60 ГОДИНИ СЛЕД ПОДПИСВАНЕТО НА РИМСКИТЕ ДОГОВОРИ СЪЩНОСТТА НА ИНТЕГРАЦИОННИЯ МОДЕЛ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ ОСТАВА НЕОСМИСЛЕНА

0
416

Динко Динков е професор, доктор, преподавател в катедра „Международни отношения“ на УНСС. Професионалните му интереси са в областта на европейското сътрудничество и интеграция; външна политика на България; сътрудничество в Югоизточна Европа.

Сред основополагащите цели, обосновани от Жан Моне,
беше постепенното сближаване на равнищата на развитост във всички страни членки

 

Навършват се 60 години от подписването през 1957 г. на Римските договори, по силата на които се създават Европейска икономическа общност и Европейска агенция за атомна енергия. Чрез тях продължава претворяването на идеите за принципно ново организиране на обществения живот, заложени в Парижкия договор от 1951 г., с който се създава Европейското обединение за въглища и стомана. Тези нови общности се основават на разбирането, че междудържавните конфликти на европейския континент могат да се предотвратят, ако важни икономически отрасли на отделните страни се поставят под общо наддържавно управление.

В духа на Декларацията на Робер Шуман от 9 май 1950 г. (1) се започва със създаването на многостранна общност за управление на стоманодобива и на тясно свързания с него въгледобив. Впечатляващите резултати от наднационалното управление на тези отрасли насърчават шестте страни по Парижкия договор (Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург) да предприемат по-нататъшни стъпки в тази посока.

След преживените катаклизми през ХХ век постепенно се прокрадва съмнение дали национално-държавната идея е най-добрият вариант за организиране на обществения живот. По-проникновените анализатори долавят, че национално-държавната организация на обществения живот играе роля за засилване на противоречията на европейския континент, за ужасите, които преживяват европейските народи, за изоставането на Европа по темпове на растеж в сравнение със Северна Америка, забелязано още през ХIХ век. Започва да се говори за „залеза на Европа“.

Наблюденията са сериозно предизвикателство за много европейски мислители. Постепенно те стигат до извода, че причините се коренят в противоречието между високата раздробеност на континента на множество все „велики“, но малки национални държави, в които се организира възпроизводственият процес, и новите изисквания за рационално използване на ресурсите, което пък предполага производството на блага да се организира на мащабна основа. Границите на националните държави се оказват тесни за това.

В процеса на осмисляне на тези проблеми и в търсенето на решения особена роля изиграва Жан Моне. Той получава задачата да предложи решения за преодоляване на традиционната враждебност между Германия и Франция. В изпълнение на тази задача Жан Моне и неговият екип лансират една революционна идея за развитие на европейските държави в интерес на техните народи. Като средство за преодоляване на острите противоречия между държавите те предлагат основни отрасли на икономиките да се обединят и поставят на подчинение на общи органи.

Това означава отделните държави постепенно да се откажат от свои суверенни права и да ги делегират на наднационални институции, които да поемат управлението на ключови области на обществения живот.

Постепенно се приема разбирането, че проблемите на Европа могат да намерят решение, като се  елиминират препятствията, които държавните граници поставят пред движението на основните фактори във възпроизводствения процес и организирането му на мащабна основа. Римските договори от 1957 г.
залагат на свободното движение на стоки, капитали, услуги и работна сила.

Идеите на Жан Моне хвърлят сериозна сянка на съмнение върху свещеността на национално-държавната идея, оказала огромно влияние върху развитието на Европейския континент. Много влиятелни личности ги посрещат като еретични, а отричането им става официална политика на доста европейски държави, сред които особена роля играе Обединеното кралство.

Въпреки безспорните успехи на този модел на организиране на сътрудничеството в Европа, дебатът за бъдещето на Стария континент продължава да се върти около

разделителната линия
между национално и наднационално

Претворяването на идеите на Моне е процес на утвърждаване на особен модел на интеграция, характеризиращ се със съвместно управление на нарастваща взаимна зависимост. Управлението на многостепенна структура – наднационални институции, национални държави и региони, е основано на правила не само за регулиране на единния пазар, но и за организиране на взаимодействието между държавите. Това им позволява да упражняват колективно въздействие върху глобалната среда и Европейският съюз да се утвърждава като качествено нов субект в международната система и един от първостепенните фактори в нея. Неразбирането на наднационалната същност на Европейския съюз ни изправя пред много практически въпроси.

Европейският съюз е безпрецедентна, уникална форма на междудържавно взаимодействие и сътрудничество. Той няма аналог  и затова е трудно осмислянето на неговата същност. Няма с какво да бъдат съотнасяни и съизмервани процесите, протичащи в това качествено ново явление.

Относително краткото му историческо съществуване не е позволило да се развие цялостна система от адекватни понятия и категории за обозначаване на неговите нови същностни характеристики. Този дефицит внася затруднения в изучаването на новия феномен, но реалностите и тенденциите са голямо предизвикателство за човешкото познание.

Все пак днес не може да има съмнение, че най-висока степен на интегриране досега е постигната именно в рамките на днешния Европейски съюз. Той е продължение на европейските общности, чието формиране започна с Европейското обединение за въглища и стомана, премина през Европейската икономическа общност и Европейската агенция за атомна енергия. Интеграцията в трите общности се разви под знака на нови идеи за изключване на войната между държавите като средство за постигане на някакви цели и стимулиране на икономическия растеж.

Като „съюз на държави и народи“ Европейският съюз е специфичен интеграционен модел, в който се съчетават две начала – национално-държавното и наднационалното. Това обстоятелство определя много характерни черти на неговото функциониране, между които е и утвърждаването му като качествено ново цяло в международната система.

Европейският съюз не е просто сбор от (28) държави, а синтез на мечти, ценности, правила. Той е нещо повече от единен пазар и засега е единственият интеграционен модел, при който държавите и гражданите са прехвърлили част от суверенитета си на наднационални органи, овластени да приемат решения, задължителни за страните членки и за техните граждани, които са и граждани на Съюза.

Функционирането на този особен субект на отношения е свързано с формирането на много общи и преплетени интереси. Няма друга част от света с подобна висока степен на взаимна зависимост между елементите на интеграционната общност. Развитието на страните членки и благоденствието на гражданите е в тясна връзка със способността на Европейския съюз да осигури своето стабилно и устойчиво развитие в конкретните реалности.

Досега Европейските общности и техният продължител Европейският съюз постигнаха впечатляващи резултати: във висока степен беше преодоляна конфликтността на континента, постигна се по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат страните членки, създаде се висок стандарт и продължителност на живот, създадоха се предпоставки за еманципиране от външни зависимости.

Всичко това направи прилагания модел на интеграция много атрактивен и в европейската люлка на човешката цивилизация се  зароди едно ново европоцентристко начало, което възражда ролята на стария континент да задава модите в общественото развитие.

Моделът на споделен суверенитет

създаде принципно ново цяло, с усещане за ново общество. Неговият морален авторитет укрепна с ролята му в осъществяването на концепцията за развитието (осигуряващ 53% от набираната в света помощ за развитие, при 20% от САЩ)  и лидерството в борбата за ограничаване на климатичните промени.  

Но в дебата за Конституционния договор стана ясно, че има дефицит на идеи за бъдещото развитие, трупа се и недоволство на гражданите. Заявената с Договора от Маастрихт амбиция за превръщане на Европейските общности в Европейски политически, икономически и паричен съюз беше визионерска реакция на трансформациите в международната система след Студената война. След това обаче като че ли се изпадна в неведение за това как да се преодоляват новите предизвикателства. Изпитанията пред Съюза стоят и пред държавите, и пред гражданите. Опитът потвърждава, че нито една членуваща в Европейския съюз държава не е в състояние сама да посрещне съвременните предизвикателства и шанс за всички е да действат като едно цяло.

Това предполага наред с всичко друго и ефективен механизъм за приемане на решения на междуправителствено и наднационално равнище. Макар че по-големите страни-членки постигнаха известно облекчение чрез разширяване на търговията си с Китай и други азиатски партньори, неминуемо ще се убедят, че е и в техен интерес Съюзът да действа като такъв.

Сега Европейският съюз е изправен пред много трудности и не без основание се говори за дълбока криза в неговото функциониране. Ние не сме подготвени да приемем широкото използване на такива изрази като парализа, криза, крах и др. подобни, отнасящи се за Европейския съюз.

През второто десетилетие на ХХІ век Европейският съюз се сблъска с нови предизвикателства, които повдигат фундаментални въпроси. На базата на развитието на процесите в света през новия век преди всичко с особена острота се появява немислимият в края на ХХ век въпрос: „Е ли Европейският съюз достатъчно конкурентоспособен като модел на обществено развитие при новите реалности, може ли той успешно да се съревновава с новите фактори като Китай, Индия, Бразилия, Южна Африка, Турция и др. и да се утвърждава като една от водещите сили?“ Водят се остри спорове за неговото бъдеще и нарастват съмненията

дали този интеграционен модел
може да просъществува

По различни конкретни поводи се задава въпросът „Ще се разпадне ли Европейският съюз?“  До голяма степен участието ми в един такъв дебат провокира част от споделените по-долу размишления. (2)   

Въпреки високата убеденост в предимствата на ценностната система, върху която се гради Европейският съюз, все по-остро стоят въпросите за преодоляване на многото дефицити, пред които е изправен. Трудно постижимо е да се осигурят високи темпове на икономически растеж за задоволяване на нарастващите потребности в условията на дефицит на природни, особено енергийни ресурси, при застаряващо население, т.е. при дефицит на човешки ресурси и качествена работна сила, при засилваща се конкуренция и много негативни въздействия от новата геополитическа динамика.

На първо място бих извел дефицита на идеи за адаптирането на този интеграционен модел към съвременните реалности. В дълг към новите потребности е научната мисъл. Не отговаря на потребностите на новото историческо време и лидерството на Европейския съюз. При липса на визия и разбиране за същността и смисъла на преднамерено организираната и задълбочавана интеграция то проявява склонност да хвърли в обятията на транснационалните корпорации това голямо постижение на европейската цивилизация.

Все още се счита, че Европейският съюз може да се справи с трудностите чрез преодоляване на демократичния дефицит (3). В тази посока бяха усилията за реформиране на договорната основа. Направи се много за издигане ролята на гражданите в процеса на приемане на решения. В този контекст бяха увеличени правомощията на Европейския парламент като символ на демократичното начало в управлението на наднационално равнище, даде се възможност граждани от повече от една страна и не по-малко от един милион да налагат на Европейската комисия да предприема законодателна инициатива за решаване на определен проблем и др. 

Но ако внимателно се вгледаме в страните, от които идват новите предизвикателства, ще установим, че там не прелива демокрация според нашите разбирания. Очевидно в условията на дефицити на природни и човешки ресурси за осигуряване на желаните блага не са достатъчни демократичните ценности.

Когато се разработваше Лисабонската стратегия, доминираше убеждението, че след края на Студената война либерално-демократичният модел ще продължи да триумфира в световен мащаб, че Западът е обречен да бъде световният лидер и за Европейския съюз не може да има друго предизвикателство освен САЩ. В края на десетгодишния срок на стратегията се оказа, че Съюзът е изправен пред неочаквани нови предизвикателства. В резултат на дълбоките структурни промени в международната система и задълбочаващата се глобализация се зародиха нови тенденции в международния живот, появиха се нови фактори и идентичности. Утвърждаващите се нови центрове на сила обуславят многополюсни характеристики на новата международна система.

Въпреки амбициите, заложени в Договора от Маастрихт и Лисабонската стратегия, Европейският съюз да се утвърждава като един от първостепенните фактори в променящия се свят, той се сблъсква с много проблеми в преследването на целите на първото десетилетие на новия век. Непосилно се оказа догонването на САЩ по основни макроикономически показатели. Не бяха постигнати високи темпове на икономически растеж. Национализмът попречи за разработването на ефективна обща политика в областта на външните отношения и сигурността, която си остава в прерогативите на междуправителственото сътрудничество. Дълго време се приемаше, че е изграден един вътрешен пазар като икономическа основа на качествено новото цяло Европейски съюз. Оказа се, че в много отношения единният пазар е незавършен. При сериозни различия в политиките на отделните страни-членки в областта на бюджета, инвестициите, данъците, социалното осигуряване и подпомагане и др. свободното движение на стоки, капитали, услуги и работна сила неизбежно е смущавано. Оказа се, че асинхронното задълбочаване на интеграцията в различни области на обществения живот поражда и противоположни тенденции.

Финансово-икономическата криза хвърли сянка на съмнение за перспективите на един от най-мащабните междудържавни проекти – създаването на икономически и паричен съюз и въвеждането на обща парична единица. Сътресенията в икономиките на страни като Гърция, Ирландия, Испания и Португалия показаха, че може би колебанията в изграждането на икономическия и паричен съюз и особено запазването на самостоятелна бюджетна и данъчна национална политика в условията на свободно движение на капитали съдържа големи рискове. Въпреки че с Договора от Маастрихт паричният съюз се свързваше с функционирането на икономически съюз, трудно може да се приеме, че последният е факт. Призивите за изграждане на фискален съюз са породени повече от констатацията, че между страните, прилагащи общата парична единица, съществуват големи различия в бюджетирането. За тяхното преодоляване е нужна състоятелна обща икономическа политика.

Отчетеният дефицит на норми и правила за поведение в икономическия и паричен съюз не е достатъчно обяснение за трудностите. Пактът за стабилност и растеж съдържа такива, но те не се приложиха за големите държави като Италия, Франция и Германия, когато последните не успяха да ограничат бюджетните си дефицити в границата от 3% от брутния вътрешен продукт.

Под ударите на бежанските вълни от Близкия Изток и Африка силно се разклати друго постижение на интеграционния модел на Европейския съюз – свободното движение на гражданите. Предприеха се едностранни мерки в нарушение на Шенгенските договорености. Вихрят се нацио­налистически и ксенофобски страсти. Европейският съюз не е ключов фактор в процесите, предизвикващи масови преселения, но се налага да плаща висока цена поради неведение за рационални реакции.

В края на 2009 г. бе разработен проект на нова стратегия на Съюза за второто десетилетие. С решение от 13 юни 2010 г. на Европейския съвет бе приета 

стратегията „Европейски съюз 2020“

Тя се обпъща с лице към новите предизвикателства и прави опит за привеждане на амбициозните цели в съответствие с възможностите за тяхното постигане. Тази стратегия беше наречена стратегия на интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж.

Приемайки, че недостатъчният растеж поставя нашето бъдеще пред риск, Европейският съюз разработи стратегия, насочена към интелигентен растеж чрез развитие на знанието, иновациите, образованието и дигиталното общество; към устойчив растеж чрез превръщане на нашето производство в по-икономично на ресурси и нарастване на конкуренто­способността; към приобщаващ растеж чрез нарастване участието на гражданите в трудоспособна възраст на пазара на труда, придобиването на способности и борба с бедността. За постигане на тези цели страните членки бяха призовани да се ръководят от следните параметри:

 

–  75% заетост за населението на възраст между 20 и 64 г. При  69% към 2010 г.;

3% от БВП на Европейския съюз да се инвестира за научни изследвания и развитие;

намаление на вредните емисии с 20% в сравнение с 1990 г., повишаване с 20% ефективността при използване на енергийните ресурси и 20% от добиваната енергия да се получава от възобновяеми източници;

отпадащите от училище деца да бъдат не повече от 10%, а най-малко 40% от младото поколение да притежава университетска степен или диплома;

бедните да намалеят с 20 милиона (25% от сегашния брой на гражданите под националните граници на бедност) (4).

 

Въпреки че при приемането на окончателния вариант на стратегията различни страни направиха уговорки и някои от тези показатели бяха поразмити, те си останаха като ориентири, от които да се ръководят страните членки и органите на Съюза. При категоричните императиви за по-рационално използване на наличните ресурси с тази стратегия

фактически се налага концепцията
за Европа на различни скорости

и нова философия на общите политики на Съюза. Под формата на засилено сътрудничество се чертаят перспективи за превръщане на Съюза в йерархична структура или в такава с център и периферия. Принизява се, например, ролята на кохезионната политика, която има за цел да се преодолеят различията в равнището на развитост на отделните страни и региони.

Основателни са критиките, че средствата за преследване целите на тази политика не се използват рационално. На практика със стратегията „Европа 2020“ се отстъпи от една от основополагащите цели, заложени в обоснования от Жан Моне интеграционен модел – постепенно сближаване равнищата на развитост във всички страни членки. Именно това го правеше привлекателен за много европейски държави и народи. Затова във вихъра на радикалните трансформации в света в края на ХХ и началото на ХХІ век и България видя своя исторически шанс в приобщаването си към структури, изглеждащи като обречени на успех, и може би повече по интуиция изведе на най-предно място в скалата на своите приоритети присъединяването си към Европейските общности.

Отдалечаването от фундаменталните цели крие много рискове. Съхраняването на различията в степента на развитост на отделните страни и региони неизбежно ще поражда вътрешни напрежения в този интеграционен модел, ще обуславя различия между интересите им, неизбежно ще смущава функционирането на единния вътрешен пазар и ще се засилва впечатлението, че той е механизъм за мащабно преразпределяне на богатства в полза на по-напредналите за сметка на по-изостаналите.

Беше лансирана идеята желаещите средства по кохезионната политика да се конкурират, за да се осигури ефективност в тяхното използване, а не да се намират средства за преодоляване на изостаналост. Ограничените ресурси подтикват към търсене на решения чрез внасяне на елемент на конкуренция при алокацията на структурните и инвестиционни фондове и намаляване на траншовете, отпускани от Комисията до 1-2% от предвидената обща сума.

При разработването на бюджетната рамка за периода 20142020 г. стана  по-ясно, че неведението за излизане от сложната ситуация вещае нови изпитания. Редно беше в средата на второто десетилетие на ХХI в. да се направи преглед на изпълнението на стратегията „Европа 2020“ и да се предприемат корекции. Но вглъбени във всекидневните изпитания, даже не се замислихме за тази потребност.

В усилията за справяне с новите предизвикателства не е изключено да бъдат породени нови проблеми и вътрешни напрежения в Европейския съюз. Затова е необходим по-всеобхватен анализ на процесите в света и в Съюза и активно участие на неговите органи, на държавите членки и на гражданите, за да се разработи състоятелна от гледна точка на амбициозните цели визия за неговото по-нататъшно развитие. В тази ситуация

има особена потребност
от връщане към основополагащите идеи

 Гражданите на Европейския съюз все по-натрапчиво демонстрират, че си остават в плен на национално-държавната идея, вихрят се национални егоизми в какви ли не форми. Да, националната идея е жива, жизнена, жилава. Тя владее съзнанието на много хора. При тези обстоятелства общественото мнение не съдейства за претворяване на основополагащите идеи, върху които се разви интеграционният модел, допринесъл за преодоляване на конфликтността на Стария континент и за напредъка му. Резултатите от референдума в Обединеното кралство за напускане на Съюза са много показателни. В много други страни членки се надигат сили, обявяващи се за провеждане на подобни допитвания.

Но всеки проблем разкрива и възможности. Т. нар. Брекзит е добър повод за налагане на сериозен подход към бъдещето на синтезирания в Европейския съюз интеграционен модел. Ако внимателно проследим ефектите от компромисите, които са правени с основополагащите идеи във връзка с присъединяването на Обединеното кралство към Европейските общности през 1973 г. и нейното досегашно членство в Европейския съюз, неизбежно трябва да се замислим за силно негативните последици от тях. Напускането на Великобритания на Съюза разкрива и възможности за връщане към неговите същностни характеристики, зададени от „бащите основатели“.

Дълбоката криза, в която изпадна Европейският съюз, руши доверие­то към този интеграционен модел. Проблемът не е в негови същностни дефекти, а в това, че смисълът на преднамерените целенасочени усилия за решаване на противоречията и конфликтите в европейските условия се оказаха неразбрани от сегашните поколения. Те са предразположени да се затварят в своите национални черупки за предотвратяване на нови рискове и заплахи. Тези нагласи могат да върнат Европа цяла епоха назад.

Идеите за обединена Европа са отново поставени на карта. С лека ръка се отдалечаваме от дълбоки проникновения, които разкриват негативните ефекти от европейския вариант на претворяване на национално-държавната идея.

За изживяване на стереотипите от времето на нейното тържествуване ключова роля има да играе визионерството. Уроците от историята трябва да се припомнят във всеки момент и да поддържат мъдростта на общественото съзнание на висотата на променящите се изисквания.

Днес Европа страда от остър дефицит на идеи за справяне с новите предизвикателства и търси спасение в илюзорно идеализиране на стари теории и обществени конструкции. Наред с дефицита на природни и човешки ресурси, сега се очертава сериозен дефицит на релевантни на новите реалности политически идеи и политическо лидерство. Със стари теории и политически концепции трудно могат да се намерят решения на новите предизвикателства. Европа се нуждае от своите сегашни мислители и политици от ранга на Жан Моне и Робер Шуман.

Мисля, че на големия завой в човешката история в края на ХХ и началото на ХХI век политическите науки не успяха да доловят зараждането на нови социални идентичности, да вникнат в новото съдържание на международните отношения, да схванат новите тенденции. По силата на инерцията новите процеси и явления продължиха да се обясняват със стари теории, категории и понятия. Този факт попречи за разработването на адекватна на новите реалности линия на поведение на обособените субекти в усложненото общуване между тях.

В тази трудна за осмисляне обстановка Европейският съюз започна да губи своята оригинална идентичност на принципно нов модел на организиране на обществения живот. Навъдиха се много теорийки и концепции за неговото обясняване с парадигмите на национално-държавната идея. Лансираха се федералистки виждания, за Съединени европейски щати и подобни, които се мъчеха да вкарат новия субект в калъпа на националната държава.

След края на Студената война модернизацията се свързваше с повсеместното разпространение на западния модел на обществено развитие. Създаде се впечатление, че в световен мащаб триумфират либерално-демократичните ценности и изградените на тяхна основа общества ще преодолеят конфликтността в социалното развитие. Самюъл Хънтингтън своевременно предупреди, че „западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна; тя е безнравствена; и тя е опасна“, защото „Западът вече не разполага с необходимия икономически и демографски динамизъм, за да наложи волята си над други общества. (…) Западният универсализъм е опасен за света, защото може да предизвика голяма междуцивилизационна война…“ (5).   

Абсолютизирайки постановките за тържеството на западните ценности, Европа не можа да разбере защо в комунистически Китай се постигнаха невиждани темпове на икономически растеж, не бяха разбрани процесите в постсъветското пространство, още се чудим на невъзприемчивостта в ислямския свят към демократичния модел на развитие. Европейският съюз пропилява шанса за Европа да издигне ролята си в световните дела.

Надделялата в гигантския сблъсък суперсила (САЩ) започна широко да се възприема като естествен лидер на света. Те се поддадоха на изкушението и се опитаха да очертаят контурите на „нов световен ред“, в който не видяха друга алтернатива, освен своето лидерство в еднополюсен свят. Тогава не друг, а европейските лидери от ранга на Хелмут Кол и Франсоа Митеран оспориха такава перспектива за света и обосноваха следваща стъпка в духа на идеите на Жан Моне – трансформирането на Европейските общности в качествено новия Европейски съюз с претенции да бъде един от първостепенните фактори в новия свят. С това

еднополюсният вариант
за развитие на света беше оспорен

Зароди се ново европоцентристко начало, което зададе нови тенденции в отношенията в евроатлантическото пространство.

Сега тези амбиции на Европейския съюз избледняват. В новата гео­политическа динамика той става все по-сговорчив със САЩ. Примери много – преговорите за постигане на Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции, блокирането на отношенията между Европейския съюз и Русия, украинска, сирийска, бежанска криза.

Може би осмислянето на резултатите от президентските избори в САЩ през 2016 г. ще насочи към по-реалистичен подход. Навият световен ред с еднолично лидерство на суперсилата САЩ не се състоя. Струва ми се, че в това се коренят изненадващите изборни резултати. Със своята стратегия суперсилата, която оцеля от Студената война, успя във висока степен да настрои голяма част от света срещу себе си. Оказа се, че и за САЩ е непосилно в такава атмосфера да преследват амбициозните цели. Това беше доловено от американските избиратели и те поискаха промяна.

В наше време отвъд властта на държавата се оказват жизнеспособни  транснационални и трансдържавни общности и мрежи, целящи организирането на света по новому. Динамиката в преобразуването и раждането на нови човешки общности е важна характеристика на цивилизационния процес. В историята социалните общности като относително устойчиви съвкупности от хора са се развили и оформили на базата на специфични за конкретните условия съвместни начинания, общи интереси, ценности, при използването на специфични средства за общуване, с отношение към определени разбирания за света и норми на поведение. Тяхното организиране, утвърждаване и получаване на признание от други е свързано с логиката на взаимодействието между човека и природата и на взаимоотношенията между хората.

Вътрешните сили, образуващи обществени формирования, различаващи се едни от други колективни човешки общности, са преди всичко природни, икономически, идейно-религиозни и политически императиви. Светът се оформя в резултат на сложно взаимодействие между разнородни по своята социална, икономическа, политическа и техническа природа фактори. Във взаимодействията в постмодерния свят са вплетени освен държави и съюзи между държави, също и образувания от недържавен и наддържавен тип. Утвърждават се принципно нови социални идентичности, структурирани социални мрежи, които преследват най-различни хуманитарни, политически, икономически, екологични, образователни и какви ли не други цели. По своеобразен начин те променят съдържанието на стереотипно наричаните международни отношения.

Европейската политическа мисъл си остава в плен на стари теории, робува на клишета от миналото, не помага за осмислянето на идеите от средата на ХХ век, не провокира осмислянето на новите реалности. Тя се превръща във фактор за задълбочаване на кризата на Европейския съюз. Но европейските народи са доказали, че имат способности да мобилизират своята мъдрост и да намират оригинални подходи към предизвикателствата.

Прибързано е да се пише некрологът на историческия експеримент с преднамереното обединение в разрез със „свещената“ национално-
държавна идея. Въпреки че след деветгодишно членство в Европейския съюз сред българското общество няма издържано разбиране към какво се присъединиха българската държава и гражданите, у нас има интелектуа­лен потенциал, който може да даде своя принос за справяне с големите предизвикателства пред най-успешния интеграционен модел.

 

Бележки

(1) В Декларацията на тогавашния министър на външните работи на Франция се официализират идеите на Жан Моне за поставяне на важни отрасли на националните икономики под общо управление като път за преодоляване на конфликтността в Европа и се настоява да се започне със стоманодобива и свързания с него въгледобив.

(2) Вж. „Ще се разпадне ли Европейският съюз“, сборник с доклади от проведената на 27 и 28 април 2016 г. конференция в СУ „Св. Климент Охридски“. Издателство „Фабер“, 2016 г.

(3) Вж. Вълчев, Б., „Лисабонският договор и демократичният дефицит на ЕС“ в Динков, Д. и колектив, „Реформирането на договорната основа на Европейския съюз като изпитание за гражданите“, ИСК при УНСС, София, 2008.

(4) www.strategy-bg/Publications/View.aspx?lang-BG&dd=124.

(5) Хънтингтън, С., „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“, Обсидиан, София, 1999, с. 45-451.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук