Боян Ангелов
Драгомир Шопов
на 80 години
Поезията на Драгомир Шопов, един от най-ярките съвременни български поети, разкрива посланията му към света и към самите нас. Тези лирически късове са изпълнени с хармония и тяхната доброта е насочена само и единствено към хората, чието морално съзнание съзижда иносказателни светове. Стихотворенията и поемите му притежават въздействаща асоциативност, която е приглушена понякога от мелодична меланхолия, но понякога избухва с несдържан гняв към несправедливостите на битието.
Биографията на поета, публициста и общественика Драгомир Шопов е наситена с неспокойствия и безкомпромисност. Преди промените е завеждал отдел „Поезия“ на Българското национално радио, бил е главен редактор на в. „Земеделско знаме“, а в годините на прехода става лидер на Българския земеделски съюз „Ал. Стамболийски“, зам.-председател на Българския антифашистки съюз, депутат в 37-ото и 38-ото Народно събрание, член на УС на Съюза на българските писатели, главен редактор на в. „Моята вяра“. В публицистичните си статии и книги заявява своята непоколебима позиция за повече справедливост и за социално равенство. Това свое верую отстоява и в поетичните си книги, където бушуващите емоции са потопени в цветни пейзажи и ефирна пластичност.
Лириката на този невероятно талантлив поет е изтъкана от духовни послания, чийто разнопосочен стилистичен похват конструира обаятелни стилистични въздействия. Метафоричните откровения са подчинени на добродетели с проекции към читателя, уморен и обезверен от житейската неравнопоставеност. И на преден план се извисяват темите за обичта към отечеството, към родителите и любимата. Те са обусловени от първозванно предопределение, защото няма изобщо любов, както не съществува и абстрактно нещастие. Неразривната триада – отечество, родители, любима – съдържа космоса на всепоглъщащата обич, без която бедна и пуста като ограбен храм е човешката душа. Може би заради това загубата на родителите отеква в лириката на Драгомир Шопов като незаглъхваща камбана, чиито нетленни звуци се вливат в мелодията на скръбта. Поетът разбира, че жизненият кръговрат е неумолим, но не иска да се примири с неизбежното. Затова намира в любовта онази утеха, която извисява делника. В чудесното стихотворение „Любов, родена от сълза“ четем:
това е кръговратът на нещата.
И как така душата става прах?
И как любов се ражда от сълзата?
Поезията и публицистиката на Драгомир Шопов живеят в неотделимо единство, що се отнася до техния тематичен темпоритъм, ала лириката на този поет е изключително чувствена и нейните минорни акорди отекват дълбоко в дебрите на човешката наранимост. Само роденият поет би могъл да напише: „Момичето с тъжни очи/ сякаш през мене премина…“ („Просълзено сърце“). Само човек, искрено преживяващ днешното жестоко време, би могъл да попита: „Докога, докога, докога/ ще ни стяга въжето/ на нашата обща тъга?/
Поезията на Драгомир Шопов се ражда и живее по законите на гражданската съвест, свързана е неделимо със съзидателните импулси на времето и пулсира като частица от него. В прекрасното стихотворение, посветено на баща му, поетът казва:
Но до днеска не сведох глава
и така ще е, мисля, до края.
А навярно – и след това!
Боян Ангелов
