Проф. д-р Пламен Митев е специалист по епохата на Българското националното възраждане. Преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 2007 до 2015 г. е декан на Историческия факултет в същия университет.
Ако се научим да гледаме на настоящето си през очите на Апостола, ако се опитаме да съизмерим делата си с неговия аршин, препятствията, които срещаме по пътя си напред, няма да изглеждат толкова непреодолими, а мечтите ни за един по-справедлив и хуманен свят ще станат напълно достижими.
Не случайно през всичките 140 години от Освобождението ни до днес видни български политици и интелектуалци са изричали по адрес на Левски мъдри и силни слова, често обагрени от политическо злободневие и страсти, но винаги възвеличаващи неговото дело. Пред паметниците и портретите на Апостола са давани клетви и обещания, отправяни са призиви, раздавани са обществени присъди, демонстрирали са се граждански позиции. Осмисляйки обаче казаното и написаното за Левски, с изненада можем да установим, че колкото повече говорим и пишем за великия карловец, толкова по-малко знаем за него. Колкото повече образът на Дякона придобива чертите на икона, толкова по-малко познаваме и разбираме истинския, живия Апостол. Колкото по-шумно възхваляваме примера му, толкова по-лесно предателстваме спрямо неговите идеали.
Какви качества притежаваше синът на Иван и Гина Кунчеви, че в съзнанието на поколения българи той заслужи правото да заема и продължава да заема най-високото и най-почетното място в националния ни пантеон? Откъде получи той своето вдъхновение и как съумя да спечели доверието на цял един народ? Къде и как успя да изучи тайните на голямата политика, за да изработи гениалните си и радикални планове за отхвърляне на чуждото агарянско иго и защо толкова години след гибелта му не се намери равен нему в новата и най-новата ни история?
Въпросите наистина са трудни, защото, за да си отговорим на тях, трябва не само добре да познаваме пътя и заслугите на Левски, но и да съумеем да осмислим неговите идеи и послания, при това без излишни сантименталности и позьорство, а трезво и с разум, поучени от неговата, но и от собствената си съдба на народ, който вече 140 години се люшка от съкровената мечта на Дякона за независима, целокупна и силна България, през разните авторитарни и тоталитарни експерименти до днешното ни дередже на бедна и некадърно управлявана страна, страна на абсурдите, на мутрите и на корумпираните политици, на безхаберниците, послушковците и мърморковците. Прочее, тъкмо тази неотрадна констатация ни подсказва и най-верния отговор, защо Васил Левски ни е толкова нужен днес, защо в негово лице виждаме моралния коректив,
защо в крайна сметка той единствен ни обединява
Независимо от различията ни, независимо от политическите ни крамоли и партийните ежби.
Веднага ще призная, че самият аз все още нямам еднозначни отговори на повдигнатите въпроси, но убедено вярвам, че за да преоткрием онзи, някогашния, неподправения и неподменения Левски, за да оценим израстването му като водач и идеолог на българската национална революция, би трябвало да осмислим преображението на Дякона Игнатий в Апостола на свободата и да преминем по изпълнения с митарства и изпитания негов път от Карлово до софийското бесило.
Ранните години от живота на Васил Иванов Кунчев не се отличават съществено от съдбата на поколенията българи, родени между Одринския мирен договор от 1829 г. и Кримската война от 1853–1856 г. Това са години, белязани от духа на Танзиматските реформи в Османската империя, години на осезаем стопански просперитет и на всеобща духовна пробуда на подвластното християнско население. Години, в които начеват и двете най-масови движения на българите през епохата на Възраждането – за новобългарска просвета и за църковно-национална независимост. Да не забравяме, че тъкмо през 30-те и 40-те години на ХІХ в. се замислят и подготвят и първите самостоятелни опити за отхвърляне на чуждото владичество, а в средите на емиграцията се разработват първите планове за предизвикване на въстание в земите на юг от р. Дунав.
Споменатите събития не засягат пряко първородния син на семейство Кунчеви, а и не разполагаме с достатъчно документални свидетелства как и доколко те се отразяват върху ритъма на живот в самото Карлово, но едно е сигурно – вятърът на промяната вече е преминал над Румелия и пред хлапетиите, подрастващи между чаршията и школото на повечето от възрожденските градове, се откриват различни, нови, по-високи и по-широки хоризонти. С други думи, духът на времето, в което Левски имаше шанса да се роди и да тръгне на училище, е и първата отправна точка, трасираща по-нататъшния житейски друм на Апостола.
Следващото знаково събитие в биографията на Левски е свързано, според мен, с преждевременната смърт на неговия баща. Всички изследователи отбелязват този трагичен за семейството момент, както и конкретните последици за 14-годишния Васил. Прочее, ако се вгледаме в имената на дейците, оставили трайна следа във възрожденската ни история, изненадващо ще установим, че съдбата на мнозина от най-ярките ни будители и революционери е белязана от подобна загуба. Достатъчно е да си припомним Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Иван Селимински, кап. Васил Вълков, Георги Бенковски, Григор Пърличев – всички те в ранна възраст изгубват единия или и двамата си родители. Извън чисто битовите измерения на новата ситуация, пред която се изправя всеки от споменатите възрожденци, от полезрението на техните биографи, включително и на Васил Левски, като че ли убягва нещо съвсем немаловажно.
Нямам предвид само и единствено личната драма на всяко момче, което изгубва баща си в юношеска възраст, точно когато неговата социализация преминава в нова фаза и когато бащината опора е от изключително значение за избора на професия и на бъдеще. По-важно е да се проследи как неочакваното изпитание мобилизира или не вътрешните сили, как преживяното нещастие се превръща или не в подтик за възпитаване на издръжливост, на устойчивост и борбеност, на самостоятелност и решителност, на последователност и смелост – все качества, присъщи на призваните да бъдат водачи.
В същата посока на изясняване на условията, в които се формира и изгражда личността на Апостола, би трябвало да се открои и значението на годините, в които той става послушник на вуйчо си, времето на неговото кратко монашество, двете легии в Белград, учителстването във Войнягово и в Еникьой, четата на Панайот Хитов. Всеки от споменатите периоди оставя своя отпечатък върху характера и светогледа на Левски, а всички те, разглеждани заедно и в тяхната хронологическа последователност, ще ни улеснят да разкрием магията на неговото обаяние, както и да осмислим по-добре защо точно нему съдбата отреди да напише най-ярките страници от историята на политическото ни Възраждане.
Пътуванията с вуйчото Василий например отварят очите на Левски за света на българина – един действително специфичен и сложен калейдоскоп, в който доброто и лошото, страхът и надеждите, успехите и провалите, старото и модерното си съжителстват, свят, в който желанието за промяна е много силно, но в същото време никой не предлага как това да стане бързо и успешно. Натрупаните покрай митарствата на хилендарския таксидиот Василий впечатления за живота на обикновения българин, формират твърде отрано у Левски способността да разбира еднакво добре и богатия и бедния, и търговеца и селянина, и учения и неграмотния – едно изключително ценно качество, позволило му по-късно да намери най-прекия и ефективен път за популяризиране на революционното дело сред народа.
Легиите от 1862 г. и 1867/1868 г. пък дават шанс на Апостола да срещне и опознае най-радикално настроената част от тогавашната българска младеж. Месеците в Белград обогатяват неговите познания в областта на военното дело. Тук той се докосва, но и се опарва от харизмата на Раковски и Панайот Хитов, тук се запознава с повечето от бъдещите си съмишленици и помощници, тук в крайна сметка той за първи път прави и заявка за бъдещите си идейни прозрения.
Не без значение за изграждането на лидерски качества у Левски е и тригодишното му учителстване в Карловско и в Добруджа. Даскалската професия се оказва истинска школа за усвояване на умението да работи с хора, да възпитава, да убеждава. Тъкмо работата с разноликите и будни български деца укрепва самочувствието на Апостола, дава му увереността, че нито дипломата от чужбина, нито помощта отвън са способни да превърнат роба в борец за народна правда, ако липсват ясните и разбираеми послания за смисъла на свободата.
Едва ли е необходимо да си припомняме в детайли ролята и на последвалите събития в живота на Левски, и по-специално на тези, свързани с четата на Хитов, както и с първите две обиколки из българските земи. Повече от очевидно е, според мен, че откроените дотук факти от биографията на Дякона навеждат на един основен извод – през есента на 1869 г., когато той отново се установява сред емиграцията във Влашко и когато заедно с Любен Каравелов пристъпват към създаване на БРЦК, Васил Левски вече е един завършен политически деец. Затова пред тишината на манастирската обител и пред рахатлъка на уважавания даскал той предпочита борбата. Натрупал богат житейски опит, той е усвоил най-доброто от знанията и уменията на старите легионери и четническите воеводи и притежава всички необходими качества, за да поеме в свои ръце съдбините на българското освободително дело.
Сравнявайки Апостола на свободата не само с останалите ни възрожденски дейци, но и с всички по-ярки политически личности от средновековната и новата българска история, без никакво колебание можем да изведем поне четири аргумента, които по безспорен начин го открояват и го превръщат в действително
най-популярната и най-обичана фигура
измежду националните герои на България
На първо място ще отбележа, че идеалът на Левски за независима, целокупна и силна България изразяваше и продължава да изразява в синтезиран израз най-съкровените въжделения на българите през цялата ни многовековна история. Апостола вярваше във възкресението на свободна България и посвети цялата си енергия на постигането на тази цел. Което е по-важно обаче, с конкретната си дейност по подготовка на националната революция, той предаде своята вяра на последователите си, накара ги да осъзнаят, че съдбата им е в собствените им ръце.
На второ място ще откроя изграждането на вътрешната комитетска организация. При изключително трудни условия, под ежедневната заплаха да бъде разкрит от тайната полиция на падишаха, само за две-три години Дяконът Левски съумява да направи нещо, което никой преди и след него не успява да постигне – да спечели сърцата и умовете на стотици съмишленици и по такъв начин да създаде една широка, стройна и конспиративна структура, разпростряла се из по-важните от стратегическа гледна точка селища на Мизия, Тракия, Македония и Добруджа.
И тук не е толкова от голямо значение какъв точно е броят на сформираните до края на 1872 г. комитети. По-важно е да се отбележи, че Левски превръща революцията в общонародно дело и че успява да постигне това в момент, когато вниманието на българите е раздвоено между духовната и политическата свобода, когато една част от елита на нацията отхвърля въоръжената борба и по примера на черковното движение обвързва решаването на българския политически въпрос с мирните средства, с Танзиматските реформи, а друга част – в лицето предимно на емиграцията, убедено защитава необходимостта от външна подкрепа.
Третата причина за нетленната харизма на Апостола виждам в неговата необикновена личност. С цялата си революционна дейност той беше и продължава да бъде пример за това какви качества трябва да притежава големият политически лидер. Наистина, Левски не притежава университетски дипломи, но трудният му житейски път го е научил, че за да поведеш цял един народ на заколение, по пътя на собствената му Голгота, е нужно не само да имаш визия за това какво трябва и как трябва да се направи, но и с личния си пример да покажеш, че това, за което зовеш, е наистина постижимо, че саможертвата не е само думи, но и дела, че да ръководиш, означава и да носиш отговорност. Неслучайно Апостолът обича да повтаря, че когато си играем с живота на 7 милиона българи, трябва да се мисли зряло, „па и да са съветваме един други и да са слушаме, да избягваме даже и най-малка гордост, да не присвояваме на себе си нищо“; че работа трябва да се дава само на разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни хора; че когато иде реч за драгоценното ни Отечество, трябва да помним какво сме говорили и писали вчера, защото утре хората ще ни се смеят.
На четвърто, но не и на последно място, ще отбележа идеите на Левски за бъдещия свят. Представите на Апостола за бъдещето на свободна България очертават един нов, непознат и бленуван от всички българи свят, свят на истинната демократска република, на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който няма да бъдеш преследван за политическите си идеи или за религиозните си вярвания, свят, в който независимо от етническия си произход, всички ще имат равни права и задължения, равни шансове и възможности за изява.
Напоследък за жалост все по-често в публичното ни пространство се прокрадват съмнения
доколко заветите на Левски са били постижими
Не е ли чистата и свята република само поредната идеологическа химера? Вярвал ли е в действителност Апостола в нейното постигане? Прочее, основания за подобни съмнения можем да намерим лесно с примери от цялата ни следосвобожденска история. А и как да не се поддадеш на изкушението да обявиш идеала на Дякона за политическа утопия, когато ние самите живеем в държава, в която законите и конституцията се потъпкват ежедневно и безнаказано от всеки самозабравил се политик или чиновник?
За какви идеали може да става дума в държава, в която престъпниците тънат в лукс и се разхождат на свобода, а честният труженик не знае как да изхрани и изучи децата си?
За какви европейски перспективи можем да мислим, когато в другите страни залагат на образованието, а у нас учителите и учените са подлагани на ежедневно унижение?
Къде и защо изгубихме любородието си и няма ли най-после да се помирим, за да заработим задружно за Отечеството си?
На какво бъдеще да се надяваме, когато нацията ни се топи, а младите предпочитат да бягат като дедите си далеч от родината?
За каква силна и независима България може да иде реч, когато сами си разпродадохме или нарязахме за скраб танковете, самолетите, ракетите и бойните кораби? Дори след Първата световна война, когато страните победителки се подиграха с нас и ни принудиха да съкратим драстично въоръжените си сили, дори тогава българската армия внушаваше респект у приятели и врагове! Къде е сега нашият генералитет или офицерският ни корпус, чийто боен опит допреди половин век се изучаваше във всички европейски военни академии?
И трябва ли непрекъснато да се въртим ту на Запад, ту на Изток, за да изпълняваме все чужди съвети?
За такава ли България мечтаеше и се бореше Левски?!?
Колкото и странно да прозвучи на фона на всенародния ни днешен скепсис, аз лично съм оптимист. Защото, ако се научим да гледаме на настоящето си през очите на Апостола, ако се опитаме да съизмерим делата си с неговия аршин, препятствията, които срещаме по пътя си напред, няма да изглеждат толкова непреодолими, а мечтите ни за един по-справедлив и хуманен свят ще станат напълно достижими. Всичко зависи от нас и е в нашите собствени ръце!
