СОЛИДАРНОСТТА

Мари-Клод Бле е доктор по философия и педагогически науки, професор в Университета Руан в Нормандия, изследовател в Мултидисциплинарния център за изучаване на  ценности, идеи, идентичности и компетенции в образованието и обучението във Франция.

 

В статията е показано как се заражда и развива идеята за солидарността през XIX ‒ XX в., отговаряйки на трудностите за осмисляне на социалната връзка между индивидите, които Великата френска революция обяви за свободни и равни пред закона. Днес под солидарност се разбира съвкупност от настроения и действия на гражданите за оказване на взаимна подкрепа с цел укрепване и сплотяване на обществото. Но през XIX в. във Франция това понятие има друг смисъл. Използвайки взетата от Сен-Симон метафора за обществото като жив организъм, допълнена с понятията функции, асоциации и кооперации, концепцията солидарност поначало се разработва от П. Льору, който се опира на християнската традиция. По-късно възникват теоретичните модели за солидарност на Ш. Ренуве, А. Фулие и Е. Дюркем. В „солидаризма“ на Л. Буржоа солидарността придобива и политическо изражение като доктрина на Третата република. Днес отново има голям интерес към това понятие, но неговото използване създава немалко проблеми, които се анализират в заключителния раздел на статията.

 

---

Живеем във време, в което непрестанно се позовават на солидарността. Тя дори придоби статута на принцип в текста на договора за Европейския съюз (1).  Но какво всъщност означава солидарност? Дали става дума за чувство на симпатия, което ни изпълва с желание за взаимопомощ, или за реалност, каквато се явява взаимната зависимост между всички хора? Или пък това е морална ценност и дори морален дълг? Откъде дойде при нас това загадъчно понятие, което, изглежда, е било призвано да замени третата дума в девиза на Френската република? (2)

За да се отговори на тези въпроси, е необходимо да се изучат условия­та, при които възникват и се развиват идеите за солидарността. Лесно е да се установи, че във Франция тази идея минава през целия XIX век: тя изразява сложността за разбирането на социалните връзки, проявили се в заключителния етап на Революцията (1789 ‒ 1796 г.) 

До 1789 г. индивидите са свързани в корпоративна общност и предаващата се наследствено съсловната принадлежност. С приемането на Декларацията за правата на човека и гражданина те стават юридически равни и свободни. Солидарността се оказа необходима, за да се размишлява върху проблема, който е един от най-важните днес. Той може да се формулира така: какво осигурява връзката между напълно свободните индивиди.

От сферата на правото представите за солидарността се пренасят в политиката и социалните науки. Член 1202 на Гражданския кодекс на Франция от 1804 г. определя солидарността като „задължение, според което едни индивиди приемат ангажимента да изпълнят определени задължения относно други, а всеки от тях – към всички останали“. Представите за солидарност се разпространяват в прогресивните кръгове в периода на Реставрацията. Те получават широко разпространение и политическо признание на прага на 1900 г., но още преди това могат да се открият във философската мисъл по време  на Втората република и в зараждащите се социални науки. Именно това са етапите, които възнамерявам да очертая, преди да премина към обсъждането на въпросите, поставяни от обновената съвременна представа за солидарност.

Множествен генезис

От 30-те години на XIX в. френското общество е обзето от опасения­та, че е възможен разпад на връзките между хората. Въздействието на промишлената революция води до ситуация, в която интересите на едно малцинство се оказват в противоречие с влошеното положение на значителна част от населението. Как да се пребори социалната атомизация и как да се спре разрастването на класовото разслоение вътре в това, което Революцията смяташе за „социално тяло“? Образът на „тялото“, наподобяващ живия обществен организъм, е характерен за тази епоха. Той става популярен сред прогресистите благодарение на Сен-Симон, който през 1802 г. предлага обществото да се изучава като „организирано тяло“, в което нито един орган не може да живее независимо от другите. И тъй като именно солидарността е характерна за обществения живот, тогава са смятали, че е възможно в обществото да се прилагат законите, които се отнасят за организма, включително Закона за асоциациите. Идеите за асоцииране и коопериране укрепват благодарение на стремителното развитие на естествените науки, които изиграват огромна роля за възникване на понятието солидарност. Те ще съпътстват рефлексията за „социалната наука“ през целия XIX в.

Идеята за солидарността намира опора в юдео-християнската традиция. Светият апостол Павел казва: „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло“ (1.Коринтиани: 12,12), „за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други.“ (1.Коринтиани: 12, 25). Сред реформаторите, които тогава все още не са причислявани към социалистите, е имало хора, обзети от християнски мистицизъм, притеснени от това, че изчезват традиционните религиозни връзки и се формира индивидуалистично общество. Те признават класовото разделение на обществото, обявяват се за съюз между класите и се стремят към универсално социално единство на човешкия род. Понятието солидарност им позволява да открият истината в християнските догми – приобщаване чрез причастието, колективно изкупление в светска рамка.

Сред кохортата от ученици на Сен-Симон е и Пиер Льору, издателят на „Le Globe“, официалният орган на сенсимонистите. Той е републиканец и противник на конституционната монархия. Има намерение да създаде нова светска религия, която смята за необходима за човечеството. През 1840 г. Льору публикува книгата „За човечеството, за неговите корени и бъдещето му, с изложение на правилното определение на религията“ [Leroux, 1840]. В нея като епиграф е приведен цитатът от Св. Павел: „Тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове“ (Към римляните: 12:5). Пиер Льору възнамерява да покаже „общността на човешкия род, или, с други думи, взаимната солидарност на хората“. По-късно той ще каже, че терминът „солидарност“ е взаимстван от легистите (3), за да го въведе във философията и религията: „Стремя се да заменя християнското милосърдие с човешка солидарност“. Става дума за това как да се избегне опасността от „двата пистолета, които са насочени един срещу друг“ – индивидуализмът на икономистите и колективизмът на социалистите. На практика той търси как да преодолее фаталната дилема, която преминава през историята на изработването на това понятие: как да се помирят стремежът на индивида към свобода и реалностите на връзките, свързващи индивидите в общество?

Думите му са показателни: да се изработи светски еквивалент на древните религиозни концепции, с опора върху научния опит. Идентифицираната физиология на вътрешната координация на частите на организма може да продължи християнската идея за единение на членовете в мистичното тяло, прославено от апостол Павел. Развитието на идеята за солидарността се извършва при пресичането на два процеса, които тогава формират цялата социална наука: пречупване през светската призма на религиозните идеи и умозрително използване на научните идеи.

Противоречиви тълкувания

Тази концепция, възникнала от пресичането на редица мисловни течения, обяснява разнообразието на интерпретациите, които са давани относно солидарността. Още в първите формулировки тази идея е допускала присъствието на различни, дори противоположни интерпретации. Независимо от социалистическите стремежи, под чийто знак е издигана, тя е отстоявана и от традиционалистите, очакващи завръщането на естествената солидарност и духовната сплотеност на стария строй. Така през 1821 г. контрареволюционният мислител Жозеф дьо Местр започва да възражда догмата на „свещеното братство“, кръщавайки я „солидарност“. Някои либерални икономисти се хващат за тази идея, разсъждавайки за хармонията на интересите и съгласуването на труда на всеки с просперитета на всички. Независимо от нагледните противоречия, казват те, Провидението насочва обществото към всеобща сплотеност, за което е показателна заинтересоваността на едните от благополучието на другите. Нека дадем  възможност да се прояви естествената солидарност, която изразява божествения план за установяване на всеобща хармония.

Казаното свидетелства доколко идеята за солидарността се е превърнала в предмет на различни интерпретации. През първата половина на XIX в. тя варира между чисто сантименталната концепция за любовта и симпатията към себеподобните, насърчавайки взаимопомощта (заедно с опиращата се на фактите концепция, съгласно която обществото е жив организъм, а животът е солидарност, тоест, координация и обединение на силите), и нормативният подход, който някои ще разобличават като „натуралистичен софизъм“. Съгласно това естественият закон ни посочва пътя към колективната организация.

Ранните привърженици на солидарността се сблъскват с две трудности заради вътрешните противоречия на това понятие:

● Как солидарността може да бъде едновременно и факт, и идеал? Ако тя бе само реален факт, щеше да бъде достатъчно да се констатира наличието ѝ, не би било необходимо да се полагат толкова усилия за нейното осъществяване. Освен това взаимозависимостта невинаги е нещо добро. Собственикът (капиталистът) може да бъде солидарен с работниците така, както лъвът е солидарен с плячката си. Отговорът на този въпрос е намерен бързо. Съществуват две форми на солидарност: едната е добра, а другата – лоша. Тази, която трябва да се подкрепя и развива, е съзнателната и доброволната солидарност, която организира сътрудничеството на всички в името на общия интерес.

● Но за какъв вид общност трябва да говорим? Това е проблем – един от най-острите и сложните сред тези, с които се сблъскваме днес. Всеобщността (универсалността) в името на единството на човешкия род поначало върви заедно с идеята за солидарност. Естествената солидарност няма граници. Либералният икономист Г. дьо Молинари защитава принципа на световна, наддържавна солидарност над политическите граници. Въпреки това доброволната солидарност се сблъсква с проблема за границите. По-нататък този въпрос предизвиква изместването на представата за солидарността в политико-юридическа плоскост. Тя ще се разработва от Ш. Ренувие, от философа, който по време на Втората империя се посвещава на разработката на нова философия за благото на Френската република. Делото му е продължено от двама големи социални мислители – А. Фулие и Е. Дюркем.

В основата на правото. Солидарност в злото

 Ш. Ренувие поставя солидарността в основата на правната система, поставяйки под нея интелектуалните взаимовръзки. На 48 години той изживява шок от бонапартисткия преврат. (На 2 декември 1851 г. е разпусната републиканската Асамблея, а Луи Бонапарт е провъзгласен за император под името Наполеон III ‒ бел. прев.) След него той става индивидуалист и либерал във философския смисъл на тези думи и работи върху единствения въпрос: как да учреди републиката като система на свободата. Такава система, поставяща на първо място интелектуалната свобода, обаче е  длъжна да противодейства на проявите на „солидарност в злото“, тоест на разпространението на несправедливости чрез обичаи и институции. Как да се съгласува интелектуалната свобода с колективната отговорност, налагана от взаимната обвързаност между хората? Чрез понятието солидарност решението се основава на представата, че свободата на индивида идва с признаване на необходимостта за спазване на правата и свободите на другите членове на обществото. Индивидът не губи свободата си заради солидарността, чрез нея той осъзнава своята отговорност; той, подчертава О. Конт, е принуден да види себе си като „звено във веригата на поколенията“. Свободата и солидарността изобщо не са антиномии, а те заедно участват в генезиса на справедливата система.

Само свободната воля на обединените в обществото хора може да противодейства на състоянието „война на всеки срещу всеки“ и да позволи да се изгради справедлива правна система. Така Ренувие обновява и реформира старата теория за обществения договор, разбиран не като фиксиран акт от локален характер, но като акт, който непрестанно се обновява като предмет на преговори и постоянно преразглеждане от участващите в него. Той се опира и на естествената връзка на солидарността, за да формулира един от субективните източници на проявяващото се у хората чувство за дълг. Същото това чувство за дълг, повсеместно отбелязвано в човешките общества, чието присъствие води до това, че всяко идващо на този свят човешко същество поначало се чувства длъжник. То осъзнава това заради размяната на услуги и потребността от взаимност. Ръководейки се от изброените съображения, Ренувие се преориентира към концепцията за солидарност в политиката.

Общество на базата на договор

Това е концепция, развита от А. Фулие (1838 ‒ 1912) и Емил Дюркем (1858 ‒1917) – автори с оригинален принос в разглеждане на еволюцията на правните системи на различни общества като индикатор на социалната свързаност. Както показва Хенри Съмнър Мейн, тези системи преминават от предписаното социално устройство към социално устройство на базата на договора. Следователно, трябва да се осмисли човешката общност, изхождайки от идеите на обществения договор, като при това напълно се съхрани идеята за водеща роля на естествените връзки, които обединяват хората. В книгата „Съвременната социална наука“ (1880) Фулие поставя въпроса за произхода на човешките общества. Какво са те: резултат от волята на хората или продукт на естествената еволюция? Той разрешава тази дилема, като предлага да се въведе терминът „договорен организъм“ (organism contractual), разбирайки под това такъв социален организъм, който се реализира, познавайки себе си, като в същото време желае да се развива. Договорът има за цел да направи този организъм все по-съвършен и все по-надежден.

Договорът, за който става дума при него, не представлява строго формиран документ и това, което юристите определят като „квази договор“. По подразбиране това е имплицитен договор, свързващ индивида с обществото, подписан от индивида чрез съгласието му да живее в обществото: „Ние се раждаме в определено общество и това става независимо от нас. Това несъмнено е така, но ние го приемаме като свършен факт и когато достигнем пълнолетие, се придържаме към изпълнението на обществения договор със самите си действия, живеейки в лоното на държавата и подчинявайки се на нейните общи закони“. [Foullie, 1880: 115]

Освен това нещо много съществено има и в договорно-правните обстоятелства, а именно задължението за обезщетение. Става дума не само за изкупване на вината, както е в наказателното право. Трябва да се поправи, да се компенсира злото, което е извършено. В съответствие с правилата на това по-развито законодателство всеки договор за размяна, за дарение, предполага, че вместо изгоди и доходи, получателят поема отговорността за издръжки, приети и признати по-рано. И сред тези издръжки фигурира обезщетяване на ущърба и отстраняване на несправедливостите, които може да се извършени и от други. Въвеждайки в употреба понятието „компенсиращо правосъдие“ , отнасящо се към идеята за договорно-правните задължения, и разширявайки задължението за обезщетение и върху действия, за които вината е и на предишни поколения, Фулие смята за възможно да въведе понятието „социален дълг“. Колкото повече правото отчита личната свобода, толкова повече то изисква хората да поемат ангажимента и за свързаност с другите; особено връзките с действията, извършени от тези, които те наследяват. Изводът е очевиден: който казва „договор“, той казва „солидарност“. Това е феномен, който се възпроизвежда в големи мащаби в обществото като цяло. Следователно, приемайки обществения договор в това състояние, в което е оставен от предишните поколения, сегашните поколения приемат заедно с него и благата, и издръжката на асоциацията, в която са постъпили. А сред тези издръжки е и общият дълг на компенсиращото правосъдие. По този начин според всички гледни точки този дълг не бива да се погасява за сметка на държавата. [Foullie, 1880: 369-370]. Философът може да оправдае намесата на държавата: функцията на обезщетение при социалната система не може да изпълнява нито един отделно взет човек, нито група от индивиди; тя е задължение на всички членове на обществото; тя е предмет на колективни действия.

Е. Дюркем анализира еволюцията на обществата, опирайки се на изяс­няването на характера на правните връзки, които съединяват техните членове. Неговата дисертация „За разделението на обществения труд“ е публикувана през 1893 г. и целта ѝ е да изясни как и защо индивидът, придобивайки по-голяма автономност, попада в по-голяма зависимост от обществото (4). Сравнявайки еволюцията на обществата със слаба диференциация, където индивидите са свързани с „механична солидарност“, и еволюцията на обществата, чиито членове са по-индивидуализирани и по-тясно свързани един с друг чрез солидарността, определяна като договорна и ориентирана към коопериране („органична солидарност“), той стига до извода, че: правото, освен че изпълнява роля на индикатор на социалната свързаност, е и оператор на връзката, инструмент за истинска солидарност, който обединява хората чрез система от права и задължения. Дюркем успява да запази реалността на връзките, предшестващи договора поради любов и съвместен живот, показвайки заедно с това огромния прогрес в сферата на социалната сплотеност и регулиране на договорите от държавата. С други думи, общността с нейните традиции и колективното ѝ съзнание предшества правовото и политическото общество. Но именно държавата гарантира сътрудничеството и справедливостта на договорите. Тоест, истинската солидарност, според гледната точка на Дюркем.

Политическо утвърждаване на идеята

Идеята за солидарност постига голям политически пробив с издаването през 1896 г. на една неголяма книга, която има значителен обществен резонанс. Тя се казва „Солидарност“ и е публикувана от Леон Буржоа, който е адвокат и бивш министър-председател (5).  Неговата основна теза е сравнително проста: дори само заради факта, че живеем в общество, ние имаме задължения пред нашите съвременници и нашите потомци. Това, което ни обединява с тях, е задължението да бъдем солидарни. Гениалността на адвоката Буржоа се състои в това, че той отново започва да използва този юридически термин, като описва отношенията на взаимния дълг между всички членове на обществото, за да разработи „теория на съвкупността от правата и задълженията на човека в обществото“. <…>

Учението за солидаризма за Третата република. В края на 80-те години на XIX в. в Третата република, която е разкъсвана от вътрешни конфликти (буланжизмът, Панамският скандал, големите стачки), назрява необходимост да се даде отговор на социалния проблем. В борбата между настъпващия либерализъм и колективисткия социализъм, солидарността позволява да се съгласуват две искания, които външно си противоречат: осигуряване на индивидуалната свобода и социална справедливост. Дори дефинирането на републиканската държава е въвлечено в този процес. През 1904 г. Леон Буржоа твърди, че ролята на държавата е да бъде гарант и дори участник в процеса на формиране на социалните връзки: „Демократичната република е нещо повече от политическа република: това е социална държава, основана на свободата на всеки и солидарността на всички“. Чрез законодателството държавата осигурява уважение към задълженията на всеки към всички. То поощрява всички инициативи от асоциативен и кооперативен характер. То заема мястото на гражданското общество в сфери, в които частната намеса е неуместна. Франция през онази епоха е обезпокоена преди всичко от идеята за „държавата пазител“, така както я е изграждал Бисмарк. Страната вече не е вярвала в добродетелта и благата на свободната кооперативна асоциация. Пред лицето на авторитарни модели, като пруския или колективисткия, учението за солидарността се превръща в израз на социалния модел „по френски“ (напомняме, че в тези времена в Европа има само две републики – Франция и Швейцария). По този начин идеята за солидарността представлява нова концептуализация за функцията на държавата. Тя позволява да се отслаби властта на държавата, като едновременно с това се разширят нейните правомощия. Когато държавата се подчини на правно регулиране, тя губи част от властта си, разбирана като господство. Но държавата трябва да се намесва и да гарантира изпълнението на социалния договор и спазването на принципите на справедливост и равенство в договорите за оказване на услуги в името на общия интерес. Такава държава съответства на същността на обществото, което трябва да бъде солидарно и обективно. Но то субективно предполага, че за да функционира, е необходима доброволна конкуренция на социалните субекти. В това отношение държавата иманентно е републиканска.

Доктрината за солидарността се вписва в традицията за права на лич­ността и във философията на обществения договор. Тя отчита и утвърждава правото на индивида, на конкретния индивид, неговите връзки с другите, които са подобни на него. Идеята за солидарността позволява да се преодолее либералното ограничение, показвайки как свободата поражда съхраняващите я положителни обстоятелства. Това е философия на индивидуализма, но на подобрения индивидуализъм вследствие на фак­та, че съществува общество, както биха казали след делото „Драйфус“.  Истинският индивидуализъм е индивидуализмът на „личността“, която предполагаемо е разглеждана в нейното социално съществувание, а не като изолиран и абстрактен индивид. Това е концепция, която води до разширение на самата идея за правото: основавайки нов раздел на правото – „социалното право“, солидаризмът отхвърля традиционното разделение между публичното и частното.

Това учение е ориентирано към практиката за обосноваване на преразпределителната данъчна политика, за регулиране на договорите между собствениците и персонала и за намаляване на рисковете и печалбите чрез задължителната застраховка. Ала много бързо неговото използване води до разширяване на прерогативите на държавата, които въвеждат нови служби, отговарящи за насъщните потребности на гражданите. Нека се обърнем към определението на Л. Дюги – юрист, който е близо до солидаристите. Той отнася към публичните услуги „всяка дейност, чието извършване трябва да се осигурява, регулира и контролира от властите, защото тази дейност, по силата на социалната взаимозависимост, трябва да се осъществява чрез взаимодействие, а тя може да бъде реализирана изцяло само с участието на правителствата“. [Duguit, 2007: 73].

Ще отбележим, че солидарността едновременно е и това, което е, и това, което трябва да бъде. Тъй като никой индивид не може нито да съществува, нито да реализира своята свобода извън социалната общност, към която принадлежи, всеки трябва да съдейства за укрепване на отношенията на взаимна зависимост. Засега не става дума за „социална сплотеност“. Но въведението в ежедневието на услугите, които оказва държавата, е общо благо, а също така отговаря на убеждението, че в общ интерес е и нарастването на взаимната зависимост между хората.

Солидарността бързо става задължителна основа на образованието. Най-голямата трудност се състои в това, че хората трябва да бъдат убедени доброволно да се съгласят на справедлив договор за обмяна на услуги. Обръщайки се към въпросите за самоорганизацията на гражданското общество чрез развитието на кооперациите и на организациите за взаимопомощ, Леон Буржоа желае да „предаде инструмента на реституционното правосъдие не в ръцете на държавата, действаща чрез прилагане на властта и произволно налагаща на хората условията за тяхното съществуване, а в ръцете на всички хора, съгласили се доброволно да плащат общия дълг“. [Bourgois, 1896:145].

Социалната република може да се опре само на съгласието на гражданите: изискването за доброволно съгласие е основополагащо. До 1914 г. то ще се конкретизира при обсъждане на идеята за солидарността, а също и посредством мероприятия във всички образователни инстанции. Успех ще има темата за осъзнаване от всеки на това, че той има задължения към общността, с други думи – „възпитание на социално чувство“. Важно е хората да възприемат себе си като социални същества и да поемат задължения, които произтичат от техните връзки с другите. Единственото средство за осигуряване на това от страна на социалната република е обучението в солидарност. Въпреки това тази идея се сблъсква със сериоз­ни трудности във философски и практически план, с критични затруднения, много от които не са загубили своята сила и в наши дни. Как да се социа­лизира младежта? Възможно ли е в образованието да се съвмести формирането на личността и нейното включване в колектива?

Да се социализират хората. Разбира се, солидарността е преди всичко научно потвърден факт: всички ние зависим един от друг. Но такава
реалност, разбирана и коригирана в зависимост от идеала за справедливост, може да стане основа за приемане на задължения в обществения живот, при условие че това се желае от масата индивиди. Ако е необходимо да се отстоява свобода, е необходимо техните индивидуални воли да имат готовност сами да се подчинят на определени правила в името на справедливостта. Ако хората възнамеряват да заменят борбата за живот със съюз заради живота, трябва да бъдат готови и да погледнат на себе си през гледната точка на колектива. Двете цели – индивидуалната свобода и социалната справедливост – могат да се окажат несъвместими за този, който вижда само своята собствена свобода и който може да бъде убеден в нещо само чрез единството на групата. Солидарността обезателно преминава през фазата на обучение на „социално чувство“. Това обучение трябва да научи младите хора на обективния факт на взаимната зависимост, да ги направи емоционално по-чувствителни към предимствата на единството. „Да се социализират хората“ – такава е била образователната програма, за чиято реализация стана дума. Знанията и чувствата е трябвало да станат стълбовете на това обучение.

В продължение на няколко години обучението в солидарност се внедрява в официалното образование на републиката. През 1895 г. Л. Буржоа формира „инициативна група за социално възпитание и обучение“ с цел по-прецизно дефиниране на солидарността и пропагандиране на начините за нейното осъществяване. „Обществото не може да живее в мир и сигурност, ако хората, които го изграждат, не успеят да се обединят и доброволно да дисциплинират в себе си общи представи за социалния живот, за неговите цели и за своите задължения. Крайната цел на националното образование е формирането на това единство на умове и воля“. [Bourgois, 1897:1]. Той намира подкрепа в кооперативното движение. Учителите се оказват най-активните разпространители на доктрината. През 1881 г. по инициатива на Лигата за образование са организирани дружества за взаимопомощ и обучение, които Буржоа определя като „дружества, в които на практика се провежда обучение в солидарност“. В тях профсъюзите все още са забранени. Преподавателите са се обединявали в „асоциации“ (amicles), като най-важното от тях се нарича „Солидарност“ и издава списанието „Revue de la solidarite sociate“. На световното изложение през 1900 г. е организиран Конгрес за социално обучение и възпитание. Той е съпътстван със сериозни конфронтации относно практическите и теоретичните подходи.

Ентусиазмът на пионерите се разпространява бързо. Отначало той придобива конкретна форма в написването на ръководства по нравствено възпитание, а след това – в официални програми за нравствено и гражданско възпитание (1909). Но обучението в солидарност скоро се сблъсква с трудности. Първата е, че някои възприемат солидарността като „софизъм“, а други – като „примирение“. Става дума за опит по отношение на солидарността да се осъществи съчетание на естествената необходимост с нравствен императив, на реалните действия с норма, която ги регулира. Между законите на природата и законите на съзнанието има пропаст, всички я усещат и някои говорят за нея. Поуките от опита за обучение нагледно изясняват трудността да се съчетае афишираният от солидаристите сциентизъм с решителния рационализъм, за който те също претендират. Мнозина от тях, а преди всичко Ф. Бюисон, А. Дарлу и Е. Бутро, изразяват своя скептицизъм, обявявайки се за възпитание на съответното индивидуално съзнание като задължително предварително условие за солидарни действия.

Втората трудност изглежда практическа, погледнато отвън, но в същото време засяга основните компоненти на понятието. Как да се направи така, че обучението да даде резултати? Достатъчно ли е да се изучат законите на солидарността, базирана на фактите, и да се привлекат към сътрудничество, за да могат децата да разберат предполагаемия идеал и да се присъединят към него? Несъмнено идеята за солидарност печели много от обръщането и към сърцето, и към разума. Чрез развитието на взаимопомощта и привързаността към групата, изглежда, че не е трудно у младите поколения да се формира вкус към отговорно поведение. Но дали това действие има толкова нравствен характер? Р. Кузине (6),  който дълго изучава детските и юношеските общности, не е убеден в това и заявява, че дълг на учителя е първо да избави децата от сляпата тиранична солидарност, която е характерна за група техни връстници. Други предполагат, че когато солидарността се освободи от религиозните си корени, обучението се лишава от „условията за ефективност“, вероятно точно както всяко светско възпитание в нравственост.

Независимо от всички въпроси за обучението в солидарност, самата идея ще продължи да оказва силно влияние в периода между двете световни войни и в качеството на предавана на младите поколения ценност. Упорито ще се настоява за необходимост от развитие в „духа на солидарността“ в училищата [Piaget, 1930:11-27]. Министерските инструкции на Жан Зе (7)  през 1936 г. също ще призовават към развитие на солидарността и „социалното чувство“ у децата, в частност чрез метода на центъра по интереси „Декроли“. Заедно със своя двойник – кооперациите, солидарността ще остане една от неизменните теми на движението за ново образование.

Проблематичното възраждане днес

С началото на Първата световна война политическата идея за солидарност губи своя ореол. Тя напълно избледнява, когато на Изток засия­ва светлината на революцията, но по-късно следва известно връщане на интереса към нея (крайно десните през 1933 г. и левите през 1936 г.) Солидарността плахо присъства в конституцията от 1946 г. „Нацията провъзгласява солидарността и равенство на всички закони пред лицето на жертвите и грижите, които те трябва да поемат лично в случай на национални бедствия“[8]). Днес ние виждаме ренесанс на солидарността, който удивява с това, че се случва в ситуация на пълна концептуална мъгла относно същността на тази идея.

През 1981 г., скоро след като в Полша възниква профсъюзът „Солидарност“ (1980 г.), президентът Митеран учреди Министерство на солидарността, което остана и в правителствата на десните. Енцикликата на Папа Йоан-Павел II „Грижа за социалните неща“, излязла през 1987 г.,  прави от солидарността „истинска християнска добродетел“; Европейската харта я приема като една от фундаменталните ценности на Европейската общност. Социалната политика в цяла Европа се нарича политика на солидарност. Гражданското общество също не може да мине без нея: увеличават се солидарните начинания и организации. Солидарността се превръща в обединяваща идея, отстояват я и левите, и десните. Сега тя е популярна дума, на която се придават най-различен смисъл, без винаги да знаят какво всъщност е нейното значение.

Не е сигурно, че в наши дни солидарността се възприема като реален политически проект. Днес няма и следа от дебатите, водещи се за нея в началото на XX в. Като принцип тя, от една страна, е банална, а от друга, е тълкувана в много широк смисъл. Затова възниква въпросът – може ли тя да бъде ръководство за масови обществени действия? Като се характеризира съвременната концепция за солидарност в най-общи черти, трябва да се отбележат две нейни разновидности. Първо, изразена в държавната политика, солидарността е по-скоро „пасивна“, стига да не бъде оценявана през призмата на неотдавнашния проект за връщане към „активна солидарност“, който е насочен към „радикално обновяване на нейното прилагане“. Второ, солидарността съчетава прояви на хуманност с провеждане на акции в името на солидарността.

Първата разновидност е насочена най-вече към преразпределение на обществения продукт в полза на бедните и нуждаещите се, на единството на нацията и осигуряването на правата на всеки гражданин. Тя напомня, че общество, което е достойно за своето име, е длъжно да осигури на образуващите го индивиди реална реализация на провъзгласените по-рано права.

Втората разновидност се разгръща изцяло извън сферата на политиката. Това е проявата на състрадание към жертвите на несправедливости, поощряването на помощите и даренията, на развитата социална чувствителност. Ние я срещаме сред мотивите на американския милиардер Уорън Бъфет, който предава 85% от състоянието си на благотворителни фондове. В своето време същата идея представя и основателят на доктрината
Л. Буржоа: най-голямата част от нашите ресурси са в нас самите и нашата собственост има социален произход; ние сме длъжни да прилагаме съвместни усилия, за да служи тя на общото благо. Както пише един съвременен автор: „Лично аз смятам, че обществото носи отговорност за значителен дял от това, което съм спечелил. Преместете ме от моята среда някъде, да речем, в Бангладеш или Перу, и ще видите дали щях да мога да осъществя възможностите си и да реализирам таланта, който притежавам, извън общността, в която израснах, като се окажа в друга, в по-лоша, среда“. [Lowe, 1997:164].

Казано по друг начин, индивидът е само пазител и потребител на благата и имуществото, значителна част от които са общи. Разбира се, способностите на индивида са негови, но придобиват ценност само в рамките на социалната кооперация. Тук засегнахме въпроса за ограниченията на сферата на приложение на републиканската догма на меритократичното общество, тъй като е ясно: заслугите на всеки се дължат не само на самия него. Как да се изведе за училището формулата „справедливо равенство на шансовете“, след като на всеки бъдат осигурени правата на образование и обучение? Посочените две разновидности се вписват в пейзажа, предлаган от Л. Буржоа. В сравнение със съвремието, ситуацията в началото на XX в. позволява по-ясно да се видят новите предизвикателства и изискванията, които възникват пред нас. В заключение ще се опитам да разкрия някои от тях:

1. В определението си за солидарност Буржоа поставя акцент върху личната свобода и отговорността на всички. Ние виждаме: днес се формира друга концепция за солидарност, по-индивидуалистична, ориентирана към осигуряване на правата на всеки. Преминахме от идеята за взаимен дълг към утвърждаване на индивидуалните права. За изминалото време философията на правата на човека е разработена по-задълбочено и по-обстоятелствено. Освен това, очакванията на гражданите в сферата на правата търпят еволюция. Сега те са насочени към държавата. Ние виждаме безпрецедентно отстояване на различните „права на…“ при едновременна загуба на смисъла, заложен в понятието задължение и взаимна отговорност, ключови при изходното определение за солидарност. Един от проблемите, с които се сблъскваме, е въпросът не за това дали социалният дълг не се превръща в неограничавани от нищо права на кредитите, при мълчанието на политическата общност, която единствено може да осигури такива права. Именно на обществото и изграждащите го граждани се пада задачата непрестанно да усъвършенстват правните принципи, на които се опират гражданските права. Навремето в политическата сфера не се изяснява дали у всички граждани ще се появи съзнателен стремеж да се трудят на базата на взаимна кооперация. Днес ние живеем в общество, в което държавата се е превърнала в гигантска машина, произвеждаща индивиди. И тези индивиди придобиха правото изобщо да не мислят за това, че живеят в общество.

Също така, когато политиците говорят „за солидарност“, те я свеждат до политическа помощ за малоимотните. Когато отделят тях в отделна категория, ги обозначават като получатели на социални помощи, което малко способства за чувство за общност и съзнание за нейните цели. При това съзнанието на мярката на колективната отговорност ерозира, появява се тенденция тя да изчезне, както и разбирането за взаимовръзка между правата и задълженията. В ключова дума се превръща „възлагането на отговорност“ на бенефициентите. Но всички тези неща – данъци, взаимно застраховане, гарантиране на правата на труд, на образование, на ползване на държавни и комунални услуги, в представата на десните теоретици за солидарността, трябва да съдействат за осъзнаване на колективната отговорност.

2. Вторият проблем се отнася до референтните точки. Разбира се, „солидарността няма граници“, заявява министър Милеран на откриването на Световното изложение през 1900 г. Л. Буржоа (9), обявявайки се за създаване на Лига на нациите и за „всеобща политика за предотвратяване на социалните конфликти“, е настроен за постепенно разпространение на принципа на солидарността по цялата планета. В по-голяма степен, отколкото през 1900 г., днес има основание да се ориентираме към солидарност в глобален мащаб. Но големите мащаби водят до тенденция към забравяне на реалните общности, а само в тях принципът е ефективен. Проблемът е как да се постигне съгласуване на мащабите за прилагане на принципа за солидарност: национален, европейски, международен, локален. Принципът на солидарността на практика изисква прецизно определяне на рамките и на границите за прилагането. Сам по себе си този принцип не дава емпирични, технически начини за реализация на изискванията за социална справедливост, от които той е неотделим. Това предполага дискусии и обсъждания.

3.Днес ние се сблъскваме с нови предизвикателства, включително финансовата глобализация и заплахата за санитарното състояние на териториите, за опазването на околната среда. Конкретността на солидарността постоянно се уточнява. Ние не можем да бъдем солидарни само със съвременниците си. Ние сме отговорни и за земята, която ще оставим на децата си. Такъв е дълбокият смисъл на идеята за солидарността: солидарност както с всички съвременници, така и с всички бъдещи поколения. Въпреки това нашите либерални общества се сблъскват с парадокс, отбелязан от Улрих Бек: възхваляват се  рисковете на пред­приемачеството и конкуренцията, при едновременно осъществяване на безпрецедентно обхватни мерки за предпазливост. Свеждането на солидарността до сигурност води до формирането на разединено общество. Това създава опасност от десоциализация на богатите в осигуряването на социална защита и превантивни мерки за останалите.

4. Най-накрая, трябва да се отчитат и проявите на алтруизъм и съчувствие, които могат да се проследят още от произхода на идеята за солидарност. Остана ни да намерим способ за съединяване на политическата солидарност, със солидарността, която сплотява индивидите, или, с други думи, това, което Ж. Дювиньо (Duvignaut)  нарича „връзка на сърцето“ с „връзка на разума“. Как да се подкрепят взаимопомощта и практиката за дарения, интегрирайки ги в общ проект за „изграждане на обществото“? Как да се примирят една с друга инициативността и предприемчивостта, изхождащи от гражданското общество, с гаранциите за справедливост и стабилното ѝ осигуряване от обществото? Медиите обичат да разчувстват гражданите, като говорят за емпатия и състрадание, когато съобщават за различни бедствия и катастрофи. На втори план е оставен анализът на причините за това положение. От друга страна, политиката на държавна подкрепа вече не изразява волята на всички членове на общността и техните стремежи да се трудят в името на взаимното сътрудничество. В действителност тя престава да бъде  политически проект.

Заключение

Солидарното общество е общество, което непрестанно балансира между индивидуалното и колективното и се базира на стремежа към взаимност и към размяна. То предполага, че инициативите на индивидите и колективите получават подкрепа, държавата не им обръща гръб, а се проявява като гарант за справедливостта и приемствеността в обществото, и преди всичко – на колективната дискусия. От социалната държава с виждания за организацията на някакво общество, претендиращо за освобождение на всеки, ние преминаваме към държава – коректив на недостатъците на пазарната икономика. Без колективна отговорност, която преминава през обсъжданията и договорни споразумения, солидарността по-скоро нанася защитен слой, запълва дупките в обществото, обхванато от неистов индивидуализъм. Въпреки това във времената на глобализацията ние трябва да бъдем солидарни, както никога досега. Остава ни да изберем как и в какви рамки. Ще може ли солидарността отново да придобие характер на обществен договор, или тя ще бъде сведена към съвременна версия на отдавна известната филантропия, към проекта за общество, изградено на страховете и търсенето на сигурност?

 

 

Бележки:

(1) Декларацията за солидарност се съдържа в преамбюла на Договора за Европейския съюз („Желайки да задълбочи солидарността между народите, при уважение към тяхната история, култура и традиции…“) и по-нататък: Европейският съюз  „… съдейства за социалната справедливост и социалната защита, за равенството на жените и мъжете, за солидарността на поколенията, при защитата на правата на детето. Той съдейства за икономическо, социално и териториално сплотяване и солидарност на държавите членки“ (с. 3.3) „… способства за мира, сигурността, устойчивото развитие на планетата, за солидарността и взаимното уважение между народите… (с.3.5) и т.н. Вж. http://eulaw.ru/treaties/teu/

(2) Тоест на думата „братство“ (девизът на Френската република е „Свобода, равенство, братство“).

(3) Средновековни юристи, способствали за разпространението на римското право в Западна Европа – бел. прев.

(4) Дюркем пише: „Що се отнася до въпроса, поставил началото на този труд, това е въпросът за отношенията между индивидуалната личност и социалната солидарност.“ [Durkheim, 1893], цит. по Дюркем, 1991, 41-42 – бел прев.

(5) Л. Буржоа е депутат, държавен и обществен деятел, премиер на Франция (1895 ‒ 1896) и министър на общественото образование.

(6) Роже Кузине (Roger Cousinet 1881 ‒ 1973) – френски педагог, теоретик на новото възпитание – бел. прев.

(7) Жан Зе (Zay, 1904 ‒1944) – френски политик, министър на народното образование в периода 1936 ‒1939 г., участник във френската антинацистка съпротива.

(8) Параграф 12, преамбюл на Конституцията от 27 октомври 1946 г., която от 4 октомври 1958 г. е заменена от действащата и до днес Конститутиция.

(9) Л. Буржоа оглавява френската делегация на Конференцията в Хага (1899), бил е министър на външните работи на Франция през 1906 г., делегат на Парижката мирна конференция през 1919 г., член на Комисията по подготовка на Устава на Лигата на нациите. Удостоен е с Нобелова награда за мир ‒ бел.  прев.

 

 

Литература:

Beck U (2003) La Société du Risque. Paris: Flammarion.

Bourgeois L. (1896) Solidarité. Paris: Armand Colin.

Bourgeois L. (1897) L’Éducation de la Démocratie Française. Paris: E. Cournely.

Duguit L. (2007) Menuel de Droit Constitutionnel, Paris: Éditions Panthéon-Assas.

Durkheim E, (1893) De la Division du Travail Social, Paris: Akan.

Fouillée A. (1880) La Science Sociale Contemporaine. Paris: Hachette.

Leroux P, (1840 (1845) De l’Humanité, de son Principe, et de son Avenir où se Trouve Exposée ta Vraie Définition de la Religion et où l’on Explique le Sens, la Suite et L’enchaînement du Mosaïsme et du Christianisme. Paris: Perrotin.

Lowe J. (1997) Warren Buffet speaks: Wit and Wîsdom from the World’s Greatest investor. New York: John Wiley: 164.

Piaget J. (1930) L’esprit de solidarité chez l’enfant et la collaboration internationale. In: Recueil Pédagogique. Voi, 2. No. 1: 11-27.

 

Превод от руски: Владимир Трифонов

Източник: Социологические исследования, №8, 2018