КОНЦЕПЦИИ ЗА БЪДЕЩЕТО НА КАПИТАЛИЗМА

0
280

 

Светла Тошкова е доктор по икономика, професор в УНСС. Автор на монографии в областта на икономическите теории и икономическите алтернативи, теориите за управление на икономиката, човешкия фактор в управлението.

 „Един друг свят е възможен”

Въпросът за бъдещето на капитализма и възможното ново устройство на световната икономическа система вече не е случаен и така еретичен, както се смяташе доскоро

 

„Никой автор не е имал повече читатели,
никой революционер не е обединявал повече надежди,
никоя идеология не е възбуждала повече тълкувания
и като изключим няколко основатели на религии,
никой човек не е имал такова влияние върху света,
каквото Карл Маркс през ХХ век.“
                                                                                                     
 Жак Атали

 

С тази оценка за Маркс започва своята книга Жак Атали, обявявайки, че никога не е бил и не е марксист, и по-нататък добавя: „(Маркс) до последния си дъх се опитва да обхване света в неговата цялост и силата на човешката свобода. Той е световният дух.“ (с.7)

Марксовите философски, икономически и социални идеи преминаха през ХХ век във вихъра на огромните противоречия и превратности на времето – адмирирани, налагани идеологически и практически, както и силно критикувани и отричани, през определени периоди – позабравени и смятани за отминали завинаги.

Днес преоткриваме Маркс

в глобалните предизвикателства, които белязаха началото на ХХІ век с промените и проблемите в икономиката, политиката и обществото, които Маркс удивително  предсказа преди повече от век и половина.

И отново можем  да се съгласим с Атали, че причината да се обърнем отново към Маркс е и в това, че неговият век учудващо много прилича на нашия. „Както и днес, демографски над света е властвала Азия, а икономически – англосаксонската общност. Както и днес, демокрацията и свободният пазар се опитвали да завладеят планетата. Както и днес, технологиите революционизирали производството на енергия и стоки за бита, комуникациите, изкуствата, идеологиите… Както и днес, неравенствата между най-силните и най-бедните били много големи. Както и днес, групи за натиск, понякога крайни до отчаяние, се противопоставяли на глобализацията… Както и днес, хората се надявали на нов, по-справедлив живот…“

Днес ние преоткриваме значението на Марксовата икономическа теория в глобализацията, която той предвиди и брилянтно описа, в „изригването“ на капитализма и настъплението на потребителския фетишизъм, в неравномерното развитие и концентрацията на капитала, и конфликтите породени от тях, в господството на финансовия капитал и разбухването на фиктивния капитал с всичките им кризисни последици, в огромното нарастване на богатството и непрекъснатия натиск върху цената на труда, довели до драстични неравенства, в забавянето на икономическия растеж и ерозията на изконните ценности, върху които се градеше модерният капитализъм.

Днес ние откриваме Маркс и неговата критика на моралните принципи на капитализма в съвременните теории и прогнози за бъдещето на капитализма, които все повече поставят въпросите на неравенството, експлоатацията, справедливостта. Съвременното обществено-икономическо развитие натрупа огромен брой политико-икономически проблеми в посока на:

1. Дългосрочна тенденция на задълбочаване на икономическото и социално неравенство;

2. Промени в обхвата на функциониране на пазара и ролята на държавата, институциите и политиката в икономическите отношения; 

3. Промени в условията на създаване на богатството и интензивни преразпределителни отношения на всички равнища – вътре в националните икономики, особено в тези в икономически преход; в регионален мащаб – между страните в ЕС и в другите регионални образувания; на международно ниво – между отделните центрове на икономическа доминация и главно от периферията към центъра на световното стопанство. Особено дълбоки са промените в преразпределението на дохода между производствените фактори – труд, капитал, предприемачество, знание – в новите условия на постиндустриалното общество;

4. Промени в международните отношения – все по-изострящата се конкуренция, борба за ресурси, стремеж към икономическа доминация, нестабилност в международния икономически и политически ред;

5. Задълбочаване на екологичните проблеми – необходимост от осмисляне на отношенията икономика – екология – общество и решаване проблемите на устойчивото развитие;

6. Проблеми на икономическата сигурност, международния тероризъм и миграцията, които имат дълбока социално-икономическа и ценностна основа.

Всички тези реални проблеми на съвременното икономическо развитие на света имат политико-икономическо измерение и налагат преориен­тиране на теоретичната икономическа наука към политико-икономически анализ. В последните години в икономическата теория наблюдаваме, макар и несистемна, до известна степен хаотична, но ясно забележима тенденция за обръщане на вниманието към изброените проблеми.

Сега, когато светът е в ситуация, която поставя под въпрос направлението и скоростта на социалния прогрес, икономическата теория е изправена пред преосмисляне на основни постулати и пред търсене на нов синтез, който трябва да изключи разбирането за държавата като „благотворителна кантора“, но при това да приеме необходимостта от определен контрол върху пазарите; да приеме, че икономическата теория има нужда от качествен анализ и преформулиране на понятия като „рационалност“, „демокрация“, „социална справедливост“, отношенията
„пазар–държава–общество“. Тези понятия трябва да се разгледат в полето на взаимното им влияние и взаимодействие, в пространството на тяхното разширяване и отхвърляне на абсолютните граници в традиционното им възприемане. Върху тези понятия непрекъснато се проектират в симбиоза икономически, политически, социални, институционални, екологични ценности, фактори и отношения. И този нов синтез е въпрос на политическата икономия.

 Едновременно със силно критичното отношение към неолибералната доктрина и отказ от нея, се налага началото на нова икономическа парадигма на ХХ1 век, в която можем да преоткрием  „модерния“ Маркс.

Необходимост от преосмисляне на фундаменталните идеи

Последната икономическа криза се оказа сътресение за цялата пазарна система. Все повече кризата е определяна като системна. Нейна характерна черта е това, че тя не е предизвикана отвън, а е породена от самата икономическа система.

Кризата носи глобален характер и едновременно с това е криза на глобализацията. „Това, което катастрофира на 15 септември 2008 г., не беше една банка или финансова система. Това, което се разпадна на онзи 15 септември, беше цялостна политическа философия и икономическа система, начин на живот и мислене за света“, обобщава Анатол Калецки (Калецки, А.)

 Редица изследователи отиват още по-нататък. Те смятат, че кризата, която преживява светът, има трояк характер: тя е едновременно институционална, интелектуална и  морална. (Скидельски, Р. с. 206) Институционалната ѝ характеристика е свързана с „превръщането на банките от кредитни институти в казино“. Това се случва, защото самите банки, техните регулатори, а също политиците, които стоят начело на регулиращите органи, всички вкупом са попаднали под обаянието на „хипотезата за ефективните пазари“, според която и финансовите пазари не се нуждаят от сериозно регулиране.

На второ място, текущата криза е интелектуална. Най-силното признание на този факт е заявлението на бившия управител на Федералния резерв на САЩ Алън  Грийнспан, който през 2008 г. обяви погрешността на принципите на дейността на управляваната от него структура като цяло: „Миналото лято – призна той, – рухна цялата наша интелектуална конструкция. Идеята за ефективните пазари беше вградена във всичките погрешни построения на икономистите, принадлежащи към научния мейнстрийм“. (Greenspan, A. p. 507)

 На трето място, кризата показва моралния упадък на системата, основана на прекомерната задлъжнялост. Причина за упадъка е поколението на икономическия растеж, разбиран като самоцел, а не като начин да се направи животът по-добър. Основен морален компас при такова разбиране стана тясното и обезценяващо се понятие за икономическия растеж, измерен с количеството произведени стоки. Подобно нравствено разбиране обяснява и липсата на критичност по отношение на лошите страни на глобализацията, на финансовите иновации, на кредитните балони и прекомерната разточителност.

Изходът от глобалната криза все повече налага схващането за необходимостта от нов тип икономическа политика, изградена на нови теоретични принципи и ценностни ориентири. „Икономическата наука днес е дисциплина, която трябва или да умре, или да претърпи промяна в парадигмата, която едновременно да увеличи обхвата на погледа ѝ и да я направи по-скромна, категоричен е А.Калецки. Тя трябва да разшири хоризонтите си, като приеме прозренията на другите социални науки и исторически изследвания, и трябва да се върне към корените си. Смит, Кейнс, Хайек, Шумпетер и всички останали наистина велики икономисти се интересуваха от икономическата реалност. Те изучаваха реалното човешко поведение на действително съществуващите пазари, вместо да правят допускания за безтелесни представителни агенти и десоциа­лизирани идеални пазари от вид, който не е в състояние да служи като приближение на реалния свят.“  (Калецки,А. 250-251)

Последната икономическа криза за пореден път доказва, че колкото по-несигурна и неопределена е средата, толкова по-голяма е нуждата от интелигентно водачество и стратегическо управление. Отказът да се разбере, че държавата и пазарите са взаимозависими, стои в основата на кризата и превърна финансовия цикъл от 2007–2009 в екзистенциална заплаха за цялата капиталистическа система. Разбирането на неопределеността  предполага нов вид взаимодействие между икономиката  и политиката, между държавата и пазара. И това все повече следва да се признае от икономическата теория и да се изведе като принцип на успешната икономическа политика. „Политиката на бъдещето ще трябва да признае, че капитализмът е склонен към кризи, замъглен в несигурност и зависим от държавната подкрепа за оцеляването си“.  (Калецки, А. с.47)

„Глобализация, неравенство, демокрация“

Другата голяма тема на съвременните политико-икономически изследвания е неравнството, което е достигнало огромни размери и придобива глобален характер. Съвременното неравенство е несъвместимо с прокламираните ценности на капитализма и заплашва да взриви демокрацията. Един от най-изявените автори по тази тема е Джоузеф Стиглиц.

 В „Цената на неравенството“ и по-късно в „Голямото разделение“ Стиглиц е категоричен, че перспективата не може да бъде икономически растеж чрез задълбочаване на социал­ното и глобалното неравенство. Проблемът на неравенството и разделението не е само икономически, той е морален и засяга демократичните ценности. Ако бизнесът не инвестира в труд, а безогледно трупа краткосрочни печалби, които водят до драстично неравенство и разделение на обществото, системата на капитализма е изправена пред неминуема катастрофа. „Основната теза е, че ние плащаме висока цена за неравенството, а именно – една икономическа система, която е по-нестабилна и по-неефективна, с по-слаб растеж и изложена на риск демокрация“, убеден е Стиглиц. (Стиглиц, с.11,1)

Стиглиц не разглежда неравенството като вътрешно присъщо на развитието на икономическата система на капитала. Той смята, че неравенството не е неизбежно, то обаче е резултат на налагане на интересите на свръхбогатите чрез политическата система на капитализма, за сметка на потискането на истинския динамизъм на капитализма и погазване ценностите на демокрацията.

Стиглиц е разочарован не от капитализма като система, а от неговите извратени форми в XXI век. Нарича го фалшив капитализъм и смята, че политиката е в състояние да коригира недъзите и изкривяванията. Пазарните сили се оформят от политическите процеси, според Стиглиц. Те се моделират от законите, регулациите и институциите. Проблемът е в политическата доминация на единия процент свръхбогати, които създават законите и регулациите изключително в своя полза. (Стиглиц, с.102,1)  

В основата на функционирането на пазара и неговите деформации и провали стои провалът на политическата система според Стиглиц. Провалите в политическата и в икономическата теория са свързани и взаимно се подсилват. „При условие, че политическата система е толкова чувствителна към интересите на парите, нарастващото икономическо неравенство води до нарастващ дисбаланс в политиката и създава порочна връзка между политиката и икономиката. А двете заедно формират социалните норми и институции, които още повече засилват растящото неравенство“ (Стиглиц, с.20,1)  

Проблемите на неравенството се задълбочават и с политиката за изход от кризата. Философията на тази политика е изградена отново в полза на интересите на финансовия капитал и единия процент богати. С помощта на политическото си влияние банките успяха да „социализират загубите“ и да приватизират печалбите, с което отново измереното богатство във финансовия сектор се увеличава при застой в заплатите и увеличаване на бедността.

Глобализацията на свой ред увеличава неравенството и задълбочава проблемите по веригата на зависимостта. Правилата на глобализацията също са устроени в полза на богатите – те насърчават държавите да се  конкурират за бизнес, като оказват натиск за намаляване данъците на корпорациите, отслабват мерките за опазване на околната среда и спазване на основните трудови права. „Асиметричната глобализация също взе своята дан по света. Мобилният капитал изискваше от работниците да правят отстъпки в заплащането, а от държавите – в данъците. Резултатът е надпревара към дъното“. (Стиглиц, с.150,2)

Проблемите на неравенството се мултиплицират в дългосрочен план и ерозират икономическата и политическата система на капитала: стесняват възможностите за икономически растеж, пренебрегват развитието на основния икономически актив – хората, деформират пазара, отслабват „колективното действие“ и възможностите на държавата в социалната сфера. Но най-голям е проблемът с ерозията на демократичните ценности – равенството на възможностите, равен достъп до правосъдие, усещането за справедливост на системата и загубата на доверие, без което никое общество не може да функционира, предупреждава Стиглиц. (Стиглиц, с.238, 2)

Като известен „частен случай“ в анализа на неравенството, глобализация­та и икономическия растеж можем да разглеждаме нестандартното изследване на Олег Григориев в „Епоха на растежа. Лекции по неокономика“  с подзаглавие „Разцвет и упадък на световната икономическа система“. Основната теза на автора е, че икономическата система не притежава иманентно свойство да расте и се развива и че тя е изчерпала първоначалния външен импулс за растеж и бавно върви към упадък. Авторът търси отговор на въпроса защо едни страни са богати, а други остават бедни; какви фактори определят икономическия растеж. И стига до отговора, че върху икономическия растеж влияят
външни условия, свързани повече с особените исторически условия, с развитието на технологиите и преразпределението на ресурси. Ако външните обстоятелства се подреждат подходящо, то икономиката се възползва от това и ще поддържа висок икономически растеж. 

Като се опира на стопанско-историческия анализ на продължителни периоди от стопанското развитие на световното стопанство, авторът прави извода, че най-благоприятни външни условия за растеж в дълъг период е предоставяла епохата на промишлената революция. При такива външни обстоятелства, вътрешните икономически фактори като политическо устройство, икономическа политика, управление на икономическите процеси имат второстепенно значение.

Тези разсъждения водят автора до заключението, че съвременната световна икономическа система е изчерпала своите ресурси за растеж. За известен период от време възможността за икономически растеж се е поддържала от преразпределителните процеси вътре в икономическата система, но тя също се изчерпва, а освен това води до опасни последици.

В основата на обяснението на преразпределителните процеси авторът поставя два модела на развитие на слаборазвитите страни: монокултурен и инвестиционен. Тези модели могат да осигурят икономически растеж в тези страни за известно време, но той е краткотраен и завършва с остри кризи. (Григориев, О, с.9)  Причината е, че конкуренцията между развиващите се страни довежда до непрекъснато движение на капитала към страни с по-ниска стойност на труда. Вътрешният пазар на развиващите се страни остава слаб и неразвит, поради ниското потребление. Такъв е вечният двигател на съвременната икономическа система – абсолютизира Григориев – „тя привлича държавите с възможността за развитие, а след това ги оставя на произвола на съдбата, без да забравя чрез устата на своите икономически гурута да обвини правителствата и народите на тези държави за настигналите ги беди“. (Григориев, О, с.9)

Някои от крайните постановки и изводи на автора подлежат на критична оценка, особено в посока на апокалиптичната картина за неизбежния упадък на съвременната икономическа система. Дори на основата на използвания от него подход на технологическия детерминизъм, може да се оспори този извод. Съвременната информационна революция може да даде същия импулс на икономическия растеж, както и промишлената.

Независимо от това О. Григориев е представил редица реални процеси и противоречия в световната икономика в условията на глобализацията, които потвърждават порочните механизми на глобалната икономическа система и функционирането и управлението на международните финансови институции в полза на международния финансов капитал. Основният въпрос, който авторът поставя, отново е във фокуса на социалните измерения на икономическия прогрес: има ли смисъл от т.нар.икономическо развитие, ако в основата му лежи бедността на мнозинството от населението? И не е ли време за промяна на социално-икономическия модел на развитие на света и на международния икономически ред? „Не е ли време страните, намиращи се на относително ниско равнище на развитие,  да започнат да обсъждат въпроса за прехода към друг социално-икономически модел на световно устройство?“ (Григориев, О, с.9)

„Един друг свят е възможен“

Въпросът за бъдещето на капитализма и възможното ново устройство на световната икономическа система вече не е случаен и така еретичен, както се смяташе до скоро. Всички тези изследвания, които разгледахме до сега водят до този заключителен въпрос.

Безпощадният критик на съвременната капиталистическа система и на глобализацията Джоузеф Стиглиц е едновременно привърженик на идеята за реформирането на капитализма. Поставяйки икономиката в глобалната схема „икономика–политика–общество“, Стиглиц смята, че политическата воля за промени на законодателната рамка и ефективното управление на икономическите процеси чрез по-активна намеса на държавата във взаимодействие с пазарите може да ги накара да работят в полза на повечето хора. Това ще възвърне изгубените ценности на демокрацията и вярата в равните възможности.

Програмите за икономическа и политическа реформа на Стиглиц съдържат основни действия, които държавата и другите политически и икономически институции следва да предприемат, за да стимулират едновременно повишаването на икономическата ефективност, справедливостта и шансовете. Сред тях са:

 

ü ограничаване на излишъка на върха и обуздаване на финансовия сектор чрез подходящи регулации и данъчна реформа;

ü програми за социална защита на останалите – подобряване достъпа до образование, здравеопазване, до пазара на труда и опазване на трудовите права;

ü балансиране на резултатите от глобализацията чрез реформа в принципите и функционирането на МФИ;

ü коригиране на търговските баланси; постигане на устойчив и справедлив растеж.

За тези реформи е необходима политическа воля и постигане на консенсус в американското общество за промяна на икономическата политика в посока на изконните демократични ценности, формирали американската идентичност – усещането за обща съдба, свобода и справедливост за всеки. За постигането на тази воля Стиглиц разчита на все по-активните граждански протести и прагматизмът на богатите в разбирането за безперспективността и обречеността на съществуващата система. „Един друг свят е възможен, смята авторът. Ние можем да създадем общество, което да съответства много повече на нашите фундаментални ценности, с повече възможности,с по-висок общ национален доход, по-силна демокрация и по-висок стандарт на живот за повечето хора“. (Стиглиц, с.380,1)

  

Близки до възгледите на Стиглиц са и изводите за възможното реформиране на капитализма и „раждането на новата икономика след кризата“ на А. Калецки. Той развива теорията за еволюцията на капитализма и преминаването му през четири етапа в своята история. Това са:

Капитализъм 1.0: от Адам Смит и Александър Хамилтън до Ленин, Хувър и Хитлер;

Капитализъм 2.0: от Рузвелт и Кейнс до Никсън и Картър;

Капитализъм 3.0: от Тачър, Рейгън и Милтън Фридмън до Буш, Полсън и Грийнспан; и

Капитализъм 4.0, в който навлиза светът след кризата от 2007–2009 г.

Най съществените различия между тези фази се отнасят до взаимоотношението между политика и икономика,  между държавата и пазара. (Калецки, с.58)

Кризата от 2007‒2009 г. маркира четвъртата фаза в историята на капитализма, в която системата е изправена прeд предизвикателството за цялостна промяна. Вграденият подобно на биологически инстинкт на капитализма да оцелява е неговата вродена способност да се приспособява, като решава социални проблеми и задоволява материални нужди. Не може обаче да се разчита на пазарите „да съгласуват частната мотивация със социалните резултати“. (Калецки, с.35)

Подобно на Стиглиц и Калецки вярва в ролята на политиката да създаде нова икономическа мотивация и нови институции, които да стимулират иновативните способности на частните предприятия. „Точно когато икономическата система изглежда неминуемо пропада, се задейства политиката и пренарежда институционалната структура. Създават се нови стимули и след период на преход се развива реформирана версия на капитализма“. (Калецки, с.38)

В процеса на приспособяване Капитализъм 4.0 ще развива адаптивна смесена икономика, в която пазарите и държавата ще упражняват балансирано сътрудничество, регулациите и социалната политика ще осигуряват равновесието между икономическия растеж и благосъстоянието в обществото. За новия капитализъм ще е типично устойчивото развитие и опазването на околната среда, балансираното взаимодействие между технологиите и екологичните изисквания, съчетаването на растежа със социалните ценности – повишаване на жизнения стандарт, по-високо заплащане на труда, свобода на избор.

Капитализъм 4.0 ще засили глобалната система за управление, за да реши глобалните проблеми на финасовата нестабилност, неравенството и екологията. По-тясната координация между правителствата и пазарите следва да се издигне от национално на световно ниво, смята Калецки.
Но същевременно пристъпва с умерен скептицизъм към възможностите за глобална система на управление: „Но на международно ниво не съществуват ефективни публични институции, а може би и не могат да съществуват, защото няма истинска легитимност при трансфера на суверенитет от националната държава към глобалните институции“, размишлява Калецки. (Калецки, с. 446)

Кризата в общите политики и проблемите днес в ЕС доказват на практика това. Съвсем резонно Калецки обяснява, че усилията за създаване на по-конструктивно партньорство между политика и икономика на международно ниво се затрудняват непрекъснато от международния сблъсък на интереси. Затова и крайният извод на автора е песимистичен. Глобалната политика на бъдещето ще е объркана и пълна с конфликти, ще има повече международни противоречия и сблъсъци, още финасови балони и катастрофи. „Бъдещето ще остане винаги непредвидимо и мъгляво и вътрешно противоречиво, точно както човешкия живот. Това е капитализъм 4.0“. (Калецки, с. 447)

Радикален възглед за бъдещето представя и Пол Мейсън в книгата с претенциозно заглавие „Посткапитализмът“, както той нарича новата  система на икономическо и политическо устройство на света. Подобно на Олег Григориев той смята, че границите на приспособяването и мутирането на капитализма са достигнати. Отвъд тях е новата система на посткапитализма в епохата на информационната икономика.

„Капитализмът е комплексна адаптивна система, която е достигнала границите на своята способност да се адаптира.“ (Мейсън, с.13) Той намира доказателство за това в последиците от съвременната световна икономическа криза, а причините за възникването на новата система се коренят в преформирането на икономиката около нови ценности, поведение и норми в информационната епоха. Информационните технологии предизвикват разпад на йерархичната икономика и на нейно място идват мрежовите отношения и информационната икономика. Тя налага редица качествени промени в труда, производството и пазарите:

първо, информационните технологии намалиха нуждата от труд, размиха границата между труд и свободно време и разхлабиха връзката между труд и заплащане;

второ, информационните продукти променят ценообразуването, тъй като изчезва оскъдността – информацията е изобилна;

трето, спонтанно нараства съвместното производство, появяват се стоки, услуги и организации, които са извън диктата на пазара и мениджърската йерархия.(Мейсън, с.15)

Почти незабележимо паралелно с пазарната система възникват нови области на икономически живот със свой собствен ритъм: разпространиха се паралелни валути, банки за кредитиране с време, кооперативи и самоуправляващи се единици; възникват нови форми на собственост, нови форми на кредитиране.

През последните години се формира нова бизнес субкултура, наречена „споделена икономика“, в която достъпът до стоки и услуги става по-важен от собствеността и в която трансакционните разходи са пренебрежимо малки, благодарение на новите технологии. Появяват се нови понятия като „общи блага“, „партньорско производство“. Според автора „днес теренът на капитала е променен: той е глобален, фрагментиран, насочен към малките предприятия, временната заетост и многобройните комбинации от умения“ (Мейсън, с.17) Съвременната продукция от стоки и услуги, използваща технологичните мрежи, трасира пътя отвъд пазарната икономика.

Мрежите са основа на посткапиталистическия проект, развиващ се върху непазарни принципи. Главното противоречие днес е „между възможностите да имаш в изобилие безплатни стоки и информация и системата от монополи, банки и правителства, опитващи се да си оставят всичко както е – частно, дефицитно и комерсиализирано. Всичко се свежда до битка между мрежата и йерархията, между старите форми на обществото, плесенясало около капитализма, и новите форми на обществото, загатващи бъдещето“. (Мейсън, с.21)  

Най-силен интерес в последните години в областта на икономическите изследвания предизвика книгата на Тома Пикети „Капиталът на ХХI век“. Някои я сравниха с „Капиталът“ на Маркс. Очевидно ефектът може би е съзнателно търсен от автора със заглавието, въпреки същностните разлики.

Пикети привежда огромен масив данни за икономическото неравенство при капитализма в продължение на два века в повече от 20 страни. За разлика от Калецки и Стиглиц той разглежда неравенството като вътрешна същностна черта на икономическата система на капитала. Но и според него то може да се коригира с подходща икономическа политика на държавата и на регионално ниво. И Пикети силно критично подхожда към проблемите на съвременния капитализъм и вътрешните противоречия, които заплашват демократичните ценности. Силите на дивергенцията на разпределението на богатството ще разрушат демокрацията.

Пикети извежда основен закон, който определя неравенството в капиталистическата икономика: когато възвръщаемостта на капитала е по-висока от растежа на БВП, доходът от капитала расте по-бързо от трудовото възнаграждение, което е естественото състояние на капитализма, според него. „Това неравенство отразява фундаментално логическо противоречие… Натрупаният капитал се възпроизвежда сам по-бързо, отколкото се увеличава производството. Миналото поглъща бъдещето.“ (Пикети, с.585)  Тази естествена тенденция на капитализма към  неравенство беше временно обърната между 30-те и 70-те години на миналия век, но периодът
на Новия курс и следвоенното благоденствие на Запада е аномалия, изключение от правилото, според Пикети. И то е резултат на външни обстоя­телства, на уникално стечение на поредица аполитически обстоятелства: двете световни войни, високата инфлация, Голямата депресия, унищожаването на огромно богатство (реално и парично); намаляване значението на наследственото богатство, тръгването от много ниско равнище, решителна държавна политика за преразпределение на доходите, бързият следвоенен растеж на населението и производителността, създаването на масова средна класа и масово богатство. С постепенното отпадане на тези фактори се възстановява тенденцията на неравенството. Данните на Пикети са поразителни: 95% от растежа на доходите в САЩ между 2010 и 2012 г. се пада на най-горния 1% на най-богатите.

Какво предлага Пикети за намаляване на нервенството? Преди всичко:

 ü дълбока реформа в данъчната система, която да увеличи данъците за свръхпечaлбите и наследството;

ü увеличаване на социалните разходи, осигуряващи достъп до образование и здравеопазване;

ü антимонополно законодателство;

ü реформи в корпоративния сектор – регулиране на максимално възможните нива на възнаграждение на топ-мениджмънта;

ü законодателни норми, ограничаващи възможностите на банките да експлоатират останалата част от икономиката и обществото.

 „Правилното решение се заключава във въвеждане на ежегоден прогресивен данък върху капитала. Това ще позволи да се избегне бeзкрайната спирала на неравенството и заедно с това  да се запазят силите на конкуренцията и стимулите, осигуряващи постоянното натрупване на нови капитали“, смята авторът. (Пикети, с.586)

Всички тези промени могат да се осъществят чрез политиката на националната държава, която остава важно звено в процесите на дълбока модернизация в много от аспектите на социалната и данъчната политика, в разработването на нови форми на управление и съвместна собственост като промеждутъчна форма между държавната и частната собственост, която ще бъде една от главните задачи на бъдещето, според Пикети.

Но решението на проблемите с неравенството не е по силите само на националната държава. Неравенството има глобален характер и политиките за решителното преодоляване на икономическите и социалните дисбаланси изискват висока степен на международно сътрудничество и регионална политическа интеграция.

Пикети обаче не е оптимист. Той се безпокои от неспособността на регионалните структури, в частност ЕС, да се борят с неравенството. Напротив, той отбелязва, че европейските политики в последните години са отслабили постигнатите завоевания на социалната държава на ХХ век и не създават нищо друго, освен повече пазар, рестрикции и орязване на социалните програми. „Обаче само регионалната политическа интеграция позволява да се разработят ефективни мерки за регулиране на глобализирания имуществен капитализъм в днешното столетие“, убеден е Пикети. (Пикети, с.587)

Интересна е оценката на Пикети за икономическата наука и бъдещето на икономическата теория. Използвайки историко-статистическите подходи и сравнителните методи в икономическия анализ в разглеждания труд, той непрекъснато търси социалните, политическите и ценностните измерения на икономическите процеси. Т. Пикети заявява, че предпочита названието „политическа икономия“ на мястото на претенциозното според него название „икономическа наука“. „Аз предпочитам словосъчетанието „политическа икономия“, което е възможно да звучи старомодно, но съдържа достойнството да отразява единствено приемливата особеност на икономиката в рамките на обществените науки, която се съдържа в нейното политическо, нормативно и нравствено измерение.“ (Пикети, с.587)

Пикети определено се присъединява към съвременната интерпретация на същностния политико-икономически анализ, който според него трябва да включва рационално, систематично и методично изследване на икономическите процеси в тяхното историческо, институционално и социално обкръжение. Политическата икономия в своята нормативна функция е длъжна да изследва „каква трябва да е идеалната роля на държавата в социалната и икономическата организация на страната, какви държавни институти и политически мерки в най-голяма степен ни приближават към идеалното общество.“ (Пикети, с. 587)

Не подлежи на съмнение фактът, че редица  от последните  изследвания в областта на икономическата теория и социално-политическите анализи полагат основите на дълбоки промени в теоретичното осмисляне на съвременните  процеси на социално-икономическата действителност. Въпреки съществените различия в разбирането на причините и последиците от промените в социално-икономическите системи в глобален, регио­нален и национален план, в политико-икономическите характеристики на изследователските подходи и представата за бъдещето на съвременния свят, тези изследвания обединяват определен кръг проблеми, насочени към създаването на нова парадигма на съвременната икономическа теория  и насочват  икономическия анализ към ролята на институциите, културата и ценностите и ренесанс на политико-икономическото изследване.

Общите теми, които свързват тези изследвания, могат да се обособят в няколко направления:

– критика на съвременния капитализъм;

– провалът на пазарите и неолибералния модел;

– проблемите на неравенството;

– необходимост от регулиране на социално-икономическите процеси;

– ролята на институциите (държава, международни институции, гражданско общество);

– проблемите на финансиализациата на икономиката;

– забавеният икономически растеж;

– взаимодействията между икономика и политика;

– възстановяване ценностите на демокрацията;

– гъвкавост и приспособимост на капитализма и неговото бъдеще.

Всички тези теми са предизвикателство за един „модерен“ прочит на Маркс днес за проблемите, границите и бъдещето на капитализма.

„Един друг свят е възможен“, смятат повечето от разгледаните автори. И ще завърша отново с Жак Атали: „Когато е изчерпал меркантилността на обществените отношения и е използвал всичките си средства, капитализмът, ако не е унищожил човечеството, би могъл да премине и към световен социализъм… Тогава ще трябва отново да се прочете Маркс; от него ще се черпят доводи да не се повтарят грешките на изминалия век, да не се поддаваме на фалшиви убеждения; да приемем, че всяка власт трябва да е обратима, че всяка теория съществува, за да бъде оспорвана… че мисълта трябва да остане отворена… да приема противоположни гледни точки, да не бърка каузи с отговорници, механизми с действащи лица, класи с личности.“ 

 

Литература

Атали, Жак, Карл Маркс или световният дух,  Изд. Рива 2006.

Григориев, Олег, Епоха на растежа. Лекции по неокономика, С., 2016.

Калецки, Анатол, Капитализъм 4.0 /Раждането на новата икономика след кризата,  С., 2013.

Мейсън, Пол,  Посткапитализмът /Пътеводител за нащето бъдеще,  С., 2016.

 Пикетти, Томас, Капитал в ХХI веке, Москва 2015.

Скидельски, Робърт. Кейнс. Возвращение мастера, М., 2011б

Стиглиц, Джоузеф, Цената на неравенството /Как днешното разделено общество застрашава бъдещето ни, С., 2012 (1)

Стиглиц, Джоузеф. Голямото разделение. Неравните общества и какво можем да направим за тях, С., 2016 (2)

Greenspan, A. The age of Turbulence Adventures in a New World, 2007.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук