последвалите три десетилетия.

Дългото пътуване през живописния и накъсан от стръмни дефилета терен наистина беше важно, за да си онагледя всичко, изчетено за легендарната битка. А също и за подвига на виетнамските бойци и селяни, съумели тайно от французите да изтеглят буквално на ръце по калните и стръмни пътеки (сегашното шосе не е съществувало) на удобни огневи позиции в планините тежка артилерия и дори ракетни установки за „катюши“. Французите са били убедени, че това е невъзможно да се направи и са смятали за напълно неуязвима своята суперукрепена база в Диен Биен Фу, в центъра на обкръжената от планини долина, където те самите са си доставяли боеприпаси само по въздуха. Изграждат базата тип „таралеж“ с идеята да подмамят към нея виетнамските части и да ги разбият там. Но сами се оказват лесна мишена за оръдията и „катюшите“, които изненадващо започват да ги обстрелват от планинския пръстен наоколо.

Битката при Диен Биен Фу и генерал Зиап

Главният герой на сражението, разбира се, е виетнамският народ, който жертвоготовно брани родината и свободата си. Но стратегът, изковал победата с бляскавия си талант на род˜н пълководец, е знаменитият генерал Во Нгуен Зиап, главнокомандващ народната армия на Виетнам. Наричат го „победителя на три империи“, защото в различни исторически периоди успява да надвие Япония, Франция и САЩ.

Още през 30-те и 40-те години Зиап преминава през огъня на нелегалната борба срещу французи и японци, в която загиват жена му и малката му дъщеричка. Той няма военно образование. Завършил е право. Но попада в затвора заради революционната си дейност и след това му забраняват да работи като юрист. Затова започва да се прехранва като учител и става любимец на възпитаниците си със своите ярки разкази за значими страници от световната военна история. Изчел всичко, написано от Наполеон и Сун Цзъ, той рисува по памет на училищната дъска схемата на всяко Наполеоново сражение и цитира мъдрости от древнокитайския военен стратег. Учениците му го наричат Генерала, без да подозират, че той наистина скоро ще стане бележит военачалник.

Верен съратник на Хо Ши Мин, идеолога и бащата на виетнамската независимост, по-младият от него с 21 години Зиап в началото на 40-те получава задачата да сформира народна освободителна армия. Подготвя зле въоръжените и неориентирани във военните дела партизани, водейки се от изчетените книги и от природната си дарба на стратег.

В колониален Виетнам по онова време се разпорежда колаборацио­нистката власт на маршал Петен, заел страната на нацистите, след като те окупират Франция през 1940 г. Япония, съюзничка в оста Рим-Берлин-Токио, също активно действа в района. Предвожданите от Хо Ши Мин и Зиап революционни сили, чиято цел е независим Виет­нам, воюват и с едните, и с другите. Бойното им кръщение е атаката по два поста на френската армия на 24 декември 1944 г. През март 1945 г. японската армия избутва настрана хората на Петен и де факто си присвоява Виетнам, слагайки начело като своя послушна креатура бившия виетнамски император Бао Дай. В отговор Зиап насочва атаките на бойците си срещу японците. През май-август 1945 г. частите на виетнамската народна освободителна армия получават активна помощ и въоръжения от САЩ. Там ги възприемат като съюзническа сила, тъй като воюват с Япония.

Ехото от развоя на Втората световна война подпомага каузата на виетнамската независимост и на 28 август 1945 г. бойците на Зиап превземат Ханой, разбивайки японците и протежетата им. На 2 септември Хо Ши Мин обявява независима Демократична република Виетнам (ДРВ) и става неин първи президент. Зиап отначало е министър на вътрешните работи, а после на отбраната. Посвещава се на изграждането на силна и боеспособна армия, която да защити суверенитета на Виетнам при започналото следвоенно пренареждане на света.

Част от него е избухналата в края на 1946 г. т.нар. Първа индокитайска война. Повежда я върналата се във Виетнам като колониална сила Франция, вече подкрепяна от САЩ. Амбицията е да се разбие ДРВ, в чието съществуване се съзира нарастване на съветското и китайското влияние в региона.

Обучените под ръководството на ген. Зиап в Делтата на Червената река виетнамски военни части преминават в първото си голямо настъпление в началото на 1950 г. и успяват да вземат под свой контрол виетнамско-китайската граница. Това е важен пробив, защото така е осигурена възможност за военни доставки от съседен Китай, чиито нови управляващи изцяло подкрепят и подпомагат ДРВ.

Именно за да се прекъсне този канал, както и другият – връзката със сродното националноосвободително движение в Лаос, френският генерал Анри Навар, главнокомандващ колониалните войски в Индокитай, решава да изгради непристъпна военна база точно в зоната, където се пресичат важните пътеки към виетнамско-лаоската и виетнамско-китайската граница. Целта на Навар е да съсредоточи там многобройна френска войска и да предизвика виетнамските части да се нанижат на бодлите на супербазата „таралеж“. Изборът на място пада върху Диен Биен Фу, защото там има летище, останало още от японците. То е разширено и модернизирано с идеята, че снабдяването ще става само по въздуха. Подходящи пътища през контролираните от виетнамците околни планини и без това няма. Укрепленията в долината оформят 7 полеви крепости за френския гарнизон. През ноември 1953 г. в Диен Биен Фу е осъществен десант на шест парашутни батальона или на над 5000 души. После френските части набъбват до 15 000 души. Сред тях има много бойци от Чуждестранния легион – виетнамци, тайландци, алжирци, мароканци, та чак до руски емигранти и немски ветерани от Вермахта. По въздуха е спусната и много бойна техника, включително танкове и артилерия. Подстъпите към базата са минирани. Командването на гарнизона е поето от полк. Кристиан де Кастри, който заедно с офицерите от щаба си е бил убеден, че в „таралежа“ Диен Биен Фу е по-спокойно, отколкото под крилото на Светия дух…

Генерал Зиап обаче вижда нещата различно. За обсадата на Диен Биен Фу събира в гористите планини наоколо към 50 000 бойци. Организира невиждана операция по доставката на необходимото въоръжение и на тежка бойна техника, включвайки в общите усилия и симпатизиращите селяни от района. Хората мъкнат и влачат всичко по горски пътеки и реки – на гръб, с кошници, с велосипеди, с магарета, с лодки, със салове. За да не се забележи придвижването от прелитащите френски самолети и вертолети, клоните на дърветата по планинските маршрути се преплитат старателно като зелени тунели. Изкопават се и подземни проходи, спускащи се от планините досами френските укрепления.

В навечерието на атаката Зиап умело отклонява вниманието на Навар далеч от „таралежа“, като организира виетнамско контранастъпление другаде – в Централен Виетнам. Залисани там, французите са изненадани от неочаквания за тях мощен щурм срещу Диен Биен Фу, предприет на 13 март 1954 г. Смайват ги както ненадейният артилерийски обстрел, така и челните отряди на атакуващите, израснали сякаш „изпод земята“ (а всъщност от подземните тунели) пред самите френски укрепления.

След първия силен удар, при който е завзета външната укрепена линия на французите, идва дълга обсада и около двумесечни сражения, в които виетнамските бойци показват чудеса от храброст, себеотрицание и оригинални военни решения. Моралният дух на войската им, която воюва за собствената си родина, е изключително висок. Нещо, което не важи за разнородните по състав и неравностойни като мотивировка френски части. Те са шокирани от многобройните случаи на саможертва сред виетнамците, които пробиват път за своите през минните полета, като се самовзривяват, нарочно хвърляйки се върху мините. Твърди се, че когато Зиап питал бойците си кой иска да е доброволец за тези мисии, крачка напред правел целият строй без изключение…

Природата също е на страната на виетнамците – мусонните дъж­дове превръщат в кална каша окопите на французите.

Вечерта на 6 май 1954 г. четирима виетнамски смелчаци залагат 960 кг взрив в тунела под едно от най-мощните укрепления на противника, наричано от французите „Елиан 2“, а от виетнамците – „А 1“. Гигантският кратер от експлозията е запазен и до днес. А на следващия ден – 7 май 1954 г., е превзет и бункерът на командващия френския гарнизон в Диен Биен Фу ген. Де Кастри, който капитулира.

Победата е огромен пробив за Виетнам, който придобива много по-силни позиции на започналата на 26 април 1954 г. Женевска мирна конференция за Корея и Индокитай. В нея участват външните министри на Великобритания, Китай, САЩ, СССР и Франция, както и представители на Виетнам, Камбоджа, Корея, Лаос. Корейската част на конференцията приключва безрезултатно, но на 21 юли е сключено споразумение за Индокитай (САЩ не го подписват), което слага край на френската колониална война в региона и очертава по-нататъшното развитие на страните там.

Предвижда се временно създаване на демилитаризирана зона по 17-и паралел — между Северен и Южен Виетнам, с условие до лятото на 1956 г. в двете зони да се проведат свободни избори, за да се очертае върху каква политическа основа да се обедини страната. Това обаче е осуетено от провъзгласяването на Република Южен Виетнам през октомври 1955 г. и от отказа на президента ù Нго дин Зием да провежда избори – акт, стимулиран и подкрепен от САЩ. Така е заложена мината на разпалената скоро след това Втора индокитайска война (тя продължава чак до 1975 г.) с главен двигател американските стратегически интереси в региона. В тази следваща глава от историята, също изтъкана от много жертви и героизъм на виетнамския и на другите индокитайски народи, генерал Зиап и неговите бойци отново излизат като победители над третата поредна империя, САЩ.

Легендарният виетнамски военачалник се ползва с огромен авторитет в страните, които е надвил. Особено във Франция и САЩ, където за него са снимани филми и са написани книги. Когато през октомври 2013 г. Зиап почина в Ханой на 102-годишна възраст, цял Виетнам му отдаде почести като на национален герой, а всички световни медии припомниха забележителния му живот. Разбира се, името му бе най-често споменаваното и на тържествата в Диен Биен Фу в чест на 60-годишнината от победата в епичната битка.

Нисичък и дребен дори за виетнамските стандарти — около 1,50 м, Зиап до последно респектира околните и с острия си език, и с военната си строгост и въздържаност, която обаче често се пропуква от изблици на пламенна емоционалност. Така си спечелва прозвището Вулкан под леда.

ХХ век със сигурност нямаше да е същият без лавата на самоотвержените бойци на генерал Зиап. Особено победата им край Диен Биен Фу е онзи първи мощен морален тласък, който дава кураж и вяра на многобройните потиснати народи от Третия свят, че колкото и да са „малки“, поривът им към свобода е справедлив и е в състояние да успее. Приказката за Давид срещу Голиат получава своето въплъщение на виетнамска земя.

Удържаната дума

Докато продължаваме пътуването към Диен Биен Фу, зад прозореца на колата прехвърчат селски къщи, биволи на паша, сведени над посевите островърхи шапки, натоварени с какво ли не велосипеди, приспособени да пренасят от кафези с кокошки до арматурни конструкции, весели групи деца, които дори и под най-проливния дъжд тичат към селското училище с пъстри торбички през рамо, от които стърчат учебници… Грабват погледа набраздилите планинския релеф филигранни тераси – старателно обработени нивички „на етажи, засети предимно с царевица и ориз. Да се укрепва почвата и да се отглежда продукция при такъв терен, изисква може би не по-малко усилия, отколкото изтеглянето на оръдия на някой планински връх. А и доколко е плодовита тази червено-оранжева земя? Не е ли прекалено глинеста? Цветът ù е такъв, защото съдържа боксити, обяснява До Хай Данг, един от придружителите ми – български възпитаник, завършил някогашния ВИАС (УАСГ), днес дипломат. Нашите хора са упорити, умеят да се трудят здраво, а има и специални правителствени програми, които подпомагат производителите в по-слабо развитите провинции, каквито са и северозападните части на Виетнам“, добавя Данг.

Спътниците ми обясняват, че конкретно в провинция Диен Биен все още има голям дисбаланс в качеството на живота в града и в селото. Процентът на бедното население в административния център Диен Биен Фу е едва 0,2%, но в селските райони надхвърля 38%. С цел постепенно изравняване на подобни разлики към виетнамското правителство действат постоянни комисии, отговарящи за развитието на всяка от неравномерно напредващите зони в страната. Комисиите се стремят приоритетно да насочват към тези райони и държавни, и частни инвестиции, а масовите обществени организации са включени към система, облекчаваща дребните производители в получаването на изгодни кредити. Ако даден предприемач реши да инвестира и развива прозводство в някоя изоставаща провинция, правителството го подпомага всячески и го освобождава от данъци за 5 години

Тук трябва да припомня, че още през 1986 г. управляващата Виетнамска комунистическа партия изработва и започва да прилага политиката „Дой Мой“ („Обновление“). Най-кратко тя може да се определи като отваряне на социалистическата система към пазарните механизми, към частната инициатива и към чуждите  инвестиции при запазване на социалните постижения и гаранции на социализма. Планираната централизирано икономика се замества с пазарна, но социално ориентирана. Изработена е стратегия за реформи и развитие, която се стреми към стопанско и цялостно обновление на страната, към постигане на високи темпове на растеж и най-важното – към повишаване на качеството на живота във Виетнам. Пряко продължение на тази политика е и специалното внимание към изоставащите райони, които чрез по-засиленото развитие да успеят да догонят останалите. Като резултат икономическият ръст в провинция Диен Биен сега е 8,3%, докато общият за страната е 5,8%.

Прави ми впечатление, че доста къщи край шосето са наколни и някак разпилени – сякаш всяка е сама за себе си и не е част от село. Покривите са със специфични чупки, а в тях неизменно са боднати сателини антени. Разбирам, че това са типчните жилища на нацио­налността тай. Тя е преобладаваща в Тайланд – оттам и името на съседната страна. Във виетнамската провинция Диен Биен тай са 40% от населението. В подобен тип къщи живее и следващата по численост етническа група тук – мъонг, съставляваща 30% от обитателите на провинцията. Преобладаващата в по-голямата част на Виетнам народност кин (или виет) тук обхваща само 20% от жителите. Сред останалите 10% има представители на други малцинствени народности. Общо във Виетнам мирно и дружелюбно съжителстват 54 етноса – всеки със свои традиции и култура, включително и със специфични езици.

Фактът, че селските къщи по пътя са наколни и са разпилени, а не скупчени, както е по нашите села, се обяснява с древните обичаи на тай и мъонг. Те са вдигали жилищата си на колове, за да се предпазят от нежелани посещения на горски хищници. И са гледали всяка фамилна къща да е сама за себе си, защото векове наред са се изхранвали не с колективен труд, а с индивидуален лов или събиране на горски билки и плодове. Когато нямало какво повече да вземат от дадена местност, разглобявали къщата и се пренасяли другаде. Сега начинът на живот е променен, но е останал навикът жилищата да се градят, както е било от памтивека.

Сателитните антени на покривите и на най-бедните постройки са ясен знак, че селищата са електрифицирани. Завършилият у нас българска филология Нгуен Ву Кан, днес изявен виетнамски журналист и завеждащ международния отдел на електронния вестник на ВКП www.dangcongsan.vn, обяснява: Четирите приоритета, които са осигурявани от правителството ни за всяко планинско село, са: поликлиника, училище, пътища, електрифициране. Най-важна е грижата за хората“. Според Кан малцинствата отдавна са приели предимствата на този по-осигурен и по-добър начин на живот и са се приобщили към земеделието, животновъдството, дърводобива, билкарството. Женските, младежките и другите обществени организации се стремят да ги улесняват и насочват в получаването на кредити с облекчения и отстъпки. Въпросните организации сами стават гаранти за преференциалните заеми на дребните производители и си поделят с тях и без това специално занижените лихви, което е серио­зен бонус. Такава дейност развива включително много влиятелната и авторитетна организация на ветераните от войните.

Питам Кан как селяните, които очевидно са били много по-изостанали преди 60 години, са прозрели навремето, че си струва да подкрепят Хо Ши Мин, генерал Зиап и бойците на виетнамската независимост. Отговаря ми: Много е просто. Французите им бяха отнели земята, конфискуваха им малкото храна, за да изхранват войниците си, разрушаваха дори къщите им, за да си взимат наготово строителен материал за своите укрепления, не ги считаха за хора. А Хо Ши Мин обеща на народа ни земя, свобода и достойнство. И удържа на думата си. Хората видяха, че още в първите освободени зони земята веднага се разпределяше между селяните, че нуждите им бяха зачитани и уважавани, че им се изпращаха лекари и учители. Затова народът ни бе така всеотдаен в защитата на този нов, справедлив и достоен живот.“

Кан разказа и интересни детайли от историята на собственото си семейство, което за времето си не било от бедните. Прадядото бил учител – много почитана и до днес професия във Виетнам, която освен авторитет гарантирала и сигурна прехрана. Учителската заплата била в натура – 6 кг ориз. Прадядото продавал излишъка и купувал земя, превръщайки се постепенно в заможен собственик. Но като начетен и интелигентен човек, бил и патриот – много искал да види родината свободна и независима. И когато през 1945 г. Хо Ши Мин повежда августовската революция, прадядото продава имотите си и дава всички пари в подкрепа на революционерите, убеден, че именно те са силата на обновлението. Насърчава и следващите поколения във фамилията да вървят с революцията. Така например Хоанг Ван Тхаи, един от чичовците на Кан и братовчед на баща му, заедно с генерал Зиап е един от 34-мата основатели на Виетнамската народна армия, а после става и заместник на Зиап. В мемориалния комплекс край село Мъонг Фанг, възпроизвеждащ намиралия се там горски щаб на Зиап по време на обсадата на Диен Биен Фу, Кан ми показа табела в памет на борбения му чичо и дори позира за снимка край нея. Разказа също, че един от братята му загива във войната с американците, почти в края ù… А пък самият Кан, най-малкият от синовете, родителите решават да пратят да учи в България, за да го спасят от следвоенния недоимък…

През ХХ в. не е имало друг народ, който толкова дълго и без прекъсване да е бил принуден да воюва, както виетнамският. В тази страна войната не е част от историята, а част от живота на всяко семейство. Битките с французите преливат в битки с американците и бойците всъщност са едни и същи или пък щафетата преминава от баща към син. Затова, когато тук говорят за ветерани от войните, благоговението към тях е общо, без разлика в кой период им се е паднало да бранят родината. Битката също е била обща, с общо вдъхновение – свобода и независимост. А и самите ветерани, независимо дали са оредели достолепни столетници, сражавали се край Диен Биен Фу, или все още енергични 60-70-годишни защитници на Ханой или Хайфонг от американските бомбардировки, се чувстват събратя в едно единно дело.

Ветераните и празникът

Пристигнахме в Диен Биен Фу привечер, когато слънцето вече беше изпарило дъжда и изпращаше от ръба на обкръжаващите долината планински склонове своите последни полегати и омекнали лъчи. Едновремешното глухо селце ни се усмихваше като спретнат съвременен град с ярки фасади и с много зеленина, с 4 полувисши института и с много младежи по улиците. Днес в него живеят към 150 000 души. Но в дните на юбилейните тържества населението му може би се беше удвоило – пълнеха го гости от цял Виетнам и от чужбина, пристигнали да почетат героите отпреди 60 години.

Използвахме последния светъл час на отиващия си ден за обиколка из някогашното бойно поле около легендарния бункер на генерал Де Кастри, превърнат в музей на открито. Прехвърлихме се на западния бряг на пресичащата града река Рон по широк мост, който е част от централната улица. Малко преди бункера спряхме, за да ми покажат и стария мост, който по времето на битката е бил единствен. Той е стоманен, доста тесен. Направили са го французите, за да обслужва гарнизона им. Сраженията за контрола над него са били много ожесточени, но накрая все пак виетнамските сили го завладяват. След което капитулацията на Де Кастри и щаба му става неизбежна.

На примера на една обърната с конуса надолу виетнамска шапка Кан ми обяснява нагледно как французите сами са се хванали в капана на собствената си надменност и самоувереност. Разположили „супербазата“ си в долина, обкръжена отвсякъде с планини, без друг начин за снабдяване освен със самолети и вертолети. Били убедени, че виетнамците са неспособни да ги застрашат от планините. Когато разбрали грешката си, било вече късно. Както търкулнатите на дъното на обърнатата шапка оризови зрънца никога не могат сами да се изкатерят обратно до периферията ù, така и гарнизонът на Де Кастри бил обречен на разгром.

Минаваме покрай френски танк, замръзнал там, където преди 60 г. го е поразил виетнамски снаряд. До него – останки от витло на френски самолет, свален от виетнамски бойци. Това вече са експонати. Наместени са върху площадки, покрити с плочки. Отгоре ги пазят прозрачни навеси. Табелки дават разяснения на туристите, които дори в този късен час са много.

Най-оживено, разбира се, е край самия бункер на Де Кастри. Той се е съхранил напълно – същият си е, като и на историческите снимки, на които превзелите го виетнамски бойци развяват революционното знаме върху облия му ламаринен покрив. Само някогашните чували с пясък, струпани около окопите и укрепващи покрива, са заместени с циментови копия, за да издържат на природните амплитуди. Впрочем, самите окопи също са измазани с цимент иначе при тези дъждове биха станали на каша като по времето на битката. Голям барелеф отстрани възпроизвежда сцената с капитулацията на свелия поглед Де Кастри.

Около бункера непрестанно се тълпят групи виетнамски туристи, които държат да се снимат заедно на фона му. Много от тях са от народността тай. Мъжете са облечени стандартно – конфекционни ризи и панталони. Но жените тайки са непременно в традиционните си официални носии – дантелени ярки блузки (жълти, цикламени, лилави) с блестяща украса по тях, черни прави плюшени поли, някои също с лъскава бродерия или апликации, зелени колани, комбинирани със сребристи верижки. Най-интересни са прическите им – кръгли кокове, кацнали на върха на главите им, стегнати в мрежички и закичени с бижу, нещо средно между паричка или брошка с верижка. Обясняват ми, че такива прически носят само омъжените тайки, а украшението играе ролята на годежния пръстен у нас – подарява се от мъжа и колкото по-заможен е той, толкова по-скъп е металът. Самите кокчета са всъщност прикачена допълнително коса, но тя си е на самата собственичка. Още от малки тайските момичета събират старателно всяко свое косъмче при ресане, за да могат, когато се омъжат, да си направят ето такова прикачващо се кокче от собствената си „отпадъчна“ коса. Докато не са се задомили, прическите им са други – просто прибират естествената си коса на тила.

Здрачава се, небето розовее под последните отблясъци на слънцето и решаваме да побързаме към най-високата точка на Диен Бен Фу — хълма в дъното на централната улица, който се изкачва по красиви и многобройни стъпала и на чийто връх се извисява внушителният Паметник на героите от епичната битка. От едната страна на бронзовата скулптурна група са бойци, насочили оръжието срещу врага, а от другата са победителите, развели знаме и издигнали към небето усмихнато детенце с разцъфнал лотос в ръка. Оттук се открива и великолепна панорама към Диен Биен Фу, както и към цялата долина Мъонг Чан.

На площадката край монумента има урни за будистки свещи и всичките димят. Личи, че през деня оттук е минало човешко множество. Но и сега все още е пълно с хора и примигват светкавиците на фотоапаратите. Петнайсетина души във военни униформи се строя­ват чинно в две редици и се снимат пред паметника. Повечето са с ордени и медали по гърдите. Оказват се ветерани от войната с американците и са пристигнали чак от пристанището Хайфонг, което е на Тонкинския залив в Източното море (така във Виет­нам наричат Южнокитайско море), за да се включат в честванията в Диен Биен Фу. Някои от тях още страдат от военните си рани или от отключени от тях болести. Но все пак решили да предприемат дългото пътуване, за да покажат почитта си към героите именно на тази историческа земя и гордостта си от голямата победа. Потеглили към тукашните планини от най-бомбардираното навремето от американците виетнамско пристанище, където са били разтоварвани основните помощи за Виетнам от чужбина. Чан Ун Чън от групата пояснява, че всички са родом от Хайфонг, но всъщност по време на войната за обединение на страната са се сражавали в Южен Виетнам. Ние винаги сме готови да изпълним дълга си, където и да ни изпрати родината. Навсякъде ще защитаваме мира, защото най-съкровеното желание на нашия народ винаги, още от древността, е да живее в мир,“ набляга събеседникът ми. Щом разбира, че съм от България, погледът му светва: Вашият Георги Димитров и нашият Хо Ши Мин са били приятели. Нека и българският, и виетнамският народ също винаги да останат приятели!“ И ветераните от Хайфонг отново се строяват край паметника, но този път настояват за обща снимка с мен.

Това ще ми се случва постоянно във Виетнам. Усмихнати непознати хора все ще ме молят да се снимаме заедно. Тук забележимо различното, чуждото лице не предизвиква неприязън и недоверие, а напротив — изблик на сърдечност, дружелюбие, радост от възможността за контакт, дори той да се изчерпва с едно щракване на фотоапарата…

Вечерта видях какво значи и професионално гостоприемство. Заведоха ме в тайски ресторант, разположен в типичната за този етнос наколна постройка. Между коловете долу имаше обикновени масички и столове. Автентичната атмосфера беше горе, където влязохме боси в просторно помещение с ниски трапези, край които се сяда на възглавнички. Тук не просто сервират характерна местна храна, но я придружават и с всички типични ритуали за посрещане на скъп гост. „Водеща“ бе красива млада тайка с прическа на неомъжена жена и в официална носия. Тя вдигна индивидуализиран и сладкодумен тост за всекиго от нас поотделно. И пак с всекиго пи на брудершафт от миниатюрни чашчици с оризова ракия. После ни остави да се насладим на вкусните риби, нарязани на хапки, но сервирани така, че по контури да изглеждат непокътнати, на цикламения ориз (варен с подбрани зеленчуци и треви), на различните видове меса, на захарната тръстика… Междувременно любезната „водеща“ се прехвърли при съседната компания. Пи брудершафт и с тях, но им изпя и няколко тайски песни. Отстрани изглеждаше сякаш мъж от компанията на свой ред се въодушеви да пее, грабна китара и изкара цял репертоар. Чак по-късно се усетих, че човекът също е част от шоуто за гости – участва и в богатата песенно-танцова програма, представена в двора на заведението отново под ръководството на очарователната „водеща“. Като зрители се бяха събрали и много жени и деца от квартала. За тях бяха обособили специален кът с пластмасови столчета.

Грациозни тайски момичета, акомпанирани от веселата музика на тяхната народност, се понесоха във феерични танци с шалове. Но най-впечатляващото им изпълнение бе с керамични вази, подпрени на кокчетата им. Гледах специално и не можах да открия нищо, с кое­то да са ги вързали. А вазичките дори не помръдваха на главите им, въпреки сложните танцови извивки — нямам никакво обяснение как не падаха!… След прочувствените песни на „водещата“ и на човека с китарата дойде ред на най-забавната част — пак танци, в които обаче всяка танцьорка увлече и по някого от публиката. Това бяха всъщност танцови игри. Накрая всички забравиха, че шоуто е режисирано и се възцари всеобщо забавление и смях, като най-щастливи, естествено, бяха децата от квартала — първи в танците и игрите.

На сутринта потеглихме към село Мъонг Фанг край Диен Биен Фу. В гората до него генерал Зиап навремето разположил колибите и тунелите на щаба си. Сега всичко е превърнато в мемориален комплекс на открито.

Преди да го разгледаме, се отбиваме при кмета и партиен лидер на селото Ло Ван Биен. Той обяснява, че Мъонг Фанг е общински център и стопанисва 3800 хектара земеделски земи. Отглеждат се предимно ориз и царевица. В селото живеят 4600 души и 70% от тях са от народността тай, 28% са мъонг, 2% са кин (виет). Ло Ван Биен с гордост показва снимка, която държи на видно място в кабинета си. На нея баща му, покойният вече Ло Бонг Биен, получава отличие от легендарния генерал Зиап. Двамата били много близки, Ло Бонг Биен дълго се е грижил за сигурността на генерала.

В селото живее и 101-годишна ветеранка, също активна съратничка на Зиап. Поемаме към дома ù покрай наколните къщи — някои по-бедни, бамбукови, други съвсем модерни, измазани, с керемидени покриви, с метални перила на верандите и балкончетата. Минаваме край неизменния за всяко селище във Виетнам шпалир от улични търговки — селянки са подредили за продан плодове, зеленчуци, захарна тръстика, билки, корени. Има дори водни змиорки в легени, охлюви, жаби. Между другото, панираните жабешки бутчета са голяма вкуснотия!

101-годишната Лу Тхи Дой е приседнала на ниско столче пред наколната къща да продава мед и сувенири заедно с дъщерите, внучките и правнучките си. Миниатюрната усмихната бабичка дори лично рекламира най-търсената стока — върху вълнено плетиво, предпазващо главата ù от планинския хлад, е нахлупила зелена военна шапка с периферия. Такива някога са носили бойците на генерал Зиап.

Като повечето жители на Мъонг Фанг баба Лу е от народността тай. Говори само тайски и затова се налага кметът да превежда. Ветеранката посреща гостите с радост, а към кмета показва особена нежност, като към син — в спомените за бойната си младост тя е запазила голямо уважение към баща му, както и към генерал Зиап, разбира се. Засуетява се, когато разбира, че сред посетителите има журналисти и ще я снимат за пресата. Дъщери и внучки ù помагат за броени минути да смени всекидневното облекло с официална тайска носия. Лилавото елече, което ù донасят, си стои закичено с ордените и медалите. Вече преобразена, баба Лу заема достолепна поза за снимка — седнала на пейка, подпряна с една ръка на бастуна, с изправен гръб и вдигната глава.

Лу Тхи Дой грейва, когато я моля да разкаже как е помагала на генерал Зиап преди 60 години. Тогава Лу била наскоро родила четвъртата си дъщеря. 3-месечното бебе било неотлъчно завързано в торба на гърба ù, както носят мъничетата си всички тайки. Исках и аз да помогна за нашата свобода, та децата да имат по-хубаво бъдеще. Затова отидох при Зиап. Бях много слаба след четвъртото раждане и той каза да внимавам за здравето си и за бебето, да правя само онова, което е по силите ми. Аз реших, че мога да обикалям местността и да събирам от селяните зърно за нашата народна войска“, обяснява баба Лу. Тя събира цели 9 т ориз, въпреки че по онова време пресяването му е било много трудоемко и примитивно, на ръка. Хората са живеели в недоимък, едва са имали с какво да хранят децата си. Освен това французите им отнемали каквото сварят за собствените си войници. И въпреки това, буквално отделяйки от залъка си, селяните давали всичко, което могат, за народната армия.

Как Лу е пренасяла целия този ориз под носа на френските патрули? Ами така, с бебето на гръб не предизвиквах много подозрения, крила съм вързопчетата и в неговата торбичка“, усмихва се ветеранката. Не я ли е било страх? Как не, всеки човек изпитва страх! Но нали всичко това беше, за да могат децата ни да живеят по-добре! И така и стана! Сега най-важното е младите да продължат този път, да пазят нашата свобода и независимост, да се грижат за мира това е най-голямото богатство!“  След мисията с ориза остава да работи в щаба на генерал Зиап, който до края на живота си я наричал своя сестра. Лу Тхи Дой никога не е искала нищо специално за себе си. Днес продължава да живее съвсем скромно със семейството си в родното село и се чувства щастлива. Винаги с удоволствие разказва за борбените години. А при нея често идват ученици и младежи, насърчавани от учители и родители.

У младите виетнамци по принцип още с домашното възпитание е вкоренено дълбоко уважение към по-възрастните хора. Но когато става дума за ветерани от войните, почитта е направо свещена. Ето например на какво станах свидетел, когато заедно с други многобройни посетители поехме из горския мемориален комплекс край село Мъонг Фанг, където е възстановен някогашният щаб на Зиап. За да е максимално автентично, там дори мостчетата над ручейчетата са направени като каменни имитации на клони, защото навремето това са били именно клони от дървета.

Ветеранка във военна униформа, окичена с ордени и седнала на инвалидна количка, трябваше да премине през такова мостче. Но то бе прекалено тясно за количката и придружителките се чудеха как да постъпят. Тогава няколко случайни млади мъже се събуха, скочиха в ручейчето и на ръце пренесоха количката с жената…

Разходката из този горско-планински комплекс е като завъртане в машина на времето. Сламените колиби, в които е заседавал щабът, в които са се провеждали политзанятия и които са служили за полеви болници, са същите, каквито са били и преди 60 години. Има и подземни тунели, които извеждат от гората в различни посоки. Както и солидно изградени каменни бункери, предвидени за укритие при опасност. Кухнята е била почти на открито, под един навес. Към огнището обаче бил направен специален отдушник, който не позволявал димът да се издига нависоко и да издаде местоположението на щаба.

Пътеките между различните обекти, разпилени из гората, днес са с твърда настилка, заради туристите. Иначе са били вечно разкаляни от дъжда хлъзгави стръмни пътеки.

Следващата спирка на историческата ни обиколка е намиращият се днес вече почти в центъра на Диен Биен Фу хълм с френското укрепление „Елиан 2“. Виетнамците го наричат „А1“. Именно залагането на 960 кг експлозив в тунела под това укрепление вечерта на 6 май 1954 г. и взривяването му е онзи психологически удар, който предопределя превземането на „Елиан 2“/„А 1“ от бойците на Зиап на следващия ден, 7 май. Това е и денят на капитулацията на френския гарнизон, денят на голямата виетнамска победа.

Изкачихме хълма пак на 6 май, но 60 години по-късно заедно с върволици от хора, поели нагоре, за да почетат героите на онзи последен щурм. Малки виетнамчета, водени от родителите си, палеха будистки свещи в памет на падналите. Деца и младежи се катереха по танка, останал и тук като експонат от надменните колониалисти, а възрастни хора с живи спомени за онези времена се снимаха замислени пред него. Всички оглеждаха окопите на укреплението, а после обикаляха по ръба на гигантския кратер, останал да зее и до днес след взривяването на онези 960 кг експлозив. Странно е усещането, когато вятърът събаря камъчета по склона на кратера сякаш това е следа от полъха на бродещата наоколо История…

Падналите в голямото сражение спят вечния си сън в мемориалното гробище, разположено в подножието на хълма с укреплението „Елиан 2“/„А 1“. Комплексът е внушителен и тържествен. Под пирамидална арка в дъното му е отредено място за палене на будистки свещи и за поднасяне на венци и цветя. Два златисти паметника от двете ù страни — на бойци от битката и на жени и деца, почитащи героите — подсилват емоционалното внушение. Имената на загиналите, са изписани на дълги стени от черен мрамор още до входа. Но самите надгробни плочи, подредени от двете страни на дълга алея, са без имена, защото са нещо като братски могили. Под много от тях лежат и безименни жертви. Има и четири надгробия с имена — те са на известни командири.

Край едно от тях се запознаваме с 89-годишен ветеран от легендарната битка. Казва се Фам Ле Нанг и се е сражавал в долината още от ноември 1953 г., когато започва френският десант. А веднага след победата на 7 май 1954 г. (още на 8 май) е изпратен с отряда си да освобождава друга зона в долината. Сегашният юбилей отново връща окичения с ордени и медали герой към спомените за бойните му другари, много от които са дали живота си и са останали вечно млади. Именно за да почете паметта им, той е надмогнал тежестта на годините и с помощта на сина си е дошъл на мемориалното гробище. Движи се трудно, но държи снагата си по военному изправена и стегната. Разказва за покрусата, която е преживял след смъртта на ген. Зиап миналата година. Здравословно не бил в състояние да отиде до Ханой на поклонението на легендарния генерал, но обяснява, че в негова памет е подредил почетен олтар в дома си. За финал на разговора добавя: Ако го сравним с миналото, днешният Диен Биен Фу е рай.“ 

Местните власти се бяха постарали гостите на юбилейните тържества също да запомнят града с най-красиви преживявания. Истинска феерия от песни, танци, светлинни ефекти, архивни кинокадри и масови композиции предложи на зрителите организираният на открито концерт, посветен на 60-годишнината от епичната битка, поднесен като артистична възстановка чак до оръдейните изстрели. А финалните фойерверки озариха буквално целия град.

На следващия ден пък на градския стадион премина впечатляващ парад. В него участваха както бойци от всички родове войски, работнически колективи, ученици и студенти, така и представители на всички етноси във Виетнам – всеки с колоритните си носии.

И концертът, и парадът бяха уважени от висше държавно и партийно присъствие. Тук бяха генералният секретар на ЦК на ВКП Нгуен Фу Чонг и президентът Чъонг Тан Шанг, както и други виетнамски ръководители.

Парадът се запомни и с прочувствена реч на един от символите на Диен Биен Фу — легендарния артилерист Фунг Ван Кау, обявен за герой на Виетнамската народна армия лично от Хо Ши Мин още през 1955 г. По време на битката с французите Фунг Ван Кау остава сам на оръдието си, след като седмината му другари са убити. За да се стреля от това оръдие, са необходими 8 души, но героят успява да се справи и сам, продължавайки да поразява френските цели. Целият градски стадион сега го посрещна на крака.

След края на парада, на излизане от стадиона, случайността ни събра с още един виетнамски любимец — присъствалия на тържествата като почетен гост първи виетнамски космонавт Фам Туан. Щом разбра, че съм от България, той ме заговори на прекрасен руски и заразпитва за българските си колеги и приятели — нашите космонавти Георги Иванов и Александър Александров, с които в края на 70-те заедно са тренирали в Звездното градче край Москва. Спомена, че Александър Александров дори му гостувал неотдавна във Виетнам.

Още преди да излети в Космоса, Фам Туан става легенда в родината си. Той е военен пилот, завършил в СССР и по време на войната с американците брани небето на родината си на МИГ-17 и МИГ-21. По време на една нощна американска бомбардировка над Ханой на 27 декември 1972 г. Фам Туан, излетял със самолета си, за да се опита да попречи на сипещите смърт Б-52, успял да свали една от тези летящи крепости. И още тогава е удостоен със званието герой на Виетнам.

Само седем години по-късно – през 1979 г., когато Виетнам вече е мирен и обединен, Фам Туан е избран като представител на своята страна в космическия отряд към програмата „Интеркосмос“ на СИВ. И заминава на подготовка в Звездното градче. На 23 юли 1980 г. излита към космическата станция „Салют“ с кораба „Союз-27“ в общ екипаж със съветския космонавт Виктор Горбатко. При завръщането си на Земята след успешния полет става герой на Съветския съюз и герой на труда на Виетнам.

Днес виетнамският космонавт е на висок пост в Министерството на отбраната на страната си и е член на националната Академия на науките. Което не му пречеше в Диен Биен Фу да се държи съвсем свойски и приятелски с всеки, пожелал да го поздрави или да се снима с него. А такива имаше много — във Виетнам обожават героите си и дават израз на чувствата си без задръжки.

Няма да забравя как на концерта предната вечер, когато на финала солистът и хорът запяха прочувствена песен за падналите в битката, двама млади колеги журналисти край мен се просълзиха от вълнение и оставиха настрана фотоапаратите, за да избършат очите си. Не знам кога ще видя нещо подобно сред колеги на някоя заря у нас за 2 юни… Но в Диен Биен Фу се убедих, че само повярвал във висока кауза, единен, позитивен и способен да се вълнува народ може всичко.

Островите

По зла ирония на новите геополитически сътресения в света точно в дните, в които Виетнам отбелязваше така емоционално 60-годишнината от победата си при Диен Биен Фу и си припомняше трагичните страници от войните и високата цена на мира, сянката от нова военна заплаха и от ново посегателство над националния суверенитет внесе тревога в страната.

На 2 май т.г. Китай прати нефтена платформа, охранявана от около 80 кораба и от авиация, към един от разположените в Южнокитайско (Източно) море и отдавна оспорвани Параселски острови. Китай ги третира като свои, но Виетнам многократно е доказвал с исторически документи, че те са виетнамски и ги смята за своя територия. Сега, изпращайки платформата натам, Пекин обяви, че в района ще се сондира за петрол чак до 15 август т.г. и че чуждо корабоплаване в радиус от 4,8 км няма да се допуска. Ханой тутакси алармира за нарушение на суверенитета си и на международното право и също концентрира кораби в зоната, опитвайки се да попречи на инсталирането на платформата. Стигна се до размяна на удари с водни оръдия, до ранени моряци и увредени съдове на бреговата охрана.

Кипна бурно недоволство и на редовите виетнамци. Трябва да се има предвид, че със своята 3600-километрова брегова ивица Виетнам е страна, за която риболовът е от първостепенно значение. Практически самоволното „затваряне“ от страна на Китай на един обширен район, който влиза в изключителната икономическа зона на Виетнам, означава за виетнамските рибари пряк удар по тяхното препитание. Ето защо към официалните протести срещу действията на Пекин от страна на властите в Ханой се прибавиха и спонтанни демонстрации на виетнамски граждани.

В средата на май т.г., докато виетнамското ръководство действаше по въпроса на дипломатическия фронт, на битово ниво емоциите се подхлъзнаха към експлозия и така се стигна до разгром на тайванска фабрика, взета за китайска, във виетнамската провинция Бин Зъонг. Загинаха двама души, над 20 бяха ранени. Китай използва ситуацията, за да представи своите граждани във Виетнам за жертви, да забие тревога, че чуждите инвеститори там са застрашени и демонстративно да организира евакуацията на около 4000 китайци. Това пък даде повод на някои коментатори дори да допуснат, че ексцесиите може да са били нарочно инспирирани от Китай, за да се злепостави Виетнам. По подобен начин се е действало и при Китайско-виетнамската война през 1979 г. (тогава Китай напада Виетнам заради ролята му в конфликта в съседна Камбоджа).

Виетнамските власти бързо въведоха ред, погромаджиите бяха арестувани и осъдени по бързата процедура. Премиерът Нгуен Тан Зунг разпрати на всички абонати на мобилни телефони в страната   sms-и с уверения, че правителството ще направи всичко, за да отстои националния суверенитет, но гражданите не бива да допускат екстремистки прояви. Президентът Чъонг Тан Шанг обиколи пострадалите райони, разговаря с местните ръководства и с чуждите инвеститори и увери, че ще се прилагат решително необходимите мерки в съответствие със закона и международните ангажименти на страната, за да се гарантира сигурността на всички чуждестранни партньори.

В тази ескалация Виетнам бе твърдо подкрепен от САЩ, чийто Държавен департамент още от началото на случая с китайската платформа окачестви действията на Пекин като неприемливи, противоречащи на международното право, провокативни и рискови, застрашаващи регионалната стабилност и сигурност. В последвалата серия от международни форуми в региона американците също отчетливо застанаха на страната на Виетнам, като освен това активно съдействаха за координиране и обединяване на всички съседи на Китай, които имат териториални спорове с него. А това са и Япония, Филипините, Малайзия, Тайван, Бруней.

По тази линия Вашингтон открито залага на главния си съюзник в района — Япония. Страната на изгряващото слънце бе стимулирана за стратегическата задача за противостоене на прекалено засилващия се Китай още при посещението на американския президент Барак Обама през април в Токио. Вашингтон не крие безпокойството си от амбицията на Пекин да налага все по-настъпателно свое присъствие, включително военно, в Тихия океан — зона, която американците с мощния си флот са свикнали да приемат за свое домашно море. Засилената китайска експанзия през последните години към всички оспорвани острови наоколо е именно заявка за заемане на ключови стратегически позиции в тихоокеанските морски пътища. Именно това е големият бонус, който може да се извлече от малките рифове, а не толкова хипотетичния петрол и газ около тях. На фона на сближаването между Пекин и Москва напоследък тази перспектива особено изнервя САЩ и ги тласка към по-активни действия за обединяване на китайските опоненти по териториалните спорове в региона.

Като главен изпълнител на тази мисия напред бе изтласкан японският премиер Шиндзо Абе, който пък на свой ред е амбициран да върне на Япония военната тежест в района (редуцирана значително от международните споразумения след Втората световна война). На влиятелния ежегоден форум „Диалози от Шангри-Ла“ в Сингапур в началото на юни Абе (с демонстративната подкрепа на САЩ) се заяви като едва ли не обединител на източноазиатските държави, недоволни от китайската експанзия. Което, естествено, предизвика възмущение у делегацията на Пекин, веднага алармирала за японско-американски антикитайски заговор.

В цялата тази геополитическа игра се усеща силен полъх и от ефекта на пеперудата, произведен от уж далечната криза в Украйна. Следвайки собствените си геостратегически амбиции, Китай съвсем неслучайно реши да предприеме демонстрацията на мускули около Параселските острови точно в този момент на влошени заради украинските събития отношения между Русия и САЩ. Постара се да вмести островната си операция между посещението на Барак Обама в Япония през април и визитата на руския президент Владимир Путин в Китай във втората половина на май. Така Пекин показа, че не се плаши от американско-японските планове за противостоене и същевременно си осигури руски неутралитет по въпроса за островите. Виждайки, че Русия се нуждае от него като партньор на фона на обтегнатите ù отношения със Запада заради Украйна, Китай си направи сметката, че точно преди кацането на Путин в Шанхай от Москва няма да се чуят критики за каквито и да е китайски действия. Избра за „боксова круша“ съседен Виетнам — страната, която е вдигала многократни въстания срещу 1000-годишното китайско владичество през Средновековието и с която е водил война през 1979 г., но също и страна, която няма договор за взаимна отбрана със САЩ (каквито имат Япония или Филипините). Доста коментатори видяха в акцията с нефтената платформа китайски стремеж да изпробва международната реакция на такъв тип действия и на тази база да гради по-нататъшни стратегически линии на поведение.

Разбира се, Виетнам е дълбоко възмутен най-вече от китайското посегателство над суверенитета му. Ситуацията около Параселите продължава да е крайно напрегната и специалистите не гледат на нея оптимистично. И най-малката погрешна стъпка може да превърне този инцидент в мащабна война“, предупреждава проф. Карл Тайер от Академията за отбрана на Австралия, един от най-добрите експерти по проблема с островите.

Историята на този териториален конфликт е доста стара, но в нея има един показателен епизод, който би трябвало да е достатъчно красноречив за всеки непредубеден наблюдател. През 1974 г., когато още се води война между Северен и Южен Виет­нам за обединението на страната, помагащият тогава на Севера Китай стоварва свой десант на Параселите — а те се водят за част от южновиетнамската територия. Във военната суматоха китайците така си и остават там, обявявайки после рифовете за свои.

Оспорвана принадлежност има и другият архипелаг в същото море — Спратли, заради който през 1988 г. пламва кратък китайско-виетнамски въоръжен конфликт. За части от Спратли претенции предявяват също Тайван, Филипините, Малайзия и Бруней.

Ако върнем лентата още по-назад във времето, откриваме следните факти. И двете групи рифове се споменават за първи път през ХVII в. в един виетнамски сборник на морските пътища в Източно море, както виетнамците наричат Южнокитайско море. Според историческите документи през 1721 г. е създадено „Обединение Хоанг Ша“ (Хоанг Ша е виетнамското наименование на Параселите, а Спратли са наричани Чъонг Ша), предназначено за централизираното управление на островите и за морската връзка с тях. В китайските хроники от същия период, включително в „Единното описание на Великата империя Цин“ нито Спратли, нито Параселите са споменати. Налице са свидетелства на френски и холандски мореплаватели, които също потвърждават виетнамския суверенитет над островите по онова време. Той е официално провъзгласен в началото на ХIХ в. от първия император на Виетнам от династията Нгуен — За Лонг. Тогава излизат и няколко картографски издания, които включват Хоанг Ша и Чъонг Ша като виетнамска територия. Впрочем, европейското наименование на островите — Парасели и Спратли, e дело на холандски картограф, обозначил ги с условни топоними, които после претърпяват още известна модификация в произношението от французите, добивайки днешното звучене.

В края на ХIХ век край Параселите потъват два британски кораба, превозващи мед. Стоката е присвоена от жители на китайската провинция Хайнан, което предизвиква британски протест. Отговорът на Китай е, че Параселите не са негова територия и той не носи отговорност за ставащото там.

Чак през 1933 г. Китай решава, че ценните най-вече със стратегическото си положение миниатюрни острови може да са му полезни. Тогава е отпечатана „Нова карта на административното деление на Китай“, в която островите са включени вече под китайски имена — Нанша и Сиша, и са вкарани в състава на китайската провинция Гуандун.

Франция, която по онова време владее Индокитай, отговаря, учредявайки специално колониално поделение за островите. А на единия от влизащите в Параселския архипелаг рифове — Петл, е сложен надписът „Френска република — кралство Анам — Параселски острови, 1816 г.“ Кралство Анам е едно от наименованията на Виетнам.

През 30-те и 40-те години се активизира и Япония, която на свой ред завладява първо Спратли, а след началото на Втората световна война и Параселите. През 1946 г. французите и виетнамците, провъзгласили през 1945 г. независимост, отиват на Параселските острови, за да разоръжат намиращите се там японски части. Но се оказва, че китайците са ги изпреварили. През 1947 г. все още управляващият
в Китай Чан Кайши издава декрет, според който на Спратли и Параселите се дават китайски имена и те се обявяват официално за китайска територия. На протестите на Виетнам и Франция никой не обръща внимание. По-късно Чан Кайши е прогонен от революционната народноосвободителна армия на Мао Цзедун и бяга в Тайван. Но новата власт в Пекин не се колебае да признае за легитимен декрета за покитайчването на Параселите и Спратли.

След 1954 г., когато Виетнам надвива Франция в антиколониалната си война, той остава разделен на северна и южна част. Южен Виетнам се оказва под американски контрол, а Параселите и Спратли географски спадат към него. Северен Виетнам по онова време е подкрепян от Китай, който обаче не се свени в суматохата на войната да се възползва и да праща свои части на Параселите. Прави го и през 1956 г., и през 1959 г., но все още не за постоянно, опасявайки се от реакция на САЩ, които крепят режима в Южен Виетнам.

През 1964 г. започва директна война между американците и Демократична република Виетнам (Северен Виетнам), която Вашингон губи. През 1971 г. Китай започва процес на нормализация на отношенията си със САЩ и още през 1974 г. се възползва от вече по-благосклонното американско отношение — именно тогава китайски части завземат част от Параселските острови. САЩ, които мислят единствено как по-бързо да приключат натежалата им виетнамска драма, изобщо не реагират. Южновиетнамският режим, който изживява последните си месеци — също. Северен Виетнам тогава е съсредоточен във военните действия за превземане на Сайгон и за обединение на страната — така че също не обръща внимание на островите. Междувременно, след Параселите Пекин по подобен начин си присвоява и част от Спратли. Оттогава този проблем си стои нерешен.

Емоциите около островите продължиха с нова сила в началото на 90-те, когато в шелфа бяха открити нефт и газ. До военни действия не се стига, но редовни стават взаимните задържания на риболовни кораби, като особено активна в това отношение е китайската страна. През 2002 г. е постигната принципна договореност в рамките на АСЕАН никоя от претендиращите за островите държави да не предприема едностранни действия, противоречащи на Конвенция­та по морско право от 1982 г.,  и въпросът за цялостното решение да бъде отложен до 2052 г. Договорката обаче няма формален, още по-малко задължителен характер. И при сегашното геополитическо разбъркване явно вече не се спазва.

На този фон няма как по-малките регионални съседи на Китай и особено най-силно засегнатият напоследък Виетнам да не са дълбоко разтревожени за сигурността и за мира. Макар и да не са чували българската поговорка, че Когато атовете се ритат, си патят магаретата“,  те исторически достатъчно са се напатили от големия и мощен съсед, както и от по-далечни „велики сили“. Виетнамският случай в това отношение е най-емблематичен…

Молитва за мир в Бай Дин

Пълнолунна топла вечер. Ярко осветен и украсен площад пред голям будистки храм. 10 000 души от 95 страни, събрани на площада. И всичките заедно се молят за мир…

Това бе най-емоционалният момент от голямото международно събитие, на което Виетнам бе домакин между 7 и 11 май т.г. – честването на ежегодно отбелязвания световен будистки ден Весак, обявен от ООН и ЮНЕСКО през 1999 г. за част от световното културно и духовно наследство на човечеството. Мирът и любовта като основни вдъхновения и послания на будизма вълнуваха дълбоко и виетнамците точно в тези дни на тревога около военното напрежение с Китай. Затова всички виетнамски участници във внушителната молитвена церемония в храмовия комплекс Бай Дин бяха с насълзени очи и страстно повтаряха свещените слова за мир и човешко единение в името на доброто.

Денят Весак се празнува всяка година в различна будистка страна по време на пълнолуние в дните между 20 април и 20 май. Съчетава деня на раждането, на просветлението и на смъртта на Буда. Виет­нам вече е бил домакин на такива тържества през 2008 г. Тази година обаче можеше вече да събере над 10 хиляди участници от цял свят в отворилия врати през 2010 г. будистки храмов комплекс Бай Дин, най-големият в Югоизточна Азия. Той е разположен стъпаловидно в планинската буферна зона до природния резерват Чанг Ан в провинция Нин Бин (на около 90 км южно от Ханой) и е прочут с 12 свои рекорда. Сред тях е 100-тонната бронзова и позлатена сатуя на Буда Шакямуни, другите три негови статуи – всяка по 50 тона, най-дългият в Азия коридор с 500 скулптури „архат“, най-голямата будистка конгресна зала и т.н. А най-голямата магия на Бай Дин е, че е в хармонично единство с прекрасната природа, сред която е потопен и в която е вписан с цялата си мащабност.

Моите виет­намски домакини ми дадоха възможност да опозная и това уникално място, както и доста други красоти на слънчевата провинция Нин Бин. Натрупаните впечатления са повече от колоритни.

Празникът Весак, изпълнил комплекса с усмихнати будисти от различни страни, е нещо средно между конгрес и пацифистки фестивал. Имаше и научни конференции, и дискусии, и концерти, в които всяка национална делегация представяше свои песни и танци. Цареше усмихнатата атмосфера на всеобщо приятелство и доброжелателност.Спонтанно се завързваха нови прия­телства – всеки, пристигнал тук, бе наясно, че е сред съмишленици и нито езиковите, нито етническите или расовите разлики пречеха някому. Будистки монаси и монахини с бръснати глави и наметала в цветове от керемиденочервено през оранжево и жълто, та до сиво се впускаха в ритуални танци с изкусителни като кинозвезди от Боливуд индийки… Бледолики европeиди по бермуди и ортопедични сандали разпалено обсъждаха съдбата на световния мир с порцеланови азиатки с грациозни движения и копринени панталони… Сред тях тичаха и неизменните засмени виетнамчета, доведени от семействата си, за да се включат в голямото будистко празненство.

Въпреки огромното множество от хора, нямаше и помен от бъркотия — за координирането на програмата, за подпомагането на всеки гост, за движението на електромобилите в комплекса, за часовете за обяд и вечеря и за какво ли още не стриктно се грижеха всеотдайни млади момчета и момичета в ярко жълти тениски. Това бяха виетнамски студенти доброволци, всичките с добър английски, чиято безценна помощ бе съществен принос за успеха на будисткия форум. Тези младежи бяха навсякъде, тяхно дело бе дори старателната и трогателна украса с изкуствени лотоси на най-невъобразими места из обширния храмов комплекс Бай Дин – например в нишите на някоя скулптурна композиция, по стъпалата на някоя стълба, по перилата край някое езеро.

Участниците във Весак 2014 се включиха и в съвсем делова взаимна обмяна на опит. Те обсъдиха в различни семинари такива водещи световни теми като преодоляването на бедността и неравенството, защитата на екологичното равновесие, постигането на устойчиво социално развитие и т.н. Сред ораторите имаше представители на световните академични среди. Професорът от Университета в Делхи Карам Тедж Сингх Сарао отправи будистка критика към модерния капитализъм и глобализация“. Д-р Джеф Уейстил от Оксфорд направи паралели между Маркс и Буда и провъзгласи будистко-комунистически манифест“, подчертавайки, че и двете учения са насочени към социален прогрес и добруване на хората. Професорът по социология Хосе Родригес Диас от университетите в Йейл и Барселона наблегна на ролята на будизма като трансмисия на общочовешки етични ценности и действия в интерес на социалното развитие.

В същия дух е изпратеното до срещата на Весак във Виетнам приветствие на генералния секретар на ООН Бан Ки Мун: Както учението на Буда е вечно, така и будистките перспективи са ценни в усилията за постигане на Целите на хилядолетието, в градежа на по-устойчив и уравновесен път на развитие“. Генералният секретар на ЮНЕСКО Ирина Бокова също поздрави форума Весак, отбелязвайки съвпадението между етичните принципи на будизма и на оглавяваната от нея организация. На свой ред председателят на виетнамския парламент, българският възпитаник Нгуен Шин Хунг, подчерта, че провеждането на Весак в неговата страна е още един знак на международно признание за високата религиозна толерантност във Виетнам.

Официално практикуващите будисти са само около 10 милиона от общо 90-милионното виетнамско население, но над 80% от местните жители старателно спазват традиционните етични будистки ценности. В страната има също около 5 милиона католици, 200 000 протестанти, 50 000 мюсюлмани. Всички се радват на голяма религиозна толерантност, съжителстват добронамерено помежду си. Храмовете на различните религии са добре поддържани и широко достъпни. Няма значение в кой бог вярвате. Важното е сърцето ви да е пълно с любов и да искате да помагате на хората тогава и всеки будист ще е брат или сестра за вас“, каза ми в Бай Дин млaда будистка от град Хошимин, бившия Сайгон.

 

Каменната катедрала във Фат Зием
и древната столица Хоа Лъ

Виетнамската религиозна толерантност лесно може да се онагледи в самата провинция Нин Бин. Там се намира не само Бай Дин, най-големият будистки храмов комплекс в Югоизточна Азия, но също и забележителната каменна католическа катедрала от ХIХ век, разположена в село Фат Зием, на около 30 км от град Нин Бин, столицата на едноименната провинция.

По пътя към Фат Зием в селата край шосето се виждат и характерни будистки пагоди, и стандартни католически църкви с камбанарии — някои по-стари, други по-нови. Но като тази от Фат Зием няма друга, уверяват ме спътниците ми. Разбирам какво имат предвид веднага щом пристигаме. Това е цял катедрален комплекс, но като силует човек никога не би казал, че е католически. Просто самоукият местен архитект и католически свещеник Чан Лък е придал на творението си типичните извивки и чупки, характерни за будистки храм – явно това навремето е преобладавало като образец наоколо. Само дето на върховете на основния катедрален корпус, на камбанарията и на параклисите се извисяват кръстове. Има и още нещо – пред храма, пак по типична будистка традиция, се разстила обширно изкуствено езеро, а в средата му, на малък изкуствен остров се извисява статуя на Христос. Няма мост до това островче, нито се виждат лодки. Кой знае, може би все пак се появяват някакви плавателни съдове по време на религиозни празници – поне за да се запалят свещи край Христос…

Спирам да се учудвам и на натъртването върху думата „каменна“ в определението за катедралата. В страната на бамбука и особено в онези колониални времена да направиш градеж от камък е било цял подвиг. Първо, камъкът е бил достъпен само за французите, освен това се е добивал трудно и е бил изключително скъп, да не говорим за мъката да се превози далеч от съответната каменоломна, а Фат Зием е далеч.

За ентусиаста Чан Лък, който по време на свое тежко боледуване се врекъл да вдигне католически храм, ако оздравее, изпълняването на обета се превръща в дело на живота му. Камъкът за строежа е докаран отдалеч с примитивни салове – първо по море, после по река. 10 години Чан Лък трупа материали, а гради катедралата 24 години – от 1875 г. до смъртта си през 1899 г. Забележителна е и камбанария­та, и грамадната 20-тонна камбана, чийто звън се чува на 10 км, и основният катедрален корпус, дълъг 74 м, широк 24 м, висок 16 м и поддържан от 52 колони, всяка по 7 тона, и параклисът на Дева Мария, и филигранно издяланите каменни украси на олтарите. За слепването на камъните не е използаван цимент, а изобретена от Чан Лък смес от захарна тръстика и сол. Храмът е бомбардиран два пъти – от французите през 1954 г. и от американците през 1972 г., когато един от параклисите е изравнен със земята, а 52 от 56-те врати на основния корпус се оказват на покрива. Но жертви няма. Монахините, които живеят в манастира по съседство (там има над 300 сестри), са убедени, че божията закрила е опазила храма. Една от тях е доброволна екскурзоводка из него. Уверява, че религиозният туризъм във Виетнам върви много добре.

Поначало цялата провинция Нин Бин е истинско попадение за туристи, жадуващи комбинация от исторически паметници, културни забележителности и природни красоти. Недалеч от споменатия вече храмов комплекс Бай Дин е разположена например старата столица на средновековен Виетнам Хоа Лъ. Това също е цял живописен музеен комплекс на открито. Тук е туптяло сърцето на първата виетнамска централизирана феодална държава, наречена Дай Ко Виет. Неин крал и обединител става Дин Тиен Хоанг, седнал на трона през 968 г. Избрал е защитено място за селището – то е в прегръдката на планини, които са естествена преграда пред нашественици, а отпред, точно по законите на „фонг туй“ (виетнамски аналог на китайския „фън шуй“) има река. Когато Дин Тиен Хоанг умира през 979 г., двама от тримата му синове също вече са мъртви, така че на трона трябва да седне най-малкият, който е едва 6-годишен. Регент става кралицата Зъонг Ван Нга, а потъналото в междуособици кралство е стабилизирано от заелия втория регентски пост генерал Ле Дай Хан. Момчето крал властва само 6 месеца. После генералът се жени за кралицата и сам се обявява за крал. Разбива китайско нашествие от север и атака от Сиам, дошла от юг. Освен че е талантлив военачалник, Ле Дай Хан е и деен строител — изгражда дълъг участък от пътя, който и до днес се води шосе № 1 във Виетнам, то минава през цялата страна от север на юг. Кралят изкопава и плавателен канал успоредно на пътя.

В Хоа Лъ днес най-забележителни са храмовете, посветени на Дин Тиен Хоанг и на Ле Дай Хан. Първият е по-представителен. Отличава се с уникално каменно ложе от цял монолит с филигранно издялани символични фигури. Освен доминиращия дракон – символ на властта, по фриза могат да се видят мишки, риби, раци. Тези създания са се смятали за прекалено прости за крал, те били част от бита на простолюдието. Но понеже Дин Тиен Хоанг идвал тъкмо от низините и преди да стане крал също бил военен, затова в паметта за него са вплетени и символи на близостта му с народа. В храма на Ле Дай Хан пък до неговата скулптура на трона е и фигурата на омайната кралица Зъонг Ван Нга, която два пъти се женила за крале, а била и майка на крал. По фино предадения образ може да се съди за каноните на хубостта преди над 1000 години.

През 1010 г. представителят на следващата династия — Ли Конг Уан, пренася столицата в Тханг Лонг, днешен Ханой. Но в Хоа Лъ сякаш още витаят сенките на старите владетели. Виетнамците и до днес свято вярват, че никой от предците не умира истински — те само се пренасят в безплътния паралелен свят, но духовете им продължават да са край нас. Ако сторим нещо лошо, те страдат и от това нас също ни боли. Във всеки дом, във всяко улично ресторантче или магазинче винаги има олтар с дарове и свещи — почит към духовете на мъртвите, пазители на мястото. Това е част от будистките традиции, които тук се спазват от всички — и от вярващи, и от партийни членове…

Приказката Чан Ан

Лодката се плъзга без никакво поклащане по прозрачната и гладка като стъкло вода и е трудно да се повярва, че това е река. Повече прилича на унесено в магически сън езеро. Гледката наоколо също е нереално приказна – разпилени в живописен безпорядък като гигантски бабуни стръмни скалисти хълмове, покрити с къдрава и сочна тропическа зеленина. А под тях — пещери с причудливи сталактити, край които лавира лодката, докато отново излезе на слънце от другата страна.

Пълен тричасов релакс – толкова трае стандартната разходка. Маршрутът минава през десетина пещери от възможните 47. Който събере сили да изкатери 150 стръмни и нащърбени стъпала, пълзящи нагоре по един от хълмовете, може да види и издялания в скалата през 960 г. старинен будистки храм Ной Лам с филигранно резбовани каменни колони с дракон, феникс, костенурка и т.н. Монахът ще разкаже и легенда за гъсто сплелата клони и корени гора наоколо, която тръгнала от 1000 фиданки, засадени в памет на 1000 геройски загинали войници и техния генерал, защитавали краля и кралицата от врагове. На всеки 7 януари тук се събират поклонници, за да почетат храма и да се помолят за мир — най-скъпоценното съкровище за Виетнам.

Такъв е светът на един от вълшебните виетнамски природни резервати — Чан Ан. Райската местност е разположена в провинция Нин Бин, в съседство с храмовия комплекс Бай Дин. Участниците в отбелязания в Бай Дин ден Весак имаха късмета да получат като бонус и една незабравима разходка с лодка из Чан Ан. Наричат това чудно място Ха Лонг на сушата — по аналогия с прочутия залив Ха Лонг, също омайващ с потопени сред водата хълмове и пещери, само дето там наоколо е море. Ха Лонг отдавна вече е в списъка на ЮНЕСКО с природни уникати. Чан Ан съвсем наскоро също беше включен в тази листа. Напълно основателно!

Всички лодки, разхождащи така умело, без никакво поклащане туристите тук, се управляват от професионални лодкари. И… изненада! — всички те са жени. Просто мъжете от околните села предпочитали да работят в града (Нин Бин), та затова лодкарството било поето от задържалите се тук техни жени и сестри. Всъщност управлението на натоварените с по 5-6 души лодки не е никак лесна работа. Момичетата (повечето са млади жени) наблягат яко на веслата и винаги се усмихват — не забравят, че хората са дошли тук да си починат и разведрят, затова се стараят да поддържат доброто настроение. Понеже трябва да са и красиви по всички канони на виетнамската хубост, старателно се пазят от слънцето. Никоя виетнамка не иска да е със смугъл загар. Тук се цени алабастровата кожа. Затова лодкарките са скрити от яркото слънце под типичните островърхи шапки, но освен това и униформените им сини ризи са с дълги ръкави. Някои слагат отгоре дори и леки якета, закопчани до брадичката — да не би все пак отнякъде да ги лизне някой слънчев лъч.

Когато „нашите“ момичета, които караха двете лодки на компанията ни и ни светеха с усмивките си, най-после свършиха обиколката, слязоха на брега и хвърлиха горните си дрехи, сините им ризи бяха напълно мокри…

Впрочем, по маршрута видяхме и тяхна посестрима, която не си даваше чак толкова зор. Беше се изхитрила да намери по-лек начин за гребане — полуизлегната в задната част на лодката, тя въртеше греблата с… крака!!! И също се усмихваше, разбира се.

Нашите хора във Виетнам

Цялата тази история, култура, духовност и уникална природа превръща провинция Нин Бин и централния ù град в магнит за туристите. Именно към тях е ориентиран и строящият се нов район на град Нин Бин около портала на входа в комплексите Дай Бин и Чан Ан. Най-представителният хотел там е „Legend“, в който най-често отсядат гости на храмовата зона и на природния резерват. Собственик на хотела е един от многобройните и преуспели български възпитаници, с които е известен Виетнам — Тонг Ах Де. Винаги усмихнат, той разказва как е учил за трак­торен техник в Грудово (днес преименувано в Средец), а после е работил в АПК „Черноморец“. Обикалял по нашето Черноморско крайбрежие и имал мечта да стане хотелиер. Успял да я осъществи, когато се върнал в родния си Нин Бин. Първият му хотел е в центъра на града и вече е разширяван 3 пъти. А новият „Legend“ е въплъщение на всичко най-добро и модерно, което е видял, докато събирал чужд хотелиерски опит в САЩ, Англия, Тайланд, Сингапур и т.н.

България първа ми отвори очите, научи ме накъде да вървя и винаги ще е моята втора родина, уверява Де. С огромна любов разказва как все още се чува по телефона с най-скъпите си български приятели. През 2011 г. е посрещнал в хотела си група от 27 ректори на български висши учебни заведения, в които са учили виетнамци. Те бяха поканени на обиколка из страната от бившите си възпитаници.

Нашите кадри в тази страна са не само много, но и заемат важни и високи постове в най-различни сфери на обществения живот. „Наши“ са например председателят на Националното събрание Нгуен Шин Хунг и вицепрезидентката Нгуен Тхи Зоан, а също доста ректори на университети, висши държавни служители, ръководители на държавни и частни предприятия, инженери, архитекти, актьори, музиканти… Общо училите или работили у нас виетнамци са около 30 000. Сред тях висшистите или завършилите аспирантура са 2500.

Всички много обичат страната ни и са готови да съдействат всячески за развитието на двустранните ни отношения. Те са едно от най-големите богатства и за Виетнам, и за България. Само дето обърканата ни родина още спи и не знае как да развие потенциала на това уникално лоби. Неговата ценност няма как да се изчисли само в материални печалби от някакви съвместни предприемачества (въпреки че и в това има големи, но слабо използвани възможности). То е важно преди всичко като жива човешка връзка между България и Виетнам, като културно влияние и авторитет на страната ни в цяла Югоизточна Азия, а и в света. Други държави дават мило и драго, за да се сдобият с подобен капитал, а ние нехаем.

Това важи за отношението на България към всички нейни възпитаници по света — а те никак не са малко из Азия, Африка, Латинска Америка. Специално Виетнам е страната, където „нашите“ хора са достигнали най-високи нива във вътрешната йерархия на своята държава. Това е и естествено, като се има предвид историята на страната. Всъщност цялата виетнамска интелигенция, целият ръководен елит е подготвен в страните от някогашния соцлагер, към който принадлежеше и България. Току-що излязъл от колониалния гнет, лишавал народа му от достойно образование, Виетнам попада в мелачката на дълги и изтощителни войни. И тогава соцлагерът му подава ръка — предлага образование на неговите младежи, подготовка на кадри, необходими за развитието на новото виетнамско общество.

Днес бившите виетнамски студенти и аспиранти (докторанти), учили в СССР, ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария и, разбира се, в България, са обединени в големи и влиятелни организации в родината си. И както ми обясниха моите скъпи домакини от „нашата“ организация, всяка от тези общности сякаш носи и характерните национални белези на страната, с която е свързана, в която е учила. ГДР-ските възпитаници например са организирани, стриктни и не особено емоционални. Българските пък са спонтанни, инатливи, весели и най-обичат дългите трапези. А ако има и кой да донесе ракийка от България, щастието е почти пълно… Шегата настрана, но са ми казвали съвсем сериозно и друго — че наличието на българска диплома е като знак за качество на носителя ù. Нашето образование наистина се ползва с много висок авторитет във Виетнам, защото възпитаниците ни са показали професионализъм, творчески подход и голям капацитет във всички сфери, в които са се изявявали.

Уви, днешното българо-виетнамско сътрудничество в образованието е направо обидно за традициите от миналото. В междуправителственото споразумение в тази сфера е залегнал обменът само на по един (!) студент годишно…

А Чехия, която също беше соцстрана навремето, си е запазила и днес приоритетните отношения с Виетнам именно в образованието — и съответно поддържа преференциални възможности за обучение на виетнамски студенти в свои висши учебни заведения. У нас — нищо подобно. На всички чуждестранни студенти извън ЕС без изключение се предлагат едни и същи безкомпромисни тарифи за обучение. Така че нищо не би могло да ги спечели да дойдат у нас. А желаещи има. Много наши възпитаници биха искали да изпратят и децата си да учат в България. Но при сегашните условия нямат сметка… Тоест, когато досегашните поколения, свързани с България, излязат от активния живот във Виетнам, след тях просто ще зейне празнина. А това ще повлече и още минуси за позиционирането на България в онзи край на света.

Въпреки всичките ни български абсурди, нашите възпитаници във Виетнам продължават да обичат искрено страната ни и най-безкористно да правят всичко за популяризирането ù сред сънародниците си. Организират си и сбирки за всеки 3 март, 24 май и 8 декември — любимите им български празници. На тях непременно пеят и наши песни: Моя страна, моя България“, „Една българска роза“, „Пътнико свиден“, „Хей, Балкан“... Разменят си и шеги и закачки на български, да не говорим за безкрайните студентски спомени, които винаги избуяват при такива срещи.

Като журналист при всяко пътуване до Виетнам имам късмета да се запознавам с все нови и нови лица от този жив човешки мост между двете ни страни. Сега поредицата се обогати и със срещата ми с Чан Данг Киен, член на Съвета на членовете на виетнамския държавен цигарен консорциум „Винатаба“ и ръководител на влизащата в неговия състав фирма „Нган Сон“. Той ме прие в кабинета си в Ханой и веднага ме заприказва на български. Разбрах, че знае също английски и китайски. Проговорил е нашия език, докато е бил аспирант в софийския Институт по генетика на растенията от 1985 до 1990 г. Високо цени наученото от нашите професори, с някои от които и досега поддържа контакт. Радва се, че включително и с неговите лични усилия вече е в ход съвместен виетнамско-български проект за производство на цигари във Виетнам от местен тютюн, но по български рецепти и технологии. Продукцията ще се продава в съседните страни от Югоизточна Азия.

Изпълнени с много емоции срещи имах и в Ханойската академия за театър и кино. Там попаднах на двама наши възпитаници. Зам.-ректорът на академията Дин Конг Мао всъщност е завършил архитектура в нашия ВИАС (днес УАСГ), но съдбата го е насочила към управленска кариера. След дипломирането си първо е бил проектант в Министерството на културата, после е работил по „голям проект“ (по собствения му израз) в Националния цирк, а от 10 г. насам е ангажиран с подготовката на млади театрали и кинодейци в академия­та. Другият наш кадър — Чан Лък, възпитаник на ВИТИЗ (днес НАТФИЗ), може да бъде наречен виетнамския Стефан Данаилов, защото е много прочут и любим актьор. Изиграл е ролята на младия Хо Ши Мин в популярен виетнамски филм. Той наистина му прилича като физически типаж.

Напоследък Лък се занимава повече с режисура, има и собствена филмова къща за кинопроизводство, но се ядосва, че липсват добри сценарии и сценаристи. С кръгли очила, с дълга коса, прибрана на опашка, експресивен и комуникативен, той не оставя и следа от съмнение, че изкуството е негова природа, същност и стихия.

Мао и Лък ме разведоха из няколко зали на академията. Едното място си беше истински театър, където се репетираше трудна — еротична! — сцена от учебен спектакъл. А другото — танцова зала с огледала, в която под ръководството на трима асове в пластиката и хореографията цял курс отработваше тънкостите на движенията в старинен виетнамски танц с ветрила.

Мао разказа, че Ханойската академия за театър и кино е основана през 1959 г. Има 11 факултета и 39 специалности. В нея учат около 2000 студенти. Всяка година се приемат по 500 първокурсници. Академията има интензивни международни връзки и студентски и преподавателски обмен с много страни — с Китай, Русия, Германия, Корея, Япония, САЩ, Швеция, Финландия, Австралия и т.н. Надявам се и с България да установим такива контакти“, дипломатично се усмихва Мао. Тоест, засега те липсват…

Българският на Лък е доста по-обигран, отколкото на Мао. Не е само защото във ВИТИЗ учехме сценична реч. Много дължа и на българските гаджета“, намига виетнамският Ламбо. В крайна сметка се е оженил все пак за виетнамка, която обаче е намерил тъкмо в София — жена му е учила за пианистка в нашата Консерватория. Синът им Чан Хоан е роден в българската столица преди 25 години. Днес вече е кинорежисьор като баща си. Но е завършил не в България, а в Италия, където получил добра възможност за следване…

Чан Лък си спомня с голяма любов и своя преподавател във ВИТИЗ проф. Сашо Стоянов, който през 1980 г. е правил две свои постановки в Ханой. Тогава българският гост работил с бащата на Лък, който също се е занимавал с театър и кино.

Разговорът продължава в приятно заведение на брега на ханойското Западно езеро, където освен Мао и Лък се събират още български възпитаници — идва завършилият ВИАС (УАСГ) До Хай Данг, както и професорът по виола от Ханойската музикална академия Чан Ким Занг, учил в софийската Консерватория от 1984 до 1991 г.

Впрочем, недалеч от заведението, на крайбрежната алея, има интересен паметник. Той припомня, че тук на 6 октомври 1967 г. е бил свален бомбардиращият Ханой самолет на американския летец Джон Маккейн, който катапултира, пада в езерото, чупи крак и двете си ръце и е спасен от хвърлили се във водата виетнамски войници. Да, това е същият Джон Маккейн, сегашният републикански сенатор и ястреб, бившият кандидат-президент, който навремето изкарва
5 г. във виетнамски плен. През 90-те именно той заедно с демократа Джон Кери, също воювал във Виетнам и попадал в плен, допринася доста за нормализацията на американско-виетнамските отношения. Маккейн и Кери лично инспектират на виетнамска територия дали там не са останали още някакви неизвестни американски пленници. След като удостоверяват, че такива няма, отпадат спънките за нормализиране на отношенията и става възможна визитата в Ханой на президента на САЩ Бил Клинтън през 2000 г., отворила нов, приятелски етап във виетнамско-американските връзки.

Нищо не сме забравили, но е по-добре да гледаме напред, а не назад.“ Така често ми обясняват виетнамски приятели динамичното затопляне и активизиране на контактите с Вашингтон. Войната с американците наистина няма как да се забрави — от 1964 до 1973 г. тя е причинила гибелта на 3 милиона виетнамци. Загиналите граждани на САЩ са 58 000. Хиляди виетнамски деца и до днес продължават
да се раждат с малформации заради изсипаните от американската армия тонове химически вещества. От Вашингтон отказват отговорност и компенсации за тези трагедии…

Днес Америка лансира тук друго свое лице. Осигурява преференциални възможности за обучение на виетнамски младежи в свои университети. Пренася във Виетнам свои високотехнологични производства, разчитайки на добрата образованост и техническа подготовка на местната работна ръка. Експортира културни проекти и шоу програми за телевизиите, вкарвайки Виетнам в света на глобализираните забавления…

Един от тв форматите от този тип е и британският „Dancing Stars“, нашумял и у нас. Виетнамският му вариант се прави в град Хо Ши Мин от… българския възпитаник Нгуен Куан Минх. Той редовно кани за своите програми танцьори чак от скъпата на сърцето му България — и така името на страната ни вече е доста популярно дори сред най-младите виетнамски поколения, които и понятие си нямат за други етапи от присъствието на България във Виетнам. Например, че страната ни в годините на социализма е построила над 130 стопански обекта на виетнамска територия…

След като компанията „български виетнамци“ се събра в заведение­то край Западното езеро, по общо предложение Данг звънна по телефона на Нгуен Куан Минх в град Хо Ши Мин и ми даде да си поговоря с него. На много добър български телефонният ми събеседник от южния виетнамски мегаполис разказа, че ежегодно урежда по около 30 души от България да се включват в шоуто му. От 1986 до 1995 г. Нгуен Куан Минх е учил режисура във ВИТИЗ (НАТФИЗ), а после е защитил и докторантура по темата „Виетнамското изкуство между традицията и съвременната култура“.

Междувременно Чан Лък разказваше, че е замислил документален филм, който иска да снима в България заедно с момчето си и на който е дал засега условното име „Два погледа към България“. Идеята му е двамата — баща и син — да се разхождат по същите места в София, по които бащата е бил преди близо четвърт век. Примерно, Майчин дом, където е родено момчето, яслата, Студентски град… Бащата да съживява случки от младостта, а синът да гледа на нещата от собствения си сегашен ракурс. Зрителят пък да наблюдава кой какво ще види и как ще го види — дали със сърцето, дали с разума, дали умилително, дали критично… Лък много би искал да запали с проекта си някоя българска телевизия, защото е убеден, че би било добре филмът да се излъчи и за българските зрители.

Синът — италианският възпитаник Чан Хоан, кима и се усмихва. До него също усмихнат седи още един син — на Данг. Момчето — До Минх Дък, също спада към „нашите“. Завършило е Художествената гимназия в София, докато баща му е бил пресаташе във виетнамското посолство у нас. Сега младежът, който е автор на прочувствени картини с гледки от български градове като Трявна и Мелник, учи анимация в Ханой. А баща му много иска да го изпрати да прави магистратура в НАТФИЗ…

Напредваме с вкусните сармички нем и с бирата и около масата все по-често избухва смях при спомените за различни студентски случки из нашенско. Лък и Зан се подсещат един друг за приключения­та си в Ловеч, където всяка лятна ваканция ходели да припечелят някой лев, за да го прибавят към скромната студентска стипендия. Виетнамските студенти, които учеха у нас, нямаха средства да се връщат у дома през лятото и затова оставаха практически напълно потопени в българската действителност в продължение на 6-7 години…

Лък побутва професора по виола Занг: Помниш ли баничките сутрин рано, докато пътуваме в автобуса? Ами кофичките с кисело мляко? Разклатиш ги, пробиеш им дупчица и пиеш… Тукашният йогурт не става за това!“

Професор Занг не изостава: Ами шопската салата? Кебапчетата?“

„И шкембе-чорбата!“ — допълва Данг.

Мао примижава мечтателно.

Никога няма да забравя нашия миризлив рибен сос, с който Занг беше залял гозбата, приготвена от него за една виетнамка, дето ухажваше. Но преди да стигнем при нея, отидохме на кино в 13-и блок и там като се размириса… Бързо се отместих от него, да не помислят, че сме заедно“, превива се от смях Лък.

Занг клати глава: Да, толкова ти беше приятелството, да ме оставиш да се червя сам!… А помниш ли как участвахме във фестивала на политическата песен в Благоевград?“

„О! Свирихме виетнамски рок! Ето така!“ — и Лък се изправя, имитирайки рок китарист с ръце и наклон на тялото.

Занг се обръща към мен: Ще ми помогнеш ли да установя връзка с моята любима преподавателка, директорката на Музикалното училище в София г-жа Арабаджиева? Тя три години ме обучаваше по виола…“

Сега той обучава. Сега ни обучават всички те. На памет, на прия­телство, на умение да се смееш и да се радваш на живота, на обич. На българщина.

Що се отнася до България… Буда има добри съвети, които биха могли да отворят успешни пътища и из нашите географски ширини. Например: Не помня какво съм направил, а какво още имам да направя“. И също: Ако искаш да промениш света, започни от себе си.“

 

 

 

Тхик За Куанг:

Нека светът види и щастливото лице на Виетнам

 

Пред статуята на Веселия Буда край най-големия от храмовете в Бай Дин разговарях с втория човек във виетнамската будистка йерархия – Тхик За Куанг.

 

Какво точно е посланието на деня Весак?

— ООН определи Весак като световен празник. В този ден, който се отбелязва по пълнолуние в периода около 15 май, ние честваме едно велико триединство – деня на раждането, просветлението и смъртта на Буда. Събират се хора от цялата планета, за да напомнят на всички за хубавите идеи на Буда – че трябва да подпомагаме мира, любовта, разбирателството, доброто. Посланието ни е, че будизмът участва винаги в усъвършенстването на тези високи ценности.

Как Виетнам успя за втори път да получи домакинството на този празник?

Беше ни гласувано доверие, защото Виетнам има голям принос в изпълнение на Целите на хилядолетието на ООН. Това е висока оценка за резултатите от нашите усилия. Виетнам за първи път бе домакин на Весак от 5 до 9 май 2008 г. Тогава посрещнахме делегации от 70 страни, сега посрещаме от над 90 страни.

В какви дейности във вашата страна участват виетнамските будисти?

Ние имаме своя важен принос във факта, че у нас вече са доста по-малко бедните и неграмотните. ООН отбеляза сериозните успехи на Виетнам в преодоляването на бедността. Виетнамската комунистическа партия и правителството признават активното участие на будистите в тези успехи. Такова признание получаваме и от цялото общество. Закономерно е, че във Виетнам авторитетът на будизма се повишава все повече. Будистки доброволци всяка година събират милиарди донги (1 милион донги правят около 50 долара – б.а.), за да помагат на бедни и болни. Будизмът участва и в просветата. В пагодите действат безплатни училища.

Какви цели си поставят виетнамските будисти?

Виетнамският будизъм изучава съветите на Буда и ги прилага старателно. Всички семейства, които следват тези съвети, могат да достигнат просветление. Това е пътят за развитие на човешкото същество. Стремим се към равенство. Насърчаваме жените да участват по-активно в обществената дейност и да имат повече равни права. Работната сила във Виетнам на 50% е съставена от жени. Те са представени и в ръководните органи. Нивото в развитието на жените се вдига неизменно. Повечето от тях следват идеите на будизма. Участваме също в борбата срещу СПИН и други глобални болести. Сътрудничим с анти-СПИН програмата на правителството. Резултатът е налице – процентът на заболеваемостта във Виетнам е спаднал много и това е международно признато.

Какво бихте искали да запомнят участниците във Весак от отбелязването му за втори път във Виетнам?

Надяваме се всеки от гостите да разбере, че решението на ООН за втори път Весак да се отбележи във Виетнам е признание за успехите на нашата страна и за активното участие на виетнамските будисти в обществения живот. Бихме искали също сегашният празник да покаже лицето на щастливия Виетнам. Хората да добият представа не само за миналото на Виетнам с тежките войни, но и за бъдещето му, за хубавите неща, които предстоят. Образът на Виетнам вече е по-светъл. Освен това нашата страна уважава всички религии. ВКП и правителството винаги се грижат за духовните нужди на хората. Надявам се също чрез Весак хората по света да научат за храмовия комплекс Бай Дин, да поискат да го опознаят.

Какво бихте пожелали на България и българите?

Бих повторил съвета на Буда – щом сме хора, трябва да се обичаме. Така ще избегнем войните и проблемите. Най-важното е да има любов между хората. Пожелавам на българите мир.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук